Трийсет и пета и други години

4.

Варя се записа в строителния институт. Не редовно, както я съветваше Нина, а вечерно: стипендията е малка, а тя не иска да живее на гърба на сестра си.

Този довод не убеди Нина: та нали милиони студенти живеят от стипендии. Вярно, ще се наложи да живее скромно, но всички живеят скромно. Такова е времето сега. Страната напряга всичките си сили, създава се могъща социалистическа държава. В името на тази велика цел народът къса от залъка си, понася невероятни лишения, връстниците на Варя мръзнат в землянки и бараки, строят заводи, фабрики, електростанции. И студентите в общежитията се тъпчат по шест души в стая, хранят се в евтини студентски столове. А Варя има стая на Арбат, бившето й мъжленце, макар и мошеник, все пак я обу и облече за пет години напред, така че спокойно би могла да учи редовно.

По принцип Нина не беше против вечерното следване. Но защо Варя хитрува, защо я баламосва? Да не би Нина да не познава сестра си?… Познава я… Цялата работа е много проста: вечерното следване ще отърве Варя от елементарни обществени задължения в работата й, а работата ще я освободи от обществените задължения в института. Нали сама й призна: „Слава богу, сега няма да ходя на събрания. Други да вдигат ръце, да славословят своя «гениален и мъдър» ръководител, да реват от възторг, овце такива.“

И говори това на Нина, която е партиен член! Безполезно е да спори с Варя, да й доказва нещо, какво озлобление, каква непримиримост на нейната възраст — поразително!

Окачила над леглото си снимката на Саша Панкратов. Същата снимка има и Нина в албума си, но обикновена, а тази е увеличена, в рамка със стъкло. На видно място. Над масичката на Нина виси портретът на другаря Сталин, а Варя окачила портрета на Саша Панкратов, заточения в Сибир по член 58, алинея десета: „контрареволюционна агитация и пропаганда“. При Нина идват гости, познават Саша, отбиват се съседи, и те го познават, като си помислиш само за Вера Станиславовна, тая гадина! Видя го, ехидно се ухили, непременно ще доложи. Е, какво сега, да не пускат никого в стаята ли?

— Защо си окачила снимката на Саша? — попита Нина.

— А тебе защо те смущава това?

— Живеем в една стая, трябва някак да се съобразяваме една с друга.

— А ти мене питала ли си ме, когато си окачила този наш най-добър машинист?

И посочи портрета на Сталин.

— Защо машинист? — не разбра веднага Нина.

— Че как. Железничарите пишат: нашият най-добър машинист е Сталин.

— Да не си посмяла да говориш така! Ясно? Да не си посмяла! Окачих портрета на другаря Сталин, когато теб те нямаше тук, когато ти живееше с твоето мъжленце, билярдиста. Аз уважавам другаря Сталин.

— Аз пък — хладнокръвно отговори Варя — уважавам другаря Панкратов.

— Моля, уважавай си го, но запази това за себе си… Няма да го афишираш! Какъв ти е той? Съпруг? Струва ми се, ти имаше друг съпруг! Годеник? Защо тогава не го дочака, ами хукна подир някакъв мошеник… Приятел от училище? В училище ти дори не го познаваше. Той не ти е никакъв. Никакъв! Защо тогава окачи снимката му? Като демонстрация ли? А как може да свърши това не помисли ли? С една дума предупреждавам те: ако не свалиш снимката, аз ще я сваля.

— Така значи… — Варя се запъна, после спокойно и решително заяви: — Имай предвид, че само да докоснеш снимката на Саша, аз ще сваля твоя мустакатия, ще го изнеса в коридора и пред всички ще го накъсам на парченца. Можеш да бъдеш сигурна, че ще го направя.

Нина пламна от гняв: психопатка, покварено момиче! Създала си е от Саша кумир, новоизлюпената Магдалина, новоизлюпеният Исус Христос! Фанатичка! За една стотна от това, което плещи, може да й лепнат 5 години. И Нина ще трябва да отговаря заради нея. Какво ще каже? Че не е знаела за настроенията на собствената си сестра? С която живеят в една стая?

— Забранявам ти да ми говориш така! — категорично заяви тя. — Забранявам ти!

— Може би трябва да млъкна изобщо?

— Да, мълчи, щом нямаш други теми за разговор. Аз съм комунистка и не желая да слушам антисъветски приказки!

— Антисъветски приказки ли? Нима говоря нещо против съветската власт? Аз съм за съветската власт, само не мога да понасям вашия „баща и учител“!

— Как смееш да наричаш така другаря Сталин! Другарят Сталин и съветската власт са едно и също нещо.

— За теб са едно и също…

— Не само за мен, а за цялата партия, за целия народ…

— Не говори от името на целия народ, вие добре го баламосвате. В един вестник пише: „Да бъде освободен Енукидзе и да бъде избран за всекавказки кмет.“ А в други: „Да бъде изключен от партията за политическо и битово разложение.“ На всяка крачка лъжете!

В коридора се чуха стъпки и стихнаха пред тяхната врата. Ето на, сега заради снимката на Саша тая мизерница Вера Станиславовна ще започне да подслушва какво си говорят.

— Повтарям — Нина зашепна, — забранявам ти да говориш на тази тема с мен, разбираш ли? — Личицето й пламна, тя сечеше с длан въздуха. — Забранявам ти! И ти забранявам да говориш не само с мен, но и с когото и да било!

— С тебе мога да не разговарям — сниши глас и Варя, а с други хора — то си е моя работа. И не размахвай ръце!

— Разбираш ли как ще свърши това за теб?

— Никак. Аз разговарям само с почтени хора.

— Твоя си работа. Но ако още веднъж заговориш пред мен по този начин, една от нас ще трябва завинаги да напусне тази квартира.

Не те спирам — присви очи Варя, — впрочем… Ти можеш да ме пратиш в Бутирки, така ще се освободиш от мен.

— Ако не се вразумиш, може би ще трябва да го направя. Ами да — хладнокръвно отговори Варя, — за тебе това ще бъде твърде естествено и логично. Само дето ще трябва да ми носиш едно-друго в затвора.

И запя:

— Не се прави на циркаджийка! — кресна Нина.

— Впрочем ти нищо няма да ми носиш, хайде де, на някаква си там антисъветчица. Други ще ми донесат. Е, стига — тя стана, — не се тревожи: вече няма да разговарям с тебе на тази тема.

Те престанаха да разговарят не само на тази тема, изобщо престанаха да разговарят. За какво да си говорят? Всяка живееше свой живот.

Но и това не задоволяваше Нина. Сурово, отговорно време е. Обкръжена от външни врагове, страната се бори с вътрешните. И най-малкото съмнение в Сталин означава съмнение в партията, неверие в делото на социализма. Само безгранична, безрезервна вяра може да сплоти милионите за строителството на новото общество само безгранична, безрезервна вяра може да гарантира победата. В битка човек не разсъждава, в битка човек действува, изпълнява заповедите на командуването, а не ги обсъжда. Нейната сестричка не само се съмнява, тя не вярва, тя отрича всичко, което е скъпо и свято за Нина и за милионите съветски хора. По-рано имаше момчетии, танци-манци, ресторанти, после съпруг — играч на билярд, крадец, мошеник, сега антисъветски настроения. До какво ще доведе всичко това? Какво очаква Варя? И какво очаква нея, Нина? И тук не става дума за страх, става дума за нейната партийна честност. Прикривайки Варя, тя поощрява антисъветските приказки, значи поощрява антисъветската агитация. Така тя върши престъпление пред партията, превръща се в съучастничка.

Но как да постъпи? Да отиде при началника на Варя и да поговори с него? Да съобщи в партийната организация. Донос срещу сестра?! Това е ужасно! Та нали ще вкарат Варя в затвора и всички ще знаят, че я е вкарала родната й сестра. Но тя не може и да мълчи.

Дали да се посъветва с Алевтина Фьодоровна? Тя винаги се е държала с нея като майка. Нина беше нейната любимка, комсомолка, активистка — това харесваше на Алевтина Фьодоровна. Когато Нина завърши педагогическия институт, я взе в училище да преподава история, не я остави да я натирят в провинцията. А когато Нина искаше да събира подписи под заявлението относно арестуването на Саша Панкратов, Алевтина Фьодоровна прочете заявлението и го скъса:

— Този документ не е съществувал.

И никога повече не заговори за него. А след месец даде на Нина препоръка за приемане в партията.

Нина вярваше безрезервно на Алевтина Фьодоровна. Тази пълна ниска жена с прави редки коси, с пенсне на облото мордвинско лице, участничка в Гражданската война, член на партията от 1919 година, олицетворяваше за Нина партийната съвест, беше образец, по който тя се равняваше.

И все пак да й разкаже за Варя би означавало да прехвърли върху нея отговорността за сестра си, за нейните изказвания. Тя ще знае за тях, а да знаеш в наше време означава и да отговаряш. Нина може да мълчи, в краен случай ще има някакво оправдание, макар и неубедително — например, че не е знаела истинските възгледи на Варя, че тя ги е криела от нея, или друг вариант: забелязала е нещо у сестра си, опитвала се е да поговори с нея откровено, но не е успяла. Изобщо все някак ще се оправдае, макар че естествено не е достойно да се измъква, да бяга от отговорността.

Но за Алевтина Фьодоровна няма да има никакви оправдания — Нина й е разказала всичко, тя е била в течение, знаела е, че една от бившите ученички от нейното училище говори такива неща — и не е реагирала. Значи ще бъде длъжна да реагира.

Нина се колебаеше, не можеше и не можеше да реши как да постъпи. Помогна й случайността. Алевтина Фьодоровна сама я извика да поговорят на четири очи.

Навремето Народният комисариат по просветата изпрати Алевтина Фьодоровна да укрепи училището, известно с лошия социален състав на учащите се, с реакционността на преподавателите, с неунищожимия дух на стара гимназия.

Алевтина Фьодоровна унищожи този дух. Дойдоха млади учители, сред които и Нина, бяха сформирани пионерска и комсомолска организация, старият обструкционистки родителски съвет бе заменен с нов, лоялен.

Училището престана да бъде закрито, кастово учебно заведение, каквото беше преди революцията и след революцията, когато беше прикрепено към ЦЕКУБУ, комитета по подобряване бита на учените — трик, позволил на арбатската интелигенция, както и преди, да дели децата си от другите. Сега в училището приемаха всякакви деца. Бе отменено дори званието „експериментално-показно“, дадено му благодарение пак на ЦЕКУБУ с цел да се повишат заплатите на старите учители, реакционери и ретрогради. Обикновено районно средно трудово училище с обикновен пореден номер.

Но и Алевтина Фьодоровна се превърна в директорка на обикновено средно трудово училище. А в Народния комисариат по просветата бе заемала отговорен пост, преди това също бе заемала отговорни постове. Изпратиха я в училището временно, а после я забравиха. Тя с години чака ново назначение, но не го получаваше. Излезе, че я понижиха.

Ореолът на важна личност, с който дойде в училището Алевтина Фьодоровна, помръкна. Нейната войнственост стана ненужна, неуместна, дори смешна. Взискателността й се превърна в придирчивост, строгостта — в раздразнителност. Получила класическо педагогическо образование, тя постепенно намери общ език със старите учители, тоест с онези, които искаха от учениците знания, не завишаваха бележките на активистите, не приемаха педологически и тем подобни експерименти. Когато се сблъска със страшната неграмотност на учениците от осми клас, които знаеха социалния генезис на Хамлет, но не знаеха къде се слага запетая, Алевтина Фьодоровна изгони младия преподавател по руски език и литература, последовател на Переверзев, и върна стария, който бе учил децата на синтаксис, правопис и пунктуация.

Обратното развитие на Алевтина Фьодоровна вървеше редом с нейната растяща омраза към ръководството на Комисариата по просветата, към народния комисар Бубнов, към заместника му Епщейн, смяташе, че те са виновни за нейното понижение.

Но не всички я бяха забравили, бяха останали и хора, които я уважаваха, с които бе минала по пътищата на революцията.

От тези приятели Алевтина Фьодоровна преди време бе получила информация за постановление на ЦК и Съвета на народните комисари. В него се казвало, че преподаването на история има отвлечен характер, на учениците се поднасят абстрактни определения, а трябва в паметта им да залягат историческите дейци и хронологията.

Сега постановлението бе публикувано. То бе неочаквано. Преподавателите бяха свикнали с формулировката: историята на човечеството е история на борбата на класите, историческите дейци са само изразители на техните интереси. Сега значи трябваше да се върнат към концепциите, разглеждащи историята като низ дела на велики хора?

Алевтина Фьодоровна прие спокойно новото постановление. Нея, представителката на висшата партийна политика, не я учудваха никакви завои на тази политика. Не изпитваше дълбока почит към висшите инстанции, бе виждала отблизо ръководителите на държавата, гледаше на тях като на равни — и тя би могла да бъде на тяхно място. Троцки винаги бе смятала за чужд човек, троцкистите — за дребнобуржоазни кресльовци, Зиновиев и Каменев — за паникьори. По възгледи бе по-близо до Риков, Томски, Бухарин и другите представители на стария руски болшевизъм. Ала те излязоха слаби, за да поемат ръководството. Сега тя беше за Сталин — не защото се възхищаваше от качествата му, напротив, знаеше колко струва, но в дадените условия той беше единственият способен да държи юздите. И то да ги държи здраво. Познава партията, нейните хора, практик е, а не фразьор.

Самата Алевтина Фьодоровна беше практик, оценяваше хората от гледна точка на ползата, която принасяха. Веднъж в час по история дори каза: „Декабристите ли? Че какво са направили те?“

Основното в получената от приятелите информация беше, че постановлението на ЦК и Съвета на народните комисари е изработено без участието на Бубнов и Епщейн и следователно като нападка срещу тях.

Това веднага превърна Алевтина Фьодоровна в привърженичка на постановлението, макар тя да разбираше, че укрепването ролята на личността в историята изобщо означава възвеличаване ролята на Сталин в частност. Ала нима е малко значението на личността? Би ли могла Октомврийската революция да се извърши без Ленин? Сега възвеличаваме живия Сталин повече, отколкото навремето Илич. Но те са несъизмерими фигури. Ленин не се нуждаеше от укрепване на престижа му, затова е Ленин, а Сталин се нуждае, той е само Сталин. Но авторитетът на Сталин — това е авторитетът на партията, на нейните кадри, на които Сталин дължи всичко.

Новите учебници по история още не бяха готови. Старите вече не можеше да се използуват. Именно по този повод Алевтина Фьодоровна повика Нина: организиран е всесъюзен летен семинар на историците, там се изпращат най-добрите преподаватели, онези, които после ще могат сами да проведат градските и районните учителски семинари. Алевтина Фьодоровна се е спряла на Нина — още едно доказателство за нейното благоразположение.

— Благодаря ви, Алевтина Фьодоровна, ще се постарая да се справя.

— Ще се справиш — окуражи я Алевтина Фьодоровна, — че кого друг да изпратим? Жохов ли?

Навремето те бяха учили по известния учебник на Жохов, той бе преподавал на Нина и в института. Жохов беше привърженик на Соловьов, сега обвиняван в идеализъм. Като спомена Жохов, Алевтина Фьодоровна показа на Нина на какво ниво я издига.

— Утре ще излезе решението — продължи Алевтина Фьодоровна, — вдругиден ще идеш до районния отдел и ще получиш командировъчното.

Тя не се съмняваше, че решението ще бъде тъкмо каквото й е нужно на нея и че кандидатурата на Нина ще бъде утвърдена.

— Материалите и конспектите едва ли ще бъдат готови за семинара, ще трябва да си водиш записки, запаси се с тетрадки.

— Ще се запася.

Алевтина Фьодоровна се позасмя.

— Интересно как ли ще излязат от положението нашите. Епщейн няма как да се измъкне от изказване. Ще излавира.

Не можеше да говори така за Бубнов — народния комисар, члена на ЦК. Но като говореше за Епщейн, подразбираше и Бубнов.

Алевтина Фьодоровна отново заговори делово:

— Запомни всичко добре и си записвай, после ти ще трябва да водиш инструктажа.

Нина разбираше, че я интересуват само Бубнов и Епщейн.

— Всичко ще запомня.

Заради Алевтина Фьодоровна (не ценят такива кадри!) и тя изпитваше неприязън към ръководителите на комисариата по просветата.

Но през цялото време мислеше за едно и също: да каже ли на Алевтина Фьодоровна за Варя или да не й казва?

Алевтина я погледна втренчено.

— Нещо май си угрижена?

Нина замънка:

— Нищо особено.

— Казвай какво има! — заповяда Алевтина Фьодоровна.

— Варя, сестра ми, нали си я спомняте?

— Спомням си я, разбира се. Красиво девойче. Та какво има?

— На бърза ръка се омъжи за един билярдист, помами се по красив живот, после го напусна и то се знае — разочарование, лошо настроение и тъй нататък.

Алевтина Фьодоровна я гледаше изпитателно. Разбираше, че въпросът не е в билярдиста и в ресторантите.

Нина замълча, нямаше сили да произнесе думите „антисъветски разговори“. Изведнъж ясно осъзна, че не бива да говори за това. Алевгина Фьодоровна ще възприеме сериозно тези думи, няма да сантименталничи, последствията може да бъдат най-неочаквани и сурови.

— Е, та? — строго и отчуждено попита Алевтина Фьодоровна.

— Нищо. Попитахте от какво съм угрижена и аз ви казах.

И се усмихна, сякаш извинявайки се за своята минутна слабост.

— Предвижда се съвещанието да се проведе в Ленинград, но може да стане и в Москва, в зданието на Института за Червена професура.

Нина си помисли: по-добре да е в Ленинград, да замине от Москва и два месеца да не вижда Варя, стана й тягостно да живее с нея.