Търговска къща (Част I)

4

Ролсът слезе от ферибота, който свързваше Каулуун с острова Хонконг и се отправи на изток по „Конаут роуд“, вливайки се в натовареното движение. Безоблачното слънчево утро бе много топло и влажно. Кейси се отпусна, потъвайки в задната седалка. Погледна часовника си и вълнението й нарасна.

— Много време, госпоице — каза наблюдателният шофьор. — „Ноубъл хаус“ в края на улицата, висока сграда. Десет, петнайсет минути няма значение.

— Добре.

„Това е животът — каза си тя. — Някой ден ще си имам свой собствен Ролс, един спретнат, учтив китайски шофьор и няма да ми се налага да мисля за цената на бензина. Никога. Може би най-после това е мястото, където ще направя моите твърди пари.“ Тя се усмихна в себе си. Линк беше първият, който й обясни какво означава твърди пари. Той ги наричаше също и пари не ми пука. Достатъчно е да кажеш не ми пука за никого и за нищо.

— Те са най-ценното нещо на света… но и най-скъпото — беше казал той. — Ако работиш за мен — с мен, но за мен — ще ти помогна да спечелиш своите пари не ми пука. Но не съм сигурен, Кейси, дали ще искаш да платиш цената.

— Каква е тя?

— Не знам. Знам само, че е различна за всеки — и винаги ти коства повече, отколкото си готов да платиш.

— И при теб ли е било така?

— Да.

„Добре — мислеше си тя, — засега цената не е особено висока. Печеля 52 000 долара годишно, банковата ми сметка е добра, а работата ми е свързана с мислене. Но държавата взема прекалено много и на човек не му остава достатъчно за твърди пари.“

— Твърдите пари могат да бъдат спечелени с убийство — беше казал Линк, — а не със спестявания.

„Колко пари ми трябват? 500 000 долара? При лихва седем процента, цял живот ще ми носят 35 000 годишно, но се облагат с данъци. Ами гаранциите на мексиканското правителство за 11 процента? Нищо, че един процент остава за тях. Но и те са с данъци. В необлагаеми облигации, при лихва 4 процента, ще получавам 20 000 годишно, но облигациите са опасни и несигурни, а човек не залага твърдите си пари“.

— Това е първото правило, Кейси — беше казал Линк. — Никога не рискуваш с тях. Никога. — После се изсмя по онзи чаровен начин, който я обезоръжи както винаги. — Никога не бива да рискуваш своите пари не ми пука, с изключение на един или два пъти, когато решиш, че може.

„Милион? Два? Три? Не мечтай, а мисли за срещата — каза си тя. — Няма да мечтая, но цената ми е два милиона суха пара в банката. Без данъци. Ето това искам. Два милиона при лихва 5.25 без данъци, ще носят 105 000 долара годишно. А тези пари са достатъчно и дори предостатъчно, за да мога цял живот да имам всичко, което пожелая. А мога да получа и повече от 5.25 от парите си. Но как да спечеля два милиона, освободени от данъци? Не знам. Но нещо ми подсказва, че това е най-подходящото място.“

Ролсът внезапно спря, тъй като рояк от пешеходци се промъкваше през гъстите редици от автомобили, двуетажни автобуси, таксита, камионетки, каручки, камиони, велосипеди, ръчни колички и няколко рикши. В утринния час пик хиляди хора бързаха в една или друга посока, изливайки се — като потоци от или към страничните улички и булеварди, изсипвайки се от тротоарите на платното. Огромен човешки мравуняк.

Преди да замине, Кейси бе проучила добре Хонконг и въпреки това се оказа неподготвена за въздействието, което оказваше върху нея тази невероятна пренаселеност.

— За първи път виждам подобно нещо, Линк — каза тя тази сутрин, когато той пристигна в хотела. — Минаваше десет, когато идвахме насам от летището, а навън имаше хиляди хора, включително и деца. И всичко беше отворено — ресторанти, пазари, магазини.

— Хората искат да печелят. Има ли друга причина да сме тук?

— Тук сме, за да превземем „Ноубъл хаус ъф Ейжа“ с тайната помощ и скрития договор с един Юда Искариотски на име Джон Чен.

Линк се засмя заедно с нея.

— Грешка. Тук сме, за да сключим сделка със „Струан“ и да се огледаме.

— Значи планът е променен?

— Като тактика — да. Но стратегията е същата.

— Каква е причината за тази промяна, Линк?

— Снощи се обади Чарли. Купили сме още 200 000 акции от „Ротуел-Горнт“.

— Значи офертата за „Струан“ е само параван, а истинската ни цел е „Ротуел-Горнт“?

— Все още имаме три цели: „Струан“, „Ротуел-Горнт“ и „Ейжън пропъртис“. Проучваме обстановката и чакаме. Ако ситуацията ни се стори подходяща — атакуваме. Ако ли не, от пряката ни сделка със „Струан“ можем да спечелим 5, а може би и 8 милиона само през тази година. Това е най-хубавото.

— Не си тук за пет или осем милиона. Каква е истинската причина?

— Удоволствието.

Ролсът преодоля няколко метра и пак спря. С приближаването на „Сентръл дистрикт“ движението ставаше все по-натоварено. „Ех, Линк — помисли си тя, — твоето удоволствие е свързано с хиляди разбойничества.“

— Това първи път в Хонконг, госпоице? — прекъсна мислите й шофьорът.

— Да, за първи път. Пристигнах снощи — отвърна тя.

— О, много хубаво. Време много лошо няма значение. Много миризливо, много влажно. Винаги влажно през лято. Първи ден много хубав, а?

Първият ден бе започнал с острия звук на малката й радиостанция, който рязко я изтръгна от съня. И „Джеронимо“.

Това беше тяхната парола за опасност — внимавай. Тя взе един душ и бързо се облече, без да знае откъде идва опасността. Едва си бе сложила лещите, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се полицейски началник Армстронг. Извинете, че ви безпокоя толкова рано, госпожице Чолок, но бих искал да ви видя за малко?

— Разбира се, господин началник. — Тя се поколеба. — Да се видим след пет минути в ресторанта?

Те се срещнаха и той й каза единствено това, че на борда на самолета е намерена контрабандна стока.

— От колко време работите за господин Бартлет?

— Пряко, от шест години.

— Имало ли е през този период някакви проблеми с полицията? Независимо какви?

— За него ли питате или за мен?

— За него. И за вас.

— Никакви. Какво сте намерили в самолета, господин началник?

— Не изглеждате прекалено разтревожена, госпожице Чолок.

— Защо трябва да съм разтревожена? Не съм извършила нищо незаконно, както и Линк. А колкото до екипажа, той е съставен от внимателно подбрани професионалисти, затова се съмнявам, че имат нещо общо с контрабандата. Наркотици, нали? Какви наркотици?

— Защо непременно наркотици?

— Не е ли това обектът на контрабандата тук?

— Много голяма пратка оръжие.

— Какво?

Последваха още въпроси, на повечето от които отговори. След това Армстронг си отиде. Тя изпи кафето си и за четвърти път отказа домашно печените, топли и твърди френски кифлички на скованото и усмихнато келнерче, което й ги предложи. Напомняха й за онези, които бе яла преди три години в Южна Франция.

„Ех, Ница, Кам Д’Ай, Вен де Прованс. И скъпият Линк“ — мислеше си тя, връщайки се в апартамента, за да го чака да се обади по телефона.

— Кейси? Слушай…

— О, Линк, радвам се, че се обади — каза тя веднага, прекъсвайки го съзнателно. — Полицейският началник Армстронг беше тук преди малко. А снощи забравих да ти напомня да се обадиш на Мартин за акциите. — Мартин също беше парола и означаваше: „Мисля, че този разговор се подслушва.“

— И аз си помислих за него. Това в момента не е важно. Кажи ми точно какво стана?

Кейси му обясни. Той я осведоми накратко за случая.

— Подробностите ще ти разкажа щом дойда. Тръгвам към хотела веднага. Как е апартаментът?

— Фантастичен е! Твоят се нарича „Уханна пролет“, а моята стая е свързана с него. Струва ми се, че по принцип са едно цяло. Изглежда, че има по десет момчета на апартамент. Обадих се на рум-сървиса4 за едно кафе и то пристигна на сребърен поднос, преди да затворя телефона. Баните са толкова големи, че в тях можеш да направиш коктейл за двадесет души с джазово трио.

— Добре. Чакай ме.

Тя седна в едно от меките кожени канапета в луксозния хол, наслаждавайки се на качеството, което я заобикаляше. Прекрасни лакирани китайски скринове, добре зареден бар в остъклена с огледала ниша, дискретно подредени цветя и бутилка уиски с монограм „Линкълн Бартлет“ — подарък от главния директор. Нейната спалня бе от едната страна, а неговият огромен апартамент — от другата. Никога през живота си не бе виждала толкова големи апартаменти в хотел, с големи двойни легла.

„Защо е било сложено оръжие в нашия самолет и кой го е направил?“

Унесена в мислите си, тя погледна през прозореца, заемащ цялата стена с изглед към острова Хонконг и извисяващата се над него Пийк, най-високата планина на острова. Градът, наречен на кралицата — Виктория, започваше от брега, а после се разполагаше амфитеатрално по полите на рязко издигащата се планина и постепенно оредяваше, там, където склоновете ставаха по-стръмни. Жилищни сгради имаше чак до хребета. Виждаше една от тях точно над станцията на въжената железница на Пийк. „Гледката оттам сигурно е фантастична“ — помисли разсеяно тя.

Синята вода блещукаше приятно, пристанището бе така задръстено, както и улиците на Каулуун. Пътнически и товарни кораби бяха пуснали котва и сирените им звучаха весело. Отсреща, от страната на хонконгската корабостроителница, се виждаше „Кралският морски разрушител“, а до него една тъмносива фрегата на Американския военноморски флот. Имаше стотици плоскодънни лодки с всякакви размери и възраст — повечето рибарски — някои от тях с двигатели, други плаващи тежко насам-натам. Претъпкани двуетажни фериботи се стрелкаха, като ту се включваха в движението, ту излизаха от него.

„Къде живеят всички тези хора? — ужасена се питаше тя. — И от какво живеят?“

Момче от персонала, без да почука отключи и Линк Бартлет влезе.

— Изглеждаш великолепно, Кейси — каза той, затваряйки вратата след себе си.

— Ти също. Тази работа с оръжието е много лоша, нали?

— Има ли някой тук? Камериерки в стаите?

— Сами сме, но момчетата май влизат и излизат, когато им скимне.

— Този извади ключа си, преди да стигна до вратата. — Линк й разказа какво се бе случило на летището. После сниши гласа си. — А нещо за Джон Чен?

— Нищо. Просто нервни, леки разговори. Не пожела да говорим за работа. Мисля, че още не се е възстановил от шока, в който изпадна, когато видя, че съм жена. Остави ме в хотела и каза, че ще изпратят кола, която да ме вземе в 9:15.

— Значи планът ни успя?

— Напълно.

— Добре. Получи ли го?

— Не. Казах му, че съм упълномощена да взема пратката и му предложих първоначалния проект. Престори се на учуден и каза, че ще говори лично с теб, като те връща с колата си следобед. Изглеждаше доста нервен.

— Няма значение. Колата ще дойде да те вземе след няколко минути. Ще се видим на обяда.

— Да споменавам ли за оръжието? На Дънрос?

— Не. Да изчакаме, да видим кой ще повдигне въпроса.

— Мислиш, че може да са го направили те?

— Съвсем спокойно. Знаеха всичко за нашия полет, освен това имат и мотив.

— Какъв?

— Да ни дискредитират.

— Но защо?

— Може би подозират нашия боен план.

— Но в такъв случай нямаше ли да е по-умно да не правят нищо — за да паднем в капана?

— Вероятно. Но направиха първата стъпка. Ден Първи: Кон към Цар на B3. Атаката срещу нас е в ход.

— Да, но от кого — и освен това с белите ли играем или с черните?

Приветливите му очи изведнъж добиха сурово изражение.

— Не ме интересува, Кейси, само да победим. — И излезе.

„Нещо става — си каза тя. — Нещо опасно, което той крие от мен.“

— Пазенето на тайна е жизненоважно нещо, Кейси — беше й казал още в началото. — Наполеон, Цезар… всички велики генерали, често са криели истинските си планове от своите подчинени. Само, за да държат в неизвестност тях, а по такъв начин и шпионите на своите врагове. Ако се отдръпна от теб, това не значи, че ти нямам доверие, Кейси. Но ти никога не бива да се отдръпваш от мен.

— Не е честно.

— Животът не е честен. Смъртта не е честна. Войната не е честна. Големият бизнес е война. Аз гледам на него като на война и затова ще спечеля.

— Какво ще спечелиш?

— Искам „Пар-Кон индъстрис“ да бъде по-голяма от „Дженерал мотърс“ и „Шел“ взети заедно:

— Защо?

— Заради моето проклето удоволствие.

— А сега ми кажи истинската причина.

— О, Кейси, ето затова те обичам. Слушаш и разбираш.

— О, Разбивало, аз също те обичам.

После и двамата едновременно се разсмяха, защото знаеха, че не се обичат, поне не в общоприетия смисъл. Бяха се разбрали още в самото начало да оставят настрана обикновеното заради необикновеното. За седем години.

Кейси погледна през прозореца към пристанището и корабите.

„Смачкай, унищожи и победи. Големият Бизнес — най-вълнуващата игра на Монополи в света. И моят водач е Разбивачът Бартлет, Главен Майстор. Но времето ни изтича, Линк. Тази година, седмата година, последната година изтича на рождения ми ден — 25-и ноември — моят двадесет и седми рожден ден.“

Ушите й дочуха половинчатото почукване, пъхването на шперца в ключалката и тя се обърна, за да каже „Влез“, но скованият прислужник беше вече вътре.

— Добро утро, госпоице. Аз съм прислужник номер едно, дневният Чанг. — Чанг бе сивокос и изпълнен с желание за работа. Той се ухили. — Чисти стаята, моля?

— Никой от вас ли не изчаква да чуе отговор отвътре, преди да влезе? — попита рязко тя.

Чанг се ококори глупаво.

— Госпоице?

— О, няма значение.

— Хубав ден, а? Коя първо, стаята на господаря или на госпоицата?

— Моята. Господин Бартлет още не е използвал своята.

Чанг се захили, откривайки широко зъбите си.

„Олеле, заедно с господаря ли сте се въргаляли в леглото си, госпоице, преди той да излезе? Но от пристигането му до момента, в който напусна, имаше само четиринайсет минути, а на излизане със сигурност не беше изчервен.

Олеле, първо трябваше да има двама дяволи чужденци, които да отседнат в моя апартамент, а после се оказа, че единият от тях е жена — нощният Нгъ го потвърди. Той, разбира се, е прегледал багажа й и е открил сериозни доказателства, че тя наистина е жена — доказателства, потвърдени тази сутрин с голямо удоволствие и от третата чистачка Фунг.

Златни Косми на оная работа! Колко отвратително!

А Златни Косми не само, че не е истинската съпруга на господаря, но дори не му е и втора съпруга. Охо, но най-лошото от всичко е, че не й достигна възпитанието, за да се престори на такава и по този начин да уважи правилата на хотела и да запази репутацията на всички ни.“

Чанг се изкиска, защото този хотел винаги бе имал строги правила за отсядането на дами в мъжки стаи. „О, богове, за какво друго може да служи едно легло? А сега една женска живееше открито във варварски грях! О как са се разгорели страстите снощи! Варвари! Дю не ло мо на всички варвари! Но тази със сигурност е и дракон, защото изгледа по такъв начин евро-азиатския помощник-директор, евро-азиатския нощен директор и дори префърцунения главен директор, Големия Вятър“.

— Не, не, не — проплакал той, поне така му бяха казали на Чанг.

— Да, да, да — отговорила тя, настоявайки да получи съседната стая, която е част от апартамента „Уханна пролет“.

И тогава уважаваният Монг, главният триад и затова главен портиер на хотела, разрешил неразрешимия проблем. „Апартаментът «Уханна пролет» има три врати, нали? — казал той. — По една за всяка стая. Нека тя бъде въведена в «Уханна пролет Б», която и без това е по-лошата от двете, през самостоятелната врата. Но вътрешната врата към главния хол и съответно към покоите на господаря да бъде заключена. Но наблизо да бъде оставен ключ. Ако префърцунената курвичка сама отключи вратата… какво да се прави? А после, ако случайно стане някакво объркване при регистрацията — утре или вдругиден — и се наложи нашият уважаван главен директор да помоли милиардера и неговата стерва от страната на Златната планина да напуснат… ами, много съжалявам, голяма работа, имаме достатъчно и предостатъчно клиенти и трябва да си пазим реномето.“ Така и направили.

Външната врата към Б била отключена и Златни Косми била въведена в нея. „Дали веднага е взела ключа и е отворила вратата — кой може да каже? А това, че вратата в момента е отворена, ами, естествено никога не бих го казал на външен човек. Гроб съм. Както винаги. Айейа, но въпреки че външните врати може да са заключени и привидно благоприлични, вътрешните може да са широко отворени и развратни. Но нейната Порта на Кучка — помисли той тъжно. — Дю не ло мо, интересно какво ли е да щурмуваш една Порта на Кучка от нейната категория?“

— Оправя леглото, госпоице? — попита мило той на английски.

— Веднага.

„О, наистина колко ужасно звучи техният варварски език. Фу!“

Дневният Чанг щеше да се изкашля и прочисти проклетата храчка от гърлото си, но това бе в разрез с правилата на хотела.

— Здрасти, дневни Чанг — каза весело третата чистачка Фунг, влизайки в спалнята, след като бе почукала едва чуто на входната врата, много след като я беше отворила. — Да, госпоице, много съжалявам, госпоице — каза тя на английски, а после отново се обърна към Чанг на кантонезки. — Още ли не си свършил? Толкова ли са й сладки лайната, че искаш да се туткаш в гащите й?

— Дю не ло мо в твоите, сестро. Внимавай какви ги плещиш, защото старият ти баща хубавичко ще те бъхти.

— За единственото бъхтене, което иска старата ти майка, не можеш да ми помогнеш! Хайде да ти помогна да й оправиш по-бързо леглото. След половин час започва игра на ма-джонг. Уважаваният Монг ме изпрати да те повикам.

— О, благодаря ти, сестро. Ей, наистина ли си й видяла оная работа?

— Не ти ли го разказвах вече? Аз лъжкиня ли съм? Чисто злато са, по-светли от косата й. Тя беше в банята, а аз бях на такова разстояние, на каквото сме сега. И, о да, освен това зърната й са розови, а не кафяви.

— Еееий! Представяш ли си!

— Точно като на свиня.

— Колко ужасно!

— Да. Чете ли днешния „Къмършъл дейли“?

— Не, сестро, още не съм. Защо?

— Ами според техния астролог тази седмица е много добра за мен, а днес финансовият редактор казва, че изглежда започва нов бум.

— Дю не ло мо, не думай бе!

— Затова тази сутрин казах на моя брокер да купи още хиляда акции на „Ноубъл хаус“, толкова на „Голдън фери“, 40 на „Секънд грейт хаус“ и 50 на „Гуд лък пропъртис“. Банкерите, от които тегля заеми, са щедри хора, но в Хонконг вече не мога да взема и стотинка повече назаем!

— Еее, хвърляш се с главата надолу, сестро. И аз самият искам заеми от много места. Миналата седмица ипотекирах акциите си в една банка, за да мога да купя още 600 на „Ноубъл хаус“. Това беше във вторник. Купих ги на 25:23!

— Амии, многоуважаеми Чанг, снощи при затварянето на борсата бяха стигнали 29:14. — Третата чистачка Фунг моментално направи сметката. — Вече си спечелил 2 348 хонконгски долара! А казват, че „Ноубъл хаус“ ще се опита да купи „Гуд лък пропъртис“. Ако наистина го направят, гневът на враговете им ще достигне връхната си точка. Ха! Тай-панът на „Секънд грейт хаус“ ще пърди пясък!

— Хе-хе-хе, а междувременно акциите ще се покачат главоломно! И на трите компании. Ха! Дю не ло мо, откъде да намеря още пари?

— От конните надбягвания, дневни Чанг! Вземи назаем 500 срещу това, което си спечелил, и в събота ги заложи на победителите в две от състезанията или на първите два коня в някое от тях. Четири и пет са щастливите ми числа…

И двамата вдигнаха очи в момента, в който Кейси влезе в спалнята. Чанг превключи на английски:

— Да, госпоице?

— В банята има малко дрехи за пране. Бихте ли ги взели, ако обичате?

— О, да, аз оправям. Днес шест часа минавам, няма проблеми. „Тези дяволи чужденците са толкова глупави — помисли с презрение Чанг. — Какво, аз да не съм безмозъчна купчина лайна? Разбира се, че ще се погрижа за прането, ако има такова.“

— Благодаря.

И двамата гледаха като хипнотизирани, как тя огледа грима си в огледалото на спалнята, преди да излезе.

— Циците й хич не са увиснали, нали сестро? — рече Чанг. — Розови зърна, а? Невероятно!

— Точно като на свиня, нали ти казах? Да не би ушите ти да служат само за тоалетни чинии?

— Аз ще пикая на твоите, трета чистачке Фунг.

— Даде ли ти някакъв бакшиш?

— Не. Господарят даде твърде много, а тя — нищо. Отвратително, нали?

— Да. Какво да се прави? Хората от Златната планина са наистина много нецивилизовани, нали, дневни Чанг?