Търговска къща (Част I)

8

Дънрос слезе от колата и се забърза към отворената врата на огромната къща в китайски стил, кацнала високо на билото на планината и известна като Наблюдателницата на Струан. Той мина покрай една изцъклена прислужничка, която затвори вратата след него, и влезе в дневната. Помещението бе обзаведено във викториански стил, много безвкусно, претъпкано с джунджурии и с лошо подбрана мебелировка.

— Здравей, Филип — каза той. — Много съжалявам. Горкият Джон! Къде е писмото?

— Тук. — Филип го вдигна от канапето и стана. — Но първо разгледай онова. — Той посочи една измачкана картонена кутия за обувки, поставена върху мраморната масичка до камината.

Докато вървеше към масичката, Дънрос забеляза Дайан, съпругата на Филип Чен, която бе седнала на висок стол в един далечен ъгъл.

— Здравей, Дайан, съжалявам — каза отново. Тя вдигна безстрастно рамене.

— Джос, тай-пан. — Тя бе на петдесет и две години, евроазиатка и бе втората жена на Филип Чен. Привлекателна, отрупана с бижута дама, облечена с тъмнокафяв cheong-sam. Носеше безценна нефритена огърлица и пръстен с четири каратов диамант — измежду многото други. — Да, джос — повтори тя.

Дънрос кимна — в момента му бе по-неприятна от обикновено. Той се загледа в съдържанието на кутията, без да пипа нищо. Сред измачканите вестници видя една писалка, която знаеше, че е на Джон Чен, шофьорска книжка, ключодържател с няколко ключа, писмо, адресирано до Джон Чен, Синклер Тауърс 14А, и малко найлоново пликче, от което се подаваше парче плат. С писалката, която извади от джоба си, той разтвори шофьорската книжка. Джон Чен.

— Виж какво има в найлона — каза Филип.

— Не. Може да се объркат при вземането на отпечатъци.

— О, бях забравил за това. По дяволите. Естествено, отпечатъци! Моите са… аз отворих пликчето, разбира се. Сега сигурно моите отпечатъци са навсякъде — по всичко.

— Какво има в него?

— Има… — Филип Чен се приближи и преди Дънрос да успее да го спре, извади плата от пликчето, без да докосва отново найлона. — Върху плата не остават отпечатъци, нали? Виж! — Вътре имаше голямо парче от човешко ухо, добре отрязано с остър инструмент, без да бъде назъбено.

Дънрос изруга тихо.

— Как получихте кутията? — попита той.

— С домашна доставка. — С треперещи ръце Филип Чен уви ухото и го остави в кутията. — Аз просто… просто отворих колета, както би направил всеки друг на мое място. Донесоха го преди около половин час.

— Кой?

— Не зная. Прислужничката каза, че бил някакъв младеж. Младеж с мотопед. Не го е загледала, нито е записала номера. Получаваме много колети по този начин. Не е нещо необичайно — освен надписа върху пакета: „За господин Филип Чен, изключително важно, да бъде отворен лично“, който тя не забелязала веднага.

— Обади ли се в полицията?

— Не, тай-пан, ти каза да не предприемам нищо.

Дънрос отиде до телефона.

— Успяхте ли да се свържете със съпругата на Джон?

Дайан веднага каза:

— Защо е необходимо Филип да й съобщава лошата новина? Тя ще надигне такъв вой, че ще отнесе керемидите. Да се обадим на Барбара? О, Боже, не, тай-пан… не преди да съобщим на полицията. Те трябва да й кажат — знаят как се правят тези работи.

Отвращението на Дънрос стана още по-голямо.

— Най-добре е да дойде тук, колкото е възможно по-бързо. — Той набра номера на полицията и поиска да го свържат с Армстронг. Нямаше го. Дънрос каза да му предадат кой го е търсил, а след това поиска да говори с Брайън Куок.

— Да, тай-пан?

— Брайън, можеш ли да дойдеш веднага тук? Намирам се в къщата на Филип Чен, горе на Наблюдателницата на Струан. Джон Чен е бил отвлечен. — Той му описа съдържанието на кутията.

Настъпи тишина, а после Брайън Куок каза:

— Идвам веднага. Не пипайте нищо и не му позволявайте да разговаря с когото и да било.

— Добре.

Дънрос затвори телефона.

— А сега ми дай писмото, Филип. — Той го пое внимателно, хващайки го за краищата. Китайските йероглифи бяха ясно изписани, но не от човек с добро образование. Той бавно го прочете — знаеше повечето йероглифи:

Дънрос посочи към кутията:

— Извинявай, но позна ли… онова?

Филип Чен и жена му се изсмяха нервно:

— А ти, Йан? Познаваш Джон, откакто се е родил. Това е… как може човек да разпознае такова нещо, а?

— Някой друг знае ли за случилото се?

— Не, освен, разбира се, прислугата, Шити Т’Чънг и няколко приятели, които бяха дошли на обяд. Те… те бяха тук, когато пристигна колетът. Тръгнаха си, малко преди да дойдеш.

Дайан Чен се извъртя на стола и изрече онова, което си мислеше Дънрос:

— Значи със сигурност до довечера ще научи целият Хонконг!

— Да. А на сутринта ще бъде на първа страница във всички вестници — с огромни букви. — Дънрос се опита да подреди хилядите въпроси и отговори, които се въртяха в главата му. — Пресата ще научи случайно за… ухото и за „Бившия вълк“ и ще направи от тях сензация.

— Да. Да, така ще стане. — Филип Чен си спомни какво бе казала Шити Т’Чънг, веднага след като прочетоха писмото. „Не давай откупа поне една седмица, Филип, стари приятелю, и ще станеш световноизвестен! Айейа, представи си само, парче от ухото му и Бившия вълк! Ще станеш световноизвестен!“

— Може това да не е неговото ухо, а само номер — каза с надежда Филип Чен.

— Да. — „Ако това наистина е ухото на Джон — мислеше си Дънрос — и при положение, че са го изпратили още първия ден, преди каквито и да е преговори, мога да се обзаложа, че горкото момче е вече мъртво“. — Няма никакъв смисъл от такава жестокост — каза той. — Разбира се, че ще платиш.

— Разбира се. Имаме късмет, че не сме в Сингапур, нали?

— Да. — Според законите на Сингапур, в момента, в който някой бъде отвлечен, се замразяват всички банкови сметки на неговото семейство, за да се предотврати плащането на откуп. Там отвличанията бяха станали като епидемия, а почти никой не бе арестуван. Китайците предпочитаха да плащат тихо и бързо, без да казват и дума на полицията. — Копеле такова! Горкият Джон.

Филип предложи:

— Искаш ли чай или някакъв алкохол? Гладен ли си?

— Не, благодаря. Ще изчакам Брайън Куок и тръгвам. — Дънрос погледна кутията и ключовете. Беше ги виждал много пъти. — Липсва ключът от банковия сейф — каза той.

— Какъв ключ? — попита Дайан Чен.

— Джон винаги носеше ключ от банков сейф.

Тя не помръдна от стола си:

— А сега не е ли там?

— Не.

— Може би грешиш. За това, че винаги е бил в него.

Дънрос я погледна, после погледна и Филип Чен. „Е — помисли си той, — ако не са го взели престъпниците, са го взели Филип и Дайан. На тяхно място бих направил същото. Бог знае какво може да има в този сейф“.

— Може и да греша — каза спокойно той.

— Чай, тай-пан? — попита Дайан и той забеляза дълбоко в очите й сянка на усмивка.

— Да, мисля, че ще пия — беше сигурен, че те са взели ключа.

Тя стана, поръча на висок глас чая и отново седна. „Дано полицията побърза…“

Филип гледаше през прозореца към изсушената градина. „Дано завали.“

— Интересно, колко ли ще ни струва да си върнем Джон? — промърмори тя.

След пауза Дънрос каза:

— Има ли значение?

— Разбира се, че има — моментално отвърна Дайан.

— О, да — продължи като ехо Филип Чен. — 500 000 долара! Айейа, 500 000 долара — това е цяло състояние. Проклети триади! Е, щом искат пет, значи ще мога да ги убедя за 150 000. Слава Богу, не поискаха милион! — той вдигна вежди и лицето му придоби още по-пепеляв цвят. — Дю не ло мо на всички, които отвличат хора. Трябва да си получат заслуженото — до един.

— Да — продължи Дайан. — Гнусни триади. Полицията трябва да действа по-умно! По-твърдо и по-умно и по-добре да ни пази.

— Това вече не е справедливо — каза остро Дънрос. — В Хонконг от години не е имало отвличане, а в Сингапур се случва всеки месец! Престъпността тук е невероятно ниска — нашата полиция върши огромна работа — огромна.

— Хм, — изсумтя Дайан. — Всички са корумпирани. Защо стават полицаи, ако не, за да забогатеят? На нито един от тях нямам доверие… Колкото до отвличанията, хм, последното беше преди шест години. Отвлякоха моя трети братовчед, Фу Сан Сунг. Семейството му трябваше да плати 600 000 долара, за да си го върне жив и здрав… Това почти ги разори.

— Ха! — с присмех рече Филип Чен. — Да се разори Сунг пойната птичка? Невъзможно! — Сунг пойната птичка бе много богат шанхаец, корабен магнат, към петдесетте, с остър и прекалено дълъг нос за китаец. Наричаха го Пойната птичка, защото непрекъснато се стрелкаше от една танцова зала в друга, от цвете на цвете — в Сингапур, Банкок, Тайпей и Хонконг, бъркайки с лъжицата на своята мъжественост в безброй женски бурканчета с мед. Носеха се слухове, че не бил чак толкова мъжествен, защото обичал да прави френска любов.

— Ако не се лъжа, полицията върна по-голямата част от парите и вкара престъпниците зад решетките за двадесет години.

— Да, тай-пан, така беше. Но им бяха необходими много месеци. Освен това нямам нищо против да се обзаложа за това, че полицията знаеше повече, отколкото казваше.

— Абсолютни глупости! — каза Дънрос. — Нямаш никакво основание да мислиш така! Никакво.

— Точно така! — каза Филип Чен с раздразнение. — Хванаха ги, Дайан. — Тя го погледна и той веднага промени тона си. — Разбира се, скъпа, някои от полицаите може и да са корумпирани, но ние тук имаме голям късмет, голям късмет. Предполагам, че нямаше да се тревожа толкова за Джон — всичко е въпрос единствено на откуп, а до този момент семейството ни винаги е имало късмет — нямаше да се тревожа, ако не беше… ако не беше това. — Той посочи с отвращение към кутията. — Ужасно! И абсолютно дивашко.

— Да — отвърна Дънрос, мислейки, че ако това не е ухото на Джон, чие е тогава — откъде можеш да намериш ухо?

Той едва не се изсмя на абсурдността на своите въпроси. После отново се върна към отвличането — дали е свързано по някакъв начин с Цу-ян, с оръжието и с Бартлет. Един китаец не би осакатил жертвата си. Не, и със сигурност не толкова скоро. Отвличането е древно китайско изкуство, чиито правила винаги са били известни: плащай и си затваряй устата и всичко ще е наред, протакай и говори и ще имаш много неприятности.

Той се загледа през прозореца към градините и грандиозния изглед на север към големия град и морето. Лазурното море бе осеяно с кораби, джонки и сампани. Небето над тях бе прекрасно, без изгледи за дъжд, а летният мусон духаше неизменно от югозапад. И се запита разсеяно, как ли са изглеждали клиперите, носени от вятъра или борещи се с него, по времето на неговите прадеди. Дърк Струан винаги бе имал наблюдателница на върха на планината. Оттам е виждал на юг, на изток и на запад, както и големия канал Шеунг Сц Мън, който идваше към Хонконг от юг — единственият път, насочен към вътрешността за корабите от родината, от Англия. От Наблюдателницата на Струан той е можел тайно да забележи идващия кораб с пощата и тайно да изпрати долу сигнал. После тай-панът изпращал бързо корабче, което да донесе първо пощата, за да има преднина от няколко часа пред своите съперници и тези няколко часа вероятно са били равни на разликата между богатството и разорението — толкова огромно, колкото и времето, което го деляло от родината. „А не като сега със съвременните съобщения — мислеше си Дънрос. — Ние имаме късмет — не ни се налага да чакаме почти две години за отговор, както е чакал Дърк Струан. Господи, какъв мъж трябва да е бил. Не бива да изпускам сделката с Бартлет. Трябва да имам тези двадесет милиона“.

— Сделката изглежда много добра, тай-пан — каза Филип Чен, като че ли бе прочел мислите му.

— Да. Да, така е.

— Ако наистина вложат тези пари, всички ние ще натрупаме състояние, а това ще бъде h’eung yau за „Ноубъл хаус“ — добави той сияещ.

Усмивката на Дънрос отново стана саркастична. H’eung yau означаваше „благоуханен подкуп“ и обикновено се отнасяше до парите, плащани от всички китайски ресторанти, от повечето бизнесмени, от занимаващите се с хазартни игри, от танцовите зали и от всички леки дами на триадите, или подобните на тях организации по целия свят.

— Все пак мисля, изумително е, че h’eung yau се плаща навсякъде, където има китайци.

— Така е, тай-пан, — каза Дайан, като че ли говореше на дете. — Как би могъл да съществува бизнес, ако не бъде защитаван? Естествено, ти си готов да платиш и плащаш, без да ти пука. Всеки дава h’eung yau в една или друга форма. — Нефритената й огърлица потракна, докато се наместваше на стола си. Очите й бяха тъмни, тъмни на фона на бялото й лице — нещо, което китайците високо ценяха. — А за сделката с Бартлет, тай-пан, как мислиш, ще стане ли?

Дънрос се загледа в нея. „Е-е, Дайан — каза си той, — уведомена си за всички по-важни подробности, които знае и Филип както за неговия, така и за моя бизнес. И повечето от тях са такива, че Филип ще завие от гняв, ако предполагаше, че са ти известни. Така че знаеш, че «Струан» може да се окаже в ужасно положение, ако не стане сделката с Бартлет. Но ако тръгне, нашите акции страхотно ще се покачат и отново ще бъдем богати — и ти ще бъдеш богата, ако се включиш навреме и купиш навреме. Да. А аз, за разлика от Филип, познавам хонконгските китайки, защото нямам в себе си нищо китайско. Знам, че вие сте най-бруталните жени на света, когато работата опре до пари. Или, може би най-практичните. Както и ти, Дайан. И съм сигурен, че сега трепериш от вълнение, колкото и да се мъчиш да се преструваш, че не е така. Защото Джон Чен не е твой син. И ако той бъде отстранен, двамата ти синове ще станат преки наследници и по-големият, Кевин, ще замести Филип. Затова ти се молиш така, както никога не си се молила, Джон да не се върне. Ти си очарована. Джон е отвлечен и вероятно убит, а ти се интересуваш повече от сделката с Бартлет“.

— Жените са толкова практични — каза той.

— В какъв смисъл, тай-пан? — попита тя и присви очи.

— Те гледат на нещата в перспектива.

— Понякога изобщо не мога да те разбера, тай-пан — отвърна тя и в гласа й прозвуча раздразнение. — Какво повече можем да направим сега за Джон Чен? Нищо. Направихме всичко възможно. Когато пристигне писмото за откупа, ще преговаряме, ще платим и всичко ще се оправи. А сделката с Бартлет е важна, много важна, много-много важна, каквото и да се случи, нали? Мо чинг, мо менг. Без пари няма живот.

— Точно така. — Погледът на Филип случайно попадна върху кутията и той потрепери. — Мисля, че при това положение, тай-пан, моля да ни извиниш тази вечер… но не мисля…

— Не, Филип — каза твърдо жена му. — Не. Трябва да отидем. Това е въпрос на престиж за цялата „Ноубъл хаус“. Няма да променяме програмата си. Колкото и да ни е трудно да го сторим, няма да я променяме.

— Добре, щом казваш.

„Да. Твърдо да — тя реши да облече съвсем друг тоалет, за да усили драматичния ефект от тяхното появяване. — Ще отидем довечера и целият Хонконг ще заговори за нас. Естествено ще вземем и Кевин. Може би той вече е наследник. Айейа! За кого трябва да се ожени синът ми? Време е да мисля за бъдещето. Двадесет и две е идеална възраст и аз трябва да преценя новото бъдеще, което се открива пред него. Да, съпруга. Но коя? Ако е наследник, трябва бързо да намеря най-подходящото момиче, преди някоя млада кобилка с горещи бедра и алчна майка да го е сторила. Айейа — тя пламна цялата — боговете забраняват това!“

— Да.

„И двамата сте прави — помисли си Дънрос. — В момента не може да се направи нищо повече. Китайците са много мъдри и много практични. Затова мисли за важните неща — каза си той. — Нима можеш да намериш по-подходящ момент и по-подходящо място оттук и сега, за да започнеш изпълнението на плана, който обмисляш, откакто се запозна с Бартлет? Никога.“

— Слушай — той взе окончателно решение и погледна към вратата, която водеше към стаите на прислугата, за да се увери, че са сами. Сниши гласа си до заговорнически шепот, а Филип и жена му се наведоха, за да го чуват по-добре. — Преди обяд се срещнах с Бартлет на четири очи. Разбрахме се за сделката. Ще трябва да направя само някои дребни изменения, но официалното подписване на договора ще бъде следващия вторник. Двадесетте милиона са сигурни и още двадесет догодина.

Филип Чен засия.

— Поздравления.

— По-тихо, Филип — изсъска жена му, също толкова доволна. — Тези устати роби в кухнята имат уши, които чуват какво се говори на остров Ява. О, но това е грандиозна новина, тай-пан.

— Нито един външен човек не трябва да научи — каза меко Дънрос. — Днес следобед ще наредя на нашите брокери да започнат тайно да купуват акциите на „Струан“ — с всички пари, с които разполагаме. Вие направете същото. На малки пакети и наредете на всички ваши брокери и подставени лица — както обикновено.

— Да.

— Лично аз тази сутрин купих четиридесет хиляди.

— С колко ще се покачат акциите ни? — попита Дайан Чен. — Двойно.

— За колко време?

— До тридесет дни.

— Еееий — изкиска се — тя ликуващо. — Само като си помисля.

— Да — каза любезно Дънрос. — Помисли си! А вие двамата ще кажете само на най-близките си приятели, които никак не са малко, а те ще споделят също само с най-близките си, които са хиляди и ще купувате, купувате, защото това е свръхсекретна вътрешна информация, съвсем сигурна и без никакъв риск, което още повече ще ускори покачването на акциите. А това, че е само за вътрешна консумация, със сигурност ще се разчуе и ще се хванат още много хора, а официалното обявяване на сделката с „Пар-Кон“ ще даде финален тласък и другата седмица, ще обявя поглъщането на „Ейжън пропъртис“. И тогава всички в Хонконг ще започнат да купуват. Акциите ни ще скочат фантастично. А в подходящ момент, ще зарежа „Ейжън пропъртис“ и ще се насоча към истинската цел.

— Какво количество, тай-пан? — попита Филип Чен, а мозъкът му трескаво пресмяташе възможните печалби.

— Максималното. Но това не бива да излиза от семейството. Нашите акции ще сложат началото на покачването на цените.

Дайан се задъха:

— Ще има покачване на цените?

— Да. И ние ще бъдем начело. Моментът е назрял, всички в Хонконг са готови. Ние ще предоставим средствата и с един добре обмислен тласък ще създадем паника.

Настъпи дълга тишина. Дънрос наблюдаваше лицето й, на което се изписа алчност.

Пръстите й играеха с нефритените мъниста. Той погледна към Филип и разбра, че част от компрадорския му мозък мислеше за многото плащания, които той, Филип, бе приподписал от името на „Струан“ и които трябваше да бъдат изпълнени в срок от тринадесет до тридесет дни: 12 милиона щатски долара на „Тода шипинг индъстрис ъф Йокохама“ за двата големи товарни кораба, 6 800 000 долара на „Орлин интернешънъл Мърчънт бенк“ и 750 000 долара на Цу-ян, който беше решил един негов проблем. Но по-голямата част от мозъка му сигурно се занимаваше с двадесетте милиона на Бартлет и покачването на акциите — удвояването им, което той произволно бе прогнозирал.

„Удвояване? Невъзможно — абсолютно, няма никакъв шанс… Освен ако има покачване на цените.“

Дънрос усети как пулсът му се ускори:

— Ако има повишаване на цените… Господи, Филип, можем да успеем!

— Да, да, съгласен съм с теб, Хонконг е узрял. — Очите на Филип Чен заблестяха и той забарабани с пръсти. — Какво количество, тай-пан?

— До послед…

Дайан прекъсна Дънрос развълнувано:

— Филип, миналата седмица астрологът ми каза, че този месец ще бъде много важен за нас! Покачване на цените! Ето какво е означавало това.

— Точно така, спомням си, че ми го каза, Дайан, Ох, ох, ох! Какво количество, тай-пан? — попита отново той.

— До последното пени! Това ще стане големият ни удар. Но до петък трябва да бъде в пълна тайна. Абсолютна — до петък. И тогава, след като затворят борсата, ще издам сделката с Бартлет…

— Ееех — изсъска Дайан.

— Да. През уикенда ще откажа да коментирам пред пресата. Филип, погрижи се да не те открият. Ще им кажа да дойдат в понеделник сутринта. Всички ще умират от нетърпение. Пак ще откажа да коментирам, но в понеделник открито ще купуваме. След това, веднага след края на работния ден, ще обявя, че сделката е сключена. А след това ще дойде вторник…

— И покачването на цените ще започне!

— Да.

— Прекрасен ден — изкряка щастливо Дайан. — И всеки ама, прислужник, кули, бизнесмен ще реши, че джосът му е чудесен и ще изтегли всичките си спестявания. Всичко ще се изкупи и всички акции ще скочат страхотно. Колко жалко, че утре няма да има уводна статия… а още по-добре предсказания на астролог в някой от вестниците… или… — Погледът й бе станал почти злобен от вълнение. — Какво ще кажеш за астролога, Филип?

Той я изгледа шокиран:

— Старият сляп Тунг?

— Защо не? Малко h’eung yau в лапата му… или обещание за няколко акции, каквито и да са те. А?

— Ами, аз…

— Остави това на мен. Старият сляп Тунг ми е доста задължен. Изпращала съм му много клиенти! И няма да сбърка чак толкова, ако каже, че небесните знамения вещаят най-големия бум в историята на Хонконг, нали?