Търговска къща (Част I)

28

Робърт Армстронг и униформен полицейски сержант слязоха от колата и се насочиха през тълпата към търбуха на „Принс Ъркейд“ с нейните бижутерски и сувенирни магазинчета, магазини за камери и магнетофони, натъпкани с последните чудесии на електронната техника, разположени на приземния етаж на старомодна сграда с офиси. Проправиха си път към редицата асансьори и се присъединиха към рояка от чакащи хора.

Слязоха на седмия етаж. Коридорът беше тесен, мръсен с врати от двете му страни. Армстронг се загледа в дъската. Стая №720 беше с надпис, „Пинг-синг уах дивелопментс“, №721, записана като „Ейжън енд Чайна шипинг.“ Тръгна тромаво надолу по коридора, следван от сержант Йа.

Китаец на средна възраст облечен с бяла риза и тъмен панталон излезе от стая 720. Той ги видя, побледня и се шмугна обратно вътре. Когато Армстронг стигна до вратата очакваше да я намери заключена, но не беше и той рязко я отвори. Точно в този момент мъжът с бялата риза изчезваше през задната врата, друг мъж щеше да го прескочи в бързината. Задната врата се затръшна и секрета щракна.

Армстронг въздъхна. Видя две рошави секретарки в неугледния разхвърлян апартамент от три канцеларии. Те срамежливо го гледаха, едната с пръчиците за ядене, увиснали в ръката й над купичката с пиле с нудълс. Нудълсите се измъкнаха от пръчиците и паднаха обратно в супата.

— Добър ден — поздрави Армстронг.

Двете жени го гледаха зяпнали, обърнаха се към сержанта, после отново към него.

— Кажете, моля, къде са мистър Лим, мистър Так и мистър Ло?

Едното момиче вдигна рамене, другото започна отново шумно да се храни. Апартаментът беше разхвърлян и неподдържан. Имаше два телефона, натрупани навсякъде хартии, пластмасови чаши, мръсни чинии, купички и използвани пръчици за ядене. Чайник и чаши за чай. Пълни до горе кошчетата за боклук.

Армстронг извади заповедта за обиск и им я показа. Момичетата само го гледаха. Раздразнен Армстронг ги запита грубо:

— Говорите ли английски?

И двете скочиха.

— Да, сър.

— Добре. Дайте си имената на сержанта и отговорете на въпросите му. Тря…

В този момент задната врата отново се отвори и двамата мъже бяха вкарани в стаята от униформени полицаи, които ги бяха изненадали на задния вход на сградата.

— О, много добре. Хубава работа свършихте. Благодаря ви. Вие къде се бяхте запътили?

Двамата започнаха едновременно да протестират на звучен кантонезки.

— Веднага млъкнете! — изръмжа Армстронг и те престанаха. — Кажете си имената! — Те го гледаха втренчено. Той повтори на кантонезки и додаде: — и да не сте посмели да излъжете, защото ще побеснея.

— Той е Так Чоу-Ян — каза този с развалените зъби, сочейки към другия.

— Твойто име как е?

— Ъ-ъ, Ло Тап-соп, сър. Но аз нищо не съм направил…

— Ло Тап-соп? Не е ли Ло Тап-лин?

— Господин суперинтендант, това е брат ми.

— Той къде е?

Мъжът с развалените зъби вдигна рамене.

— Не зная. Моля, какво ста…

— Къде се бяхте забързали, Бактуут Ло?

— Бях забравил за една среща, сър. О, беше много важна. Належащо е, сър, ще изгубя състояние, ако не отида веднага. Почитаеми…

— Не! Ето заповедта за обиск. Ще обискираме тук и ще взе…

Двамата започнаха да протестират. Армстронг ги пресече безцеремонно.

— Искате ли моментално да ви закараме до границата и да ви депортираме?

Двамата побледняха и направиха отрицателен знак с глава. Армстронг посочи с пръст към по-младия мъж.

— Отговаряй, мистър Бактуут Ло! Къде е Томас К. К. Лин?

— В Южна Америка, сър — нервно отговори Ло.

— Къде по-точно?

— Не зная, сър, ние само споделяхме офиса. Това е шибаното му бюро. — Бактуут Ло нервно посочи бюрото в ъгъла на стаята. Беше разхвърляно, имаше кантонерка и телефон. — Нищо лошо не съм направил, сър. Форинър Лим е от Голдън Маунтън. Фор Казън Так току-що нае неговото място, сър. Лим идва и си отива, когато си иска и няма нищо общо с мен. Той лош криминален ли е? Ако има нещо, аз нищо не зная!

— Тогава защо знаеш за кражбите от програмата CARE? Информатори ни дадоха доказателства, че всички сте крали пари от благотворителната програма за гладуващи деца и жени!

И двамата започнаха да защитават невинността си.

— Достатъчно! Съдията ще реши! Сега ще дойдете в полицейското управление и ще напишете показания. — После се обърна на английски. — Сержант, закарай ги в управлението. Ефрейтор, хайде…

— Почитаеми сър — започна Бактуут Ло на лош английски, — ако аз може говори в офис насаме, моля? — Посочи към вътрешния, също толкова мръсен и разхвърлян офис.

— Добре.

Армстронг последва Ло, извисил се доста над него. Мъжът нервно затвори вратата и започна бързо и много тихо да говори на кантонезки.

— Не зная нищо. Ако има нередности то е работа на другите двама. Аз съм честен бизнесмен, който иска да спечели пари и да изпрати децата си да следват в Америка.

— Да. Разбира се. Какво искаше да ми кажеш насаме, преди да тръгнете за полицейското управление.

Мъжът нервно се усмихна, отиде до бюрото и започна да отключва едно чекмедже.

— Ако има някой виновен, това не съм аз, сър. Не зная нищо за каквото и да било. — Той отвори чекмеджето. Беше пълно със стари, червени, 100-доларови банкноти. Бяха на пачки по хиляда.

— Ако ме пуснете, сър — той посочи парите. Армстронг изведнъж ритна чекмеджето и стисна върховете на пръстите му. Ло изви от болка, дръпна с другата ръка чекмеджето, нареждайки: — О, ръката ми…

Армстронг завря лицето си в неговото.

— Слушай, проклето лайно, престъпление е да предлагаш подкуп на полицай и ако само посмееш да кажеш, че смазаните ти пръсти са полицейска бруталност, аз лично ще ти смажа висулките!

Той се облегна на бюрото, сърцето му думкаше, гадеше му се, ядосан на изкушението от вида на толкова пари. Колко лесно беше да ги вземе, да си плати дълговете и да има предостатъчно за борсата и за състезанието в събота, а след това да изчезне от Хонконг, преди да е станало късно.

Много по-лесно е да вземеш, отколкото да устоиш — този път и хилядите други пъти. Трябва да има 30–40 хиляди в това чекмедже. И щом има едно пълно, значи има и други и ако притисне това копеле, ще донесе още десет пъти по толкова.

Армстронг се пресегна и грубо хвана мъжа за ръката. Той отново изписка. Върхът на единия пръст беше на каша и Армстронг помисли, че Ло сигурно ще изгуби няколко нокътя и доста болки ще изтърпи, но тава щеше да е всичко. Беше ядосан, че изгуби контрол, но и уморен.

— Какво знаеш за Цу-ян?

— Какво? Аз? Нищо. Кой Цу-ян?

Армстронг го сграбчи и го разтърси.

— Цу-ян! Контрабандистът на оръжие Цу-ян!

— Нищо, сър!

— Лъжец! Цу-ян, който посещава мистър Нгъ от съседната врата!

— Цу-ян? О този ли? Контрабандистът? Не знаех, че е контрабандист на оръжие! Винаги съм мислил, че е бизнесмен. Той също е северняк, като Фотографа Нгъ…

— Кой?

— Фотографа Нгъ, сър. Ви Си Нгъ от съседната стая. Той и този Цу-ян никога не влизат при нас и не говорят с нас… Ох, трябва ми доктор… ох ръката ми…

— Къде е Цу-ян сега?

— Не зная, сър… ох, ръката ми… кълна се не зная… ох.

Армстронг го блъсна на един стол и отвори вратата.

Тримата полицаи и двете секретарки мълчаливо гледаха.

— Сержант, заведи този негодник в полицейското управление и да се подведе под отговорност за опит за подкуп на служебно лице. Погледни тук… Той му кимна с глава да влезе и му посочи чекмеджето.

Очите на сержант Йа се разшириха при вида на парите.

— Пребройте парите и накарайте двамата да се подпишат, че са точно преброени, вземете ги с вас и ги предайте в управлението.

— Да, сър.

— Ефрейтор, започвай да проверяваш папките. Аз отивам в съседната стая и ще се върна скоро.

— Да, сър.

Армстронг излезе веднага. Той знаеше, че тези пари бързо ще бъдат преброени, също и всички останали, които ще открият в офисите. Количеството за предаване скоро ще бъде уговорено от сержант Йа, Ло и Так, а останалите разделени между тях. Ло и Так ще сметнат, че му се полага голямата част, а неговите хора биха го взели за луд, ако не стане така. Няма значение. Парите бяха откраднати, сержант Йа и хората му бяха добри полицаи и техните заплати абсолютно несъответстващи на отговорностите им. Малко парички няма да им навредят.

Няма ли?

„В Китай трябва да постъпваш прагматично“ — каза си сериозно той, чукайки на съседната врата с номер 721. Влезе вътре. Красива секретарка вдигна поглед от обеда си — купичка чисто бял ориз, пушено свинско месо и цветно зеле, приготвено на пара.

— Добър ден. — Армстронг показа служебната си картата. — Искам да се видя с мистър Ви Си Нгъ, моля.

— Съжалявам, сър — каза момичето на доста добър английски, гледайки го смутено. — Той излезе. Отиде на обяд.

— Къде?

— В клуба си, мисля. Той… той няма да се върне до пет часа днес.

— Кой клуб?

Тя отговори. Не беше чувал за такъв клуб, но това не значеше нищо, защото тук имаше стотици най-различни частни китайски клубове.

— Как се казвате?

— Вирджиния Тонг, сър.

— Имате ли нещо против, да разгледам наоколо? — забеляза, че тя го стрелна нервно с очи. — Ето заповед за обиск.

Тя взе заповедта и я прочете.

— Мислите ли да чакате до пет часа? — попита го тя.

— Ще разгледам сега, набързо.

Тя вдигна рамене, изправи се и отвори съседния офис. Беше малка стая, само разхвърляно бюро, телефони, кантонерка с папки, афиши по стените и разписания на кораби. Имаше две врати за излизане от този офис и една за задния изход. Той отвори вратата, която беше откъм стая 720, оказа се влажна, миришеща лошо тоалетна с мръсна мивка вътре. Задната беше залостена. Той дръпна лостчето, отвори и излезе на мръсно стълбище, което служеше за авариен пожарен и алтернативен изход от сградата. Затвори вратата и отново я залости. През цялото време Вирджиния Тонг го наблюдаваше. Последната врата на отсрещната стена беше заключена.

— Бихте ли отключили?

— Само мистър Ви Си има ключ оттам, сър.

Армстронг въздъхна.

— Аз имам заповед за обиск, мис Тонг и това ми дави право да разбия вратата, ако се наложи.

Той се отдръпна от вратата, готвейки се да я изкърти с рамо. Наистина ще го направя.

— Само… само за момент, сър — заекна тя. — Ще… ще видя дали… дали няма оставен ключ, преди да е излязъл.

— Добре. Благодаря.

Армстронг я гледаше, докато тя отваряше едно чекмедже на бюрото и се правеше, че търси, след това отвори друго, и трето и после, почувствала нетърпението му, намери ключа под една кутия с пари.

— А, ето го! — каза тя, сякаш изненадана. Вирджиния Тонг отключи и се дръпна назад. Тази врата се оказа двойна. Армстронг я отвори и подсвирна. Стаята пред него беше огромна и луксозна, постлана с дебел килим, с елегантна гарнитура от естествена кожа, мебели от палисандрово дърво и чудесни картини по стените. Той се заразхожда из помещението. Вирджиния Тонг го наблюдаваше от вратата. Изящното старинно от палисандрово дърво, украсено с кожа бюро беше голо, идеално полирано, отгоре беше поставена ваза с цветя и няколко фотоса в рамки, всичките на широко усмихнат китаец върху украсен с венец състезателен кон и една на същия китаец с вечерен костюм, ръкуващ се с губернатора, наблизо до тях се виждаше Дънрос.

— Това ли е мистър Нгъ?

— Да, сър.

Имаше още много качествена стереоуредба и висок коктейлбар. Друга врата извеждаше от тази стая. Той я бутна. Беше елегантна спалня с огромно, неоправено легло, покрит с огледало таван и непосредствено до спалнята, баня с парфюми, лосиони за след бръснене, блестящи модерни уреди и много съдове с вода.

— Интересно — каза той и погледна към нея.

Тя нищо не отговори, само тихо го наблюдаваше.

Армстронг видя, че е с найлонови чорапи, много стройна, с добре поддържани нокти и коса. Басирам се, че е скъпо струващ дракон. Той отклони погледа си. „Добре, — ако си богат и ти се иска да си имаш личен, таен апартамент за следобедно приятно кътче зад офиса си, няма закон, който да ти го забрани. Никакъв. И никакъв закон срещу привлекателни секретарки. Щастливи копелета. Не бих имал нищо против едно такова кътче.“

Той разсеяно отвори чекмеджето на бюрото. Беше празно. Всички останали също. След това мина и по нощните шкафчета и там нищо не откри. В един шкаф имаше скъпа камера и портативна осветителна екипировка, уреди за почистване, но нищо подозрително. Върна се в централното помещение, доволен, че нищо не е пропуснал. Тя продължаваше да го гледа и независимо, че я прикриваше, нервността й се усещаше.

„Разбираемо е. Ако бях на нейно място и моят шеф е някъде, а някакъв скапан бял е дошъл и си пъха носа навсякъде, аз също ще съм нервен.“

Погледът му се спря на коктейлбара. Ключът, оставен на вратичките го подмами. Той го отвори. Нищо особено. След това, добре тренираните му очи забелязаха ненормалната широчина на вратите. Само след миг разтвори фалшивите врати. Зяпна от учудване.

Вътрешните стени на барчето бяха покрити със снимки на „Скъпоценната врата“ в целия й блясък. Всяка фотография беше прилежно поставена в рамка с етикет, на който бе напечатано името и датата. Без да иска избухна в смях, след това се огледа. Вирджиния Танг беше изчезнала. Набързо прочете имената. Нейното беше третото отзад напред.

Едва удържа нов припадък от смях. Полицаят поклати безпомощно глава. Какво правят някои негодници само за развлечение — и някои мадами за пари! Всичко съм виждал, но това… Фотографа Нгъ, а? Ето значи откъде идва прякорът му.

След първоначалната изненада, той заразглежда фотосите. Всяка бе направена с един и същи обектив и от едно и също разстояние.

„Господи милостиви — помисли той след минута, изумен, че има значителна разлика помежду тях… искам да кажа, че ако забравиш какво гледаш, можеш да откриеш фантастична разлика в размера, формата и изобщо като цяло, разположението и изпъкналостта на «Перлата на входа», качеството и количеството на окосмяването на венериния хълм и… Айейа ето това е забележително. — Той погледна името. — Мона Люнг — къде преди беше чул това име? Любопитно, обикновено китайците смятат липсата на окосмяване за нещастие. Защо тук… о Господи! Наведе се към следващия етикет, за да се увери. Нямаше грешка. Винъс Пун. Айейа, значи това е нейната, ето как изглежда в действителност телевизионната звезда, която ежедневно предава толкова сладко, невинно и красиво.“

Концентрира се на нея. Всичките му сетива бяха погълнати. „Предполагам, че ако сравниш нейната с, да речем, тази на Вирджиния Тонг, тя наистина има определена деликатност. Да, но ако искаш моята тежка дума, бих предпочел мистериозността, а не да видя всичко това. Нито една от тях.“

Той разсеяно мина по имената.

— По дяволите! Елизабет Мит. Едно време беше секретарка в „Струан“.

Момичета, които случайно бяха намерили път към Хонконг с намерение да останат за няколко седмици, след това с месеци, а може би и с години, да заемат незначителни позиции, докато се оженят или завинаги изчезнат.

— Не бих повярвал, Лиз Мити!

Армстронг се опитваше да бъде безпристрастен, но не можа да устои да не направи сравнение между бялата и жълтата раса, не откри разлика. Да сме благодарни на Бога. Той се засмя. Независимо от това, радваше се, че снимките бяха черно-бели, а не цветни.

— Добре — каза гласно, все още объркан, — доколкото ми е известно, няма закон, който да забранява правенето на снимки и залепването им в собствен бар. Младите дами благосклонно са му сътрудничили… — той изсумтя, заинтригуван и в същото време отвратен. — Да пукна, ако някога успея да разбера китайците! Лиз Мити, а? — промърмори той. Познаваше я бегло, когато живееше в колонията, беше чувал, че е доста щура, но какво я е било прихванало, за да се съгласи да позира на Нгъ? — Ако баща й разбере, ще се побърка. Благодаря на Бога, че нямаме деца, Мери и аз.

„Не си криви душата, плаче ти се за синове и дъщери, но не можеш да ги имаш, поне не Мери, така казват докторите — значи и ти не можеш.“

Армстронг с усилие прогони вечното проклятие, затвори барчето, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Вирджиния Тонг си лакираше ноктите във външния офис, беше очевидно бясна.

— Би ли извикала мистър Нгъ на телефона?

— Не, не преди четири — каза кисело тя, без да го гледа.

— Тогава, моля те свържи ме с мистър Цу-ян — каза Армстронг, опитвайки наслуки.

Без да гледа цифрите, тя набра номера, почака нетърпеливо, след това поговори на уличен кантонезки и затръшна телефона.

— Излязъл е. Извън града е и от офиса не знаят къде се намира.

— Кога сте го видели за последен път?

— Преди три-четири дни — тя раздразнено отвори бележника си и направи проверка. — В петък.

— Мога ли да ви погледна бележника?

Вирджиния се поколеба, присви рамене и му го подаде, след това продължи да си лакира ноктите.

Той бързо мина по седмици и месеци. Вътре видя много познати имена: Ричард Куанг, Джейсън Плъм, Дънрос — на няколко места — Томас К. К. Лим — мистериозният американец — китаец от следващата стая — Джонджон от банка „Виктория“, Доналд Макбрайд, Мата няколко пъти. Кой, ли е Мата? Никога не беше чувал това име. Вече се готвеше да й върне бележника, когато прелисти напред. Събота 10.00, преди обяд — В. Банастазио. Сърцето му се сви. Идващата събота.

Не каза нищо, остави бележника на края на бюрото й, облегна се на една от кантонерките, унесен в мисли. Тя не му обръщаше внимание. Вратата се отвори.

— Извинете, сър, търсят ви на телефона! — съобщи сержант Йа. Изглеждаше в доста добро настроение и Армстронг се сети, че преговорите сигурно са били успешни. Щеше му се да знае точно колко, но това би уронило авторитета му и ще се наложи да предприеме нещо.

— Да, сержант, остани тук докато се върна — каза той. Искаше да е сигурен, че няма да има секретни разговори по телефона в негово отсъствие. Вирджиния не вдигна поглед, когато той излезе.

В другата стая Бактуут още оплакваше ръката си, другият мъж, Биг Хендс Так се преструваше на безразличен, гледаше някакви книжа и високо мъмреше секретарката си за нейната некадърност. Когато той влезе, двамата започнаха високо да протестират, да защитават безграничната си честност и Ло силно изпъшка.

— Тихо! Защо си завираш пръстите в чекмеджето? — попита Армстронг и без да чака отговор додаде: — Хора, които се опитват да подкупват честните полицаи заслужават да бъдат депортирани незабавно.

В настъпилата гробна тишина, той вдигна слушалката.

— Армстронг слуша.

— Хелоу, Робърт, Дон е на телефона, Дон Смит от Източен Абърдийн…

— О хелоу! — Армстронг се изненада, не очакваше Змията да му се обади, но гласът му звучеше любезно, независимо, че го презираше, презираше нещата, с които се занимаваше. Едно е обикновен полицай и китайски полицаи с нисък ранг да допълват ниските си доходи с незаконен хазарт. Друго е, когато британски офицер продава връзките си и изстисква хората. Независимо, че всички го знаеха, нямаше доказателства, никога не бяха го хващали. Слуховете бяха, че се ползва с протекцията на високопоставени личности, които също бяха замесени. — Какво има? — попита той.

— Мисля, че ти е провървяло. Нали ти водиш случая с отвличането на Джон Чен?

— Точно така. — Интересът на Армстронг нарасна. Това, че Смит вземаше подкупи нямаше нищо общо с качествата му на полицай — Източен Абърдийн беше с най-ниския процент престъпност в колонията. — Да. Какво има?

Смит му разказа за старата ама и какво се беше случило на сержант Мок и Спектакълс Уу, след това добави:

— Той е много способно младо момче, Робърт. Препоръчам го горещо за СИ, ако искаш да го предложиш. Уу проследил старата птица до нейната доста мръсна бърлога и след това ни се обади. Уу се подчинява на заповедите, което е рядкост в днешни дни. Казах му наслуки да чака наоколо и ако се появи да я проследи. Какво мислиш?

— Страхотна следа!

— Какво предпочиташ? Да се чака или да се прибере амата за истински разпит?

— Да се чака. Басирам се, че Бившите вълци няма да се върнат вече, но си струва да почакаме до утре. Дръж мястото под наблюдение и ме информирай.

— Добре. Така ще направим.

Армстронг чу, че Смит се изкикоти в телефона и не можа да се сети на какво. След това си спомни за обещаната голямата награда.

— Как ти е ръката?

— Рамото ми пострада. Проклетото рамо е изкълчено и си загубих любимата шапка. Като оставим това всичко останало е наред. Сержант Мок проверява в полицейския архив и едно от момчетата му прави портрет по описанието — мисля, че съм виждал негодника. Лицето му е доста нашарено от едра шарка. Ако има досие в архива ще го заковем до довечера.

— Отлично. Иначе как е долу при вас?

— Всичко е под контрол, но е зле. „Хо-Пак“ продължава да изплаща, но работят бавно — всеки разбира, че е за печелене на време. Чух, че така е навсякъде в колонията. Свършени са, Робърт. Опашките ще продължават докато бъде изтеглена и последната монета. Започна навалица и пред „Виктория“.

Армстронг ахна.

— Навалица пред „Виктория“?

— Изплащат с пълни торби суми, а нищо не влиза вътре. Бандитите са като рояци… кражбите трябва да са големи. Арестувахме осем джебчии и се разправихме с двадесет случая на побой. Бих казал, положението е тежко.

— „Виктория“ сигурно е о’кей, а?

— Не, в Абърдийн не е, приятел. Аз си ликвидирах депозитите. Изтеглих си парите до последен цент. Ако бях на твое място щях да направя същото.

На Армстронг му се догади. Всичките му спестявания бяха във „Виктория“.

— „Виктория“ трябва да е добре. Всички държавни фондове са там.

— Ти си прав. Но в техните правилници никъде не пише, че и твоите спестявания са гарантирани. Това е, сега трябва да отивам да работя.

— Благодаря за информацията. Съжалявам за рамото ти.

— Мислех, че ще ми отиде главата. Содомитите започнаха да крещят тяхното „Убивай белите.“ Бях се отписал вече.

Армстронг потрепери. След бунта през ’56 година, още се случваше да сънува кошмара, че е сред тази побъркана крещяща тълпа. Беше в Каулуун. Бяха обърнали колата на швейцарския консул и жена му и я подпалиха. Той и още други полицаи се втурнаха на помощ. Когато се добраха до колата, консулът беше вече мъртъв, а младата му жена гореше. Докато я измъкнаха, всичките й дрехи бяха изгорели и кожата и се смъкна. Всички наоколо, мъже, жени, млади хора крещяха, „Убивай белите.“

Отново потрепери, ноздрите му още помнеха миризмата на изгоряло месо.

— Господи, какви проклетници!

— Да, но такива неща стават в нашата работа. Ще те държа в течение. Ако негодникът от Бившите вълци се появи в Абърдийн ще попадне в мрежа с дупки, по-малки от ануса на комар.