Търговска къща (Част I)

21

Върху бюрото на Роджър Крос беше картонената кутия, която Бившите вълци бяха изпратили на Филип Чен. До нея лежеше писмото за откуп, пръстен, шофьорска книжка, химикалка, дори и разкъсаните, измачкани парчета вестник, в които бе обвита кутията. Там бяха оръфаната черга и малкото найлоново пликче, само съдържанието липсваше.

Всичко бе номерирано. Роджър Крос беше сам в стаята и оглеждаше предметите.

До телефона, на бюрото му бе и докладът на Алън Медфърд Грант. В кабинета цареше тишина. Малките прозорци гледаха към Уанчай и онази част от пристанището, която беше откъм „Глесинг пойнт“.

Телефонът иззвъня.

— Да моля?

— Търсят ви — мистър Роузмънт от ЦРУ и мистър Ланган от ФБР, сър.

— Да — каза Роджър Крос и затвори телефона. Отключи най-горното чекмедже на бюрото си, внимателно постави папката на А. М. Г. върху разкодирания телекс и отново заключи. В средното чекмедже имаше записващо устройство. Натисна един бутон. Лентата се завъртя безшумно. Друго копче безшумно освобождаваше допълнителен секрет за заключване на вратата. Стана и отиде да отвори.

— Здравейте. Влезте, моля — любезно ги покани той. Затвори вратата и незабелязано натисна кончето за секрета. — Сядайте. Ще пиете ли чай?

— Не, благодаря.

— Какво мога да направя за вас?

И двамата носеха големи, служебни пликове. Роузмънт отвори своя и извади разделена по средата купчина качествени фотоси с размери осем на десет.

— Заповядай — подаде му той горната част.

Бяха снимки на Ворански — тичащ по кея, качващ се и слизащ от таксита, по улиците на Каулуун, говорещ по телефона и с неговите наемни, китайски убийци. Една от снимките показваше ясно двама от тях, излизащи от телефонна кабина, зад гърба им се виждаше свит в ъгъла труп.

Благодарение на изключителното си самообладание, Крос успя да скрие изумлението си и заслепяващата го ярост.

— Добре направено — каза той, оставяйки снимките върху бюрото си, без да забравя останалите в ръцете на Роузмънт.

— И какво?

Роузмънт и Ед Ланган се намръщиха.

— Нали и ти го следеше?

— Да. Разбира се, — изкусно излъга Крос. — Скъпи приятелю, това е Хонконг. Много би ми се искало да ни оставиш да си вършим работата, без да се бъркаш.

— Виж Родж, ние не искаме да се месим, искаме да ви осигурим гръб.

— Може да нямаме нужда от гръб — отговори Крос с остра нотка в гласа си.

— Сигурно. — Роузмънт извади пакет цигари и запали. Беше висок, слаб, със сивееща, късо подстригана коса и красиво лице. Ръцете му излъчваха сила, както и всичко в него.

— Знаем къде са се окопали двамата убийци. Поне се надяваме да е така… — обясни той. — Едно от нашите момчета мисли, че ги е засякло.

— Колко от хората ви следят кораба?

— Десет и те не са забелязали никой от твоите да го наблюдава. Диверсията за малко да изплаши и нас.

— Много е рисковано — съгласи се Крос, чудейки се за каква диверсия става въпрос.

— Нашите момчета не успяха да претърсят джобовете му — знаем, че се е обаждал два пъти от телефонната кабина… — Роузмънт улови погледа на Крос, очите му едва се присвиха. „Странно, — помисли си той. — Изглежда Крос не знае за обажданията. Ако наистина не знае, тогава неговите оперативни работници не са на вярна следа. Може би лъже и това означава, че комунистчето е действало свободно в Хонконг, поне докато са му видели сметката.“ — Светкавично пратихме радиограма вкъщи, очакваме отговор всеки момент. Кой ли е всъщност този от снимките?

— В документите му пише Игор Ворански, старши моряк от Съветския търговски флот.

— Имаш ли го в картотеката си, Родж?

— Не е ли доста необичайно двамата заедно да ми идвате на гости? Съдейки от филмите ви ФБР и ЦРУ винаги са контра.

Ед Ланган се усмихна.

— Така е! Прав си, също както вие и МИ–5, или пък КГБ, ГРУ и петдесет още други съветски служби. Само че понякога пътищата ни се кръстосват — ние сме вътрешната сигурност на САЩ, Стен пък работи за външното разузнаване, но в последна сметка се отнася за едно и също нещо — сигурността. Мислехме си… всъщност не бихме ли могли да си сътрудничим. Тази работа може да се окаже дебела и ние със Стен се оказваме в чужди води.

— Точно така — подкрепи го Роузмънт, не вярвайки на ушите си.

— Съгласен съм — поде Крос, убеден в необходимостта от тяхната информация, — добре, но вие започвате първи.

Роузмънт въздъхна.

— Добре, Родж. От доста време до нас идват слухове, че в Хонконг нещо се готви. Не знаем какво точно, но да съм проклет ако това, което надушвам не е свързано с Щатите. Струва ми се, папката на А. М. Г. е брънката, която ще разплете всичко. Виж: вземи Банастазио — той е мафиот, голяма работа. Занимава се с наркотици и всичко останало. А сега Бартлет и оръжието. Оръжие…

— Бартлет свързан ли е с Банастазио?

— Още не сме сигурни. В момента проверяваме. С положителност само знаем, че оръжието е било товарено в Лос Анжелос, където е и базата на самолета. Оръжие, наркотици и нашият растящ интерес към Виетнам. Откъде, за Бога идват тези наркотици? Златният триъгълник? Виетнам, Лаос или Йоннън провинс в Китай. Сега сме във Виетнам и…

— Да, и лошо са ви посъветвали за Виетнам, стари приятелю. Поне сто пъти съм ти го казвал.

— Родж, политиката не я правим нито ние, нито вие. После — нашият самолетоносач идва тук и твърде скоро след него пристига „Съветски Иванов“. Много удобно, нали? Може би именно оттук е изтекла информацията. Ед ти я снася, ние хващаме писмата на А. М. Г. от Лондон и разбираме за „Севрин“! Излиза, че КГБ има внедрени шпиони из цяла Азия и ваш високопоставен човек работи за тях.

— Това не е доказано.

— Да, така е. Но аз познавах А. М. Г. и той не е за подценяване. Ако той твърди, че „Севрин“ не е случайно тук и че вие имате доносник, то значи, че е така. Разбира се и ние имаме доносници в ЦРУ, КГБ също. Сигурен съм Ед има във ФБР.

— Много се съмнявам в това — остро го прекъсна Ед Ланган. — Нашите хора са подбрани много внимателно, а вие взимате от къде ли не.

— Сигурно — каза Роузмънт. — Да се върнем на наркотиците, Родж. Комунистически Китай е най-големият ни враг и…

— Отново грешиш, Стенли. НРК не е най-големият враг. Русия е най-големият враг.

— Китай е комунистически, а комунистите са врагове. Виж, много е хитро да залееш Щатите с евтини наркотици и НРК да отвори вратите си.

— Но те нямат. Нашият Отдел за борба с наркотици е най-добрият в Азия — досега не е открил нищо, което да потвърждава твоята версия, че Китай стои зад търговията с наркотици. Нищо не е открито. НРК е също толкова против наркотиците, колкото сме и ние.

— Нека е така, както казваш — каза Роузмънт. — Родж, този агент фигурира ли в картотеката? От КГБ е, нали?

Крос запали цигара.

— Ворански беше тук миналата година. Наричаше се Сергей Кудрьов, също старши матрос и пак със същия кораб — не са много изобретателни, какво ще кажете? — нито един от двамата не се засмя на думите му. — Истинското му име е майор Юрий Бакиан от 6 отдел на КГБ.

Роузмънт тежко въздъхна. Ед го погледна.

— Значи си прав. Всичко се връзва.

— Може би. — Роузмънт помисли малко. — Родж, можеш ли да ни кажеш нещо за контактите му миналата година?

— Държеше се като турист, отсядаше в „Найн дрегън“ в Каулуун…

— Това го има в рапорта на А. М. Г., споменава се за този хотел — каза Ланган.

— Да. Наблюдаваме хотела почти година. Нищо не открихме. Бакиан-Кудрьов се държа като турист. Остана две седмици, после, точно преди отплуването се промъкна на кораба!

— Имал ли е приятелка?

— Не. Не постоянна. Моташе се в „Гуд лак данс клъб“. Между другото, голям сваляч, но не е задавал въпроси и не се е срещал специално с някой.

— Някога посещавал ли е „Синклер Тауърс“?

— Не.

— Жалко — каза Ланган, — щеше да е много точно — Цу-ян има заведение, а той познава Банастазио, Джон Чен познава Банастазио и отново се връщаме на оръжие, наркотици, А. М. Г. и „Севрин“.

— Да — каза Роузмънт и след това попита: — Хванахте ли вече Цу-ян?

— Не. Отиде в Тайпей и там изчезна.

— Мислиш ли, че са го убили?

— Предполагам — каза Крос. Но всъщност беше убеден, че точно така е станало. Националисти, комунисти или мафията? Дали е бил двоен агент — или най-големият дявол на всички разузнавания… даже троен агент?

— Или вие ще го намерите, или ние — или момчетата в Тайван.

— Родж, Ворански наведе ли ви на някаква следа? — попита Ланган.

— Не. Никаква, въпреки че го следим от години. В Банкок е работил в Съветското търговско представителство, бил е в Ханой, Сеул, но няма никакви съмнителни прояви. Дори е кандидатствал за британски паспорт и едва не го получил. За щастие нашите хора се усетили. Съжалявам, че е мъртъв — знаеш колко трудно попадаме на такава птица. Колко усилия и време отидоха на вятъра. — Крос замълча и запали цигара. — Майорският чин е доста висок във военната йерархия, което намирисва на нещо голямо. Може да е бил само един от техните „специални“ с указание да се внедри за двадесет-тридесет години в Азия.

— Тези копелета от толкова време си разиграват коня, че чак започва да вони! — въздъхна Роузмънт. — Какво ще правиш с трупа?

Крос се усмихна.

— Едно от моите момчета говори руски и се обади на капитана на кораба — Григорий Суслов. Той, разбира се, е партиец, но сравнително безвреден. От време на време ходи при едно момиче, което работи в бар. Тя има апартамент в Монкок и срещу скромно възнаграждение той винаги е добре дошъл у тях. Посещава конните надбягвания, ходи на театър, играл е хазарт няколко пъти в Макао и говори добре английски. Суслов е под наше наблюдение, затова хич не ми се ще някой от вашите велики шпиони да си навира носа около него.

— Значи Суслов е познат тук?

— Да. От години плава по тези места. Базата му е близо до Владивосток. Между другото знам, че е бил командир на подводница. Често го закършва и след това се чувства зле.

— Какво искаш да кажеш?

— Напива се, но не чак до козирката. Гуляе с някои от нашите дангалаци, като Сем и Моли Фан.

— Онези дето постоянно публикуват във вестниците ли?

— Да. Те по-скоро са досадници, отколкото заплаха за сигурността. Както и да е, инструктирах моя човек да обясни на капитана, колко ужасно съжаляваме за това, че един от неговите моряци изглежда е получил сърдечен удар в една телефонна кабина на „Голдън фери терминал“. Суслов беше подобаващо изненадан, но сговорчив. В джоба на Ворански „случайно“ бе намерено копие с дословния телефонен разговор. Като още едно потвърждение, колко неприятен ни е случаят, им го написахме на руски. За щастие на кораба всички са професионалисти и достатъчно интелигентни, за да знаят, че не премахваме агентите им, освен ако не представляват сериозна заплаха. На тях им е ясно, че само следим онези, за които вече знаем, а в случай, че започнат да ни изнервят — ги депортираме. — Крос погледна строго Роузмънт, въпреки че гласът му остана спокоен. — Считаме, че тези методи са по-подходящи от нож, гарота, отрова или пистолет.

Роузмънт кимна с глава.

— Но кой би спечелил от смъртта му?

Крос отново погледна фотосите. Не можа да разпознае двамата китайци, въпреки че лицата им се виждаха ясно. Трупът отзад беше неопровержимо доказателство.

— Ще ги открием, които и да са. Този, който ни съобщи по телефона твърдеше, че са професионалисти. Но това е малко вероятно, защото говореше само шанхайски с нинг-ток диалект. Възможно е да става въпрос за група от трима. Може да се окаже, че е „Грийн Панг“. Със сигурност се вижда обаче, че е обучен — ножът е използван изкусно. А ако е един от вашите хора, тренирани в разузнавателната школа на Чанг Кай-шек? Или кореец, вербуван и обучен от ЦРУ — те също са антисъветски настроени. Възможно е да се окаже агент на Народна Република Корея, но вероятността е малка. Техните агенти рядко си служат с убийство, особено в Хонконг.

Роузмънт кимна, без да коментира забележката. Той даде останалите снимки на Крос, надявайки се, че англичанинът ще му съдейства — нещо, от което имаше нужда.

— Това са снимки от къщата, в която влязоха. Ето тук — табелата с името на улицата — „Фърст сийзън“ №14, нашите момчета не могат да четат йероглифи, но в превод означава „Първи сезон“. Това е една мръсна малка уличка на гърба на автобусната спирка в „Норт пойнт“.

Крос наблюдаваше внимателно и двамата. Роузмънт погледна часовника си, стана и отиде до единствения прозорец в кабинета с изглед към пристанището.

— Погледнете само! — възкликна с гордост той.

Другите се приближиха. Самолетоносачът току-що заобикаляше „Норт пойнт“ по посока на военноморския док. Беше внушителен, задължителните флагове опънати от лекия бриз, палубата изпълнена с подредени в редица моряци в бели униформи, готови за излитане военни самолети. Имаше вместимост почти 84 000 тона. Напомняше огромен мост. Имаше 1100 футова писта, от която едновременно можеха да излитат и да се приземяват самолетите. Беше първият от този тип самолетоносачи.

— Това се казва кораб — със завист каза Крос. За първи път самолетоносачът влизаше в пристанището на Хонконг, след пускането през 1960 година. — Какъв кораб! — повтори той, вътрешно ядосан, че е американски, а не английски. — Каква е максималната му скорост?

— Не зная, сигурно го има в техническата му характеристика. — Роузмънт се обърна към него. — Не можеш ли някак си да изхвърлиш от пристанището този проклет шпионски съветски кораб?

— Да, и във въздуха можем да го вдигнем и ще е също толкова глупаво. Стенли, успокой се. Ремонтирането на корабите им, а някои от тях наистина се нуждаят от това, е допълнителен източник на доходи за държавата. Нашите методи са усъвършенствани, изпитани през годините, доказали ефективността си.

„Да, имате — мислеше без злоба Роузмънт, — но не са резултатни вече. Британската империя не е това, което е била някога и освен това сега сме изправени пред нов тип врагове, по-умни, по-безскрупулни, щедро финансирани фанатици с амбиции за световно господство, независимо на каква цена и за чия сметка. Вие, англичаните вече нямате пари, нямате военна флота, нямате армия, нямате военновъздушни сили и проклетото ви правителство гъмжи от социалисти и предатели, които по наше мнение вече са ви предали. Преебали са ви отвътре. Във вашата служба за сигурност работят предатели, които са по-голяма тиня и от Филби. Господи, спечелихме две световни войни за вас, платихме загубите, а вие какво? Ако не е нашето стратегическо оръжие, ракетите, нашата флота, армия, въздушни сили, нашите данъкоплатци, парите ни, всички ще сте мъртви или в проклетия Сибир. Междувременно, трябва да работя с вас, независимо дали това ви харесва, или не. Хонконг ни е необходим за база, а полицаите ви, за да охраняват самолетоносача.“

— Родж, благодаря ти, че ми даде от твоите хора — каза той. — Много сме ти благодарни.

— Ние също не искаме проблеми докато самолетоносачът е тук. Красив кораб! Завиждам ви за него. Ще се погрижа да получиш копие от списъка на баровете, които вашите момчета трябва да избягват — някои от тях са комунистически свърталища, другите са често посещавани от по-буйни войници на Нейно Величество. — Крос се усмихна. — Въпреки че едва ли ще ни се размине без някой и друг скандал.

— Разбира се, Родж, това убийство на Ворански ми изглежда твърде нагласено. Искаш ли да изпратя един от хората си, който говори шанхайски, да помага при разпита?

— Ще ти се обадя, ако имаме нужда от помощ.

— Може ли сега да ни дадеш нашето копие на рапортите на А. М. Г.? После ще се разкараме от главата ти.

Крос го погледна и се размърда притеснено на стола си, независимо, че очакваше въпроса.

— Трябва ми разрешение от началниците.

Роузмънт се изненада.

— Нашият шеф в Англия е бил при твоя Велик Бял Баща и той си е дал благословията. Трябваше да си получил заповед още преди час.

— О?

— Разбира се. По дяволите, не бихме могли да знаем, че А. М. Г. е получавал пари от тай-пан, а още по-малко, че му е изпращал шпионска информация! Засипват ни със спешни телекси по този въпрос. Откакто Ед има първото копие на завещанието и признанията на А. М. Г. Вашингтон непрекъснато ни притиска да се доберем до останалите негови рапорти. Сега се опитваме да проследим обаждането до Швейцария, но…

— Какво, какво каза?

— Обаждането на Киърнън. Второто негово обаждане.

— Не те разбирам.

Роузмънт му обясни. Крос се намръщи.

— Моите хора не са ми казвали за това. Нито Дънрос. Защо му е нужно на Дънрос да ме лъже или премълчава? — Крос им предаде разговора си с Йан. — Той няма причина да крие, нали?

— Не. Тай-панът според теб наред ли е?

Крос се засмя.

— Ако питаш дали е сто процента британски роялист, чиято вярност е към неговата „Ноубъл хаус“, собствените принципи и Кралицата — не непременно в същия ред — отговорът е — твърдо да.

— Е, добре, дай ни сега копията и да си вървим.

— Когато получа потвърждение отгоре.

— Провери при дешифровчиците — трябва да е написано: „Приоритет 1–4а“. Там е наредено да ни предадете копия от рапортите на А. М. Г.

„Приоритет 1–4а“ се получава много рядко и се изискваше моментално реагиране.

Крос се поколеба, мъчейки се да се измъкне от клонката, в която попадна. Дори не смееше да им каже, че папките на А. М. Г. не са още в него. Вдигна слушалката и набра.

— Крос е на телефона. — Има ли нещо за мен от „Източника“? Става въпрос за „Приоритет 1–4а“?

— Не, сър. Нищо, освен това, което ви пратихме преди час — това, за което се разписахте — отговори жената от СИ.

— Благодаря. — Крос затвори телефона. — Още нищо не е получено.

— По дяволите — изруга Роузмънт. — Заклеха се, че ще е получено, преди да сме дошли при теб. Явно всеки момент ще пристигне. Ако нямаш нищо против — да почакаме тук.

— Имам след малко среща в Центъра и трябва да тръгвам. Може би по-късно тази вечер.

И двамата поклатиха глави. Ланган каза:

— Ще чакаме. Имаме нареждане веднага да ги изпратим. Заповедта е да ги занесем на ръка. Осигурена ни е денонощна охрана. В Кай Так всеки момент се очаква да пристигне военен самолет за куриерите — дори не ни се разрешава да ги преснимаме тук.

— Не се ли престаравате?

— Ти най-добре би могъл да отговориш — какво съдържат?

Крос започна да играе със запалката си с емблемата на университета в Кеймбридж. Имаше я от студентските си години.

— Вярно ли е това, което А. М. Г. пише там за ЦРУ и за Мафията?

Роузмънт го изгледа.

— Не зная. По време на Втората световна война вие използвахте какви ли не престъпници. От вас се научихме да не пропускаме нито една възможност — това беше ваше правило номер едно. Освен това — добави Роузмънт убедено, — тази война е наша и каквото й да ни струва трябва да я спечелим.

— Да, трябва — повтори като ехо Ланган, също толкова убеден, — защото ако стане така, че загубим тази война целия свят ще загине и няма да имаме втори шанс.

Трима мъже бяха застанали на мостика на „Съветски Иванов“ с бинокли, насочени към американския самолетоносач. Единият беше цивилен и имаше прикрепен за яката микрофон — диктуваше експертния си технически коментар на това, което виждаше. От време на време, някой от другите двама допълваха. Бяха в летни военноморски униформи. Единият от тях беше капитанът, Григорий Суслов, а другият, неговият първи заместник-капитан.

Самолетоносачът бавно влизаше в пристанището, придружаван от влекачи. Минаващите покрай него търговски кораби и фериботи надуваха сирени за поздрав. На задната палуба свиреше военен оркестър. Моряци с бели униформи махаха с ръце за поздрав на минаващите покрай тях кораби. Денят беше много влажен и следобедното слънце хвърляше дълги сенки по палубата.

— Капитанът е експерт.

— Да. Но с тази радарна система и дете би могло да се справи с управлението — отговори Суслов. Беше широкоплещест мъж с брада, дълбоки кафяви очи и кръгло приветливо лице. — Онези радарни устройства горе изглежда са новите GES за много далечен обхват. Така ли е Василий?

Техническият експерт моментално прекрати записването.

— Да, другарю капитан. Но погледнете назад! Там имат четири бойни самолети F5, паркирани са вдясно на палубата.

Суслов подсвирна от учудване.

— Не се очакваше да са на въоръжение до следващата година.

— Не.

— За това направи отделна докладна, веднага щом влезе на док. Само за това сведение си заслужаваше да дойдем.

— Да.

Когато самолетоносачът леко зави, Суслов внимателно фокусира бинокъла си. Дори можа да види рейките за бомби на самолетите.

— Колко ли бомбардировачи F5 има в търбуха си и колко атомни бойни глави за тях?

— Дано имаме късмет, другарю капитан — каза заместникът му.

— Да се надяваме. Тогава смъртта на Ворански няма да е била напразно.

— Американците не знаят ли, че ще бъде съблазън за всеки агент в Азия?

— Добре, че са наивни. Това много опростява задачата ни. — Още веднъж Суслов се съсредоточи върху самолетите F5.

Мостикът беше изпълнен с модерни съоръжения за наблюдение. Един от радарите можеше да обхване цялото пристанище. Пред екрана му седеше моряк с посивели коси. Самолетоносачът се появяваше, като усилен, ясен сигнал сред неизброимите други.

Бинокълът на Суслов се премести върху огромния мостиков комплекс на самолетоносача и го обходи от край до край. Усети как тръпки преминаха по тялото му пред внушителните размери и сила, които излъчваше.

— Казват, че досега не са го презареждали — нито веднъж след пускането му през 1960 година.

Вратата на радиокабината зад гърба му се отвори и радистът, отдавайки чест, му подаде каблограма.

— Спешна е, от Центъра.

Суслов я взе и се разписа за нея. Беше безсмислена върволица от думи. Хвърли последен поглед на самолетоносача, отпусна бинокъла на гърдите си и тръгна към каютата си. Пред вратата й имаше охрана, както и на двата входа към мостика.

Той заключи, отвори добре замаскиран малък сейф, от който извади книгата за дешифриране. Бързо разшифрова съобщението. Прочете го внимателно и за момент се замисли.

Прегледна втори път каблограмата, върна книгата, заключи сейфа и изгори оригинала в пепелника. След това вдигна слушалката.

— Мостикът ли е? Другарят Меткин да се яви в моята каюта.

Докато го чакаше се загледа през люка. Кабината му беше разхвърляна. На бюрото имаше снимка на едра, щастливо усмихната жена. И още една, на красив младеж във военна униформа и на момиче. Върху полуоправеното му легло се въргаляха книги, тенис ракета и вестници.

На вратата леко се почука и той отключи. Влезе морякът, наблюдаващ екрана на радара.

Суслов му подаде разкодираната каблограма и отново заключи вратата.

Морякът беше нисък на ръст, с посивяла коса и добродушно лице. Официално се водеше политкомисар на кораба и съответно, старши офицер. Той прочете написаното:

Лицето на политкомисаря остана безизразно. Той погледна Суслов.

— За А. М. Г. ли става въпрос? Алън Медфърд Грант?

— Да.

— Дано изгори в ада!

— Така ще стане, ако има справедливост на този или онзи свят. — Суслов се усмихна мрачно. Отиде до барчето и взе наполовина пълна бутилка водка и две чаши. — Слушай, Дмитрий, ако аз не успея или нещо ми се случи, ти поемаш командването. — Той му показа ключа. — Отключваш сейфа. Вътре са инструкциите за дешифриране и всичко друго, което трябва да знаеш.

— Разрешете аз да отида вместо вас тази вечер. Вие сте по-необходим…

— Не. Благодаря, стари приятелю. — Суслов го потупа топло по рамото. — В случай на инцидент, ти поемаш командването и продължаваш изпълнението на мисията. Нали за това са ни обучавали. — Те чукнаха чашите си. — Не се безпокой, всичко ще мине без грешка, — успокои го той. Беше щастлив, че върши това, за което някога мечтаеше, удовлетворен от работата и от положението си. Работеше за VI отдел на Първа дирекция на КГБ, който отговаряше за разузнаването в Китай, Северна Корея и Виетнам. Беше старши асистент в катедра Международни отношения на Владивостокския университет. Контраразузнавач–2А, полковник от КГБ и най-важното — висш партиен функционер за Далечния Изток. — Центърът издава заповедите. Ти трябва да ни пазиш гърба тук. Нали?

— Разбирам. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Григорий. Мога да се справя с всичко. Но се безпокоя за теб — каза Меткин.

Двамата работеха от няколко години заедно и той много уважаваше Суслов, въпреки че не знаеше откъде идват заповедите му. Понякога се изкушаваше да проучи това за себе си. „Много се увличаш — каза си той. — Следващата година се пенсионираш и може би ще имаш нужда от влиятелни приятели и единственият начин да получиш помощ от тях е да знаеш и кътните им зъби. Но със или без Суслов ти си заслужил и презаслужил пенсията си и можеш спокойно и достойно да се оттеглиш у дома си в Крим.“ Сърцето на Меткин заби по-бързо при мисълта за красотите и мекия климат на Черно море, за спокойния живот с жена си и как понякога ще вижда сина си, който, издигнал се в йерархията на КГБ, ще работи във Вашингтон, далеч от външна и вътрешна угроза.

„Господи, пази сина ми от предателство и грешки — замоли се горещо той. Доповръща му се при мисълта, че шефовете му могат да узнаят, че е вярващ, защото родителите му, обикновени селяни го бяха възпитали в любов към Бога. Ако узнаеха нямаше да има Крим след пенсионирането.“

— Ворански! — каза той, внимавайки да не издаде омразата си към него. — Та той беше отличен разузнавач! Къде ли е сгрешил?

— Предаден е, това е проблемът — мрачно обясни Суслов. — Ще открием убийците му и те ще си платят. Ако следващият нож е за мен… — Едрият мъж присви рамене, напълни чашите с водка и се усмихна… — И какво от това? Нали всичко е в името на каузата, на партията и майка Русия.

Отново чукнаха чаши и пиха до дъно.

— Кога слизаш на брега?

Суслов усети приятно разливащата се по тялото му топлина, опасностите сега изглеждаха по-малко реални. Той посочи люка.

— Веднага щом акостира на безопасно място — ехидно се засмя. — Бива си го обаче този хубавец, а?

— Ние нямаме нищо, което би могло да се сравни с него, нали капитане? Нито с военните му самолети. Абсолютно нищо.

Суслов се усмихна и пак напълни чаши.

— Не, другарю. Но ако врагът няма истински боен дух, тогава и сто такива самолетоносачи няма да му помогнат.

— Да, но ако сега американците решат да ни изтрият от лицето на земята.

— Съгласен съм, сега биха могли, но няма да го направят, не им стига кураж за това. — Суслов отново отпи. А много скоро ние ще можем да им забием носовете в задниците! — Той въздъхна замечтано. — Ей, хубаво ще е, когато дойде това време.

— Ще е ужасно.

— Не, кратка, почти безкръвна война с Америка и тогава останалият свят ще е в ръцете ни.

— Безкръвна? Какво ще кажеш за атомните им бомби? За водородните?

— Никога няма да използват ракети срещу нас, дори сега се страхуват. Сигурни са, че ние бихме използвали нашите срещу тях.

— Бихме ли?

— Не зная. Някои командири, да. За себе си не зная. Сигурно ще ги използваме в отговор. Но първи? Не зная. Мисля, само заплахата винаги ще им е достатъчна. Няма да е нужно да има истинска война. — Той запали ъгълчето на разкодираната каблограма и я пусна в пепелника. — Още едно отлагане за двадесет години — какъв руски гений е измислил това — ще имаме по-голям и по-модерен флот от тях, въздушни сили също по-големи и по-модерни. В момента имаме повече танкове и повече войници, но без кораби и самолети ни се налага да чакаме. Двадесет години не са много за Русия — да владее света.

— А Китай? Какво с Китай?

Суслов глътна останалата водка и отново напълни чашите. Шишето се изпразни и той го хвърли върху леглото си. Видя, че каблограмата се е нагърчила и изгоряла в пепелника.

— Може би Китай е мястото, където можем да използваме атомните си бомби. Оттам нищо не ни трябва. Нищо. Това ще ни реши проблема с тях веднъж завинаги. Какъв беше броят на боеспособното население в Китай при последните изчисления?

— 116 милиона между осемдесет и двадесет и пет годишна възраст.

— Помисли само! 116 милиона жълти дяволи, с които споделяме обща граница с дължина 5 000 мили… и после били сме изпитвали параноичен страх от Китай! Атомните бомби ще ни решат проблемите с Китай — бързо, просто и завинаги.

Другият кимна.

— А този Дънрос? Папките на А. М. Г.?

— Ще ги вземем от него. В последна сметка, Дмитрий, един от нашите хора е в семейството му, един е партньор в бизнеса му, друг е в Специалното разузнаване, където и да се обърне са „Севрин“ и Артър, а освен това имаме дузина в неговия парламент, дори и в правителството.

Двамата се разсмяха.

— Ами ако ги е унищожил?

— Казват, че имал феноменална зрителна памет.

— Тук ли ще го разпиташ?

— Ще бъде опасно, а и никога не съм го правил. А ти?

— И аз не.

Капитанът се намръщи.

— Когато се свържеш тази вечер, предай на Центъра да приготви експерт в случай, че ни потрябва — Коронски от Владивосток, ако е на разположение.

Дмитрий кимна, унесен в мисли. Пред погледа му попадна сутрешният „Гардиън“, полусмачкан върху леглото. Суслов взе вестника и го зачете.

— Григорий, ако трябва да отвлечем Дънрос, защо да не хвърлим подозренията върху тези? Тогава ще имаме колкото искаме време?

Заглавията навсякъде бяха: „ХВАНАТИ ЗАПОДОЗРЕНИ В СЛУЧАЯ ПО ОТВЛИЧАНЕТО НА ДЖОН ЧЕН“.

— Ако Дънрос не се върне… може би нашият човек ще стане тай-пан! А?

Суслов се подсмихна.

— Дмитрий, ти си гениален.

Роузмънт погледна часовника си. Достатъчно бе чакал.

— Родж, може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се — каза Крос.

Изгаси цигарата си и набра телефона на оператора на ЦРУ в консулството.

— Роузмънт е на телефона, — свържете ме с 2022. — Това бе комуникационният център на ЦРУ.

— 2022. Чапмен е на телефона. Кой моля?

— Роузмънт. Хелоу, Фил, има ли нещо ново?

— Не. Очакваме докладната на Марти Повиц — нещо много са се разшавали на мостика на „Съветски Иванов“ с биноклите си. Трима мъже, Стен. Единият е цивилен, другите са капитанът и заместникът му. Имат радар с малък обсег, работи много яко. Искаш ли да предупредим капитана на „Кориджидор“?

— По дяволите, не, няма смисъл да даваме повод да маха с опашка повече, отколкото заслужава. Фил, виж дали е пристигнало потвърждение на нашата 40–41?

— Разбира се, Стен. Дойде в… почакай… дойде точно в 16.03 местно време.

— Благодаря Фил, дочуване.

Роузмънт запали друга цигара. Ланган го гледаше кисело, беше непушач, но не каза нищо, тъй като Крос също пушеше.

— Родж, какво си намислил? — попита грубо Роузмънт. Ти си получил „Приоритет 1–4а“ в 16.03. По това време е пристигнало потвърждението за нас. Защо трябваше да ни караш да висим?

— В момента ми е удобно — отговори Крос с приятен тон. Роузмънт почервеня, Ланган също.

— Аз пък не го намирам за удобно. Двамата имаме официални инструкции да вземем копията веднага.

— Толкова съжалявам, Стенли.

Чак вратът на Роузмънт почервеня, но се овладя.

— Няма да се подчиниш на „Приоритет 1–4а“?

— Не, на този етап.

Роузмънт стана и тръгна към вратата.

— О’кей, Родж, ще те накажат по всички точки на закона.

Той стана, дръпна рязко вратата и излезе. Ланган беше вече на крак.

— Каква е причината, Родж? — попита той. Крос отвърна на погледа му и спокойно отговори:

— Причина за какво?

Ед Ланган беше готов да избухне, но в същия момент се сети:

— Господи, Родж, те сигурно още не са в теб? Прав ли съм?

— Хайде, Ед, поне ти би трябвало да знаеш, че сме много бързи.

— Това не е отговор. В теб ли са или не?

Не получи отговор, стана и затвори след себе си вратата. Крос моментално натисна скрития бутон. Секретът щракна. С друг скрит бутон изключи касетофона. Вдигна слушалката и набра номер.

— Брайън? Чувал ли си се с Дънрос?

— Не, сър.

— Чакай ме долу. Вземи Армстронг.

— Да, сър.

Крос затвори телефона, взе официална бланка за арестуване. Попълни името Йан Струан Дънрос и подписа двата екземпляра. Горното копие задържа, а другото заключи обратно в чекмеджето на бюрото си. Огледа внимателно офиса, постави късче хартия в процепа на чекмеджето, за да може да разбере, ако някой го е отварял или се е опитвал да го отваря. След това излезе.

Сложната секретна заключалка щракна.