Трийсет и пета и други години

11.

На седми юли 1935 година Сталин председателствуваше пленума на Конституционната комисия.

Комисията се състоеше от трийсет души, той, Сталин, беше трийсет и първият. Присъствуваха всички, освен Авел Енукидзе, който бе изключен от партията и свален от всички заемани постове, макар че формално оставаше член на Конституционната комисия — по недоглеждане.

Главните докладчици са Бухарин и Радек, те са автори на основния проект за нова конституция. Но естествено ще се изкажат и останалите. Има си хас! Ще влязат в историята като „бащи на конституцията“.

Първият докладчик е Бухарин.

През февруари, в словото си пред Втората всесъюзна конференция на колхозниците-ударници, Бухарин каза: „Цялата страна се е сплотила около ленинската партия, водена от желязната ръка на забележителния вожд на трудещите се, пълководеца на милионите, чието име е символ на великите петилетки, на исполинските победи и исполинската борба — Сталин.“

А точно една седмица по-късно „Правда“ публикува статията на Радек „Пълководец на пролетариата“, където в славословията Радек засенчи дори Бухарин. Не случайно му викат Крадек на тоя крадец и мошеник с маймунска мутра.

Май се повтаря историята със Зиновиев и Каменев? И те ГО славословеха, а как свършиха?

Хитруват. Бухарин докладва „Основите на проекта“. Конституцията трябва да осигури на народа всевъзможни свободи, най-широките в света права, пълно равноправие на гражданите, най-демократичната в света избирателна система, най-справедливото в света правосъдие…

Така си фантазираха Бухарин и Радек.

Дори ТОЙ не бе очаквал от тях такава чевръстина. Сложиха в джоб и най-демократичните в света конституции. Наивници. Надяват се с такава конституция да си осигурят безопасност, спокойно съществуване на първо време, а после и „конституционна“ смяна на властта. Идиоти!

Тази конституция е нужна НЕМУ и преди всичко НЕМУ. Тя ще бъде мощно политическо прикритие за предстоящата кадрова революция. Когато властта е в едни ръце, когато властта е несъкрушима, когато народът подкрепя тази власт, работа върши всякаква конституция.

А народът е с НЕГО. Въпреки глада, нищетата, въпреки милионите жертви, народът е за НЕГО. Страхуват се от НЕГО. И ГО обичат. Най-важното условие за единолична власт е осъществено. Във всички времена народът е обвинявал за страданията си всекиго, само не и бог. Бог не се съди, на бог се благодари.

Размишлявайки така, Сталин внимателно слушаше Бухарин. Впрочем внимателно го слушаха всички, особено онези от националните републики. Разтапяха се от възторг и умиление — пред тях говори самият Бухарин, „най-добрият теоретик на партията“, „любимецът на партията“, наслаждаваха се на логиката му, на бляскавите му формулировки. Айтаков от Туркмения чак е зяпнал, Ербанов от Бурят — Монголия примижава като сит котарак. Хем са националисти. И Мусабеков — председателят на Съвета на народните комисари в Закавказието — е националист, и Рахимбаев от Таджикистан е националист, и узбеките Икрамов и Файзула Ходжаев са националисти. Просто очите им грейнаха, когато Бухарин се разприказва за суверенитета на съюзните републики. За тях Бухарин продължава да бъде „вожд“. Сигурно се надяват, че като е възложил на Бухарин да подготви новата Конституция, ТОЙ го връща към ръководна работа. Много им се иска да е така. Убедени са в своята самостоятелност, в своята незаменимост, местни феодалчета!

Същата стока са и седналите тук Голодед и Червяков от Белорусия, Любченко, Петровски и Чубар от Украйна… Неясни, неблагонадеждни хора…

На мястото на убития Киров и умрелия през януари Куйбишев той сложи в Политбюро Чубар и Микоян.

Микоян е хитрец и мошеник, но НЕГОВ хитрец, НЕГОВ мошеник и работар. Хем и обстоятелствата около спасяването му в Баку през 1918 година са неясни. Всички бакински комисари разстреляни, а другарят Микоян остана жив. Странно, нали? Този човек ще му служи вярно.

Чубар не му е ясен. Но се наложи да избира между него и Петровски — и двамата са кандидат-членове на Политбюро от 1926 година, тъй че по-добре Чубар, отколкото Петровски. Чубар не е ясен, а Петровски, напротив — чужд човек, марксист-идеалист като собствения МУ скъп тъст Алилуев.

Пък и не всички присъствуващи руснаци са ясни.

Акулов например, какъв е плешив, прилича на монголец. Беше прокурор, пречеше на Вишински, наложи се да го избере за секретар на ЦИК вместо Енукидзе, та за прокурор да назначи Вишински, да му развърже ръцете, голям негодник е Вишински, но необходим негодник, ей го, седи навъсен, демонстрира, че не е във възторг от доклада на Бухарин, заради НЕГО демонстрира, всичко разбира това говедо със зализана прическа, с побелели, грижливо подстригани мустачки, с явно скъп костюм и риза с колосана яка, с вратовръзка — прави се европейски интелигент, а в душата си е престъпник.

От време на време любезно се усмихва на Криленко, а го мрази, би го излапал без подправки.

Безспорно Криленко е враг. Как се държа при разглеждането на въпроса за наказателната отговорност на децата? Като враг.

… Въпреки закона от 7 август, кражбите на държавно имущество продължават, особено в транспорта. Крадат главно децата. В последното си съобщение Ягода наблегна на това. Същото обстоятелство потвърди и Каганович, който от февруари ръководи железопътния транспорт.

Но децата са неподсъдни…

А защо всъщност да са неподсъдни?

Едно момче на дванайсет години добре знае, че не бива да се краде, добре знае, че кражбата е престъпление. Но на това момче му е известно също, че не могат да го съдят. Затова нека знае: можем и трябва да го съдим.

Нека го знаят и родителите, които пращат децата си да крадат. Трябваше да се внесе поправка в наказателния кодекс: на всякаква наказателна отговорност, включително и на висша наказателна мярка, подлежат всички граждани от дванайсетгодишна възраст нагоре. Тогава ще престанат да крадат, ще престанат да плячкосват народното имущество, ще престанат да грабят и убиват. И за родителите това ще бъде добро предупреждение. За всички и за всякакви родители. Ще знаят какво заплашва децата им.

Обаче народният комисар на правосъдието Криленко се възпротиви на издаването на такъв указ. Дори искаше ТОЙ да го приеме. ТОЙ, разбира се, не го прие. Имаше точни сведения: Криленко твърдял, че подобен закон бил безпрецедентен, че нямал аналози в световната съдебна практика, че в нито една страна по света не екзекутирали дванайсетгодишни деца, че децата можело да станат жертва на лъжливо обвинение, а и просто на недоразумение, че приемането на такъв указ през осемнайсетата година на съветската власт щяло да направи зловещо впечатление в чужбина, да подрони престижа на съветската държава.

Какво така другарят Криленко изведнъж стана много хуманен, какво така взе да се съобразява с буржоазното обществено мнение?… По-рано, когато беше обвинител по процесите срещу Промпартията, срещу меншевиките и по други процеси, не се съобразяваше толкова.

Съвсем доскоро другарят Криленко твърдеше: „Да се изисква от съдията абсолютна обективност е чиста проба утопия“, настояваше да се намалят правата на защитата, защото, както правилно се изразяваше тогава, съветският съд сам защитава обвиняемите, предлагаше едва ли не да се отмени процесуалният кодекс, наричаше го „отломка от буржоазното право“.

И сега, не щеш ли, се извъртя на сто и осемдесет градуса. Не стига това, ами и публично се отрече от възгледите си, лани издаде книжка: „Ленин за съдилищата и наказателната политика“, където ратува за революционна законност, за абсолютна обективна доказателственост, за строго спазване на всички процесуални норми… Всичко това е насочено срещу Вишински, който правилно схваща задачите на съда и прокуратурата на дадения етап, всичко това е насочено срещу борбата на партията с нейните врагове…

Веднага след процеса срещу меншевиките Криленко поиска да го назначат за народен комисар на правосъдието. Ясно. Криленко вече не желае да участвува в процесите, вижда накъде отива работата. Борил се е с враговете извън партията, но не желае да се бори с враговете вътре в партията. Опита се да компрометира Вишински.

А Вишински е необходим. Вишински няма връзки в болшевишката партия, следователно е по-подходящ за борба с враговете вътре в партията. Знае си мястото, и досега трепери от страх, готов е да изпълни всякаква задача.

А Криленко се има за голям велможа, член на партията от 1904 година, първият наш Върховен главнокомандуващ, първият председател на Върховния трибунал, високонравствен, видите ли, идеен революционер. На всичко отгоре спортист, алпинист. Стар болшевик, а се катери по върховете нейде из Памир. Шахматист. Подражава на Ленин, и той пропиля доста време за това забавление.

На XVII конгрес Криленко не бе избран нито в ЦК, нито в КПК. Като предупреждение. Обиди се. Не си направи изводи. Сега е неговата петдесетгодишнина. Нека чете в „Правда“ приветствие от своите алпинисти. Централният комитет не възнамерява да го поздрави. И това е предупреждение. Последно. Да видим ще си направи ли изводи от него или пак ще прави спънки на Вишински. Когато двама души просто не се разбират помежду си, това е добре: те се съревновават в преданост НЕМУ. В случая Криленко — Вишински няма такова нещо. Вишински МУ е предан, предан МУ е от страх, но МУ е предан. Криленко — не, не МУ е предан. Той не се е свързвал с опозициите, нито с троцкистката, нито с бухаринската. Но и не се е борил с тях. Неблагонадежден човек. Чужд човек. И този човек ще изгори в огъня на кадровата революция.

Много чужди хора, много неблагонадеждни хора. Ето ги, седят тук, около него, 30 души. На кого може повече или по-малко твърдо да разчита? Ворошилов, Жданов, Каганович, Мехлис, Микоян, Молотов. Колко стават? 6 от 29. Е, и негодникът Вишински е седмият. 7 от 29, нямат дори и една четвърт.

Кой е повече или по-малко неутрален? „Златният фонд“, мумиите с партиен стаж: Красиков, Стасова, Калинин, Литвинов, Петровски… Впрочем Петровски не, от него може да се очаква още какво ли не. Синът на Петровски, Пьотр, е рютинец, изключен е от партията, на заточение е, отдавна трябваше да го разстреляме. Защо бащата, кандидат-член на Политбюро, допусна такова нещо?

И тъй, „неутралните“ са четирима, заедно със сигурните правят единайсет.

Ами останалите осемнайсет? Те са врагове: Бухарин, Радек, Криленко, Уншлихт. Или неблагонадеждни: Акулов, Бубнов, Сулимов, Чубар, Любченко, Червяков, Голодед, Икрамов, Ходжаев, Айтаков, Мусабеков, Ербанов, Рахимбаев, Петровски.

Тази равносметка говори много. Тя отразява положението в партията, отразява положението в ЦК и дори положението в Политбюро. И в Политбюро има неблагонадеждни хора: Орджоникидзе, Рудзутак, Косиор, а както става ясно сега — и Чубар.

ТОЙ не трябва да е зависим от обстоятелството има ли болшинство в Политбюро или няма. Не партията е абсолютът, ТОЙ е абсолютът. Той не бива да има нито явни, нито потенциални съперници. Всичко потенциално опасно трябва да бъде унищожено. Нито един човек няма право да се стреми към върховната власт. За да разбере това, всеки жител на страната трябва да усеща заплахата срещу своето съществуване, срещу своята свобода, срещу своята безопасност. Да вижда своята безопасност само в безпрекословното подчинение, терорът трябва да бъде постоянен, да стане нормален и обичаен метод на управление.

Гладът в началото на трийсетте години бе нужен, за да покаже на селото КОЙ е господарят тук. Гладът отнесе милиони хора, но донесе победа.

НЕГОВОТО управление също ще струва милиони човешки живота, но ТОЙ ще покаже на страната КОЙ е нейният господар. ТОЙ ще покаже на целия свят КОЙ е господар в тази страна.

Първата крачка е направена. На убийството на Киров ТОЙ отговори с безпощадни удари, създаде в страната атмосфера на страх. Най-мощният удар бе нанесен по Ленинград. Този град вече никога не ще се възроди като втора столица. По цялата страна се провежда гласна проверка на партийните документи и негласна проверка на всеки партиен член чрез органите на НКВД. Те улавят, изолират, а когато трябва, унищожават бившите участници във всички видове опозиции, пришълците от чужди класи, царските чиновници и офицери, служителите на религиозните култове, бившите кулаци и подкулачници, всички антисъветски настроени хора. Но всичко това, макар и в по-тесни мащаби, го имаше и по-рано. Голямата работа предстои тепърва.

Зиновиев и Каменев признаха моралната си отговорност за убийството на Киров. Колко хитро я признаха, в каква двусмислена формулировка я облякоха: „По силата на обективната ситуация предишната дейност на бившите опозиции би могла да доведе само до израждане на тези престъпници.“

Политикани! Мислят, че ще се спасят с такива уловки… Но в онзи момент не можеше да се измъкне повече от тях. Невъзможно беше и да се отлага повече процесът, трябваше незабавно да се възползува от убийството на Киров. Признанието на Зиновиев и Каменев позволи да ги изолираме. Но изолацията е полумярка. Троцкистите са изолирани вече пет години и все пак чакат своя час. Историята учи: от затвора до престола има само една крачка. За да не се случи това, по пътя помежду им трябва да има ешафод.

Отговорността за убийството на Киров трябва да бъде не морална, а наказателна. Зиновиев и Каменев трябва да бъдат осъдени за онова, което направиха.

Буржоазните вестници не признаха януарския процес — видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия — пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“

Добре! Прекрасно! Ще имат открит процес, ще имат публичен съд. Зиновиев и Каменев ще признаят престъпленията си пред целия свят. Ще признаят, че са наредили Киров да бъде убит, че са подготвяли убийствата и на други ръководители на партията и правителството. И затова трябва да бъдат не изолирани, а унищожени. И ще бъдат унищожени.

Ще признаят ли Зиновиев и Каменев? Ако им обещаем живота, ще признаят. Докато има живот, има и надежда за власт. Ако изгубят живота си, завинаги губят тази надежда. А ако упорствуват, върху тях ще се стовари цялата грамада на репресивния апарат, цялата грамада на държавата. Няма да устоят. Пред това няма да устоят. Заложници ще бъдат семействата им, техните съпруги и деца, и няма да устоят пред това, нали са любещи съпрузи, чадолюбиви бащи.

Ето, изказва се Файзула Ходжаев — председателят на Совнаркома на Узбекската ССР, а също и един от председателите на ЦИК на СССР — като представител на Узбекистан. Такъв човек ще се откаже ли от живота? Хубавец, с фино лице, такива хубавци са ги рисували по древноперсийските миниатюри.

Живее в разкош, къщата му тъне в килими, в скъпи украшения, най-ценното сигурно е укрито, те всички там, в Бухара и Самарканд, трупат брилянти.

Между другото Файзула не е в добри отношения с Икрамов — секретаря на ЦК на Узбекистан. Първият е аристократ, вторият — плебей, но нахален плебей. На Пленума на ЦК и ЦКК на ВКП (б) през април 1929 година в отговор на НЕГОВАТА реплика раздразнено отговори: „Другарю Сталин, в края на краищата ще ме оставите ли да свърша или не?!“

Икрамов е приятел на Бухарин, лани Бухарин беше на почивка в Узбекистан, живя у него, у Икрамов. Тъй че в бъдеще мястото на Икрамов е редом с Бухарин, пък и Файзула при тях: ще се ядат с Икрамов. Всичко на тоя свят свършва с предателство: и враждата, и дружбата.

Така размишляваше Сталин, докато говореха Ходжаев и другите членове на комисията. Изслуша само Бухарин и Радек — те са съставителите, останалите са дърдорковци, които говорят само за да чуе ТОЙ гласа им. Говорят за ролята на местните съвети, за други глупости — това не му беше интересно и не ги слушаше.

Главните направления на новата конституция са набелязани правилно от Бухарин и Радек.

Това е документ, по който съвременници и потомци ще съдят за облика на съветската държава, за нейния демократичен облик, за широките свободи на нейните граждани. На фона на такава конституция всякакви брътвежи за терор и беззаконие ще изглеждат като нелепа измислица.

Тази конституция му дава огромен международен престиж. Да, ще има съдилища, ще има процеси, но те ще стават на фона на най-демократичната конституция и затова ще изглеждат абсолютно законни и справедливи. Тази конституция печели особено при сравнение с онова, което става във фашистка Германия. И Хитлер извършва революция, своя национална революция, Хитлер съумя да сплоти около себе си немския народ и очевидно задълго — създаде могъщ апарат на властта. Но действува грубо, с чисто немска праволинейност, с чисто пруско високомерие. Политик е, но не е изкусен политик, прави много грешки, които силно му вредят в очите на световното обществено мнение.

Крие ли опасност приемането на такава конституция? Никаква опасност, защото властта остава в ръцете на партията, а следователно в НЕГОВИТЕ ръце. Това е реална власт. Тя трябва да се узакони конституционно. В конституцията трябва направо да се каже, че Комунистическата партия е водещата и направляваща сила в съветската държава. Но кандидати ще издига не само партията, а и профсъюзите, и комсомолът, и другите обществени организации. Те ще бъдат кандидати от блока на Комунистическата партия с тези организации.

Не, това не е правилно. Блок на Комунистическата партия с други организации не може да съществува, това би означавало да се поставят тези организации на равна нога с партията, никакво равноправие, никакъв паритет тук не са възможни. Блок може да има не с организация, а с народа…

„Блок на комунистите и безпартийните“ — ето, така ще бъде правилно.

Безспорно новата конституция ще изисква от нашите наказателни органи по-голяма оперативност, по-засилена бдителност — враговете не ще посмеят да се възползуват от новата конституция за своите цели, такива опити ще бъдат смазани в зародиш.

Безспорно е също, че новата избирателна система ще изисква и от партийните организации по-голяма оперативност и по-засилена бдителност. Нищо, нека поработят в новите условия, нека се поразмърдат. Всяка изборна кампания трябва да се превръща в широка политическа кампания. На Запад избирателите гласуват за една или друга буржоазна партия, у нас избирателната кампания ще се превръща в могъща политическа агитация за Комунистическата партия, за съветската власт, ще представлява демонстрация на единството на партията и народа, ще бъде всенароден празник.

Разбира се, новата конституция е добро политическо прикритие за предстоящата кадрова революция. Но то не е достатъчно. Необходимо е много по-нашироко да популяризираме нашите победи и постижения, да изтъкваме ентусиазма на народа.

Безспорно този ентусиазъм е предизвикан от Октомврийската революция. Всяка революция поражда надежди за по-добро бъдеще, надеждите за по-добро бъдеще пораждат ентусиазъм. Нашата задача сега е да покажем на народа неговия ентусиазъм, а на целия свят да покажем ентусиазма на съветския народ.

За тази цел печатните органи трябва всеки ден да говорят за постиженията, и не само печатните органи, а и литературата, изкуството, театърът — всичко това трябва да служи за изтъкване постиженията на съветския народ, да спомага за развитието на неговия ентусиазъм, на неговата вяра в общото дело.

Разбира се, трябва да се пише и за недостатъците. Но недостатъците да се обясняват преди всичко със съпротивата на вражеските елементи, вражеските елементи трябва да се унищожават.

Сталин се сепна.

Като си наливаше вода от шишето, Сулимов изтърва чашата и тя се удари в чинийката.

Непохватен глупак! Не може да удържи една чаша. А пък е председател на Совнаркома на РСФСР. Премиер-министър, тъй да се каже. Да не е махмурлия?… И той е от ония — от 5-а армия, съратник на Иван Никитич Смирнов и Тухачевски, макар че не се е свързвал с опозицията.

Прави се на наивник, демократ, видите ли. Наскоро отишъл в ЦУМ, обиколил магазина като обикновен купувач, после отишъл при директора, изчакал си реда да го приеме, предявил си оплакванията пак като обикновен купувач (хората почти не го познават в лице), а в края на разговора съобщил кой е. Хвърлил в ужас целия ЦУМ. Журналистите с възторг описаха целия случай. Намериха, видите ли, нов Харун-ал-Рашид.

Съветските хора не се нуждаят от такива ръководители, които тайно, инкогнито се тъпчат сред народа уж за да научат какви нужди има… Истинският съветски ръководител знае от какво се нуждае народът му, без да се блъска по опашките. Всички тези новоизпечени харун-ал-рашидовци искат да са оригинални, подражават на покойния Киров, искат да покажат на народа своя особен, „демократичен“ стил на ръководство, а драскачи като Михаил Колцов и Зорич им създават евтина популярност.

Сталин престана да слуша Сулимов и другите членове на комисията, отново потъна в своите размисли.

Всяка революция е съпроводена с жертви, без жертви няма революция. Цялата история на човечеството е изпълнена с жертви: жертви на войни, на стихийни бедствия, на епидемии, на глад, на нищета, погиват милиони. Човечеството бързо забравя загубите си, защото в крайна сметка всичко завършва със смърт, всеки живот завършва със смърт, естествена или неестествена, ранна или късна. Смъртта е неизбежна, хората са се примирили с нейната неизбежност. Помнят само онези, които са изпращали хората на смърт: пълководците, владетелите, великите предводители на народа. Човечеството помни имената на Александър Македонски, Юлий Цезар, Наполеон, Суворов и Кутузов, Степан Разин и Пугачов — кой си спомня имената на хората, загинали по тяхно време, заради тях, в тяхно име? Никой не си ги спомня.

Само че никога не бива да се оправдаваш. След като укрепил властта си, Наполеон разстрелял с оръдия стотици хора. Кой си спомня за тях? Милиони хора са загинали в Наполеоновите войни, тях също никой не ги знае. А виж, за смъртта на херцог Енгиенски се опитал да се оправдае и историята до ден-днешен не му е простила тази смърт.

Истинският владетел трябва да остави след себе си тържествени химни, победни маршове, а не траурни плачове и унили вайканици. Народът трябва да пее песни, вдъхващи надежда и оптимизъм, а не скръб, мъка и безверие, трябва да пее радостно и с пълен глас — великото време трябва да се запомни като велик празник. Към това трябва да ориентираме културните кадри, поетите, композиторите, драматурзите, дейците на театъра и киното. Всякакъв песимизъм, декадентство, безверие, очернителство, явно или скрито, трябва да се пресичат из корен и безпощадно. Победни викове трябва да заглушават стоновете на повалените врагове.

Обсъждането завърши, и последният дърдорко се изприказва.

— Е, добре — каза Сталин, — мисля, че другарите изказаха разумни мисли, внесоха съществени предложения. Мисля, че трябва да изберем редакционна комисия, която да вземе предвид изказаните тук мнения и предложения и да ги внесе в окончателния проект за конституция, който после ще предложим на съветския народ за обсъждане. Има ли възражения?

Възражения нямаше.

За председател на редакционната комисия беше избран другарят Сталин.

От 30 члена на Конституционната комисия на СССР са разстреляни:

През 1937 година — Голодед, Енукидзе, Сулимов; през 1938 година — Айтаков, Бухарин, Ербанов, Икрамов, Криленко, Мусабеков, Рахимбаев, Уншлихт, Ходжаев; през 1939 година — Акулов, Радек, Чубар; през 1940 година — Бубнов.

Червяков и Любченко завършват живота си със самоубийство. Преди да се застреля, Панас Любченко застрелва жена си, за да я избави от мъчения и изтезания.