Търговска къща (Част I)

41

Беше валяло почти дванадесет часа и почвата в колонията подгизна, макар че резервоарите бяха почти празни. По-голямата част от дъжда се стичаше по изпечената почва и заливаше ниските места, като превръщаше мръсните пътища в мочурища, а местата за строеж в езера. Част от водата проникваше по-надълбоко. В селищата, разпръснати из планината, проливният дъжд беше бедствие.

Градчета от разнебитени колиби, построени от всякакви стари железа, мукава, дъски, ламарина, брезент, кофражни платна, подпрени една до друга, пласт върху пласт, нагоре-надолу из планината с пръстени подове и тъмни, тесни улички, плувнали във вода, мръсни, разкаляни, с дупки и разбира се опасни. Дъжд, който се излива през покриви и пропива завивки, постели, дрехи. Хора, натъпкани един върху друг, стоически свиваха рамене и чакаха дъждът да спре. Това беше Китай и веднъж минали границата, всички китайци ставаха законни заселници и можеха да останат колкото искат, според старо одобрение на хонконгското правителство.

Силата на колонията винаги е била в нейната евтина, многобройна и безконфликтна работна сила. Колонията осигуряваше постоянно убежище и искаше в замяна само мирен труд, независимо каква бе надницата за деня. Хонконг никога не търсеше емигранти, но хора от Китай винаги идваха. Те пристигаха денем и нощем, с кораби, пеша, дори и на носилка. Пресичаха границата всеки път, когато глад или размирици разтърсваха КНР, за да останат и бъдат претопени, но идваше време, когато се връщаха вкъщи, защото Китай оставаше завинаги техен дом, дори и след десет поколения. Бежанците невинаги бяха добре дошли. Миналата година колонията беше почти залята от хора. По някаква неизвестна причина и без предупреждение, граничарите на Китай охлабиха строгия контрол и в продължение на една седмица ежедневно се изсипваха хиляди китайци. Идваха главно през нощта, над и през символичната, единична ограда, която разделяше Новите територии от Куантунг, съседната провинция. Полицията беше безпомощна да спре притока. Наложи се да извикат армията. Една нощ, през май, почти шест хиляди от незаконно преминаващите тълпи бяха арестувани, нахранени и на другия ден, върнати през границата. Но няколко хиляди се спасиха от капана. Катастрофата продължаваше нощ след нощ, ден след ден. Десетки хиляди новодошли. Скоро тълпи от възмутени китайци, изпълнени със съчувствие, дойдоха на границата, за да се опитат да спрат депортирането. Но то беше необходимо, защото колонията бе претъпкана с незаконни бежанци и беше невъзможно да се изхранят, подслонят и приобщят толкова много внезапно придошли хора. Вече имаше безброй, за които трябваше да се грижат, а някога бяха съвсем малък процент.

Скоро, така внезапно, както и започна, човешкият поток спря и границата бе затворена. Отново по неизвестна причина.

Между сто и двеста хиляди избегнаха капана и останаха. Дядото и бабата на Спектакълс Уу и четирима чичовци, със семействата си, общо седемнадесет души, бяха сред тях. Откакто пристигнаха живееха в заселената област, високо над Абърдийн. Спектакълс Уу уреди всичко. По-голямата част от земята бе притежание на фамилията Чен и доскоро бе без стойност. Сега вече стана ценна. Семейство Чен я даваше под наем, сантиметър по сантиметър, на всеки, който желаеше да плаща. Спектакълс Уу с благодарност бе наел 20 на 12 инча за 1.00 ХК на инч месечно и помогна на семейството да скалъпи изграждането на две жилища, които до падането на този дъжд, бяха сухи. Имаше по един кран за вода на сто семейства, нямаше канализация и електрическо осветление, но градът на тези незаконни заселници процъфтяваше и беше много добре уреден. Един от чичовците вече имаше малка работилница за изкуствени цветя, разположена в един бордей, за 1.50 ХК на инч месечно. Друг беше наел сергия и продаваше вкусни оризови питки и оризова каша, направени според изискванията на Нинг-ток. Всичките седемнадесет души работеха вече осемнадесет месеца, за да се изхранят. Имаше и бебе, родено миналата седмица. Дори на двегодишните възлагаха по-лека работа — да подреждат пластмасовите листенца за изкуствените цветя, които младите и по-възрастните изработваха. За много от заселниците на хълма те бяха източник на пари за храна, а също и за комар.

„Да — мислеше си Спектакълс Уу въодушевено — дано Бог ми помогне да получа навреме част от наградата за залавянето на Бившите вълци, за да заложа на съботните надбягвания на Лоцман, черния жребец, който, според всички предзнаменования, ще спечели.“

Той сподави прозявката си. Крачеше тежко, босокрак, по една от тесните, лъкатушещи улички в селището, а до него вървеше шестгодишната му племенница. Също босонога. Дъждът продължаваше да замъглява дебелите стъкла на очилата му. И двамата стъпваха внимателно, за да не попаднат върху счупено стъкло или ръждясали ламарини. На места калта стигаше до глезени. И двамата бяха навили панталоните си. Тя носеше широка сламена шапка. Неговата беше обикновена, купена на старо, както и дрехите. Това беше единственото облекло, което притежаваше, освен обувките в найлонов плик, за да ги предпази от дъжда. Прескачайки една мръсна дупка, той едва не изгуби равновесие. „Дю не ло мо“, изруга той, щастлив, че не живее тук, че стаята, която нае и делеше с майка си, до полицейския участък в Ийст Абърдийн, е суха и не бе изложена на капризите на боговете на времето, както тези тук. „И благодаря ти Боже, че не трябва да изминавам целия този път всеки ден. Дрехите ми щяха да се съсипят и цялото ми бъдеще би било поставено на карта, защото в «Спешъл интелиджънс» обичат чистотата и точността. О, Боже, нека това бъде моят ден!“

Налегна го умора. Навел глава, усещаше дъждът да капе по врата му. Дежури цялата нощ. Рано тази сутрин, когато тръгваше от участъка, му казаха, че ще обискират старата бавачка Ах Там. Тя бе свързана с Бившите вълци, които той откри и проследи до нейната бърлога. Затова Уу каза, че ще се върне навреме от посещението при смъртно болния си дядо.

Погледна часовника си. Все още имаше достатъчно време да измине милята до участъка. Успокоен, тръгна пак, мина покрай купчина смет и излезе на по-голяма уличка. Край нея бе отводната яма.

— Внимавай, пета племеннице, каза той.

— Да, разбира се, шести чичо. Може ли да дойда с теб? — попита малкото момиче щастливо.

— Само до сладкарската сергия. Внимавай! Виж, още едно счупено стъкло!

— Уважаемият дядо ще умре ли?

— Това знаят само боговете. Часът на смъртта се определя от тях, не от нас. Тогава защо да се тревожим, нали?

— Да — съгласи се тя важно. — Да, боговете са си богове.

„О, богове, бдете над уважаемия дядо и направете приятни дните, които му остават“, молеше се той. След това добави за всеки случай: „Аве Мария и Иисусе, благословете стария ми дядо. Кой знае дали християнският бог или даже истинските богове съществуват. По-добре да умилостивиш всички, ако можеш. Нищо не ти струва. Може пък да помогнат. А може да спят в момента, или да са излезли да обядват. Няма значение. Животът си е живот, боговете — богове, парите — пари. Нужно е да се подчиняваме на законите, а днес трябва много да внимавам.“

Снощи излезе с дивизионния сержант Мок и Змията. За пръв път отиваше с тях на едно от специалните нападения. Атакуваха три свърталища за комар, но любопитно, не пипнаха останалите пет — много по-печеливши, макар че бяха на същия етаж в същата сграда.

„О, да можех да получавам част от подкупите. Подкрепи ме, Сатана! Искам да бъда в «Спешъл интелиджънс», защото ще имам сигурна, важна служба, ще знам всички тайни, тези тайни ще ме закрилят, а после, когато се оттегля, тайните ще ме направят богат.“

Завиха и стигнаха до сладкарската сергия. Той поговори една-две минути с беззъбата старица, плати две медни монети, а тя даде на момиченцето сладка оризова питка и малко нарязани, сладко-горчиви портокалови кори, изсушени на слънце и увити във вестник.

— Благодаря, шести чичо, — каза момиченцето и го погледна сияещо изпод шапката си.

— Дано да ти харесат, пета племеннице, — отвърна той. Обичаше я, щастлив, че е хубава. „Ако боговете са благосклонни към нас, като порасне, ще стане красива. Ще продадем девствеността й много скъпо, а по-късно ще носи доход на семейството.“

Спектакълс Уу бе много горд, че успя да направи толкова много за тази част от семейството в момент на нужда. „Всички са здрави и нахранени, а сега с моя процент от работилницата за изкуствени цветя на деветия чичо, ще плащам наема една-две години. Ще мога да ям хубава оризова нинг-ток каша три пъти в седмицата безплатно. Това ще допълва дохода ми, така че не е необходимо да взимам подкупа, който лесно ще получа, но би провалил бъдещето ми.

Не. Бог ми е свидетел! Няма да взимам подкупи, докато има надежда за СИ, но няма логика да ни плащат толкова малко. Аз, с 320 ХК месечно, след двегодишна служба! Никога не можеш да разбереш тези варвари!“

— Тичай сега, аз ще се върна утре. Внимавай по пътя.

— Да, разбира се!

Той се наведе и тя го прегърна. Уу също я прегърна и тръгна. Тя изкачи хълма. Половината питка бе вече в устата й и я изпълваше с вкусна, насищаща, лепкава сладост.

Дъждът беше силен и монотонен. Водата от препълнената канална яма носеше отломки към колибите по пътя си. Тя се изкачваше внимателно. Изведнъж един смачкан петнадесетлитров бидон профуча съвсем наблизо край нея и се блъсна в една мукавена стена.

Тя стоеше вкаменена от страх.

— Махай се, няма какво да откраднеш оттук, — изкрещя един вбесен стопанин. — Върви си вкъщи! Нямаш работа тук. Махай се!

— Да… да — каза тя и забърза.

Сега се изкачваше по-трудно. В този момент земята под нея поддаде и започна свличането. Стотици тонове кал, камъни и пръст помитаха всичко по пътя си. Продължи петдесет или повече ярда, като само за няколко секунди събори неустойчивите постройки, разпиля мъже, жени и деца, а някои погреба, отрязвайки тинест откос там, където някога бе селото. И спря. Внезапно, както и започна.

В цялата планина настъпи тишина, нарушавана само от шума на дъжда. Изведнъж се понесоха викове и плач за помощ. Мъже, жени и деца наизскачаха от незасегнатите бараки, благославяйки боговете за спасението си.

Момиченцето все още криволичеше по ръба на пропастта, където земята бе пропаднала. Ръбът се ронеше и буци кал и камъни се свличаха в пропастта. Водата от канала улесняваше това. Почувства, че се пързаля, затова пристъпи колебливо назад, но земята поддаде и тя спря, вкаменена, като стискаше здраво питката в ръцете си. Заби пръстите на краката си в меката пръст, за да запази равновесие.

— Не мърдай — извика един старец.

— Махни се от ръба — кресна друг, а останалите чакаха и гледаха, затаили дъх, да видят какво ще решат боговете.

Един десетфутов къс пропадна и се срина в бездната, отнасяйки и момиченцето. То бе затрупано съвсем малко, само до колене. Увери се, че питката е в ръцете й и избухна в сълзи.