Търговска къща (Част I)

5

Тай-панът прехвърли хълма и се втурна надолу по „Пийк роуд“ със своя Ягуар — модел Е, отправяйки се на изток към „Мегъзин геп“. Лъкатушещият път бе само с две платна, с малко места за изпреварване и доста стръмен на повечето завои. Днес настилката бе суха и тъй като познаваше много добре пътя, Йан Дънрос вземаше завоите бързо и леко. Направи един състезателен номер, удари рязко спирачките, връхлитайки в един завой и се оказа зад древен, едва пъплещ камион. Изчака търпеливо, а след това в най-подходящия момент излезе рязко в насрещното платно и успя да го изпревари.

Сега Дънрос можеше да се поотпусне, тъй като виждаше, че усуканият път пред него е чист. Той натисна рязко педала на газта и се плъзна по няколко завоя, заемайки и двете платна на пътя като минаваше по най-кратките отсечки. Но друг камион, този път натоварен с хора се изпречи пред него. Той зачака, знаейки, че поне за известно време нямаше да може да го изпревари. Но една от пътничките забеляза номера, на колата му, 1–1010, и го показа на останалите, които с вълнение започнаха да обсъждат, а един от тях почука на кабината на шофьора. Той покорно отби встрани на тесния банкет и даде знак с ръка. Дънрос се огледа за евентуална опасност и изпревари, махайки им с усмивка.

— Наистина трябва да караш по-бавно, Йан, — му бе казал наскоро неговият приятел Хенри Фоксуел, главен началник на пътната полиция. — Говоря сериозно.

— Никога досега не съм правил катастрофа. Нито са ме глобявали.

— Боже Господи, Йан, няма полицай на този остров, който би посмял да го направи! Да глоби теб, тай-панът? Далеч съм от тази мисъл. Казвам го за твое добро. Запази тази твоя мания по скоростта за Монако или за твоето „Рали Макао роуд“.

— Монако е за професионалисти. Не поемам излишни рискове, а и не карам чак толкова бързо.

— Едва ли шестдесет и седем мили в час в Уонгничонг е бавно каране, стари приятелю. Разбира се, това е било в 4:23 сутринта по един почти пуст път. Но там разрешената скорост е тридесет мили.

— В Хонконг има доста Ягуари от този модел.

— Да, така е. Седем. Но червен кабриолет със специални номера? С черен платнен покрив, със състезателни колела и гуми, който се движи като адска гръмотевица? Било е миналия четвъртък. Радари и разни такива работи. Ходил си при… при приятели. Предполагам на „Синклер роуд“.

Дънрос сдържа внезапно обхваналия го гняв.

— О? — каза той, а лицето му се усмихваше. — Четвъртък ли? Доколкото си спомням тогава вечерях с Джон Чен. В неговия апартамент в „Синклер тауърс“. Но мисля, че се прибрах доста по-рано от 4:23.

— О, убеден съм в това. Сигурен съм, че полицаят не е видял добре нито номера, нито цвета. — Фоксуел го потупа приятелски по гърба. — И въпреки това, карай по-бавно, ако обичаш. Ще ми бъде ужасно неприятно, ако загинеш, докато аз съм шеф. Изчакай да ме преместят в Специалния отдел или в полицейския колеж, а? Да, сигурен съм, че се е объркал.

„Изобщо не се е объркал — каза си Дънрос. — И ти го знаеш, знам го и аз, а сигурно и Джон Чен, както и Уей-уей. Значи вие, приятели знаете за Уей-уей! Любопитно.“

— Да не би да ме следите? — попита той без заобикалки.

— Не, за Бога! — Фоксуел бе шокиран. — Специалното разузнаване е следяло един разбойник, който живее в „Синклер тауърс“. Видели са те случайно. Ти си важна личност, знаеш го. Тази информация стигна случайно до мен. Знаеш как стават тези работи.

— Не, не знам.

— Казват, че умният разбира и от половин дума, стари приятелю.

— Да, така казват. Затова е най-добре да кажеш на твоите хора от разузнаването за в бъдеще да бъдат по-умни.

— За щастие те са много дискретни.

— Въпреки това не бих искал действията ми да бъдат регистрирани от полицията.

— Сигурен съм, че не са. Не са специално регистрирани.

— Това е добре. Какъв е този разбойник от „Синклер тауърс“?

— Една от важните ни капиталистически хиени, но е заподозрян в тайни връзки с комунистите. Много досадна история, но хората от Специалното разузнаване трябва все някак си да си изкарват хляба, нали?

— Познавам ли го?

— Имам чувството, че познаваш всички.

— Шанхаец или кантонезец?

— Какво те кара да мислиш, че е едно от двете?

— А, значи е европеец?

— Просто разбойник, Йан. Съжалявам, засега трябва да остане в тайна.

— Я стига, този квартал е наш. Кой е? Няма да кажа на никого.

— Знам. Съжалявам, драги, но не мога. Да речем, че е много важна личност, женен, и има приятелка, чийто чичо се оказва законспириран заместник-шеф на нелегалната тайна полиция „Куоминтанг“ в Хонконг. Да предположим, че „Куоминтанг“ иска да привлече на своя страна тази важна личност. Естествено той би могъл да бъде притиснат чрез тази дама. Нали?

— Да — каза леко Дънрос. — Ако е глупак. — Той вече знаеше за чичото на Уей-уей Джен. Беше се срещал с него на няколко частни събирания в Тайпей и го бе, харесал. „Няма проблеми — помисли си, — тъй като тя не ми е нито любовница, нито дори приятелка, колкото и да е красива, привлекателна и изкушаваща.“

Той се усмихна в себе си, докато караше в потока от коли надолу по „Мегъзин геп роуд“. После се отправи по „Гардън роуд“ към „Сентръл“, който бе на половин миля по-надолу, близо до морето.

Вече виждаше извисяващата се модерна административна сграда на „Струан“. Бе двадесет и два етажна и гледаше към „Конаут роуд“ и към морето почти срещу терминала „Голдън Фери“, с който се извършваха редовни курсове между Хонконг и Каулуун. Както винаги гледката му достави удоволствие.

Той се измъкваше и вмъкваше в натовареното движение, там, където това бе възможно. Премина бавно покрай Хилтън и игрището за крикет, после зави по „Конаут роуд“. Тротоарите бяха претъпкани с пешеходци. Спря пред своя главен вход.

„Днес е големият ден — помисли си той. — Американците пристигнаха. И, ако е рекъл Господ, Бартлет ще бъде примката, с която веднъж завинаги ще бъде обесен Куилън Горнт. Господи, дано да успеем!“

— Добро утро, сър — поздрави отривисто униформеният портиер.

— Добро утро, Том. — Дънрос изтича по мраморните стъпала, стъпвайки на всяко второ, към огромния остъклен вход. Друг портиер откара колата в подземния паркинг, а трети му отвори стъклената врата. Зърна отражението на спиращия Ролс, позна го и погледна назад. Кейси слезе и той неволно подсвирна. Тя носеше дипломатическо куфарче. Коприненият й костюм бе ушит безупречно и бе доста строг, но въпреки това не скриваше нито елегантността на нейната фигура, нито танцовата й походка. А морскозеленият цвят на дрехата подчертаваше златистокафявата й коса.

Тя се огледа, усещайки погледа му. Позна го веднага и го изгледа оценяващо също, както и той нея и въпреки че това стана само за миг и на двамата им се стори достатъчно дълъг. Дълъг и спокоен.

Тя тръгна първа — право към него, а той я пресрещна.

— Здравейте, господин Дънрос.

— Здравейте. Никога не сме се срещали, нали?

— Да. Но човек лесно може да ви познае по снимките. Не очаквах, че ще имам удоволствието да ви срещна още сега. Аз съм Кейс…

— Да — каза той и се усмихна широко. — Снощи ми се обади Джон Чен и беше доста объркан. Добре дошла в Хонконг, госпожице Чолок. Нали сте госпожица?

— Да. Дано това, че съм жена да не обърка много нещата.

— О, о, ще ги обърка. Но ще се опитаме да се справим някак си с този проблем. Имате ли нещо против заедно с господин Бартлет да бъдете мои гости на конните състезания в събота? Обяд и всичко останало?

— Мисля, че би било чудесно. Но трябва да попитам Линк. Може ли да ви отговоря днес следобед?

— Разбира се.

Той я погледа. Тя — също. Портиерът все още държеше вратата отворена.

— Заповядайте, госпожице Чолок, и да започваме битката.

Кейси му хвърли бърз поглед.

— Защо трябва да водим битка? Дошли сме, за да правим бизнес.

— Да, разбира се. Това е просто една фраза на Сам Акройд. Ще ви разкажа друг път. — Той я въведе и се отправи към асансьорите.

Чакащите на опашка хора моментално се отдръпнаха, за да им направят път и те влязоха първи, което смути Кейси.

— Благодаря — каза Дънрос, без да вижда в това нещо необикновено. Натисна най-горното копче — 20, и разсеяно забеляза, че тя не използваше парфюм, нито имаше бижута — само една тънка златна верижка около врата.

— Защо входната врата е под ъгъл? — попита тя.

— Моля?

— Стори ми се, че входът е обърнат малко на една страна — не е съвсем правилен — и се чудех защо.

— Много сте наблюдателна. Когато преди четири години е била построена тази сграда, сме забравили да се посъветваме със семейния фунг суи. Това е нещо като астролог, човек, който се занимава с небесата, със земята, с водните течения, с дяволите и разни такива работи. Той казва къде да построиш сградата си, така че да е върху гърба на земния дракон, а не върху главата му.

— Какво?

— Разбирате ли, всяка постройка в Китай е върху някоя част на земния дракон. Идеалният вариант е, когато си върху гърба му, но ако си върху главата му е много лошо и е направо ужасно, ако си върху окото му. Както и да е, когато все пак се сетихме да попитаме, нашият фунг суи каза, че сме върху гърба на дракона — и слава Богу, защото в противен случаи щеше да се наложи да се преместим — но добави, че през вратата влизат дяволи и това е причината за нашите неприятности. Посъветвани да я изместим и под негово ръководство променихме ъгъла. Сега вече дяволите са отклонени.

Тя се засмя:

— А сега кажете ми истинската причина.

— Фунг суи. Имахме много лош джос — лош късмет — отвратителен. Докато не преправихме вратата. — За момент лицето му придоби суров израз, но сянката отмина бързо. — В момента, в който променихме ъгъла, всичко отново тръгна добре.

— Искате да кажете, че наистина вярвате в това? В дяволи и дракони?

— Въобще не вярвам. Но когато човек живее в Китай, ще не ще, му се налага да разбере, че трябва да действа поне малко като китаец. Никога не забравяйте, че въпреки че Хонконг е британска колония, това все пак е Китай.

— Вие разбрахте ли…

Асансьорът спря и вратата се отвори към облицован с дърво коридор с бюро, зад което седеше спретната и експедитивна секретарка — китайка. Тя моментално оцени с поглед дрехите на Кейси.

„Крава“ — помисли си Кейси, разбирайки съвсем ясно отношението й, усмихвайки се също толкова очарователно.

— Добро утро, тай-пан — каза меко секретарката.

— Мери, това е госпожица Кейси Чолок. Моля те, въведи я в кабинета на господин Струан.

— Но… — Мери Ли се опита да скрие огромната си изненада. — Те… те очакват… — Тя вдигна телефонната слушалка, но той я спря.

— Просто я въведи. Веднага. Няма нужда да съобщаваш предварително. — Той се обърна към Кейси и се усмихна. — Вече си изстреляна. Скоро ще се видим.

— Да, благодаря. Довиждане.

— Моля, последвайте ме, госпожице Чолок — каза Мери Ли и се отправи към дъното на коридора. Плътно прилепналият по тялото й cheong-sam бе с големи цепки на бедрата, а дългите й крака в копринени чорапи се движеха с дръзка походка. Кейси я погледа малко. Сигурно цепките правят походката й толкова откровено сексуална, помисли си тя, развеселена от тази очебийност. Погледна към Дънрос и повдигна едната вежда.

Той се захили:

— До скоро, госпожице Чолок.

— Моля ви, наричайте ме Кейси.

— Може би бих Предпочел Камелиен Сирануш.

Тя зяпна от учудване:

— Откъде знаете имената ми? Не съм сигурна дали ги помни дори Линк.

— Е, понякога е добре човек да има приятели нависоко, нали? — каза той с усмивка. — A bientot5.

— Oui, merci — отговори тя, без да се замисли.

Той закрачи към отсрещния асансьор и натисна копчето. Вратите моментално се отвориха, а после се затвориха, зад него.

Кейси тръгна замислено след Мери Ли, която все още я чакаше, а ушите й долавяха и най-малкия нюанс.

В асансьора Дънрос извади един ключ, пъхна го в ключалката и го завъртя. Сега вече работеше. Той обслужваше само последните два етажа. Натисна долното копче. Освен него само трима души имаха такива ключове: неговият изпълнителен секретар — Клаудия Чен, личната му секретарка — Сандра Ий и първият му прислужник — Лим Чу.

На двадесет и първия етаж се намираха личните му кабинети и заседателната зала на вътрешния съвет. На последния, двадесет и втори етаж, бе частният апартамент на тай-пана. И само той имаше ключ за последния асансьор, който директно свързваше подземния гараж с апартамента му на последния етаж.

— Йан — му каза неговия предшественик, Аластър Струан, предавайки му ключовете, след като Филип Чен ги бе оставил сами, — тайната на личния ти живот е най-ценното нещо, което притежаваш. Колко мъдър е бил Дърк Струан, като е включил и това в завещанието си! Никога не забравяй, че личните асансьори не са за лукс или от суета, още по-малко пък апартаментът на тай-пана. Те са само, за да ти осигурят точно толкова дискретност, колкото ти е необходима, а може би дори и мястото, където да можеш да се скриеш. Ще го разбереш още по-добре, след като прочетеш завещанието и прегледаш съдържанието на сейфа на тай-пана. Пази този сейф, в който се намира всичко, което притежаваш. Не можеш да бъдеш прекалено предпазлив, там има много тайни — мисля, че понякога са прекалено много — и някои от тях не са чак толкова приятни.

— Надявам се, че няма да се проваля — каза учтиво той.

Ненавиждаше братовчед си, а вълнението му беше огромно, тъй като най-после бе получил наградата, за която се бе трудил толкова дълго и за която бе заложил толкова много.

— Няма. Не и ти — каза стегнато старецът. — Премина през проверка и освен това си се стремил към този пост, откакто се помниш. А?

— Да — отвърна Дънрос. — Опитвах да се подготвя за него. Изненадан съм само от това, че ми го предаде.

— Дава ти се най-висшата власт над „Струан“ не защото имаш това право по рождение — това само те направи един от кандидатите във Вътрешния съвет, — а защото мисля, че си най-способният. Ти беше мой съучастник и натискаше и блъскаше от години. Това е така, нали?

— „Струан“ има нужда от промяна. Нека погледнем истината в очите: „Ноубъл хаус“ е в пълен безпорядък. Вината не е само твоя. Първо беше войната, после Корея, след това Суец — в продължение на няколко години просто не ти вървеше. Ще ни трябват години, за да се възстановим. Ако Куилън Горнт — или който и да е от нашите двадесет врагове — знаеше и половината от истината, знаеше докъде са стигнали запорите върху имуществото ни, ще бъдем удавени в безполезните ни акции само за една седмица.

— Акциите ни са добри — не са безполезни! Преувеличаваш — както обикновено!

— Струват двадесет цента към долара, защото капиталът ни е недостатъчен, нямаме голям паричен оборот и сме наистина в смъртна опасност.

— Глупости!

— Мислиш ли? — за първи път Дънрос повишаваше глас. — „Ротуел-Горнт“ могат да ни погълнат само за месец, ако знаеха стойността на нашите приходи, сравнена с тази на неотложните ни дългове.

Старецът го изгледа, без да му отговори. После каза:

— Това е временно. Сезонно и временно.

— Глупости! Много добре знаеш, че ми предаваш поста си, защото съм единственият човек, който може да оправи бъркотията, оставена от вас — от теб, от баща ми и от твоя брат.

— Да, залагам на това, че ще се справиш. Това е съвсем вярно — отвърна гневно Аластър. — Ти наистина носиш в себе си достатъчно от кръвта на Дявола Струан, за да бъдеш господар, ако имаш мозък в главата си.

— Благодаря ти. Признавам, че няма да се спра пред нищо. И след като това е нощта на истината, мога да ти кажа защо винаги си ме мразел, защо ме мразеше и собственият ми баща.

— Моля?

— Защото оцелях от войната, а синът ти — не. Твоят племенник, Линбар, последният Струан от рода ти, е мило момче, но не го бива за нищо. Аз оцелях, но бедните ми братя не успяха и това все още побърква баща ми. Това е истината, не мислиш ли?

— Да — каза Аластър Струан. — Да, за съжаление е така.

— А аз не съжалявам. И не се страхувам от нищо. Баба Дънрос се е погрижила за това.

— Здравейте, тай-пан — каза усмихнато Клаудия Чен, щом се отвори вратата на асансьора. Тя бе приятна, сивокоса евроазиатка, към шестдесет и пет и седеше зад огромно бюро — мебел, която се набиваше в очи във фоайето на двадесет и първия етаж. Работеше в „Ноубъл хаус“ от четиридесет години, а двадесет и пет от тях — единствено за тай-пановете му. — Не хо ма? Как сте?

— Хо, хо — отвърна той разсеяно. — Добре. — И продължи на английски: — обади ли се Бартлет?

— Не. — Тя се намръщи. — Не се очаква да дойде преди обяд. Искате ли да се опитам да се свържа с него?

— Не, няма значение. А какво стана с разговора ми с Фостър в Сидни?

— И това не е включено в програмата. Както и разговорът ви с господин Макструан в Единбург. Притеснява ли ви нещо? — попита тя, тъй като веднага усети настроението му.

— Не, няма нищо. — Отърси се от своята напрегнатост, мина покрай бюрото, влезе в кабинета си. Тя затвори вратата и седна наблизо с бележник в ръка.

— Точно си припомних моя голям ден — каза той. — Денят, в който поех властта.

— О. Джос, тай-пан.

— Да.

— Джос — повтори тя — а и беше доста отдавна.

Той се засмя:

— Отдавна ли? Четиридесет живота. Минали са едва три години, а целият свят се промени и всичко става толкова бързо. Какви ли ще бъдат следващите няколко години?

— Все такива, тай-пан. Разбрах, че на входа сте се срещнали с Кейси Чолок.

— Кой ти каза? — попита той остро.

— Всемогъщият добър Господ, тай-пан, не мога да разкрия източниците си. Но разбрах, че сте се загледал в нея и тя се е загледала във вас. А?

— Глупости! Кой ти каза за нея?

— Снощи се обадих в хотела, за да проверя дали всичко е наред. Директорът ми каза. Знаете ли, че този глупчо щеше да се престарае в регистрацията? Хм, дали щели да спят в един апартамент или в едно легло. Казах му, че няма значение. Живеем в 1963-та, в съвременния свят, който е много по-свободен и в края на краищата апартаментът е чудесен — с два входа, с отделни стаи и, което е най-важното, те са наши гости. — Тя се изкиска. — Стегнах малко редиците… Аах, властта е чудесна играчка.

— Каза ли на младия Линбар или на някой от другите, че Кейси е жена?

— Не. На никого. Знаех, че вие знаете. Барбара Чен ми каза, че господарят Джон вече ви се е обаждал във връзка с Кейси Чолок. Що за птица е тя?

— С една дума — сексапилна — каза той и се ухили.

— Добре, а нещо друго?

Дънрос се замисли:

— Много е привлекателна, много добре облечена, много самоуверена и много наблюдателна. Забеляза, че входната ни врата е странна и попита защо. — Той взе един нож за рязане на хартия с костна дръжка и започна да си играе с него.

— Джон никак не я хареса. Каза, че може да се обзаложи, че е една от онези трогателни американки, които приличат на калифорнийски плод: страхотен наглед, но без никакъв вкус!

— Горкият господар Джон, колкото и да харесва Америка, все пак предпочита някои… от аспектите на Азия! — Дънрос се засмя: — Скоро ще разберем колко умно може да води преговори. — Изпратих я, без да ги предупредя.

— Хващам се на бас за 100 долара, че поне един от тях е знаел, че тя е тя.

— Филип Чен, разбира се. Но тази стара лисица няма да каже на останалите. Залагам сто, че нито Линбар, нито Жак или Ендрю Гавалан са знаели.

— Хванахме се — каза Клаудия радостно. — Можете да ми платите веднага, тай-пан. Тази сутрин проверих съвсем дискретно.

— Вземи ги от дребните разходи.

— Много съжалявам. — Тя протегна ръка. — Басът си е бас, тай-пан.

Той й даде неохотно червената стодоларова банкнота.

— Благодаря ви. А сега още сто, че Кейси Чолок ще спечели лесна победа над господарите Линбар, Жак и Ендрю Гавалан.

— Какво знаеш? — попита я с подозрение.

— Сто?

— Добре.

— Отлично! — каза тя оживено и смени темата. — А какво ще правите с вечерите за господин Бартлет? Срещата по голф и пътуването до Тайпей? Естествено, на тези места не можете да водите жена. Да ги отменя ли?

— Не. Ще говоря с Бартлет — той ще ме разбере. Все пак я поканих на конните надбягвания в събота, заедно с него.

— О, значи стават прекалено много хора. Ще откажа поканата за семейство Панг, няма да имат нищо против. Да ги сложа ли и двамата на масата ви?

Дънрос се намръщи.

— Тя трябва да бъде на масата ми, като специален гост, а него, като специален гост, го постави до Пенелоуп.

— Много добре. Ще се обадя на госпожа Дънрос, за да й съобщя. Барбара — съпругата на господаря Джон — иска да говори с вас. — Клаудия въздъхна и оправи една гънка на спретнатия си тъмносин cheong-sam. — Снощи не се е върнал. Не че е нещо необичайно, но часът е вече 10:10, а още не мога да го намеря. Изглежда, че не е присъствал на Сутрешните молитви.

— Да, знам. Тъй като снощи се занимаваше с Бартлет, му казах да ги пропусне. — Сутрешни молитви беше шеговитото название, което хората, работещи в „Струан“, използваха за задължителната ежедневна среща в осем сутринта на всички главни директори на филиали с тай-пана. — Днес няма защо да идва. Преди обяд няма никаква работа за него. — Дънрос посочи през прозореца към пристанището. — Вероятно е на корабчето си. Денят е чудесен за плаване.

— Жена му е много напушена, тай-пан, повече от обикновено.

— Тя винаги е напушена, горката мръсница! Джон е или на корабчето си, или в апартамента на Минг-ли. Провери ли там?

Тя изсумтя презрително.

— Баща ти казваше, че в затворена уста гадинки не влизат. И въпреки това, мисля, че мога да ти кажа. Минг-ли вече почти два месеца е любовница номер две. Новата фаворитка се нарича Фрейгрант Флауър и се е настанила в един от „личните“ му апартаменти близо до „Абърдийн мейн роуд“.

— Съвсем близо до кея, на който закотвя корабчето си. Много удобно.

— Да, много. Тя наистина е цвете — цвете, паднало от салона за танци „Гуд лък дрегън“ в Уанчай. Но и тя не знае, къде е господарят Джон. Не е бил при нито една, въпреки че в полунощ е имал среща с госпожица Паднало Цвете. Поне тя така казва.

— Откъде научи всичко това? — попита той, изпълнен с възхищение.

— Власт, тай-пан. И мрежа от връзки, градена повече от пет поколения. Как иначе щяхме да оцелеем? — Тя се изкиска тържествуващо. — Разбира се, ако искате да знаете и нещо скандално — Джон Чен не знаел, че не е била девствена, а посредникът твърдял, че е.

— Ами?

— Да. Той платил на посредника… — Един от телефоните иззвъня, тя вдигна слушалката и каза: — моля, изчакайте малко, — натисна бутона за изчакване и без да си поема дъх, продължи радостно — … 500 долара в брой, американски долари, но всички нейни сълзи и всички… доказателства били фалшиви. Горкият, но така му се пада, нали, тай-пан? Защо му е на човек като него, на тази възраст, да подхранва мъжкото си самочувствие с девственици — та той е едва на четиридесет и две, нали? — Тя натисна бутона за свързване. — Кабинетът на тай-пана, добро утро — каза вежливо.

Той я наблюдаваше. Както винаги бе очарован, зашеметен и изумен от нейните източници на информация, съдържателна или не, и от удоволствието, което тя изпитваше от научаването на тайни. Както и от издаването им. Но само на членове на клана и специални вътрешни хора.

— Един момент, моля. — Тя натисна бутона за изчакване. — Полицейски началник Армстронг иска да се срещне с вас. Чака долу заедно с полицейски началник Куок. Извинява се, че идва без предупреждение и пита, дали все пак не можете да им отделите малко време?

— А, оръжието. От ден на ден полицията ни става все по-експедитивна — каза той със строга усмивка. — Очаквах, че ще дойдат не по-рано от обед.

В седем часа тази сутрин бе получил от Филип Чен подробен доклад, тъй като един от полицаите, участвали в акцията и роднина на Чен, му се обадил по телефона.

— Трябва да използваш всичките ни частни канали, за да разбереш кой и защо го е направил, Филип — му бе казал той с голяма загриженост.

— Вече го правя. Прекалено голямо съвпадение е това, че оръжието е в самолета на Бартлет.

— Може да попаднем в много неудобно положение, ако се окаже, че имаме някаква връзка с тази работа.

— Да.

Той забеляза, че Клаудия чака търпеливо.

— Помоли Армстронг да изчака десет минути. А след това ги повикай.

— Щом като полицейски началник Куок се е захванал толкова бързо с това, сигурно работата е по-сериозна отколкото си мислехме, нали, тай-пан?

— Специалният отдел на специалното разузнаване сигурно веднага се е заел. Сигурен съм, че вече са се свързали с ФБР и ЦРУ. Логично е да идва Брайън Куок, защото е стар приятел на Армстронг и освен това е най-кадърен от всички.

— Да — с гордост се съгласи Клаудия. — Ех, какъв прекрасен съпруг ще излезе от него.

— При условие, че се ожени за някоя Чен — колко много допълнителна власт, а?

Беше всеизвестно, че готвеха Брайън Куок за първия китаец помощник-комисар.

— Естествено, такава власт трябва да остане в рода. — Телефонът иззвъня. Тя го вдигна. — Да, ще му предам, благодаря ви. — Тя затвори телефона раздразнено. — Адютантът на губернатора. Обади се, за да ви напомни за коктейла довечера в шест. Като че ли аз ще забравя!

Дънрос вдигна един от телефоните и набра.

— Уеиий? — чу той грубия глас на ама-ът, китайският слуга. — Ало?

— Чен tai-tai — каза той в слушалката на перфектен кантонезки. Госпожа Чен, ако обичате. Обажда се господин Дънрос. — И зачака. — Добро утро, Барбара.

— О, здравей, Йан. Джон обаждал ли ти се е? Извинявай, че те безпокоя.

— Не ме безпокоиш. Не, още не. Но щом се обади, ще му кажа да ти позвъни. Може да е отишъл рано на пистата, за да гледа изпитанията на Голдън лейди. Търси ли го в „Търф клъб“?

— Да, но ми казаха, че не си спомнят да е закусвал там, а изпитанията са между пет и шест. Проклет да е! Той е такъв егоист. Ааах, тези мъже!

— Вероятно е излязъл с корабчето си в морето. Тук няма никаква работа, а денят е прекрасен за плаване. Знаеш го какъв е — провери ли на кея?

— Не мога да проверя, без да отида, Йан, там няма телефон. Имам час при фризьора, който не мога да отложа — целият Хонконг ще присъства довечера на твоето тържество — просто не мога сега да се втурна към Абърдийн.

— Изпрати някой от шофьорите си — каза сухо Дънрос.

— Днес е почивният ден на Танг, а У-чат ми трябва — това може да му отнеме цял час, а от два до четири ще играя ма-джонг.

— Ще кажа на Джон да ти се обади. Някъде около обед.

— Ще се прибера най-рано в пет. Щом ми падне, ще си получи заслуженото за това, че не му пука. Благодаря и извинявай за безпокойството. Чао.

— Чао — Дънрос затвори телефона и въздъхна. — Чувствам се като някаква скапана бавачка.

— Поговорете с бащата на Джон, тай-пан — каза Клаудия Чен.

— Говорил съм. Веднъж. И ми стига. Вината не е само на Джон. Тази жена е способна да подлуди всекиго. — Той се усмихна. — Но и аз мисля, че страхотно се е напушила — този път Джон ще трябва да се изръси за един пръстен със смарагд или поне за едно палто от норка.

Телефонът отново иззвъня. Клаудия го вдигна:

— Ало, кабинетът на тай-пана! Да? О! — Радостта изчезна от лицето й, тя се стегна. — Един момент, ако обичате. — Тя натисна бутона. — Хиро Тода от Йокохама иска да говори лично с вас.

Дънрос знаеше отношението й към него, знаеше омразата й към японците и неодобрението й, че „Ноубъл хаус“ поддържа връзки с тях. Той също никога нямаше да може да прости на японците онова, което бяха сторили на Азия по време на войната и на онези, които бяха покорили. Мъже, жени и деца. Лагерите и безсмислените убийства. Нямаше нищо против войниците. Против нито един от тях. Войната си е война.

Неговата война беше против германците. Но Клаудия бе преживяла войната тук, в Хонконг. По време на японската окупация тя не бе лежала в затвора „Стенли“ заедно с всички цивилни европейци, защото бе евроазиатка. Заедно със сестра си и брат си се опитала да помогне на военнопленниците, внасяйки скришом в лагера храна, лекарства и пари. Японската военна полиция, Кампейтай, я заловила. Оттогава не можеше да има деца.

— Да кажа ли, че ви няма? — попита тя.

— Не. — Преди две години Дънрос бе вложил огромен капитал в „Тода шипинг индъстрис ъф Йокохама“ за строежа на два гигантски товарни кораба. Те трябваше да попълнят флота на „Струан“, голяма част от който бе унищожен по време на войната. Бе избрал тази японска корабостроителница, защото тя предлагаше най-доброто качество при най-изгодни условия, даваше гаранция за доставката и всичко останало, което британските корабостроителници не можеха да предложат. Освен това знаеше, че е време всичко да бъде забравено. — Ало, Хиро — той имаше добро отношение специално към този човек. — Радвам се да те чуя. Как е в Япония?

— Моля да ме извиниш за безпокойството, тай-пан. В Япония всичко е наред, въпреки че е горещо и влажно.

— Как върви работата по моите кораби?

— Идеално, тай-пан. Всичко е точно както сме се разбрали. Просто исках да те уведомя, че в събота сутрин пристигам в Хонконг по работа. Ще бъда там през уикенда, а после продължавам за Сингапур и Сидни. Ще се върна в Хонконг точно навреме за окончателното уреждане на сделката. Все още ли имаш намерение да идваш в Йокохама, за да присъстваш на пускането на двата кораба?

— Да, със сигурност. В колко часа каца самолетът ти в събота?

— В 11:10, Японски авиолинии.

— Ще изпратя кола да те посрещне. Какво ще кажеш, да дойдеш направо в Хепи вели на конните надбягвания? Можеш да обядваш с нас, а след това колата ми ще те закара до хотела? Ще отседнеш във „Виктория енд Албърт“, нали?

— Този път — в хонконгския Хилтън. Тай-пан, моля да ме извиниш, не искам да ти създавам затруднения, много съжалявам.

— Това е нищо. Ще изпратя някой от хората ми да те посрещне. Вероятно Ендрю Гавалан.

— Много добре. Благодаря ти, тай-пан. С нетърпение очаквам да те видя и още веднъж извинявай за безпокойството.

Дънрос затвори телефона. „Интересно защо се обади? Каква ли е истинската причина? — питаше се той. — Хиро Тода, главен директор на най-преуспяващия корабостроителен комплекс в Япония не прави нищо внезапно или необмислено.“

Дънрос са замисли за приключването на сделката за корабите и за трите предстоящи плащания от по два милиона, които трябваше да бъдат извършени на 1-и, 11-и и 15-и септември, а остатъкът след деветдесет дни. Общо дванадесет милиона щатски долара, с които в момента не разполагаше. Или подписаният договор за даване под наем на корабите, който беше необходим за изплащане на банковия заем, който той все още не бе получил.

— Няма значение, всичко ще се уреди.

— За тях — да — каза Клаудия. — Знаете ли, нямам им доверие, тай-пан. Нито на един.

— Не си справедлива, Клаудия. Те се опитват да постигнат с икономически средства онова, което не успяха да постигнат с военни.

— Като правят дъмпинг на всички световни пазари?

— Работят упорито, имат печалби и ще ни погребат, ако им позволим. — Неговият поглед също стана суров. — Но, в края на краищата, Клаудия, зачеркни един англичанин или шотландец и си намери пират. Ако сме наистина такива глупаци, че да им го позволим, значи заслужаваме да влезем в гроба. Нали затова съществува Хонконг?

— Защо помагаме на врага?

— Те бяха наши врагове — каза мило той. — Но само за някакви си двадесетина години, а връзките ни са от сто. Не сме ли били първите търговци, навлезли в Япония? Та нали Хег Струан е купила първото парче земя, дадено за продан в Йокохама през 1860-а? Нали тя е завещала то да бъде крайъгълен камък в политиката на „Струан“ за създаването на триъгълника Китай-Япония-Хонконг?

— Да, тай-пан, но не мислите ли…

— Не, Клаудия, ние работим с Тода, с Касиги, с Торанага от сто години и точно в този момент „Тода шипинг“ са много важни за нас.

Телефонът отново иззвъня. Тя го вдигна:

— Да, ще му се обадя. — После се обърна към Дънрос. — Обаждат се уредниците на вашето тържество довечера.

— Какво има?

— Нищо, тай-пан — хленчат. Това в края на краищата е двадесетата годишнина от сватбата на тай-пана. Целият Хонконг ще дойде и целият Хонконг трябва да бъде шашнат. — Отново се чу телефонен звън. Тя вдигна. — Добре! Свържете ме… Обажда се Бил Фостър от Сидни.

Дънрос взе слушалката:

— Бил… не, ти беше първи в списъка. Успя ли да приключиш сделката с „Уулара пропъртис“?… Какво те спира?… Това въобще не ме интересува. — Той погледна часовника си. — Сега при теб е ранен следобед. Обади им се веднага и им предложи още по половин австралийски долар на акция и ги уведоми, че офертата е валидна до края на работния ден. Свържи се с банката и им кажи да изискат пълното изплащане на дълговете им до края на работния ден… Това пък ме вълнува най-слабо, пресрочили са вече с тридесет дни. Искам контрол над тази компания. Веднага. Без нея сделката за даването под наем на новия ни товарен кораб ще отиде по дяволите и ще трябва да започнем всичко отначало. И искам да се върнеш в четвъртък с полет 543 на „Куантас“. Трябваш ми тук за едно съвещание. — Той затвори телефона. — Предай на Линбар да дойде, тук веднага след срещата с Кейси Чолок. Залази му билет на „Куантас“ 716 за Сидни в петък сутринта.

— Да, тай-пан. — Тя си записа и му подаде един лист — това е програмата ви за днес.

Четири управителни съвета: на „Голдън фери“ в 10:30, на „Струан мотър импортс ъф Хонконг“ в 11:00, на „Чонг-ли фуудс“ в 11:15 и на „Каулуун инвестмънтс“ в 11:30. Обяд с Линкълн Бартлет и госпожица Кейси Чолок от 12:40 до 14:00. Следобеда още управителни съвети, Питър Марлоу в 16:00, Филип Чен в 16:20, коктейл при губернатора в 18:00, тържеството за неговия юбилей започва в 20:00, напомняне да се обади в 23:00 на Аластър Струан в Шотландия и поне още петнадесет телефонни разговора с всички краища на Азия.

— Марлоу ли? — учуди се той.

— Той е писател, отседнал във „Вик“ — не помните ли, че ви изпрати писмо с молба да се срещне с вас. Пише книга за Хонконг.

— А, да — онзи, бившият военен летец.

— Да. Да отложа ли срещата с него?

— Не. Остави всичко както си е, Клаудия. — Той извади от задния си джоб малка тънка кожена кутийка за визитни картички и й даде десетина, изписани с неговия почерк. — Това са няколко телеграми и телекса, които трябва да бъдат изпратени незабавно, както и бележки, свързани с различните управителни съвети. Свържи ме с Джен в Тайпей, после с Хавъргил в банката, а след това карай по списъка.

— Да, тай-пан. Чух, че Хавъргил ще се пенсионира.

— Прекрасно. Кой ще е следващият?

— Все още никой не знае.

— Да се надяваме, че ще е Джонджон. Кажи на шпионите ти да се размърдат. Залагам сто, че ще разбера преди теб!

— Готово!

— Добре. — Дънрос протегна ръка и каза чаровно. — Можеш да ми платиш веднага. Джонджон е.

— А? — тя втренчи поглед в него.

— Решихме го снощи — всички директори. Помолих ги да не казват на никого преди единадесет часа днес.

Тя извади неохотно стодоларовата банкнота и му я подаде.

— Бях особено привързана към тази банкнота.

— Благодаря ти — каза Дънрос и я пъхна в джоба си. — И аз самият съм особено привързан към нея.

На вратата се почука.

— Да? — каза той.

Сандра Ий, неговата лична секретарка, отвори вратата.

— Извинете, тай-пан, но пазарът се е покачил с два пункта и Холбрук чака на втора линия.

Алън Холбрук бе шеф на тяхната вътрешна брокерска компания.

Дънрос натисна бутона за втора линия:

— Клаудия, веднага след като свърша, доведи Армстронг.

Тя излезе заедно със Сандра Ий.

— Да, Алън?

— Добро утро, тай-пан. Първо: Усилено се носи слух, че ще се опитаме да поемем контрола над „Ейжън пропъртис“.

— Това сигурно е работа на Джейсън Плъм, с цел да вдигне акциите си преди годишното им събрание. Знаеш какво опитно копеле е.

— Вероятно заради това, нашите акции се качиха с десет цента.

— Добре. Купи веднага 20 000.

— Чрез депозит ли?

— Естествено.

— Добре. Втори слух: Сключили сме сделка за милиони долара с „Пар-Кон индъстрис“ — огромно разрастване.

— Въздушни кули — каза Дънрос непринудено, прехвърляйки бясно през съзнанието си възможностите за изтичане на информация. Само Филип Чен, — а в Единбург Аластър Струан и старият Шон Макструан — би трябвало да знаят за удара срещу „Ейжън пропъртис“. А сделката с „Пар-Кон“ бе свръхсекретна и за нея знаеха само членовете на Вътрешния съвет.

— Трето: Някой купува големи пакети от нашите акции.

— Кой?

— Не знам. Но става нещо гнило, тай-пан. Начинът, по който бавно се покачват акциите ни през последния месец… Не ми е известно каква би могла да бъде причината, освен купувач или купувачи. Същото става и с „Ротуел-Горнт“. Чух, че отвъд океана е бил купен пакет от 200 000.

— Разбери кой е.

— По дяволите, само да знаех как. Пазарът е колеблив и много нервен. Наоколо се мотаят много китайски пари. Многобройни малки сделки… няколко дяла тук, няколко — там, но умножени по около сто хиляди… пазарът може да започне да се разпада… или рязко да се вдигне.

— Добре. Тогава всички ще направим голям удар. Обади ми се, преди да приключат. Благодаря, Алън. — Той затвори телефона, усещайки стичащата се по гърба му пот. — Мамка му. Какво става, по дяволите?

Във външния кабинет Клаудия Чен преглеждаше някакви документи заедно със Сандра Ий, която бе нейна племенница по майчина линия — умна, с много приятен външен вид, двадесет и седем годишна, с мозък като сметало. После погледна часовника си и каза на кантонезки:

— Долу чака полицейският началник Брайън Куок, малка сестричке. Защо не го доведеш? След шест минути.

— Айейа, добре, голяма сестро! — Сандра Ий припряно провери грима си и излезе, шумолейки с копринените си дрехи. Клаудия я изпрати с усмивка, мислейки си, че Сандра Ий би била идеална — превъзходна партия за Брайън Куок. Седна зад бюрото си и започна да пише телексите. „Цялата работа е свършена. Не, тай-панът каза нещо… какво беше? А, да!“ Тя набра домашния си телефон.

— Уеиий? — каза нейният ама А Сам.

— Слушай, А Сам — заговори тя на кантонезки, — третата чистачка Фунг във „Виктория“ не е ли дъщеря на третия ти братовчед?

— О, да, майко — отвърна А Сам, използвайки учтивата китайска форма за обръщение на слуга към господарка. — Но е дъщеря на мой четвърти братовчед и то от рода Фунг-тат, а не от Фунг-сам, който е моят род.

— Това няма значение, А Сам. Обади й се и се опитай да разбереш колкото може повече за двама дяволи чужденци от страната на Златната планина. Отседнали са в апартамента „Уханна пролет“. — Тя търпеливо продиктува буква по буква имената им и деликатно добави. — Чух, че имат странни навици в леглото.

— Ако изобщо има човек, който да може да разбере, то това е третата чистачка Фунг. Ха! Какви са тези странности?

— Особени странности, А Сам. И побързай, малък мазнико. — Тя затвори сияеща.

Вратите на асансьора се отвориха, Сандра Ий въведе двамата полицаи и неохотно излезе. Брайън Куок я изгледа. Той бе на тридесет и девет, висок за китаец — малко повече от метър и осемдесет, много хубав, със синьо-черна коса. И двамата бяха цивилни. Клаудия ги заговори учтиво, но в момента, в който видя, че лампата на втора линия угасна, ги въведе в кабинета и затвори вратата.

— Извинявам се, че идваме без предварителна уговорка — каза Армстронг.

— Няма проблеми, Робърт. Изглеждаш уморен.

— Тежка нощ. Заради всички злодеяния, извършени в Хонконг — каза непринудено Армстронг. — Пълно е с гадове и светците са разпънати на кръст.

Дънрос се усмихна и погледна към Куок.

— Как се отнася животът към теб, Брайън?

Брайън Куок се усмихна в отговор:

— Много добре, благодаря, Йан. Акциите се качват — имам някой и друг долар в банката, Поршето ми още не се е разпаднало, а жените са си жени.

— И слава Богу! Ще участваш ли в автомобилното състезание в неделя?

— Ако успея да постегна Лулу. Липсва й едно странично хидравлично маркуче.

— Провери ли в нашия магазин?

— Да. Без успех, тай-пан. Вие ще участвате ли?

— Зависи. В неделя следобед трябва да отида до Тайпей. Но, ако имам време, ще участвам. За всеки случай се записах. Как е Специалното разузнаване?

Брайън се ухили:

— Тършува, за да си изкарва хляба.

Специалното разузнаване беше напълно самостоятелен отдел, част от елитния, полусекретен Специален отдел, отговарящ за предотвратяването и разкриването на подривни действия в колонията. Имаше си свои начини на действие, тайни фондове и извънредни пълномощия. И бе отговорен само пред губернатора.

Дънрос се отпусна на стола си:

— Какво става?

Армстронг рече:

— Сигурен съм, че вече знаете. Става въпрос за оръжието, намерено в самолета на Бартлет.

— Да, чух тази сутрин — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен? Имате ли някаква представа защо и за кого е предназначено? И от кого? Хванали сте двама души?

Армстронг въздъхна:

— Да. Наистина се оказа, че са механици — и двамата бивши възпитаници на Националните военновъздушни сили. Без досиета в полицията, макар и да се предполага, че са членове на тайни триади. И двамата са дошли тук по време на голямата емиграционна вълна през 49-а година. Между другото, може ли всичко това да си остане само между нас?

— А вашите шефове?

— Иска ми се да включа и тях, но го запазете само за себе си.

— Защо?

— Имаме основание да мислим, че оръжието е било изпратено на някой от „Струан“.

— Кой? — попита рязко Дънрос.

— Ще го запазите ли в тайна?

— Да. Кой?

— Какво знаете за Линкълн Бартлет и Кейси Чолок?

— Разполагаме с подробно досие за него, но не и за нея. Интересува ли ви? Мога да ви дам копие, при условие, че това също ще остане в тайна.

— Разбира се. Много ще ни помогнете.

Дънрос включи интеркома.

— Да, сър? — чу се гласът на Клаудия.

— Извадете копие от досието на Бартлет и го дайте на господин Армстронг, преди да си тръгне. — Дънрос изключи интеркома.

— Няма да ви отнемаме много време — каза Армстронг. — Винаги ли правите досиета на потенциалните си клиенти?

— Не. Но искаме да знаем с кого работим. Ако успеем да сключим сделката с Бартлет, това би означавало за нас милиони, както и за него. Хиляда нови работни места за Хонконг — фабрики, складове, много голямо разрастване — заедно със съответните рискове, които поемаме. Всеки в бизнеса прави тайно финансово проучване — може би ние сме малко по-старателни. Обзалагам се на петдесет долара, че той е направил същото за мен.

— Не са ли отбелязани някакви връзки с престъпния свят?

Дънрос се сепна:

— Мафия? Или нещо от този род? Боже Господи, не, нищо. Освен това, ако Мафията се опитваше да стъпи тук, те нямаше да изпратят само десет автомата M14, две хиляди патрона и една кутия гранати.

— Информацията ви е страшно точна — прекъсна го Брайън Куок. — Прекалено точна. Разопаковахме ги само преди час. Кой е вашият информатор?

— Нали знаете, че в Хонконг няма тайни.

— В днешно време човек не може да разчита и на собствените си полицаи.

— Мафията със сигурност би изпратила двадесет пъти повече и при това пистолети. Но би се провалила тук, независимо от това с какво се занимава. Никога не биха могли да изместят нашите триади. Не, не може да е Мафията — това е работа на местен човек. Кой ви даде информацията за пратката, Брайън?

— Полицията на токийското летище — каза Куок. — Един от механиците им правел задължителна проверка — знаеш колко са съвестни. Докладвал на своя началник, тяхната полиция ни се обади и ние казахме да ги пуснат.

— В такъв случай се свържете с ФБР и ЦРУ — накарайте ги да проверят в Хонолулу или в Лос Анжелос.

— И вие ли сте проверили маршрута им?

— Разбира се. Очевидно е. Защо мислите, че е някой от „Струан“?

— И двамата разбойници казаха… — Армстронг извади бележника си и погледна в него. — Въпросът ни беше: „Къде щяхте да закарате тези пакети?“ — И двамата по различен начин признаха: „До склад 15, трябваше да оставим пакетите в дъното на седма клетка.“ — Той вдигна очи към Дънрос.

— Това не значи нищо. Притежаваме най-големите складове на летище Кай Так. И това, че е трябвало да оставят оръжието в един от тях, не доказва нищо друго, освен това, че са хитри. През нас преминават толкова много стоки, че би било лесно за всеки да вкара външен камион. — Дънрос се замисли за момент. — Петнадесети е точно на изхода, идеално място. — Той посегна към телефона. — Веднага ще изпратя човек от охраната, за да…

— Недейте, ако обичате, поне засега.

— Защо?

— Следващият ни въпрос — продължи Армстронг — беше: „Кой ви нае?“ Естествено казаха измислени имена и описания и отрекоха всичко, но скоро ще станат по-сговорчиви. — Той се усмихна зловещо. — Все пак единият от тях, след леко извиване на ухото, в преносен смисъл разбира се, каза следното: „Оставете ме на мира, имам важни приятели!“ „Нямаш нито един приятел на този свят“ — каза сержантът. „Може би, но многоуважаваният Цу-ян има и Чен от «Ноубъл хаус» също.“

Настъпи дълга и тежка тишина. Те чакаха.

„Тези проклети автомати“ — мислеше побеснял Дънрос. Но лицето му остана спокойно, мозъкът му заработи още по-бързо.

— При нас работят повече от сто души с фамилия Чен. Някои от тях са роднини, други — не са. Чен е толкова често срещано име, колкото и Смит.

— А Цу-ян? — попита Брайън Куок. Дънрос сви рамене:

— Той е директор на „Струан“, но е директор и в „Блекс“, във „Виктория бенк“ и в още четиридесет компании, един от най-богатите хора в Хонконг и име, за което всеки в Азия би се сетил веднага. Както и Чен от „Ноубъл хаус“.

— Знаете ли, че е заподозрян в това, че е с много висок ранг в йерархията на триадите — и по-специално в „Гриън пенг“? — попита Брайън Куок.

— Всеки по-важен шанхаец е под същото подозрение. Боже Господи, Брайън, знаеш ли, предполагаше се, че Чианг Кай-шек преди години е предал на „Гриън пенг“ Шанхай като техен основен район на действие, при условие, че подкрепят северната му кампания срещу висшите военни. „Гриън пенг“ не е ли все още, повече или по-малко, официална националистична тайна организация?

Брайън Куок каза:

— Йан, как е спечелил парите си Цу-ян? Първото си богатство?

— Не знам. Кажи ми, Брайън.

— С контрабанда на пеницилин, лекарства и бензин — но най-вече с пеницилин — по време на Корейската война. Прехвърлял ги е през границата за комунистите. Преди Корея е имал само парче плат, колкото да скрие срамните си части, и една счупена рикша.

— Това са само слухове, Брайън.

— Струан също е направил състояние.

— Да. Но би било наистина много глупаво да намекваш, че е от контрабанда, явно или тайно — каза меко Дънрос. — Наистина много глупаво.

— Не е ли?

— Струан е започнал с малко контрабанда преди около сто и двадесет години, поне така разказват, но това е била почитана професия и никога не е била в нарушение на британските закони. Ние сме капиталисти, които спазват законите и китайски търговци и сме такива от много години.

Брайън Куок не се усмихна:

— Според друг слух повечето от този пеницилин е бил развален. Много развален.

— Ако е така, ако това е истина, тогава, моля те, Брайън, иди да го хванеш — студено каза Дънрос. — Лично аз мисля, че това е само още един слух, разпространяван от завистливи конкуренти. Ако беше вярно, щеше да се носи из залива заедно с останалите, които са се опитвали да го правят. Или пък щеше да бъде наказан като Бед Паудър Уонг.

Той говореше за един хонконгски контрабандист, продал огромно количество нечист пеницилин, след като го бе пренесъл зад граница по време на Корейската война, а след това вложил състоянието си в акции и земя в Хонконг. Само за седем години беше успял да стане много, много богат. После някакви триади в Хонконг получили заповед да си разчистят сметките с него. Всяка седмица изчезвал или умирал по един член от семейството му. Удавяне, катастрофа, удушаване, отрова или нож. Убийствата продължили седемнадесет месеца и три седмици, а след това спрели. Останали живи само той и едно от внучетата му — полуидиотче. Сега те живееха, залостени в същия огромен, някога луксозен апартамент, на последния етаж на една сграда, заедно с един прислужник и един готвач, в постоянен страх, пазени ден и нощ, без да излизат навън, знаейки, че никакъв телохранител, нито каквото и да е количество пари не са в състояние да ги предпазят от неумолимостта на тази присъда, публикувана в едно мъничко каре в един местен китайски вестник: „Бед Паудър Уонг ще бъде наказан — той и цялото му потомство.“

Брайън Куок каза:

— Веднъж разпитвахме този мръсник, Робърт и аз.

— О?

— Да. Тръпки да те побият. Всички врати са с по две ключалки и вериги, всички прозорци са заковани и покрити с дъски — само тук-там по някоя дупка за наблюдение. Не е излизал навън, откакто започнали убийствата. Целият апартамент вонеше, Господи как вонеше! Единственото, което прави, е да играе с внука си на китайска дама и да гледа телевизия.

— И да чака — каза Армстронг. — Някой ден ще дойдат и за двамата. Внукът му вече трябва да е на шест или седем години.

Дънрос рече:

— Мисля, че потвърждаваш това, което исках да кажа. Цу-ян не е като него и никога не е бил. И за какво би могъл Цу-ян да използва няколко M14? Ако искаше, предполагам, че би могъл да събере половината националистка армия заедно с един танков батальон.

— В Тайван да, но не и в Хонконг.

— Цу-ян имал ли е някога нещо общо с Бартлет?

— Да. Ходил е веднъж в Ню Йорк и веднъж в Лос Анжелос от наше име. И двата пъти заедно с Джон Чен. Те започнаха подготовката на договора между „Струан“ и „Пар-Кон индъстрис“, който трябва да бъде окончателно завършен, или отхвърлен, тук този месец. Затова от мое име те поканиха официално Бартлет в Хонконг.

Армстронг погледна своя китайски колега. После каза:

— Кога беше това?

— Преди четири месеца. Толкова време беше необходимо и на двете компании, за да подготвят всички подробности.

— Джон Чен, а? — каза Армстронг. — Той наистина би могъл да бъде Чен от „Ноубъл хаус“.

— Знаеш ли, Джон не е такъв човек — каза Дънрос. — Няма никаква причина да се замесва в такава история. Може да е просто съвпадение.

— Има още едно любопитно съвпадение — каза Брайън Куок. — И Цу-ян и Джон Чен познават един американец на име Банастазио. Поне и двамата са били видени в неговата компания. Говори ли ви нещо това име?

— Не. Кой е той?

— Голям комарджия и вероятно гангстер. Предполага се, че е в тесни връзки с една от фамилиите от Коза Ностра. Винченцо Банастазио.

Дънрос присви очи:

— Каза, че са „видени в неговата компания“. Кой ги е наблюдавал?

— ФБР.

Тишината стана още по-напрегната. Армстронг бръкна в джоба си, за да извади цигара. Дънрос бутна към него сребърната табакера.

— Моля.

— Благодаря. Не, няма да запаля — направих го несъзнателно. Отказах ги преди две-три седмици. Съсипия. — После добави, опитвайки се да обуздае желанието: — ФБР ни предостави тази информация, тъй като Цу-ян и Джон Чен са много известни личности тук. Помолиха ни да ги държим под око.

В този момент Дънрос внезапно си спомни думите на Фоксуел за известния капиталист, който бил нелегален комунист и когото следели в „Синклер тауърс“. „Господи — помисли си той, — Цу-ян има апартамент там, а също и Джон Чен. Разбира се, невъзможно е и двамата да са свързани с комунистите.“

— Естествено, хероинът е голям бизнес — заговори Армстронг с много твърд глас.

— Какво искаш да кажеш, Робърт?

— Търговията с наркотици изисква огромни количества пари, които да я финансират. Такива количества могат да дойдат само от банки или от банкери, тайно разбира се. Цу-ян е в управителните съвети на доста банки, както и господин Чен.

— Робърт, трябва много да внимаваш със забележки от този род — изскърца със зъби Дънрос. — Правиш много опасни заключения, без да разполагаш с никакви доказателства. Това, предполагам, е подсъдно и аз няма да го допусна.

— Прав сте, съжалявам. И въпреки това, търговията с наркотици е голям бизнес и тук, в Хонконг е в големи мащаби. Ще намеря начин да открия кои са нашите гадове.

— Това е похвално. И ще получиш пълна подкрепа от „Струан“ и от мен. Аз също ненавиждам трафика.

— О, не го ненавиждайте, тай-пан, нито трафикантите. Това съществува така или иначе. Всъщност е друг бизнес — наистина незаконен, но все пак бизнес. Беше ми възложено да разбера кои са тай-пановете му. Въпрос на лично удовлетворение, това е всичко.

— Ако имаш нужда от помощ, просто я поискай.

— Благодаря. — Армстронг стана уморено. — Преди да си тръгнем искам да ви кажа за още две съвпадения, които може би ви интересуват. Когато тази сутрин бяха споменати имената на Цу-ян и Чен от „Ноубъл хаус“, решихме, че бихме искали веднага да си поговорим с тях. Но малко след като сме пипнали оръжието, Цу-ян е хванал първия самолет за Тайпей. Любопитно, а?

— Той непрекъснато снове напред-назад — каза Дънрос, но притеснението му растеше.

Цу-ян трябваше да дойде тази вечер на неговото тържество. Щеше да е странно, ако не се появи.

Армстронг кимна:

— Изглежда е взел това решение в последния момент — без резервация, без билет, без багаж. Достатъчни са били няколко долара под тезгяха, за да свалят някой и на негово място да качат него. Носел е само дипломатическо куфарче. Странно, а?

Брайън Куок каза:

— Няма никаква надежда да бъде екстрадиран от Тайван.

Дънрос се вгледа в него, после отново погледна Армстронг. Очите му не трепваха и бяха с цвета на морски лед.

— Каза, че имало две съвпадения. Какво е другото?

— Не можем да открием Джон Чен.

— Какво говорите?

— Няма го вкъщи, нито при приятелката му, нито на което и да е от местата, където обикновено ходи. От няколко месеца, с прекъсвания, следим него и Цу-ян. Откакто ни информираха от ЦРУ.

Настъпи тишина.

— Проверихте ли корабчето му? — попита Дънрос, макар и да знаеше, че са го направили.

— Закотвено е на мястото си. От вчера не е изкарвано. Момчето, което се грижи за него, също не го е виждало.

— На игрището за голф?

— Не, не е там — каза Армстронг. — Нито на автомобилната писта. Не е присъствал на изпробването, въпреки че са го очаквали. Няма го, изчезнал е.