Търговска къща (Част I)

13

— Превъзходна вечеря, Йан, по-добра от миналата година — каза сърдечно сър Дънстън Бар, който бе седнал срещу него.

— Благодаря. — Дънрос вдигна учтиво чашата си и отпи от прекрасния коняк.

Бар изгълта своя портвайн, а след това отново напълни чашата си.

— За Бога, както обикновено, ядох прекалено много! Нали, Филип! Филип!

— Да… о, да… много по-добра беше — измърмори Филип Чен.

— Добре ли си, приятелю?

— О, да… просто… о, да.

Дънрос се намръщи, а след това погледът му обходи останалите маси, като почти не ги слушаше.

На кръглата маса, където до преди малко удобно бяха седнали дванайсет души останаха само те тримата. По другите маси, разпръснати по терасите и в градината, седяха мъже, пиеха спокойно коняка или портвайна си или пушеха пури. Други пък стояха на групички, а всички дами бяха вече в къщата. Той видя Бартлет, застанал близо до масите, които преди час се огъваха под тежестта на печени агнешки крака, салати, леко изпечено говеждо месо, огромни блюда с котлети и дроб, печени картофи и най-различни зеленчуци, както и сладкиши, торти и скулптури от сладолед. Бартлет бе изцяло погълнат от разговора си с полицейския началник Роджър Крос и американеца Ед Ланган. „След малко ще се занимая с него — каза си той мрачно, — но преди това Брайън Куок.“ Огледа се. Брайън Куок не бе на неговата маса, нито на масата, на която седеше Ейдриън, нито на останалите, затова той търпеливо се облегна назад, отпи от коняка и се остави на мислите си.

Тайни доклади, шести отдел, Специално разузнаване, Бартлет, Кейси, Горнт, Цу-ян изчезнал, а сега и Алън Медфърд Грант съвсем мъртъв. Телефонният му разговор преди вечеря с Киърнън, помощника на Алън Медфърд Грант в Лондон, бе шокиращ.

— Случи се тази сутрин, господин Дънрос — каза Киърнън. — Валеше, беше много хлъзгаво, а както знаете той много обичаше мотоциклетите. Идвал е към града, както обикновено. Доколкото ни е известно, не е имало свидетели. Човекът, който го е намерил на пътя близо до Ешър и магистрала А–3, каза само, че както си карал в дъжда изведнъж видял пред себе си мотоциклет, легнал на една страна и мъж, проснат безжизнен отстрани на пътя. Според него А. М. Грант е бил вече мъртъв, когато отишъл при него. Обадил се в полицията и започнали следствие, но… е, какво да ви кажа? За всички нас това е голяма загуба.

— Да. Имаше ли някакви роднини?

— Поне на мен не ми е известно. Естествено веднага информирах шести отдел на военното разузнаване.

— О?

— Да, сър.

— Защо?

От другата страна последва дълго мълчание.

— Беше ми оставил указания, сър. В случай, че с него стане нещо, трябваше да се обадя на два телефона, както и направих. Не знаех нищо за тези номера. Оказа се, че първият е личен телефон на високопоставен служител в шести отдел. Пристигна след половин час, заедно с няколко от хората си, преровиха бюрото на А. М. Г. и личната му документация. Отнесоха по-голямата част със себе си. Когато видя последния доклад, онзи, който току-що ви бяхме изпратили, почти откачи от ярост, а когато поиска да види копията от всички останали и му казах, следвайки указанията на А. М. Г., че винаги съм унищожавал нашето копие веднага щом научим, че сте получили вашето, за малко щеше да получи мозъчен удар. Изглежда А. М. Г. всъщност не е имал разрешение от правителството на Нейно Величество да работи за вас.

— Но аз притежавам писменото уверение на Грант, че е получил такова разрешение.

— Да, сър. Не сте направили нищо незаконно, но този човек от шести отдел почти полудя.

— Кой е той? Как се казва?

— Беше ми наредено, наредено да не споменавам никакви имена. Беше много надут и мърмореше нещо за закона за Държавната тайна.

— Казахте „два телефона“?

— Да. Другият беше в Швейцария. Отговори ми една жена и след като й съобщих, тя каза само „О, много съжалявам“ и затвори. Не беше англичанка, сър. Още нещо интересно — в последните си указания А. М. Г. бе написал да не съобщавам нито един от номерата на притежателя на другия. Но, тъй като този джентълмен от шести отдел беше меко казано вбесен, аз му го казах. Той набра веднага, но даваше заето и то доста дълго продължи, а после от централата обясниха, че телефонът временно е изключен. Беше адски бесен.

— Можете ли да продължите да ми изпращате такива доклади?

— Не, сър. Аз бях само помощник. Подреждах информацията, която той носеше. Пишех докладите, отговарях на телефона, когато него го нямаше, плащах сметките на офиса. Прекарваше голяма част от времето си на континента, но никога не казваше къде е бил и какво е правил. Държеше картите си винаги скрити. Не знам кой му е предоставял цялата тази информация, дори не знам номера на телефона в офиса му в Уайтхол. Както вече казах, беше много потаен…

Дънрос въздъхна и отпи от коняка си. „Адски жалко. Нещастен случай или убийство? И кога ли ще ме притиснат от шести отдел? А сметката в Швейцария? Това също не е незаконно и на никой не му влиза в работата, освен на мен и на него.

Какво да правя? Сигурно някъде има човек, с когото мога да го заместя.

Нещастен случай? Или убийство?“

— Моля? — попита той, защото не разбра какво бе казал Бар.

— Казах, че беше адски смешно, когато Кейси не искаше да тръгне и ти я изгони. — Едрият мъж се разсмя. — Бива си те, приятелче.

В края на вечерята, точно преди да сервират портвайна, коняка и пурите, Пенелоуп бе станала от масата си, на която Линк Бартлет бе увлечен в разговор с Хавъргил и всички дами я последваха. След това Ейдриън направи същото, а после по всички тераси дамите се заизнизваха след нея. Лейди Джоана, която седеше от дясната страна на Дънрос, бе казала:

— Хайде, момичета, време е да отидем до тоалетната.

Останалите жени послушно станаха заедно с нея, а мъжете учтиво скриха облекчението си от масовото им напускане.

— Хайде, скъпа — каза Джоана на Кейси, която не бе станала.

— О, чувствам се отлично, благодаря.

— Сигурна съм в това, но… въпреки това ела.

Кейси забеляза, че всички погледи са вперени в нея.

— Какво има?

— Нищо, скъпа — обясни лейди Джоана, — според тукашния обичай дамите оставят мъжете за известно време сами, за портвайна и пурите. Затова ела с мен.

Кейси я бе изгледала безизразно.

— Искаш да кажеш, че ни отпращат докато те обсъждат държавните дела и цената на чая в Китай?

— Това е просто въпрос на добро поведение. Когато в Рим… — Лейди Джоана я гледаше с лека презрителна усмивка, изпитвайки удоволствие от неловката тишина и шокираните погледи на повечето мъже.

— Не говориш сериозно. Този обичай отпадна още преди гражданската война — каза Кейси.

— Сигурна съм, че в Америка е отпаднал. — Джоана пусна разкривената си усмивка. — Тук всичко е различно, това е част от Англия. Въпрос на добро поведение. Хайде, ела с мен, скъпа.

— Добре, скъпа — каза Кейси също толкова мило. — По-късно.

Джоана въздъхна, сви безпомощно рамене и повдигна едната си вежда, правейки знак на Дънрос, усмихна се изкривено и се отдалечи заедно с другите жени. На масата настъпи гробна тишина.

— Тай-пан, нямате нищо против да остана, нали? — попита Кейси през смях.

— Имам, съжалявам, но имам — отвърна меко той. — Това е обичай, нищо особено. Всъщност целта е дамите първи да използват тоалетната и кофите с вода.

Усмивката й изчезна и брадичката й започна да се издава напред.

— А ако предпочитам да остана?

— Такъв е обичаят, Сирануш. В Америка обичаят е да наричаш на малко име човек, с когото току-що си се запознал, а тук не е. Въпреки това… — Дънрос се вгледа в нея спокойно и в същото време непреклонно. — Това няма да накърни престижа ти.

— Мисля, че ще го накърни.

— Съжалявам, че мислиш така… но мога да те уверя, че грешиш.

Останалите наблюдаваха в очакване и него и нея, наслаждавайки се на противопоставянето им и в същото време ужасени от поведението й. С изключение на Ед Ланган, който беше много смутен заради нея.

— Кейси — каза той, опитвайки се да обърне всичко на смях, — не можеш да се бориш срещу общината.

— Цял живот съм се опитвала — отвърна остро, явно вбесена. След това изведнъж се бе усмихнала с божествената си усмивка. За момент пръстите й забарабаниха по масата и тя стана. — Господа, моля да ме извините… — и се понесе, оставяйки след себе си пълна тишина.

— Не мога да кажа, че я изгоних — каза Дънрос.

— И въпреки това беше адски смешно — настоя Бар. — Интересно, защо промени решението си! А Филип?

— Какво? — попита разсеяно Филип Чен.

— За миг си помислих, че ще удари горкия Йан. А ти? Но се сети нещо и промени решението си. Какво ли е било?

Дънрос се усмихна.

— Обзалагам се, че не е било нещо хубаво. Чувствителна е колкото десет скорпиона.

— И при това много заядливи — каза Бар.

Те се засмяха. Филип Чен — не. Дънрос бе много загрижен за него. През цялата вечер той се опитваше да го ободри, но нищо не можеше да го извади от това състояние. По време на вечерята Филип бе мрачен и отговаряше едносрично. Бар стана от масата с оригване.

— Мисля да пусна една вода докато още има свободно място. — Той тръгна залитайки към градината.

— Не пикай върху камелиите! — разсеяно извика след него Йан, а след това се опита да се съсредоточи. — Филип, не се тревожи — каза той, след като вече бяха сами. — Скоро ще намерят Джон.

— Да, сигурен съм в това — отговори мрачно Филип Чен, а мисълта му бе обсебена не чак толкова от отвличането, колкото от онова, което с ужас бе открил днес следобед в сейфа на сина си в банката. Бе го отворил с ключа, който бе взел от кутията за обувки.

— Хайде, Филип, вземи го, не бъди глупак — бе изсъскала жена му Дайан. — Вземи го. Ако не го направиш, ще го направи тай-панът!

— Да, да знам. — Благодаря на всички богове, че го сторих, мислеше си той, все още шокиран и си спомни какво бе намерил докато тършуваше в него. Кафяви пликове от дебела хартия с най-различни размери, дневник и тефтерче с телефонни номера. В плика, на който бе написано „дългове“, имаше бележки за залагания на стойност 97 000 хонконгски долара, неизплатени дългове към нелегални, разбира се, комарджии в Хонконг. Бележка от Скъперника Синг, прочут лихвар, за 30 000 хонконгски долара при три процента месечна лихва; съобщение за отдавна просрочен дълг към „Хо-Пак бенк“ на стойност 20 000 щатски долара и писмо от Ричард Куанг от миналата седмица, в което пишеше, че ако Джон Чен не оправи дълговете си, скоро ще трябва да разговаря с баща си. Освен това имаше писма, документиращи приятелството между сина му и един американски комарджия, Винченцо Банастазио, който уверяваше Джон, че неотложните му дългове не са неотложни: „… спокойно, Джон, твоят кредит е най-добрият, можеш да платиш по всяко време на годината…“ и към него бе прикрепено фотокопие на съвсем законна, нотариално заверена полица, задължаваща сина му, наследниците и правоприемниците му, при поискване да изплатят на Банастазио 485 000 щатски долара плюс лихвата.

Глупак, глупак, беснееше той, защото знаеше, че синът му не притежава повече от една пета от тези пари, а това означаваше, че самият той рано или късно щеше да бъде принуден да плати дълга.

После един дебел плик, на който пишеше „Пар-Кон“, привлече вниманието му.

Той съдържаше договор за работа, подписан преди три месеца от К. С. Чолок, с който назначаваше Джон за частен консултант на „Пар-Кон“ срещу „… 100 000 щатски долара в брой (като с настоящото се потвърждава, че 50 000 от тях са вече изплатени) и при сключване на задоволителна сделка между «Пар-Кон» и «Струан», «Ротуел-Горнт» или която и да е друга компания в Хонконг избрана от «Пар-Кон», още един милион щатски долара разпределени на равни части за период от пет години; и в срок от трийсет дни от подписването на този договор да бъде изплатен дългът към господин Винченцо Банастазио, «Орчард роуд» 85, Лас Вегас, Невада, от 485 000 щатски долара, като вноската за първата година е 200 000 долара заедно с 50 000 лихва…“

— Срещу какво? — бе изпъшкал безпомощно Филип Чен в банковия трезор.

Но дългият договор не му разкри нищо повече, освен това, че Джон Чен трябваше да бъде „частен консултант в Азия“. Към него не бяха прикрепени никакви бележки или други документи.

Той припряно провери още веднъж съдържанието на плика, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо. Бързото преглеждане на останалите също не доведе до резултат. След това случайно забеляза тънък пощенски плик, залепен наполовина за друг. На него пишеше „Пар-Кон II“. Вътре имаше фотокопия на бележки, написани на ръка от сина му за Линк Бартлет.

Първата от тях, с дата от преди шест месеца, потвърждаваше, че той, Джон Чен, може и ще предостави на „Пар-Кон“ секретна информация, отнасяща се до най-вътрешните работи на целия комплекс от компании на „Струан“.

— Какво да му даде? — бе промърморил Филип Чен, извън себе си от страх. Ръцете му трепереха докато четеше второто писмо. Беше написано преди две седмици.

Филип Чен си спомни как, обзет от паника, трескаво бе търсил тези допълнителни доказателства, а мисълта му крещеше, че е невъзможно синът му да знае толкова много тайни, че е невъзможно да притежава годишните баланси на „Струан“ от годините преди компанията да стане акционерна, че е невъзможно да знае за Фор Фингър Уу и тайните, свързани с него.

О, богове, та това е почти всичко, което знам и самият аз — дори Дайан не знае и половината. Какво още е казал Джон на американеца?

Извън себе си от страх, той претърси всеки плик поотделно, но не намери нищо повече.

— Трябва някъде да има и друга депозитна кутия или сейф — измърмори на глас, а мозъкът му почти не бе в състояние да работи.

Разярен, той натъпка всичко в дипломатическото си куфарче, с надеждата, че едно по-спокойно разглеждане ще даде отговор на въпросите му. Затръшна вратичката на депозитната кутия и я заключи. Внезапно хрумване го накара да я отвори отново. Извади малкото рафтче и го обърна. На долната му страна бяха залепени с лепенка два ключа. Единият — от друга депозитна кутия с грижливо изписан номер. Погледна другия и се вкамени. Позна го веднага. Беше ключът от собствения му сейф в къщата на хълма. Можеше да се закълне във всичко най-свято, че единственият съществуващ ключ бе онзи, който той носеше окачен на врата си и с който нито за миг не се бе разделял — от онзи ден преди шестнайсет години, в който баща му, на смъртното си легло, му го беше дал.

— О ко — възкликна на глас с неистов гняв.

Дънрос попита:

— Добре ли си? Да ти налея малко алкохол?

— Не, благодаря ти — каза неуверено Филип Чен, връщайки се към реалността. Той с усилие събра мислите си и се вгледа в тай-пана. Знаеше, че трябва да му каже всичко. Но не смееше. Не смееше, преди да знае колко тайни всъщност са откраднати. Дори и тогава нямаше да посмее. Имаше много протоколи, които властите лесно можеха да изтълкуват погрешно, а други, разкриващи извънредно неудобни подробности, да доведат до множество съдебни преследвания, дори и криминални. „Глупаво английско законодателство! — мислеше си гневно той. — Глупаво е законите да са едни за всички. Глупаво е да няма едни закони за богатите и други за бедните. Защо тогава човек работи, робува, прави планове и рискува, за да стане богат?“ Освен всичко това, той щеше да бъде принуден да признае на Дънрос, че от много години е документирал тайните на „Струан“, че преди него баща му е правел същото — годишни баланси, дялове и други тайни, много-много вътрешни, лични неща, контрабанда и подкупи — и знаеше, че няма да има смисъл да казва, че го е направил само като предпазна мярка, защото тай-панът с право щеше да му отговори, че е искал да предпази „Хаус ъф Чен“, а не „Ноубъл хаус“ и с право щеше да насочи срещу него целия си гняв и злоба. И в тази гибелна битка срещу „Струан“ той, Филип, бе обречен на провал — в завещанието си Дърк Струан се бе погрижил за това — и всичко, което бе изграждано в продължение на почти век и половина щеше да рухне.

„Слава на всички богове, че не всичко беше в сейфа ми, помисли пламенно той. — Слава на всички богове, че останалото е дълбоко погребано.“

После изведнъж в съзнанието му изплува една фраза от писмото на сина му: „… А като прибавите към тези фотокопия и другото нещо, което ви казах…“

Пребледня и, олюлявайки се, се изправи на крака.

— Моля да ме извиниш, тай-пан… аз… ще ви кажа лека нощ. Само ще отида да доведа Дайан и… ще… благодаря ти, лека нощ. — Той с бързи крачки се отправи към къщата.

Шокиран, Дънрос го изпрати с поглед.

— О, Кейси — каза Пенелоуп, — искам да те запозная с Кетрин Гавалан. Кетрин е сестра на Йан.

— Здравей! — Кейси й се усмихна и от първия момент я хареса. Намираха се в преддверието на приземния етаж, където много жени си приказваха, оправяха грима си или чакаха на опашка за тоалетната. Помещението бе просторно и приятно, а стените — покрити с огледала. — Имате същите очи — където и да ви бях срещнала щях да ви позная — каза тя. — Той е изключителен мъж, нали?

— Така мислим — отвърна Кетрин с усмивка. Бе трийсет и осем годишна, привлекателна, с приятен шотландски акцент, облечена със строга, дълга копринена рокля на цветя. — Този недостиг на вода е много неприятно нещо, нали?

— Да. Сигурно ви е много трудно с децата.

— Не, cherie, децата направо си умират от радост — обади се Сюзан де Вил. Тя бе на около петдесет години, шик и говореше с лек френски акцент. — Можеш ли да ги накараш да се къпят всяка вечер?

— Моите и двамата са същите — усмихна се Кетрин. — Това притеснява нас, родителите, но изглежда изобщо не безпокои децата. И все пак е много неприятно, ако трябва да поддържаш къща.

Пенелоуп каза:

— Господи, отвратително е! Това лято беше ужасно. Имаш късмет тази вечер, обикновено ставаме вир-вода! — тя разглеждаше грима си в огледалото. — Нямам търпение да дойде другия месец. Кейти, казах ли ти, че ще ходим за две седмици у дома, в Англия? Поне аз ще отида. Йан обеща да дойде, но за него човек никога не може да бъде сигурен.

— Той има нужда от почивка — каза Кейти и Кейси забеляза как очите й помръкнаха, а около тях под грима се появиха кръгове на загриженост. — Ще ходите ли в Еър?

— Да. И за една седмица в Лондон.

— Щастливка. Кейси, колко време ще останеш в Хонконг?

— Не знам. Изцяло зависи от делата на „Пар-Кон“.

— Да. Ендрю каза, че днес цял ден си преговаряла с тях.

— Не мисля, че бяха много въодушевени от факта, че трябва да преговарят с жена.

— Това е много меко казано — каза Сюзан де Вил през смях. — Разбира се, моят Жак е половин французин и знае, че жените се занимават с бизнес. Но англичаните… — тя силно повдигна вежди.

— Стори ми се, че тай-панът нямаше нищо против, но всъщност още не съм водила истински бизнес разговори с него.

— Но с Куилън Горнт сте — каза Кетрин и Кейси, която дори и в дамската тоалетна бе нащрек, долови особената нотка в гласа й.

— Не — отвърна тя. — Не съм — поне до тази вечер, — но шефът ми е разговарял.

Точно преди вечеря тя успя да разкаже на Бартлет историята за бащата на Горнт и Колин Дънрос.

— Господи! Не е чудно, че Ейдриън реагира по този начин! — възкликна Бартлет. — А на всичкото отгоре и билярдната зала. — Той се замисли за миг и после добави: — но важното е, че това увеличава натиска върху Дънрос.

— Може би. Но тяхната взаимна ненавист е най-силната, която съм виждала, Линк. Може да се окаже нож с две остриета.

— Не виждам как — поне засега. Горнт просто разгърна един фланг, както би направил всеки умен генерал. Ако нямахме предварителната информация от Джон Чен, това, което каза Горнт щеше да бъде жизненоважно за нас. Горнт няма откъде да знае, че сме едни гърди пред него. И затова ускорява темпото. Още не сме извадили „тежката артилерия“, а и двамата вече ни ухажват.

— Взе ли вече решение с кой от тях ще тръгнеш?

— Не. Какво ти подсказва чувството ти?

— Нямам такова. Засега. И двамата са страшни. Линк, мислиш ли, че отвлякоха Джон Чен, понеже ни даваше информация?

— Не знам. Защо?

— Преди да пристигне Горнт, ме спря полицейският началник Армстронг. Разпита ме за това какво е казал снощи Джон Чен, за какво сме говорили, за точните ни думи. Казах му всичко, което успях да си спомня — с изключение на това, че трябва да приема „онова“. Тъй като все още не знам какво е „онова“.

— Не е нещо незаконно, Кейси.

— Не искам да бъда в неведение. Не точно сега. Всичко става… започвам да губя почва под краката си — оръжието, това жестоко отвличане и толкова настоятелната полиция.

— Не е нещо незаконно. Не задавай повече въпроси. Армстронг каза ли, че има някаква връзка?

— Не изказа никакви предположения. Той е силен, мълчалив, типичен английски джентълмен — полицай. Толкова умен и толкова опитен, колкото не съм виждала дори и на кино. Убедена съм, че беше сигурен, че крия нещо. — Тя се поколеба за миг. — Линк, какво чак толкова важно нещо за нас притежава Джон Чен?

Тя си спомни как я изгледа с дълбоките си, сини очи — странни и смеещи се.

— Една монета — каза спокойно.

— Какво? — запита тя изумена.

— Да. Всъщност половин монета.

— Но, Линк, какво общо…

— Това е всичко, което мога да ти кажа сега, Кейси, а ти ми кажи има ли според Армстронг някаква връзка между отвличането на Чен и оръжието?

— Не знам. Не мисля, Линк. Не мога да изкажа дори предположение. Този тип е прекалено предпазлив. — Тя отново се поколеба. — Линк, направи ли сделка, разбра ли се нещо с Горнт?

— Не. Нищо твърдо. Горнт иска да премахне „Струан“ и да се съюзи с нас, за да ги смаже. Казах му, че ще го обсъдим във вторник. По време на вечерята.

— Какво ще кажеш на тай-пана след вечеря?

— Зависи от въпросите му. Той сигурно знае, че добрият стратег проверява отбранителните сили на врага.

Кейси се чудеше кой ли е врагът. Чувстваше се съвсем чужда, дори тук сред другите жени. От всички лъхаше враждебност, с изключение на тези двете — Пенелоуп и Кетрин Гавалан… и една жена, с която се запозна преди малко на опашката пред тоалетната.

— Здравейте, разбрах, че и вие сте чужда тук.

— Да, да, така е — каза Кейси, възхитена от красотата й.

— Аз съм Фльор Марлоу. Писателят Питър Марлоу е мой съпруг. Изглеждате страхотно!

— Благодаря. Вие също. Отскоро ли сте тук?

— Не. От три месеца и два дни, но това е първият истински английски прием, на който присъстваме — каза Фльор. Английският й бе по-добър отколкото на останалите. — По-голямата част от времето прекарваме с китайци или сами. Живеем в един апартамент в пристройката на „Виктория енд Албърт“. Господи, — добави тя, поглеждайки към вратата на тоалетната. — Дано да побърза — вече едвам се сдържам.

— Ние също сме отседнали във „Виктория енд Албърт“.

— Да, знам. Вие двамата сте доста известни. — Фльор Марлоу се засмя.

— Скандално известни! Не знаех, че има такива апартаменти.

— Всъщност не са точно апартаменти. Просто две мънички спални и дневна. Кухнята е като кутийка. И все пак е дом. Имаме баня с течаща вода и тоалетна с казанче. — Фльор Марлоу имаше големи сиви очи с приятна извивка и дълга руса коса. Кейси реши, че е горе-долу на нейната възраст.

— Журналист ли е съпругът ви?

— Романист. Написал е само една книга. Занимава се предимно с писане на сценарии и филмова режисура в Холивуд. Оттам идват и доходите ни.

— Защо се срещате с китайци?

— О, Питър се интересува от тях. — Фльор Марлоу се усмихна и прошепна заговорнически като оглеждаше останалите жени около тях. — Направо са съкрушителни, нали? По англичани от англичаните. Какъв снобизъм и какви разговори.

Кейси смръщи вежди.

— Но вие също сте англичанка.

— И да и не. Англичанка съм, но съм родена във Ванкувър, Канада. Живеем в Щатите — Питър, аз и децата — в добрия стар Холивуд. Наистина не знам каква съм, малко от едното и малко от другото.

— Ние също живеем в Лос Анжелос, Линк и аз.

— Страхотен мъж. Имате късмет.

— Колко са големи децата ви?

— Едното е на четири, а другото на осем. Слава Богу, още нямаме режим за водата.

— Харесва ли ви Хонконг?

— Очарователен е, Кейси. Питър подготвя новата си книга тук и според него е прекрасен. Боже Господи, ако дори половината от легендите са истина… за „Струан“ и Дънрос и всички останали, както и за вашия Горнт.

— Той не е мой. Запознах се с него едва тази вечер.

— Произведе малко земетресение като мина през салона заедно с него — Фльор се засмя. — Ако ще оставаш по-дълго тук, поговори с Питър, ще те осведоми за всички скандали. — Тя кимна към Дайан Чен, която слагаше пудра на носа си пред едно от огледалата. — Това е мащехата на Джон Чен, съпругата на Филип Чен. Тя е втората му жена — първата е починала. Евроазиатка е и почти всички я ненавиждат, но е един от най-милите хора, които съм срещала.

— Защо я ненавиждат?

— Завистливи са. Повечето от тях. Все пак тя е съпруга на компрадора на „Ноубъл хаус“. Наскоро се запознах с нея и се държа невероятно добре с мен. За… за една жена е трудно да живее в Хонконг, особено ако е чужденка. Наистина не знам защо, но се отнасяше с мен като с роднина. Беше прекрасна.

— Евроазиатка ли е? Прилича на китайка.

— Понякога е трудно да се направи разлика. Моминското й име е Т’Чънг, така каза Питър, а моминското име на майка й — Сунг. Фамилията Т’Чънг идва от една от любовниците на Дърк Струан, а родът Струан е също толкова незаконен и идва от известния художник Аристотел Куанс. Чувала ли си за него?

— О, да.

— Много от най-известните фамилии в Хонконг са… ами например старият Аристотел е хвърлил семето си в четири рода…

В този момент вратата на тоалетната се отвори, оттам излезе една жена и Фльор каза:

— Слава Богу!

Докато Кейси чакаше реда си, слушаше с половин ухо разговорите на останалите жени. Все едно и също: тоалетите, жегата, недостига на вода, оплаквания от собствения ама и от другите прислужници, колко скъпо е всичко, децата, училищата… После дойде нейният ред, а след това, когато излезе, Фльор Марлоу, беше изчезнала и при нея дойде Пенелоуп.

— Току-що ми разказаха как не си искала да станеш от масата. Не обръщай никакво внимание на Джоана — каза тихо Пенелоуп. — Много е неприятна, винаги е била такава.

— Вината беше моя — все още не съм свикнала с обичаите ви.

— Много е глупаво, но в крайна сметка е много по-лесно да оставиш мъжете да правят каквото си искат. Лично аз с удоволствие ставам от масата. Да ти призная, според мен повечето от разговорите им са много досадни.

— Да, понякога е така. Но въпросът е принципен. Трябва да се отнасят с нас като с равни.

— Никога няма да бъдем равни, скъпа. Не и тук. Това е колонията на Нейно Величество — Хонконг.

— Всички ми го казаха. Колко време трябва да ги оставим сами?

— За около половин час. Няма точно определено време. Отдавна ли познаваш Куилън Горнт?

— Тази вечер го видях за първи път.

— Той… той не е желан в тази къща — каза Пенелоуп.

— Да, знам. Разказаха ми за коледното тържество.

— Какво са ти разказали?

Тя сподели онова, което знаеше.

Настъпи напрегната тишина. След това Пенелоуп каза:

— Не е хубаво чужди хора да бъдат посвещавани в семейните разпри, нали?

— Да. Но във всички семейства има кавги. С Линк дойдохме, за да правим бизнес тук и се надяваме да го започнем с една от вашите големи компании. Ние сме външни хора и го знаем. Затова търсим партньор.

— Е, скъпа, сигурна съм, че ще вземете най-правилното решение. Бъдете търпеливи и предпазливи. Съгласна ли си с мен, Кейти? — попита тя снаха си.

— Да, Пенелоуп. Съгласна съм. — Кетрин погледна Кейси със същия прям поглед, който имаше и Дънрос. — Надявам се, че ще направите правилния избор, Кейси. Всички тук са много отмъстителни.

— Защо?

— Една от причините е, че нашето общество е здраво споено, с много силни взаимни вътрешни връзки — всеки познава всеки и знае почти всичките му тайни. Друга причина е фактът, че враждите са много стари и са подхранвани и поддържани с поколения. Когато мразиш, мразиш с цялото си сърце. Третата причина е, че това е практично общество с много малко ограничения и затова можеш безнаказано да отмъщаваш по най-различни начини. О, да — още една причина — тук се играе с големи пари — ако натрупаш един куп злато, можеш законно да го пазиш тук, дори и да си го натрупал незаконно. Хонконг е мястото, където всички са транзит — никой не идва, за да остане завинаги, дори китайците, а само, за да направи пари и да се махне. Това е най-странното място на света.

— Но Струан и Дънрос и Горнт са тук от поколения — каза Кейси.

— Да, но всички те са дошли само по една-единствена причина: пари. Тук нашият бог са парите. И в момента, в който ги имат — изчезват — европейци, американци и разбира се китайците.

— Преувеличаваш, Кейти, скъпа — каза Пенелоуп.

— Да. И все пак това е истината. Друга причина е и фактът, че непрекъснато живеем на ръба на катастрофата: пожар, наводнение, чума, свличане на почвата, бунтове. Половината от населението са комунисти, другата половина — националисти и те се ненавиждат едни други така както нито един европеец не може да си представи. И Китай — Китай може да ни погълне всеки момент. Затова живееш само днес и изобщо не ти пука — граби каквото можеш, защото утре кой знае? Не се изпречвай на пътя ми! Хората тук са по-груби, защото всичко е наистина преходно. Няма нищо трайно в Хонконг.

— Освен Пийк — каза Пенелоуп. — И китайците.

— Дори и китайците искат бързо да забогатеят и по-скоро да се махнат — повече от всички останали. Имай търпение, Кейси, ще разбереш. Хонконг ще те очарова с вълшебството си или ще те омагьоса с черната си магия, зависи от гледната ти точка. Това е най-вълнуващото място на света за бизнес и скоро ще почувстваш, че си в центъра на планетата. За един мъж това е бурно и вълнуващо. Боже Господи, за един мъж е прекрасно, но за нас е ужасно и всяка жена, всяка съпруга, ненавижда Хонконг от дъното на душата си, колкото и да се опитваме всички да го крием.

— Хайде стига, Кейти — започна Пенелоуп, — отново преувеличаваш.

— Не. Не преувеличавам. Всички ние сме застрашени, Пени, и ти го знаеш! Ние, жените, водим битка, която е обречена на неуспех… — Кетрин млъкна и насила се усмихна. — Съжалявам, доста се разпалих. Пен, ще отида да намеря Ендрю и ако му се остава ще се изнижа, ако нямаш нищо против.

— Добре ли си, Кейти?

— О, да, просто съм уморена. Малкият е направо невъзможен, но догодина тръгва на училище в един интернат.

— Какви са резултатите от изследванията ти?

— Чудесни. — Кейти се усмихна уморено на Кейси. — Обади ми се, ако имаш желание. Номерът ми е в телефонния указател. Не избирай Горнт. Ще бъде фатално. Чао, мила — добави тя към Пенелоуп и си тръгна.

— Толкова е мила — каза Пенелоуп — но понякога наистина се самонавива.

— Чувстваш ли се застрашена?

— Доволна съм, че имам децата и мъжа си.

— Тя те попита дали се чувстваш застрашена, Пенелоуп. — Сюзан де Вил умело напудри носа си и разгледа отражението си. — Чувстваш ли се?

— Не. Понякога съм объркана. Но… но не съм застрашена повече от теб.

— О, cherie, но аз съм парижанка, как мога да бъда застрашена? Била ли сте в Париж, мадам?

— Да — каза Кейси. — Прекрасен е.

— Най-хубавото място на земята — каза Сюзан с френска скромност. — Уф, изглеждам поне на трийсет и шест.

— Глупости, Сюзан. — Пенелоуп погледна часовника си.

— Мисля, че вече можем полека-лека да се връщаме. Извинете ме за момент…

Сюзан я изпрати с поглед, а след това отново насочи вниманието си към Кейси.

— Двамата с Жак дойдохме в Хонконг през 1946-а година.

— И вие ли сте от този род?

— По време на Първата световна война бащата на Жак се оженил за една Дънрос, леля на тай-пана. — Тя се наведе към огледалото и с леко докосване махна едно петънце от пудра. — В „Струан“ е много важно да бъдеш роднина.

Кейси забеляза хитрите галски очи, които я наблюдаваха от огледалото.

— Разбира се съгласна съм с вас, че е пълна глупост жените да напускат масата след вечеря, тъй като с нас си отива и онази жар, която притежаваме, нали?

Кейси се усмихна.

— Така мисля. Защо Кетрин каза „застрашена“? Застрашена от какво?

— От младостта, разбира се, от младостта! Тук има десетки хиляди елегантни, чувствени, очарователни млади китайки, с дълги черни коси, сладки сочни задничета и златна кожа, които наистина разбират мъжете и използват секса по предназначение: за храна, а често и за размяна. Недодяланият английски пуританин е онзи, който изкривява мисленето на техните жени, горките същества. Слава Богу съм родена във Франция! Горката Кейти!

— О, — каза Кейси, схващайки веднага. — Разбрала е, че Ендрю си има любовница ли?

Сюзън се усмихна и не отговори, просто се вгледа в отражението й. След малко каза:

— Моят Жак… разбира се, също си има любовници. Всички мъже имат любовници, а също и ние, ако сме достатъчно разумни. Но французойките знаят, че тези грехове не бива да пречат на добрия брак. Ние отдаваме точно необходимото значение на това, не е ли така? — Тъмнокафявите й очи леко промениха израза си. — Oui!

— Трудно е, нали? Трудно е една жена да свикне с това.

— За жената всичко е трудно, cherie, защото мъжете са такива кретени. — Сюзан де Вил оправи една гънка на дрехата си и сложи с пръст парфюм зад ушите и между гърдите си. — Ще се провалиш, ако се опитваш да играеш играта по правилата на мъжете. Ако си истинска жена, mademoiselle, тук имаш изключителни шансове. И ако не забравяш, че всички от фамилията Горнт са отровни змии, пази своя Линк, Сирануш, защото вече има дами, които биха искали да го притежават и да те унизят.