Търговска къща (Част I)

11

— Здравей, Брайън — каза Дънрос. — Добре дошъл.

— Добър вечер, тай-пан. Поздравления. Чудесна вечер за тържество — каза Брайън Куок. Неизвестно откъде изникна сервитьор в ливрея и той взе прекрасна кристална чаша с шампанско. — Благодаря за поканата.

— Винаги си добре дошъл. — Дънрос бе застанал до вратата на големия салон на Грейт хаус. На няколко крачки зад него, високата и жизнерадостна Пенелоуп посрещаше други гости. Вратите на полупълния салон бяха отворени към обилно осветени, пълни с хора тераси и градини, където по-голямата част от гостите — ефектно облечени жени и мъже в смокинги — стояха на групи или седяха около кръгли маси. С падането на нощта задуха хладен бриз.

— Пенелоуп, скъпа — извика Дънрос, — нали помниш полицейски началник Брайън Куок?

— Разбира се — отвърна тя, докато с щастлива усмивка си проправяше път към тях, без изобщо да си го спомня. — Как сте?

— Благодаря, добре. Поздравления!

— Благодаря ви. Чувствайте се като у дома си. Вечерята започва в девет и петнайсет. Ако случайно сте загубил поканата, списъкът с местата на масите е в Клаудия. Извинете ме за момент… — Тя се обърна да посрещне някакви други гости, а очите й се опитваха да видят навсякъде, за да се уверят, че всичко е наред и никой не скучае, макар и, дълбоко в себе си да знаеше, че ако се случи някоя неприятност, нямаше да се намеси, защото други щяха да оправят нещата.

— Голям късметлия си, Йан. С всяка изминала година става по-млада.

— Да.

— Тогава, да пием за следващите двайсет години! Наздраве! — Те чукнаха чаши. Бяха приятели от началото на петдесетте години, когато се запознаха на първото планинско рали и оттогава между тях винаги съществуваше приятелско съперничество. Освен това бяха и едни от основателите на хонконгския спортен автомобилен рали-клуб.

— А ти, Брайън, нямаш ли си постоянна приятелка? Сам ли си дошъл?

— Непрекъснато ги сменям. — Брайън Куок сниши гласа си. — Всъщност, смятам да остана ерген.

— Наивник! Това е твоята година — ти си най-добрата партия в цял Хонконг. Дори и Клаудия ти е хвърлила око. Свършено е с тебе, приятелче.

— О, Боже! — За момент Брайън изостави шегите. — Слушай, тай-пан, ще можеш ли да ми отделиш тази вечер две-три минути за личен разговор?

— Джон Чен? — веднага попита Дънрос.

— Не. Цялата полиция е на крак, но все още няма резултат. Става въпрос за нещо друго.

— Бизнес?

— Да.

— Много ли е тайно?

— На четири очи.

— Добре — рече Дънрос. — Ще се видим след вечеря.

Бурен смях ги накара да обърнат глави. Точно до една от високите френски врати, свързваща салона с терасата, в центъра на група възхитени мъже, между които Линбар Струан, Ендрю Гавалан и Жак де Вил, стоеше Кейси.

— Оооо — тихо възкликна Брайън Куок.

— Именно — каза Дънрос и се ухили.

Тя бе облечена в дълга, яркозелена копринена рокля, достатъчно прилепнала по тялото й и достатъчно прозрачна.

— Господи, да или не?

— Какво?

— Носи ли нещо под роклята?

— Положи усилия и ще разбереш.

— Много бих искал. Тя е зашеметяваща.

— И аз си помислих същото — каза Дънрос с усмивка, — но съм убеден, че нито една от жените тук не е на нашето мнение.

— Гърдите й са съвършени, това поне се вижда.

— Всъщност не се вижда. Ако трябва да бъдем честни. Това е само във въображението ти.

— Готов съм да се обзаложа, че в цял Хонконг няма такива.

— Петдесет долара срещу петак, че грешиш — при положение, че включим и евроазиатките.

— И как ще разберем кой печели?

— Няма как. Всъщност аз съм от онези мъже, които гледат в глезените.

— Какво?

— Старият чичо Чен-Чен казваше: „Първо погледни глезените, синко, после виж обноските й, поведението, походката й… както се избира кобила. Но не забравяй, че всички врани под небето са черни!“

Брайън Куок се ухили и махна приятелски на някого. От другия край на помещението му махаше висок мъж с живо лице. До него стоеше изключително красива, висока, руса жена със сиви очи. Тя също махна весело.

— Ето една истинска, английска красавица!

— Коя? А, Фльор Марлоу? Да, да, имаш право. Не знаех, че познаваш семейство Марлоу, тай-пан.

— И аз не знаех, че ти ги познаваш! Запознах се с него днес следобед, Брайън. Отдавна ли го познаваш?

— От два-три месеца. Той е вътрешен човек при нас.

— О?

— Да. Показваме му „кухнята“ на нашата работа.

— Защо?

— Преди няколко месеца написал писмо, на комисаря, в което съобщавал, че пристига в Хонконг, за да изучава живота тук във връзка с бъдещия си роман и поискал от нас съдействие. Изглежда, че Старецът по една случайност е чел първия му роман и е гледал някои от филмите му. Естествено, проучихме го и се оказа, че всичко е наред. — Погледът на Брайън Куок отново се насочи към Кейси. — Старецът реши, че не е лошо да си поправим имиджа и затова издаде заповед, в която се казваше, че дава разрешение на Питър да се запознае с работата ни, разбира се в определени граници. — Той погледна към Дънрос и леко се усмихна. — И без да задаваме повече въпроси!

— Коя е първата му книга?

— Заглавието й е „Чанги“. Разказва се за времето, което е прекарал, като военнопленник. Братът на Стареца е загинал там и предполагам, че го е ударила право в целта.

— Чел ли си я?

— Не. Имам достатъчно главоболия! Прегледах няколко страници. Питър твърди, че е измислица, но не му вярвам. — Брайън Куок се засмя. — Но добре пие бира. Робърт го заведе два пъти на „Стоте халби“ и той се държа много мъжки. — „Сто халби“ бе мъжки полицейски гуляй, на който полицаите купуваха с общи средства едно буре с бира, равняващо се на сто халби. Гуляят приключваше едва когато свършеше бирата.

Брайън Куок отново се любуваше на Кейси и за хиляден път Дънрос си зададе въпроса защо азиатците харесваха толкова много англосаксонците и обратното.

— Защо се усмихваш, тай-пан?

— Просто така. Но Кейси никак не е лоша, нали?

— Хващам се на петдесет долара, че е бат джем гай, съгласен ли си?

Дънрос се замисли за момент, обмисляйки съсредоточено баса. Бат джем гай буквално означаваше „бяло пилешко месо“. Кантонезците наричаха така жените, които бръснеха слабините си.

— Готово! Грешиш, Брайън. Тя е сий яу гай, — което означаваше „пилешко със соев сос“ — или в нейния случай, розова, нежна и много апетитна. Знам го от сигурен източник!

Брайън се засмя.

— Запознай ме.

— Иди се запознай. Пълнолетен си.

— Ще те оставя да спечелиш ралито в неделя!

— Наивник! Я се разкарай. Обзалагам се на хиляда долара, че няма да го направиш.

— Колко ще получа от тях?

— Шегуваш се!

— За питане пари не взимат. Господи, как бих искал да я забърша.

— Извини ме за момент… — Дънрос се обърна, за да се ръкува с някакъв човек, когото Брайън Куок не познаваше.

Вече над сто и петдесет гости пристигнаха и ги посрещнаха лично. Вечерята бе за двеста и седемнайсет души, разпределени внимателно, в съответствие с положението им и етикета. Кръглите маси на ливадата бяха подредени, а свещите — запалени. Из залите също имаше много свещници и свещи, а келнери в ливреи предлагаха шампанско в инкрустирани кристални чаши или пушена сьомга и хайвер в сребърни подноси.

На естрадата свиреше малък оркестър. Измежду смокингите Брайън Куок забеляза и няколко униформи — американски и британски, пехотински, военноморски и военновъздушни. Повечето от гостите бяха европейци. На този прием бяха поканени тесните британски кръгове, които управляваха Централния район и държаха властта на колонията в ръцете си, техните бели приятели и няколко много важни евроазиатци, китайци и индийци. Брайън Куок познаваше повечето от гостите: Пол Хавъргил от „Виктория бенк ъф Хонконг“, стария Сър Семюъл Семюълс — мултимилионер и тай-пан на двайсет компании, занимаващи се с недвижими имоти, банково дело, борсово посредничество и фериботи; Крисчън Токс, главния редактор на „Чайна гардиън“, който говореше с председателя на „Хо-Пак бенк“, Ричард Куанг; мултимилионерът и собственик на кораби, В. К. Лам, който разговаряше с Филип и Дайан Чен, дошли със сина си Кевин; американеца Зеб Купър, наследник на най-голямата американска търговска компания, на когото Сър Дънстън Бар, тай-пан на „Хонконг енд Лан Тао фармс“, шушнеше нещо на ухо. Сред гостите забеляза и Ед Ланган, човека на ФБР, и това го изненада. Не знаеше, че Ланган и човекът, с когото разговаряше, Стенли Роузмънт, заместник-началник на контингента на ЦРУ в Китай, са приятели на Дънрос. Погледът му се зарея над бъбрещите на групички мъже и отделените от тях групички жени.

„Всички са тук — помисли си той, — всички тай-панове, с изключение на Горнт и Плъм, всичките разбойници, изпитващи кръвна омраза един към друг, дошли, за да засвидетелстват уважението си към тай-пана.

Кой е шпионинът, предателят, координаторът на Севрин — Артър?

Трябва да е европеец.

Сигурен съм, че е тук. И аз ще го хвана. Ще го хвана, съвсем скоро, след като вече знам за него. Ще го хванем, а след това ще хванем и всички останали. Ще хванем тези измамници и ще ги смачкаме за доброто на всички ни.“

— Шампанско, уважаеми господине? — попита широко усмихнатият сервитьор на кантонезки.

Брайън взе една чаша.

— Благодаря.

Сервитьорът се наведе, за да скрие устата си.

— Когато пристигна тази вечер, тай-панът носеше заедно с другите си документи и една синя папка — прошепна бързо той.

— Има ли тук някакъв сейф или тайно хранилище? — попита Брайън на същия диалект и също толкова предпазливо.

— Прислужниците казват, че е в кабинета му на втория етаж — отвърна мъжът. Името му бе Уайн Уейтър Фенг и бе един от агентите в тайната мрежа на Специалното контраразузнаване. Работеше като келнер в компанията, която организираше всички най-големи приеми в Хонконг и по тази причина бе много ценен. — Вероятно е зад картината, чух, че… — Той рязко премина на развален англо-китайски. — Шампиньскоо, госпоице? — каза той със зъбатата си усмивка и предложи подноса на дребна възрастна евроазиатка, която се бе запътила към тях. — Ного, ного първокласно.

— Няма да ми викаш госпоице, нагъл, невъзпитан хлапак — сряза го тя надменно на кантонезки.

— Да, почитаема пралельо, извинете, почитаема пралельо. — Той засия и изчезна нанякъде.

— Значи ти си младият Брайън Куок — каза старицата като го фиксираше изотдолу. Беше на осемдесет и осем — Сара Чен, лелята на Филип Чен. Дребно, подобно на птичка същество с много бяла кожа и азиатски очи, които непрестанно се стрелкаха насам-натам. И въпреки, че изглеждаше немощна, гърбът й бе съвсем изправен, а духът — много силен. — Радвам се да те видя. Къде е Джон Чен? Къде е горкият ми праплеменник?

— Не знам, уважаема госпожо — отвърна вежливо Брайън.

— Кога ще намерите моя първи праплеменник?

— Скоро. Правим всичко, което е по силите ни.

— Добре. И да не сте посмели да пречите на младия Филип, ако реши тайно да плати откупа за Джон. Погрижете се за това.

— Добре. Ще направя каквото мога. Тук ли е съпругата на Джон?

— А? Кой? Говори по-силно, момчето ми!

— Тук ли е Барбара Чен?

— Не. Беше дошла по-рано, но в момента, в който пристигна онази жена, я „заболя главата“ и си тръгна. Хм, напълно я разбирам! — Старческите й влажни очи гледаха към Дайан Чен, която бе в другия край на залата. — Ах, тази жена! Видя ли как пристигна?

— Не, уважаема госпожо.

— Хм, като че ли бе самата Нели Мелба. Влетя като бършеше очите си с кърпичка, влачейки със себе си по-големия си син, Кевин. Никак не ми харесва това момче — а горкият ми племенник Филип вървеше отзад като някой помощник-готвач. Хм! Единственият случай, в който Дайан Чен наистина е плакала, беше през 56-а, когато акциите й рязко спаднаха и тя загуби цяло състояние. Направо се подмокри от мъка. Виж я сега как се надува! Преструва се на много разстроена, а всички знаят, че вече си мисли, че е Императрица Доуегър! Как ми се иска да я ощипя по бузите! Отвратителна е! — тя отново погледна Брайън Куок. — Да намериш праплеменника ми Джон, защото не искам тази жена или нейният пикльо да стане ло-пан на нашата къща.

— А той може ли да стане тай-пан?

И двамата се засмяха. Много малко европейци знаеха, че тай-пан, освен, че означаваше „голям вожд“, навремето е било използвано от китайците като жаргонно название на управител на публичен дом или на обществена тоалетна. Затова нито един китаец нямаше да се нарече тай-пан, а ло-пан, което също означаваше „голям вожд“ или „главен вожд“. Китайците и евроазиатците много се забавляваха от факта, че на европейците им бе приятно да наричат себе си тай-пан, без да се сещат за правилната титла.

— Да. В случай, че е подходящият пан — каза възрастната жена и двамата се изкикотиха. — Намери моя Джон Чен, Брайън Куок!

— Добре. Добре, ще го намерим.

— Хубаво. А какви са според теб шансовете на Голдън Лейди в събота?

— Доста големи, ако времето е сухо. При три към едно човек би могъл да спечели доста пари. Обърни внимание и на Ноубъл Стар — тя също има големи шансове.

— Добре. Ела при мен след вечеря. Искам да говоря с теб.

— Да, уважаема госпожо — усмихна се той и я изпрати с поглед. Знаеше, че онова, което иска, е да изиграе ролята на посредничка за женитба за някоя от праплеменничките си. Айейа, в скоро време ще трябва да направя нещо по този въпрос, помисли си той.

Очите му отново се върнаха към Кейси. Бе много развеселен от неодобрителните погледи на останалите жени и предпазливото възхищение на всички техни придружители. В този момент Кейси вдигна очи, забеляза го и го изгледа със също толкова откровено одобрение.

„Дю не ло мо — помисли си притеснено той. Имаше чувството, че е гол. — Искам да я притежавам.“ После видя Роджър Крос, до който стоеше Армстронг. Събра мислите си и се отправи към тях.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Брайън. Много си изискан.

— Благодаря ви, сър. — Не беше толкова глупав, за да се впусне в любезности. — Имам среща с тай-пана след вечеря.

— Това е добре. Намери ме веднага след като свършите.

— Да, сър.

— Значи според теб американката е зашеметяваща?

— Да, сър. — Брайън въздъхна на ум. Беше забравил, че Крос разбираше английски, френски и малко арабски само по мърдането на устните — не знаеше нито един китайски диалект — и че имаше изключително остро зрение.

— Наистина прави доста силно впечатление — каза Крос.

— Да, сър. — Той видя как Крос съсредоточава вниманието си към нея и разбра, че в момента „подслушва“ от разстояние и нейния разговор и страшно се ядоса на себе си за това, че не беше развил тази способност.

— Изглежда е много запалена по компютрите. — Крос погледна отново към тях. — Любопитно, нали?

— Да, сър.

— Какво каза Уайн Уейтър Фенг?

Брайън му разказа.

— Добре. Ще се погрижа Фенг да получи премия. Не очаквах да видя тук Ланган и Роузмънт.

— Може да е случайно — предположи Брайън Куок. — И двамата са луди по конните залагания. Виждал съм ги в сепарето на тай-пана.

— Не вярвам на случайностите — каза Крос. — А колкото до Ланган, естествено вие не знаете нищо, и двамата.

— Да, сър.

— Добре. Може би е по-добре и двамата да се захванете с нашата работа.

— Да, сър. — С облекчение понечиха да тръгват, но спряха, защото внезапно настъпи тишина. Всички погледи се насочиха към входната врата. Там стоеше Куилън Горнт — с черни вежди и черна брада, усетил, че са го забелязали. Останалите гости припряно продължиха разговорите си и престанаха да гледат нататък, но ушите им бяха нащрек.

Крос тихо подсвирна.

— Той пък защо е тук?

— Залагам петдесет към едно, че не е за добро — каза Брайън Куок, също толкова изненадан.

Те наблюдаваха Горнт, който влезе в салона и подаде ръка на Дънрос и Пенелоуп. Недалеч от тях Клаудия Чен бе изпаднала в шок и трескаво мислеше как да преподреди масата на Дънрос за толкова кратко време, защото, естествено, Горнт трябваше да седне точно там.

— Надявам се, че нямате нищо против това, че в последния момент промених решението си — каза Горнт и устата му се разтегли в усмивка.

— Ни най-малко — отвърна Дънрос и устата му се разтегли в усмивка.

— Добър вечер, Пенелоуп. Почувствах се длъжен лично да ви предам поздравленията си.

— О, благодаря ви — каза тя. Усмивката й остана непроменена, но пулсът й се ускори. — Аз, аз много се разстроих, когато научих за жена ви.

— Благодаря. — Емелда Горнт страдаше от артрит и от няколко години бе прикована на инвалидна количка. В началото на годината се разболя от пневмония и почина. — Беше много нещастна — каза Горнт. — Лош джос и за Джон Чен.

— Много.

— Предполагам сте чели следобедния „Газет“?

Дънрос кимна, а Пенелоуп каза:

— Достатъчно, за да изплаши всички до смърт.

— Във всички следобедни вестници имаше огромни заглавия и подробни разсъждения за отрязаното ухо и Бившите вълци.

Настъпи кратка пауза. Тя бързо я прекъсна.

— Децата са добре, нали?

— Да. През септември Анагрей отива да учи в Калифорнийския университет, а Майкъл е тук за лятната ваканция. Мога с радост да кажа, че и двамата са в отлична форма. А вашите?

— Добре са. Въпреки, че много ми се иска Ейдриън да отиде да учи в университет. Боже Господи, в наше време децата са много трудни, нали?

— Мисля, че във всички времена са били такива. — Горнт едва-едва се усмихна. — Баща ми все повтаряше колко труден съм бил. — Той отново погледна към Дънрос.

— Да. Как е баща ти?

— Здрав и бодър, слава Богу. Казва, че английският климат му действал много добре. Ще си дойде за Коледа. — Горнт взе поднесената му чаша шампанско. Келнерът трепна от погледа му и бързо се отдалечи. Той вдигна чашата си. — Щастие и много поздравления.

Дънрос вдигна своята в отговор, все още удивен от появата на Горнт. Официалните покани на Горнт и останалите врагове бяха изпратени само от учтивост и за престиж. Това, което се очакваше бе учтив отказ и Горнт вече го бе направил.

„Защо е тук?

Дошъл е, за да злорадства — помисли си Дънрос. — Като скапания си баща. Сигурно Това е причината. Но за какво? Каква мръсотия ни е направил? Бартлет? Дали е нещо свързано с Бартлет?“

— Прекрасен салон и доста голям — каза Горнт. — И великолепна къща. Винаги съм ви завиждал за тази къща.

„Да, копеле такова, знам“ — кипеше от гняв Дънрос, спомняйки си последния случай, в който някой от фамилията Горнт бе стъпил в Грейт хаус. Преди десет години, 1953, когато тай-панът бе все още Колин Дънрос, бащата на Йан. Беше по време на коледното празненство на „Струан“ — както обикновено най-голямото — и Куилън Горнт бе пристигнал заедно с баща си, Уилям, по онова време тай-пан на „Ротуел-Горнт“, също така неочаквано. След вечеря, пред очите на около дванайсетина мъже, в билярдната зала между двамата тай-пана се разрази голям скандал. Това беше по времето, когато Горнт и неговите шанхайски приятели току-що бяха блокирали „Струан“, опитвайки се да превземат „Саут Ориент Еъруейс“, която поради комунистическото нашествие на континента, беше на разположение. Тази авиокомпания държеше монопола на целия трафик за и от Шанхай към Хонконг, Сингапур, Тайпей, Токио и Банкок и ако се слееше с новата им авиокомпания, „Струан“ щяха да държат на практика монопола върху всички полети в района на Далечния Изток, с база извън Хонконг. И двамата си бяха отправили обвинения за удари под пояса — и двамата имаха право.

Тогава и двамата стигнаха до края. Уилям Горнт бе използвал всички средства, за да се установи в Хонконг след огромните загуби на „Ротуел-Горнт“ в Шанхай. И когато Колин Дънрос бе разбрал, че няма да успее да надделее, той бе измъкнал „Саут Ориент Еъруейс“ от ръцете на Уилям Горнт като упражни натиск върху една надеждна кантонезка група.

— Точно това направи, Колин Дънрос, точно това направи. Падна в капана и сега вече никога няма да можеш да ни спреш — злорадстваше Уилям Горнт. — Ние ще останем тук. Ще те изгоним от Азия, теб и твоята проклета „Ноубъл хаус“. „Саут Ориент“ е само началото. Ние спечелихме!

— Спечелили сте — друг път! Групата Ян-Уонг-Сун са наши съюзници. Имаме договор.

— Прекратен е ето с това. — Уилям Горнт бе махнал на Куилън, неговият най-голям син и сигурен наследник, който извади копие от някакво споразумение. — Този договор е с групата Ян-Уонг-Сун, които са подставени лица на групата Цо-Уа-Фенг — каза щастливо той, — които са подставени лица на Та-Уенг-Сап и продават „Саут Ориент“ на „Ротуел Горнт“ за един долар повече от първоначалната цена! — Куилън Горнт го бе оставил върху билярдната маса с тържествен жест — „Саут Ориент“ е наша!

— Не вярвам!

— А трябва. Честита Коледа! — Уилям Горнт се засмя силно и с презрение и напусна. Куилън, също през смях, бе оставил билярдната щека. Йан Дънрос бе близо до вратата.

— Някой ден ще притежавам тази къща — бе изсъскал в лицето му Куилън Горнт, а след това се бе обърнал към останалите. — Ако някой от вас търси работа, да дойде при нас. Скоро ще бъдете на улицата. Вашата „Ноубъл хаус“ няма да се задържи много дълго. — Присъстваха Ендрю Гавалан, Жак де Вил, Аластър Струан, Лечи и Дейвид Макструан, Филип Чен и дори Джон Чен.

Дънрос си спомни как тогава баща му вилня през цялата нощ като се оправдаваше с предателство, подставени лица и лош джос, макар че самият той го бе предупреждавал много пъти, но предупрежденията му бяха пренебрегвани. „Господи, какъв позор! Тогава целият Хонконг ни се смя — «Ноубъл хаус» преметната от Горнт и техните шанхайски измамници.“

„Да. Но онази нощ сложи край на падението на Колин Дънрос. В онази нощ аз реших, че той трябва да си отиде, преди да загубим завинаги «Ноубъл хаус». Използвах Аластър Струан. Помогнах му да отстрани баща ми. Аластър Струан трябваше да стане тай-пан. Дотогава, докато аз станех достатъчно умен, за да го отстраня. Достатъчно умен ли съм сега? Не знам — помисли си Дънрос, насочвайки вниманието си към Куилън Горнт, който стоеше пред него и сипеше любезности, а той се чуваше да отговаря със същото докато в себе си си казваше: — Не съм забравил «Саут Ориент», нито това, че бяхме принудени да слеем нашата авиокомпания с вашата на смешна цена и да изгубим контрол над новата, преименувана в «Ол Ейжа Еъруейс»! Нищо не е забравено. Тогава загубихме. Но този път ще спечелим. Ще спечелим всичко, по дяволите.“

Кейси наблюдаваше двамата мъже като омагьосана. Тя забеляза Куилън Горнт още в първия момент — позна го по снимките в досието му. Почувства неговата сила и мъжественост чак от другия край на салона и това по особен начин я възбуди. Докато го наблюдаваше имаше чувството, че напрежението между тях бе почти материално — два бика, заемащи позиция за бой.

Ендрю Гавалан веднага й бе казал кой е Горнт. Тя не прояви излишно любопитство, а просто попита Гавалан и Линбар защо са толкова шокирани от появата на Горнт. И тогава, тъй като бяха сами, само четиримата — Кейси, Гавалан, де Вил и Линбар Струан — те й разказаха за „Щастливата Коледа“ и за „Някой ден ще притежавам тази къща“.

— И какво направи тай-… какво направи Йан? — попита тя.

Гавалан каза:

— Просто гледаше Горнт. Всички разбираха, че ако имаше пистолет, или нож или тояга, щеше да ги използва, беше ясно. Но тъй като нямаше оръжие всички мислеха, че всеки момент ще се нахвърли със зъби и нокти… Но той стоеше като вкаменен и гледаше Горнт и Горнт отстъпи крачка назад, за да е извън обсега му — буквално. Но този мръсник е куражлия. Като че ли напрегна всичките си сили и за момент отвърна на погледа на Йан. След това, без да каже дума, бавно го заобиколи, много предпазливо, без да сваля очи от него и излезе.

— Какво търси това копеле тук тази вечер? — измърмори Линбар.

— Трябва да е нещо важно — отвърна Гавалан.

— Кое нещо? — попита Линбар. — Какво важно?

Кейси го погледна и с крайчеца на окото си забеляза как Жак де Вил поклати предупредително глава и моментално лицата на Линбар и Гавалан незабележимо се промениха. Въпреки това тя попита:

— Какво наистина прави тук Горнт?

— Не знам — отвърна Гавалан и тя му повярва.

— Срещали ли са се след онази Коледа?

— О, да, много пъти, почти непрекъснато — каза Гавалан. — Естествено, само на публични места. Освен това са в управителните съвети на едни и същи компании, в едни и същи комитети и съвети. — Той притеснено добави — сигурен съм, че и двамата просто изчакват.

Тя видя как погледите им отново се насочиха към двамата кръвни врагове и ги последва. Сърцето й силно биеше. Забелязаха как Пенелоуп се отдели от тях и отиде да говори с Клаудия Чен. След малко Дънрос ги погледна. Тя бе сигурна, че по някакъв начин той даваше сигнал на Гавалан. В следващия момент очите му се преместиха върху нея. Горнт също я погледна. И двамата мъже я наблюдаваха. Усети притегателната им сила. Това я опияни. Някакъв дявол я тласна към тях. Беше щастлива, че се бе облякла по този начин — по-предизвикателно, отколкото възнамеряваше. Линк й бе казал, че тази вечер няма да е много работна.

Докато вървеше, почувства лекото докосване на коприната по тялото си и зърната на гърдите й настръхнаха. Усети как погледите им я обгръщат, разсъбличат, но този път, за нейно учудване, тя нямаше нищо против. Походката й стана незабележимо по-котешка.

— Здравей, тай-пан — каза тя с престорена невинност. — Нали ме извика?

— Да — веднага отвърна той. — Предполагам, че се познавате.

Тя поклати глава и им се усмихна, без да забележи капана.

— Не. Никога не сме се срещали. Но, разбира се, знам кой е господин Горнт. Ендрю ми каза.

— О, в такъв случай, позволете ми официално да ви запозная. Господин Куилън Горнт, тай-пан на „Ротуел-Горнт“. Госпожица Чолок — Сирануш Чолок — от Америка.

Тя подаде ръка, осъзнавайки опасността от това да попадне между двамата. Част от съзнанието й бе възбудено от опасността, а другата крещеше: „За Бога, какво правиш тук!“

— Слушала съм много за вас, господин Горнт — каза тя доволна, че владее гласа си. Изпитваше удоволствие от докосването на ръката му — различна от тази на Дънрос, по-груба и не толкова силна. — Разбрах, че съперничеството между вашите фирми е от поколения.

— Само три. Дядо ми пръв е почувствал на гърба си „благоволението“ на „Струан“ — каза непринудено Горнт. — Някой ден с удоволствие ще ви разкажа историята от наша гледна точка.

— Може би двамата трябва да изпушите лулата на мира. Сигурна съм, че Азия е достатъчно голяма и за двама ви.

— И светът няма да ни е достатъчен — каза Дънрос приветливо.

— Така е — съгласи се Горнт и ако тя не знаеше истинската история, съдейки по тона и поведението им, щеше да помисли, че са просто доброжелателно настроени съперници.

— В Щатите има много големи компании, които съществуват заедно. И се конкурират.

— Тук не е Америка — каза спокойно Горнт. — Колко време ще останете в Хонконг, госпожице Чолок?

— Това зависи от Линк — Линк Бартлет — тук съм от името на „Пар-Кон индъстрис“.

— Да, да, знам. Той не ви ли каза, че във вторник ще вечеряме заедно?

В съзнанието й засвяткаха сигнали за опасност.

— Във вторник ли?

— Да. Тази сутрин се уговорихме. По време на срещата ни. Не ви ли е споменал?

— Не — отвърна тя, изпаднала за момент в шок. И двамата я гледаха настоятелно и й се прииска да се оттегли за пет минути и да се върне, след като е премислила всичко.

— Не — каза отново. — Линк не ми е споменавал за никаква среща. Какво се уговорихте?

Горнт погледна към Дънрос, който продължаваше да слуша безизразно.

— Просто да вечеряме заедно следващия вторник. Господин Бартлет и вие, ако сте свободна.

— С удоволствие, благодаря ви.

— Къде е вашият господин Бартлет? — попита той. Дънрос каза:

— За последен път го видях на терасата. Беше с Ейдриън. Защо?

Горнт извади златна табакера и я поднесе към нея.

— Не, благодаря — каза тя. — Не пуша.

— Имате ли нещо против да запаля?

Тя поклати глава.

Горнт запали цигара и погледна към Дънрос.

— Просто искам да му се обадя, преди да си тръгна — каза той ведро. — Надявам се, че ще ме извините задето идвам само за няколко минути и няма да мога да остана за вечеря. Имам неотложна работа… разбираш.

— Разбира се. — Дънрос добави: — Жалко, че няма да можеш да останеш.

Лицата и на двамата бяха напълно безизразни. С изключение на очите им. Всичко беше в очите им. Омраза. Гняв. Дълбочината им я потресе.

— Помолете Йан Дънрос да ви покаже Дългия коридор — каза й Горнт. — Чувал съм, че там има прекрасни потрети. Никога не съм влизал в Дългия коридор — само в билярдната зала. — Тръпки я побиха, когато видя как го гледаше Дънрос.

— А срещата ви тази сутрин — попита Кейси с вече подредени мисли, като сметна за разумно веднага да извади всичко наяве пред Дънрос. — Кога беше уговорена?

— Преди около три седмици — отвърна Горнт. — Мислех, че вие сте главният му директор. Изненадан съм, че не ви е казал.

— Линк е нашият тай-пан, господин Горнт. Аз работя за него. Не е длъжен да ми казва всичко — каза тя, вече по-спокойна. — Трябваше ли да ми каже, господин Горнт? Важно ли беше?

— Може да стане. Да. Официално заявих, че можем да предложим по-изгодни условия, отколкото „Струан“. За всичко — Горнт отново погледна към тай-пана. Тонът му стана малко по-твърд. — Йан, исках лично да ти съобщя, че сме на една и съща сергия.

— И затова ли дойде?

— Това е едната причина.

— А другата?

— За удоволствие.

— Откога познаваш господин Бартлет?

— От около шест месеца. Защо?

Дънрос сви рамене, после погледна към Кейси, а гласът, лицето и цялото му същество не издаваха нищо друго, освен доброжелателност.

— Не си знаела за никакви преговори с „Ротуел-Горнт“, нали?

Тя искрено поклати глава и изпита благоговение пред умението на Бартлет да планира нещата в далечна перспектива.

— Не. В ход ли са вече преговорите, господин Горнт?

— Бих казал, че да. — Горнт се усмихна.

— В такъв случай, ще видим, нали? — каза Дънрос. — Ще видим кой ще направи по-добрата сделка. Благодаря ти, че ми го съобщи лично, макар че не беше необходимо. Естествено знаех, че и ти ще проявиш интерес. Нямаше нужда да си правиш труда.

— Всъщност има доста сериозна причина — каза остро Горнт. — Нито господин Бартлет, нито тази дама биха могли да осъзнаят колко жизненоважна е за вас „Пар-Кон“. Почувствах се задължен да им го кажа лично. А също и на теб. И, разбира се, да предам поздравленията си.

— Защо жизненоважна, господин Горнт? — попита Кейси, живо заинтересувана.

— Без сделката с вашата „Пар-Кон“ и печалбите, които ще бъдат реализирани от нея, „Струан“ ще фалира, би могла да фалира само за няколко месеца.

Дънрос се изсмя така, че онези, които тайно подслушваха, потрепериха и увеличиха малко силата на гласовете си, ужасени от мисълта, че „Струан“ би могла да фалира, като в същото време се питаха: Каква сделка? „Пар-Кон“? Да продаваме ли или да купуваме? „Струан“ или „Ротуел-Горнт“?

— Това е напълно изключено — каза Дънрос. — Няма абсолютно никакъв шанс!

— Мисля, че шансът е доста голям. — Тонът на Горнт се промени. — Все едно, както ти каза, ще видим.

— Да, точно така, а междувременно… — Дънрос млъкна, защото видя Клаудия Чен, която се приближи с неудобство.

— Извинете, тай-пан — каза тя, — личната ви поръчка за разговор с Лондон е изпълнена. Чакат ви.

— О, благодаря ти. — Дънрос се обърна и извика Пенелоуп с ръка. Тя моментално дойде. — Пенелоуп, би ли забавлявала за момент Куилън и госпожица Чолок. Трябва да говоря по телефона. Куилън няма да остане за вечеря — има неотложна работа. — Той им махна весело и ги изостави. Кейси забеляза животинското изящество на походката му.

— Няма ли да останеш за вечеря? — попита Пенелоуп с явно облекчение, въпреки че се опита да го скрие.

— Не. Извинявам се за неудобното положение, в което ви поставих с внезапното си идване, след като бях отклонил любезната ви покана. За съжаление не мога да остана.

— О, в такъв случай… би ли ме извинил за момент, връщам се веднага.

— Не се притеснявай за нас — каза меко Горнт. — Можем да се грижим и сами за себе си. Още веднъж извинявай за безпокойството — изглеждаш прекрасно, Пенелоуп. Не си мръднала. — Тя му благодари и той й махна за довиждане. Отдъхна си и отиде при Клаудия Чен, която чакаше наблизо.

— Странен човек сте — каза Кейси. — В един момент война, в следващия очарование.

— Ние, англичаните имаме правила за мир и за война. Това, че ненавиждаш някого не значи, че трябва да го псуваш, да го плюеш в лицето и да обиждаш жена му. — Горнт й се усмихна. — Хайде да открием вашия господин Бартлет. След това наистина трябва да си вървя.

— Защо го направихте? Това с тай-пана? Предизвикателството и онова за „жизненоважната“ сделка. Това бе официалното хвърляне на ръкавицата, нали? Пред хора.

— Животът е игра — каза той. — Целият е една игра и ние, англичаните, я играем по по-различни правила от вас, американците. Да. И животът ни е даден, за да му се наслаждаваме. Сирануш — какво прекрасно име имате. Може ли да го използвам?

— Да — каза тя след кратка пауза. — Но защо точно сега?

— Сега беше моментът. Не преувеличих, когато казах, че сте жизненоважни за „Струан“. Няма ли да потърсим вашия господин Бартлет?

„За трети път каза «вашия» господин Бартлет. За да ме провери или за да ме дразни?“

— Разбира се, защо не? — тя тръгна към градината. Усещаше погледите, явни и прикрити, на останалите гости, както и удоволствието от опасността. — Навсякъде ли се появявате по такъв драматичен начин?

Горнт се засмя.

— Не. Извинявам се, задето бях толкова рязък, Сирануш — сигурно съм ви наскърбил.

— Срещата ви с Линк ли имате предвид? Не ме наскърбихте. Линк е постъпил много умно като не ми е казал, че ще разговаря с опозицията. Това ми даде тази сутрин свобода на действие, която иначе нямаше да имам.

— А, значи не се сърдите, че не ви се е доверил?

— Това няма нищо общо с доверието. Аз много често скривам от Линк някои неща, докато дойде подходящия момент. Само, за да го предпазя. Очевидно в случая той е направил същото. Линк и аз се разбираме един друг. Поне мисля, че аз го разбирам.

— В такъв случай, кажете ми как да сключа сделка с него?

— Първо трябва да знам какво искате. Освен главата на Дънрос.

— Аз не искам главата му, нито смъртта му — нищо подобно. Просто скорошното прехвърляне на „Ноубъл хаус“. Щом „Струан“ бъде унищожена, ние ще бъдем „Ноубъл хаус“. — Лицето му стана сурово. — Тогава всички призраци от миналото ще могат да спят спокойно.

— Разкажете ми нещо за тях.

— Моментът не е подходящ, Сирануш. Слушат ни прекалено много неприятели. Ще ви разкажа, когато сме сами. — Вече бяха в градината. Нежният бриз галеше лицата, а небето бе осеяно със звезди. Линк Бартлет не беше на тази тераса, затова слязоха по широките каменни стълби към алеите, които кръстосваха градината, пробивайки си път между гостите. Но в този момент някой ги спря.

— Здравей, Куилън. Каква приятна изненада.

— Здравей Пол. Госпожице Чолок, позволете ми да ви представя Пол Хавъргил. В момента той е шеф на „Виктория бенк“.

— Трябва да отбележа, че това е само временно, госпожице Чолок, единствено поради факта, че нашият главен директор е в отпуск по болест. След няколко месеца ще се пенсионирам.

— За наше съжаление — каза Горнт, а след това запозна Кейси с останалите от групата: лейди Джоана Темпъл — Смит, висока жена с продълговато лице на около петдесет и Ричард Куанг и съпругата му. — Ричард Куанг е председател на „Хо-Пак“, една от най-добрите китайски банки.

— В банковото дело всички сме приятелски настроени конкуренти, госпожице… естествено, с изключение на „Блекс“ — каза Хавъргил.

— Сър? — каза. Кейси.

— „Блекс“ ли? О, това е прякорът на „Бенк ъф Лондон, Кантон енд Шанхай“. Може да са по-големи от нас, с един-два месеца по-стари, но ние сме най-добрата банка тук, госпожице…

— „Блекс“ са моите банкери — каза Горнт на Кейси. — Вършат ми много добра работа. Първокласни банкери.

— Второкласни, Куилън.

Горнт отново се обърна към Кейси:

— Тук има една приказка, която гласи: „Блекс“ са джентълмени, които се опитват да бъдат банкери, а „Виктория“ са банкери, които се опитват да бъдат джентълмени.

Кейси се засмя. Останалите се усмихнаха от учтивост.

— Нали сте приятелски настроени конкуренти, господин Куанг? — попита тя.

— Да. Не бихме се осмелили да се противопоставим на „Блекс“ или на „Виктория“ — каза дружелюбно Ричард Куанг — нисък, набит мъж на средна възраст, черна прошарена коса и непринудена усмивка и говорещ перфектно английски. — Научих, че „Пар-Кон“ има намерение да инвестира в Хонконг, госпожице Челек.

— Дошли сме, за да се ориентираме в обстановката, господин Куанг. Все още нищо не е сигурно. — Тя не обърна внимание на погрешното произнасяне на името й. Горнт сниши гласа си:

— Между нас да си остане, но казах официално на Бартлет и на госпожица Чолок, че ще предложим по-изгодни условия от тези, които са в състояние да предложат „Струан“. „Блекс“ стопроцентово ме поддържат. Освен това имам приятели в банковите среди и на други места. Надявам се, че преди да вземе окончателно решение, „Пар-Кон“ ще обмисли добре всички възможности.

— Мисля, че това би било много разумно — сподели Хавъргил. — Разбира се, „Струан“ вече имат известна преднина.

— „Блекс“, както и по-голямата част от Хонконг едва ли ще се съгласят с теб — отвърна Горнт.

— Надявам се да не се стигне до сблъсък, Куилън — каза Хавъргил. — „Струан“ е нашият основен клиент.

Ричард Куанг каза:

— Каквото и да стане, госпожице Челек, би било много добре тук да дойде такава голяма американска компания като „Пар-Кон“. Както за вас, така и за нас. Да се надяваме, че ще се стигне до сделка, която да отговаря на изискванията на „Пар-Кон“. Ако господин Бартлет има нужда от някаква помощ… — банкерът подаде визитната си картичка.

Тя я взе, отвори копринената си чантичка и му подаде своята със същата ловкост. Беше подготвена за размяна на визитни картички, което е част от добрия тон и е задължително в Азия. Китайският банкер й хвърли един поглед и присви очи.

— Съжалявам, но още нямам преведени на китайски — каза тя. — Нашите банкери в Щатите са „Фърст сентръл Ню Йорк бенк“, „Калифорния Мърчънт бенк“ и „Тръст къмпъни“. — Кейси с гордост спомена тези имена, защото бе сигурна, че общите авоари на тези три банкови гиганта надхвърляха 15 милиарда долара. — Ще се рад… — Тя млъкна изненадана от внезапната студенина, която се появи в очите им. — Има ли някакъв проблем?

— И да и не — каза Горнт след малко. — Просто „Фърст сентръл Ню Йорк бенк“ не е никак уважавана тук.

— Защо?

Хавъргил каза надменно:

— Оказа се измет. Това е английската дума за пасмина, госпожице… Преди войната въртяха тук някакъв бизнес, а към средата на четиридесетте години той се разрасна. Точно по това време „Виктория“ и други британски институции се опитваха да се възстановят. През 49-а, когато Председателят Мао изгони Чанг Кай-шек в Тайван, войските му бяха струпани на нашата граница, само на няколко мили северно от Новите територии. Нахлуването на тези орди и превземането на колонията висеше на косъм. Много хора зарязаха всичко и избягаха. Естествено ние не го направихме, но го направиха всички китайци, които можеха. Без никакво предупреждение, „Фърст сентръл Ню Йорк“ събра всичките си заеми, плати на своите вложители, пусна кепенците и избяга — в рамките на една седмица.

— Не знаех това — каза поразена Кейси.

— Извинете за израза, мила моя, но те бяха банда страхливи и подли копелета — каза лейди Джоана с явно презрение. — Естествено бяха единствената банка, която се измете — избяга. Но тогава… е, какво друго би могъл да очаква човек, мила моя?

— Сигурно нещо по-добро, лейди Джоана — каза Кейси, вбесена от факта, че вицепрезидентът, който отговаряше за счетоводството им не бе ги предупредил. — Вероятно е имало някакви смекчаващи вината обстоятелства, господин Хавъргил. Големи ли бяха заемите, които бяха дали?

— За съжаление точно по това време бяха много големи. Да. Тази банка съсипа много важни предприятия и много хора, причини огромни щети и унижения. Но в крайна сметка — каза той с усмивка, — всички ние спечелихме, че си отидоха. Преди две-три години имаха наглостта да подадат молба до финансовия министър за нов договор!

Ричард Куанг добави весело:

— Това е договор, който никога няма да бъде подновен! Разбирате ли, госпожице Челек, всички чужди банки тук работят с едногодишен договор, който всяка година де обновява. Наистина се справяме много добре, без каквато и да е американска банка. Те са такива… е, сами ще се уверите, че „Виктория“, „Блекс“ или „Хо-Пак“, а може би и трите взети заедно, госпожице Кейси, могат напълно да задоволят всички изисквания на „Пар-Кон“. Ако вие и господин Бартлет искате да поговорим…

— С удоволствие ще ви посетя, господин Куанг. Какво ще кажете за утре? В началото аз се занимавам с повечето от банковите ни операции. Да речем сутринта, по някое време?

— Да, да разбира се. Ще се убедите, че сме конкурентоспособни — без да трепне каза Ричард Куанг. — В десет?

— Чудесно. Отседнали сме във „Виктория енд Албърт“, в Каулуун. Ако не ви е удобно в десет, просто ми се обадете — каза тя. — Много се радвам, че се запознах лично и с вас, господин Хавъргил. Предполагам, че срещата ни утре не е отложена, нали?

— Разбира се, че не е. В четири, нали? С нетърпение очаквам най-сетне да поговоря и с господин Бартлет… и с вас, разбира се, мила моя. — Той бе висок, строен мъж. Тя забеляза как очите му се отместиха от цепката на роклята й, но пропъди от съзнанието си неприязънта, която изпита към него. „Може да ми потрябва, както и банката му.“

— Благодаря ви — каза тя с нужното уважение и насочи чара си към лейди Джоана — Каква прекрасна рокля, лейди Джоана — усмихна се, макар че я отвращаваше, както и перлената огърлица, която висеше на мършавия й врат.

— О, благодаря ви, мила моя. И вашата ли е купена от Париж?

— Косвено. От фирмата „Балмен“ е, но я купих в Ню Йорк. — Тя се обърна към съпругата на Ричард Куанг — здрава, запазена кантонезка с изискана фризура, много бяла кожа и притворени очи. Носеше колие огромен, царствен нефрит и седемкаратов диамантен пръстен. — Много ми е приятно, госпожо Куанг — каза тя с благоговение пред богатството, което издаваха тези бижута. — Търсехме Линк Бартлет. Виждали ли сте го?

— От известно време не — обади се Хавъргил. — Мисля, че отиде към източното крило. Доколкото знам там има бар. Беше с Ейдриън, дъщерята на Дънрос.

— Ейдриън стана много хубаво момиче — каза лейди Джоана. — Двамата са чудесна двойка. Очарователен мъж е този господин Бартлет. Не е женен, нали, скъпа?

— Не — Кейси беше също толкова любезна, добавяйки лейди Джоана в списъка на неприятните личности. — Линк не е женен.

— Скоро ще го заплете някоя, помнете ми думата. Наистина мисля, че Ейдриън е доста опасна. Искаш ли да дойдеш в четвъртък на чай, скъпа? Много обичам да се събирам с момичетата. Тогава се събира нашият клуб „Жени над трийсет“.

— Благодаря — каза Кейси. — Не отговарям на изискването, но въпреки това с удоволствие бих дошла.

— О, извинявай, скъпа! Реших, че… Ще изпратя кола. Куилън, ще останеш ли за вечеря?

— Не, не мога. Имам неотложна работа.

— Жалко. — Лейди Джоана се усмихна и показа развалените си зъби.

— Моля да ни извините, но искам да открия Бартлет, преди да си тръгна. Ще се видим в събота. — Горнт хвана ръката на Кейси и я отведе.

Те изгледаха отдалечаващата се двойка.

— Всеки би казал, че е много привлекателна, нали? — каза лейди Джоана. — Чълък. Това име е някъде от централна Европа, нали?

— Възможно е. Би могло да бъде и от Средния изток, Джоана. Турско или нещо такова, може и да е балканско… — Хавъргил млъкна. — Разбирам какво имаш предвид. Не, не мисля. Определено не прилича на еврейка.

— В днешно време човек не може да бъде сигурен в нищо, не е ли така? Може да си е правила пластична операция на носа.

— И през ум не ми мина да се загледам. Хм! Мислиш ли?

Ричард Куанг подаде на жена си визитната картичка на Кейси. Тя бързо я прочете и веднага й направи впечатление същото, което бе изненадало и него.

— Пол, тук пише „финансов и изпълнителен вицепрезидент на акционерната компания“… наистина впечатляващо, нали? „Пар-Кон“ е голяма компания.

— Но, скъпа моя приятелко, те са американци. В Америка правят невероятни неща. Сигурен съм, че това е само титла и нищо повече.

— За престиж на любовницата ли? — попита Джоана.