Търговска къща (Част I)

23

Тай-панът и Роджър Крос вървяха по белия чакъл към входа на губернаторската резиденция. Брайън Куок чакаше до полицейската кола. Входната врата се отвори и млад офицер в кралска морска униформа любезно ги поздрави, после ги въведе в изящно преддверие.

Негово Превъзходителство сър Джефри Алисън беше мъж в края на петдесетте с пясъчен цвят коса, стегнат, с приятен глас и много строг. Беше седнал на старинно бюро и гледаше към тях.

— Добър вечер — поздрави той и ги покани да седнат. — Изглежда имаме проблем, Роджър. Йан има лични неща, които легално притежава и не иска да ти ги предаде, а ти ги искаш.

— Легално ги искам, сър. Имам заповед съгласно официално секретно постановление.

— Да. Зная това, Роджър. Говорих с министъра преди час. Той каза и аз съм съгласен с него, че не можем да арестуваме Йан и да поръсим „Ноубъл хаус“ със сол. Това няма да е много редно, или разумно, колкото и да ни трябват папките на А. М. Г. Също няма да е редно и разумно да ги вземем с мантия и шпага — или неща от този сорт. Нали така?

Крос се обади:

— Ако Йан ни съдейства, това няма да се наложи. Аз му обърнах внимание, че правителството на Нейно Величество е замесено. Той изглежда изобщо не си дава сметка, сър, че трябва да ни сътрудничи.

— Абсолютно съм съгласен. Министърът каза същото. Разбира се, когато Йан дойде тази сутрин при мен обясни, защо е толкова, толкова внимателен… достатъчно основателна тревога! Министърът също се съгласи с тази загриженост. — Сивите му очи станаха пронизващи. — Кой точно е дълбоко законспирираният комунистически агент в моята полиция? Кои са внедрените хора на „Севрин“?

Последва дълго мълчание.

— Не зная, сър.

— Тогава бъди така добър и го открий. Йан беше така любезен да ми позволи да прочета рапорта на А. М. Г., който вие с право сте задържали. — Лицето на губернатора стана на петна, докато цитираше пасажи от него… — тази информация трябва да бъде съобщена лично на полицейския пълномощник или губернатора, ако са лоялни… Господ да ни е на помощ! Какво става по света?

— Не зная, сър.

— Добре, ти би трябвало да знаеш, Роджър. — Губернаторът го наблюдаваше. — Сега, какво смяташ за къртицата? Кой би могъл да бъде?

— Вие, аз, Дънрос, Хавъргил, Армстронг — всеки от нас би могъл да бъде — моментално отговори Крос. — Само с една подробност: този човек е толкова дълбоко засекретен, че сигурно самият той е забравил, кой е всъщност, какви са политическите му интереси и към кого е лоялен. Сигурно е изключителен — като всички от „Севрин“. — Слабото му издължено лице бе обърнато към Дънрос. — Трябва да са много специални — проверките на СИ са наистина много добри и на ЦРУ, но преди не сме почувствали и полъх от „Севрин“.

— Как мислите да го заловите? — попита Дънрос.

— А ти как ще хванеш внедрения в „Струан“?

— Нямам представа. — „Дали агентът на «Севрин» е същият, който издаде тайните ни на Бартлет?“ — питаше се тревожно Дънрос. — Ако е от висшия ешелон, сигурно е един от седемте — недопустимо!

— Ето, разбра го — каза Крос. — Мислиш, че е изключено да са те, но един от тях всъщност е шпионин. Ако хванем единият, вероятно ще можем да го накараме да издаде останалите, ако знае кои са. — Другите двама почувстваха хладина от спокойната злоба в гласа му. — Но, за да се доберем до един, някой трябва да направи случайна грешка или да имаме късмет.

Губернаторът се замисли за момент.

— Йан ме увери, че в предишните рапорти няма нищо, което да навежда на мисълта кой би могъл да е — или да загатва по някакъв начин. Така че, другите рапорти няма незабавно да ви помогнат.

— Биха могли, в друго отношение, сър.

— Зная. — Думите бяха произнесени тихо, но значеха, „Затваряй си устата, сядай и чакай докато свърша“. Сър Джефри помълча за известно време. — Значи проблемът е да се помоли Йан за съдействие. Повтарям, съгласен съм, че неговите опасения са справедливи. — Лицето му се стегна. — Филби и Маклийн ни дадоха добър урок. Трябва да призная, че всеки път, когато се обаждам в Лондон се чудя дали не говоря с някой проклет предател. — Добре, стига за това. Йан, бъди любезен и кажи на Роджър при какви обстоятелства ще му предадеш копията на А. М. Г.

— Ще ги предам, лично, на началника или заместник-началника на МИ–6 или МИ–5, при условие, че имам писмената гаранция на Негово Превъзходителство, че човекът, на когото ги предавам, е този, който претендира, че е.

— Министърът съгласи ли се на това, сър?

— Ако ти си съгласен, Роджър? — отново гласът на губернатора бе спокоен, но се подразбираше, че е по-добре да бъде съгласен.

— Да, сър. — Роджър Крос погледна Дънрос. — По-добре ще бъде аз да съхранявам папките дотогава. Можеш да ми ги предадеш в запечатан с восък плик…

Дънрос поклати отрицателно глава.

— Те ще бъдат в безопасност, докато ги предам.

— Не. Щом ние знаем и други ще разберат. Не са с чисти ръце, като нас. Трябва да знаем къде са и да ги охраняваме непрекъснато.

Сър Джефри кимна.

— В това има резон, Йан.

Дънрос помисли за момент.

— Много добре. Поставил съм ги в трезора на банка „Виктория“. — Вратът на Крос порозовя, когато Дънрос извади ключове и ги постави на бюрото. Номерата бяха добре заличени. — Има около хиляда сейфа. Само аз зная номера. Това е единственият ключ. Ако искате да го задържите, сър Джефри. Тогава… добре, това е най-доброто, което мога да предложа, за да избегнем риска.

— Роджър?

— Да, сър, ако сте съгласни.

— Там наистина са на сигурно място. Разбира се не може да се разбият всички сейфове. Добре, значи всичко е разрешено. Йан, заповедта за арестуване е анулирана. Обещаваш да ги предадеш на Съндърс в момента, когато той пристигне? — Отново очите му станаха пронизващи. — Минах през толкова много неприятности около тези папки.

— Да, сър.

— Добре. Значи всичко е решено. Роджър, няма ли нищо ново за горкия Джон Чен?

— Не, сър, опитваме всичко.

— Отвратително нещо. Йан, какво става с „Хо-Пак“? Наистина ли е в, опасност?

— Да, сър.

— Ще се разорят ли?

— Не зная. Изглежда.

— Проклятие! Това изобщо не ми харесва. Много лошо за нашия имидж. А сделката с „Пар-Кон“?

— Изглежда добре. Надявам се да имам благоприятен доклад за вас следващата седмица, сър.

— Отлично. Тук можем да използваме някои големи американски фирми. — Той се усмихна. — Разбрах, че момичето било зашеметяващо! Впрочем, Парламентарната търговска делегация трябва да пристигне утре от Пекин. Ще се погрижа за развлеченията, ще уредя прием в четвъртък — ти, разбира се, също ще дойдеш.

— Да, сър. Вечерята само за мъже ли ще бъде?

— Да, идеята е добра.

— Аз ще ги поканя на конните състезания в събота — ще може да се използва и ложата на банката.

— Добре. Благодаря, Йан. Роджър, можеш ли да ми отделиш малко време.

Дънрос се изправи, ръкува се с губернатора и си тръгна. Независимо, че бе пристигнал с полицейската кола на Крос, неговият Ролс чакаше навън. Брайън Куок го пресрещна.

— Какво се реши, Йан?

— Помолиха ме да оставя твоят шеф да ти каже.

— Да разбира се. Той ще се забави ли?

— Не зная. Всичко е наред, Брайън. Няма за какво да се безпокоиш. Мисля, че се справих с проблема коректно.

— Надявам се. Съжалявам — отвратителна работа.

— Да. — Дънрос седна на задната седалка. — „Голдън фери“, — каза той на шофьора с ведър глас.

Сър Джефри наливаше превъзходно шери в две изящни порцеланови чаши.

— Тази работа с папките на А. М. Г. е много неприятна, Роджър — каза той. — Страхувам, се, още не съм свикнал с коварството, предателството и пределите, до които биха стигнали враговете — дори след толкова години. — Сър Джефри беше работил в Дипломатическия корпус през целия си живот, освен по време на войната, когато беше офицер от щаба на Британската армия. Той говореше руски, мандарин, френски и италиански. — Отвратително.

— Да, сър.

— Ти сигурен ли си, че можем да вярваме на Йан? В петък няма да имаш нужда от разрешението на Лондон, за да дадеш ход. Ще имаш заповед от консула и ще получиш копията.

— Да, сър. — Крос пое порцелановата чашка, нейната крехкост го смущаваше. — Благодаря.

— Съветвам те да имаш, през цялото време, двама твои хора пред трезора на банката, един от СИ, един от ЦИД за по-голяма сигурност и цивилен, който да следи тай-пана — съвсем предпазливо, разбира се.

— Ще се разпоредя, преди да съм тръгнал оттук. Вече съм наредил наблюдение на Дънрос.

— Така ли?

— Да, сър. Предполагах, че ще манипулира ситуацията в своя полза. Йан е много хитър. В последна сметка един тай-пан на „Ноубъл хаус“ не би могъл да бъде глупак.

— Наистина. Наздраве! — те едва допряха чашите си. Звукът на порцелана беше приятен. — Този тай-пан е най-добрият, с когото съм общувал.

— Йан споменавал ли е, да е чел повторно папките, сър? Миналата вечер, примерно.

Сър Джефри се намръщи, опитвайки се да възстанови сутрешния си разговор с Йан.

— Не мисля. Почакай за момент, той наистина каза… каза точно: „Когато за първи път четох рапортите си помислих, че някои от предположенията на А. М. Г. са много пресилени. Но сега — когато вече е мъртъв, аз си промених мнението…“ Такова твърдение предполага, че ги е чел отново. Защо?

Крос разглеждаше срещу светлината тънкия, като лист, почти прозрачен порцелан на чашата.

— Често съм чувал, че има почти феноменална зрителна памет. Ако папките в трезора са недостъпни… при такова положение, не би ми се искало да изкушаваме КГБ и Йан да бъде изложен на опасност.

— Боже Господи, да не мислиш, че са толкова глупави? Да отвлекат самия тай-пан?

— Зависи доколко се интересуват от рапортите, сър — отбеляза безстрастно Крос. — Може би трябва наблюдението ни да е открито — това може да ги сплаши, ако са замислили нещо. Ще му споменете ли?

— Разбира се. — Сър Джефри си го отбеляза в бележника — идеята е добра. Проклета работа. Възможно ли е Бившите вълци… може ли да има връзка между заловеното оръжие и отвличането на Джон Чен?

— Не зная, сър. Възложил съм случая на Армстронг и Брайън Куок. Ако има връзка те ще я открият. — Той наблюдаваше залязващото слънце върху бледия прозрачно син порцелан, който като че засилваше златистия блясък на шерито. — Интересно, каква красива игра на цветовете.

— Да. Наричат се „Т’анг Йинг“ — на името на директора на Императорската фабрика от 1736 година. — Сър Джефри погледна нагоре към Крос. — Дълбоко законспириран агент в моята полиция, в Колониалния офис, в Министерство на финансите, в морската база, във „Виктория“, в телефонната компания и дори в „Ноубъл хаус“. Могат да парализират целия живот на Колонията и да създадат нечувани неприятности между нас и Китай.

— Да, сър. — Крос се наведе над чашата и се взря в нея.

— Изглежда невероятно тънка. Никога преди не съм виждал такава чаша.

— Колекционер ли си?

— Не. Нищо не разбирам.

— Това са любимите ми чаши, Роджър, голяма рядкост са. Толкова са тънки, че изглеждат, като че глазурата отвътре и отвън се докосва.

— Страхувам се, когато я докосвам, сър.

— О, те са доста здрави. Фини, разбира се, но здрави. Кой би могъл да бъде Артър?

Крос въздъхна.

— Няма улика в рапорта. Никаква. Четох го сто пъти. Трябва да има нещо в другите, независимо какво мисли Дънрос.

— Възможно е.

Фината чаша изглежда интригуваше Крос.

— Порцеланът е глина, нали?

— Да. Точно този тип, Роджър, се прави от смес на два вида глина: каолин — след хълмистата област на Кингтехчен, където го има — и така наречените малки бели блокчета. Китайците наричат тези два типа, кост и плът на порцелана. — Сър Джефри отиде до украсената с орнаменти и покрита с кожа масичка, която служеше за бар и донесе гарафата. Шишето беше около дванадесет сантиметра високо и доста прозрачно. — Синьото е също забележително. Когато формата е почти суха се впръсква кобалт на прах с бамбукова тръбичка.

— Невероятно.

— Винаги е имало Имперски декрет, забраняващ експорта им. Белите хора са можели да имат достъп само до предмети, изработени от хлъзгава глина или глина за тухли. — Той отново погледна чашата си, като познавач. — Геният, който е изработил тази чаша е печелил вероятно 100 долара годишно.

— Може би е бил добре платен, — каза Крос и двамата мъже се усмихнаха един на друг.

— Може би.

— Ще намеря Артър, сър — другите също. Можете да разчитате на мен.

— Страхувам се, че нямам избор, Роджър. Двамата с министъра сме на едно и също мнение. Той трябва да информира министър-председателя — и началника на тайните служби.

— Информацията ще мине през много ръце и езици и врагът ще разбере, че сме по следите му.

— Да. Така че се налага да работим бързо. Купих благоволението на министъра за четири дни, Роджър. В този срок министърът няма да предава нищо.

— Купили сте, сър?

— Фигуративно казано. В живота човек получава и дава — дори в Дипломатическия корпус.

— Да, сър. Благодаря.

— Имате ли някаква информация за Бартлет и Кейси?

— Не, сър. Роузмънт и Ланган изискаха досиетата им. Изглежда има някаква връзка между Бартлет и Банастазио — не сме сигурни каква е точно. Той и мис Чолок са били миналия месец в Москва.

— А! — сър Джефри допълни чашите. — Какво направихте с горкия Ворански?

— Изпратих трупа на кораба им, сър. — Крос разказа по същество разговора си с Роузмънт и Ланган и му каза за снимките.

— Това е неочакван късмет! Нашите братовчеди поумняват — каза губернаторът. — Ще побързаш да намериш убийците, преди да са те изпреварили КГБ или ЦРУ, нали?

— Имам групи за наблюдение около къщата. Щом се появят ще ги пипнем. Ще ги държим изолирано, разбира се. Засилих наблюдението на „Иванов“. Никой друг няма да може да ни се изплъзне. Обещавам ви го. Никой.

— Добре. Полицейският комисар каза, че е наредил ЦИД да засили бдителността си. — Сър Джефри помисли за момент. — Ще изпратя подробно обяснение за твоето неподчинение на 1–4а — американската връзка в Лондон сигурно е много ядосана, но при стеклите се обстоятелства, как би могъл да им се подчиниш?

— Може ли да ви посъветвам, сър, може би е по-добре, да не се споменава, че още не сме получили първата. Тази информация също може да попадне в чужди ръце. Да оставим нещата така, докато е възможно.

— Съгласен съм — губернаторът пийваше от шерито си.

— Има много мъдрост в политиката на ненамеса, нали?

— Да, сър.

Сър Джефри погледна часовника си.

— Ще му телефонирам след няколко минути, да го хвана предобед. Добре. Но има един проблем, който не мога да оставя така: „Иванов“. Тази сутрин чух от неофициален източник, че Пекин гледа на присъствието на този кораб с голямо безпокойство. Напълно неофициален говорител за НРК в Хонконг и явно комунистически служител, по наша преценка, понастоящем е един от заместник-председателите на „Бенк ъф Чайна“. Китайската централна банка, през която се осъществява целият валутен обмен и всички билиони долари, спечелени от потребителски и от почти всички хранителни стоки, както и вода за Хонконг. Британия винаги откровено е твърдяла, че Хонконг е британска земя, колония на Короната. В цялата история на Хонконг, от 1841, Британия не е позволявала нито един официален китайски представител да пребивава в Колонията. На нито един. Той си позволи да ме безпокои за „Иванов“, подчертавайки крайното неудоволствие на Пекин от присъствието на съветски шпионски кораб тук. Дори прояви нахалство да ме съветва — уместно било да го изгоня… Разбрахме, че един от съветските шпиони, работещ като моряк, е бил убит на наша земя. Благодарих му за проявения интерес и му казах, че ще известя високостоящите — по надлежния ред. — Сър Джефри пийна от шерито. — Интересно, защо не протестира за атомния самолетоносач.

— Чудно наистина! — Крос също бе изненадан.

— Това дали не е нова промяна — голяма и явна промяна във външната политика, желание за разбирателство със САЩ? Не мога да го повярвам. Всичко свидетелства за патологична омраза към Щатите.

Губернаторът въздъхна и наля отново чашите.

— Ако е изтекла информацията за съществуването на „Севрин“… Господи, те ще побеснеят и с право!

— Ще открием предателите, сър, не се безпокойте. Ще ги намерим!

— Ще ги намерим ли? Чудя се. — Сър Джефри седна на стола до прозореца и се загледа в полираната тревна площ и английската градина. Жена му подкастряше цветя, следвана от намръщения китайски градинар, неодобряващ работата й. Бяха женени от тридесет години и имаха три деца, вече всичките женени, доволни и се разбираха помежду си.

— Винаги има предатели — каза тъжно той. — Руснаците са невероятни майстори. Толкова е лесно за шпионите на „Севрин“ да агитират, да пускат отровата си тук и там, толкова е лесно да разстроят Китай, горкият Китай, който и без това има ксенофобия! Най-лошото от всичко е, че не знаем кой е агентът в твоята полиция? Най-малко е старши инспектор, за да може да има достъп до такава информация.

— Изобщо нямам идея. Ако имах, щях да съм го неутрализирал много отдавна.

— Какво ще правиш по въпроса с генерал Йен и неговите националисти, агенти под прикритие?

— Ще ги оставя на спокойствие — те са следени от месеци. По-добре да оставим под наблюдение известните ни агенти, отколкото да откриваме техните заместници.

— Съгласен съм — те със сигурност ще бъдат заменени. С техни и с наши. Тъжно, толкова е тъжно! Те го правят, ние също. Толкова тъжно и толкова глупаво. Министърът помоли да бъде осигурена оптимална, благоразумна и изключително дискретна сигурност за нашата парламентарна делегация — търговската ни делегация в Китай, която утре се завръща.

— Разбира се, сър.

— Изглежда, че един-двама от тях може би са бъдещи министри от кабинета, ако спечели Лейбъристката партия. Ще бъде чудесно за колонията, ако направим приятно впечатление.

— Мислите ли, че ще имат шансове в следващите избори? Лейбъристката партия?

— Не коментирам тези въпроси, Роджър. — Гласът на губернатора беше станал хладен. — Не се ангажирам с партийна политика — аз представям Нейно Величество Кралицата — но бих желал някои техни екстремисти да ни оставят на мира, защото повечето от ляво ориентираната социалистическа философия е чужда на нашия английски начин на живот. — Сър Джефри стана по-твърд. — Съвсем очевидно е, че някои от тях помагат на враговете ни, с желание — или с измама. Тъй като говорим на такава тема, някой от гостите ни представлява ли риск за сигурността?

— Зависи какво имате предвид, сър. Двама са с леви убеждения, Робин Грей и Лочин Доналд Маклийн. Маклийн открито парадира с предпочитанията си към комунистическата партия. Той е доста напред в нашата листа. Тези от Консервативната партия са умерени, средна класа, всичките бивши дипломати. Единият е по-скоро империалист, представител на партия Либерали — Хаф Гатри.

— А другите?

— Маклийн е бил миньор, поне баща му е бил. По-голямата част от живота си е бил управител на магазин и профсъюзен деятел в Шотландските мини. Робин Грей е служил в армията, капитан от пехотата.

Сър Джефри го погледна.

— Вие обикновено не допускате възможността бившите военни да са профсъюзни активисти, нали?

— Не, сър. — Крос с удоволствие пийваше от шерито, наслаждавайки се на аромата му — И с възможността да са в роднински връзки с тай-пана.

— А?

— Пенелоуп Дънрос е сестра на Робин Грей.

— Боже Господи! — Сър Джефри погледна изумено Крос. — Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Но защо не е казал, защо Йан не го споменал?

— Не зная, сър. Предполагам, че се срамува от него. Мистър Грей е пълна противоположност на мисис Дънрос.

— Но… проклет да съм, наистина ли си сигурен?

— Да, сър. Всъщност Брайън Куок забеляза роднинската връзка съвсем случайно. Членовете на делегацията трябваше да попълнят формуляри с лични данни, за да получат виза за НРК — дата на раждане, професия, най-близки роднини — брат, сестра и т.н. Брайън правел рутинна проверка на документите, за да няма проблеми на границата. Забелязал, че мистър Грей е попълнил „сестра Грей“, в съответната графа с адрес, замък Ейвиърд в Аир. Брайън си спомнил, че това е фамилният адрес на Дънрос. — Крос извади сребърната си табакера. — Имате ли нещо против да запаля, сър?

— Не, нищо против.

— Благодаря. Това стана преди около месец. Реших, че е важно и наредих да провери информацията и установихме, че мисис Дънрос му е сестра. Доколкото разбрахме тя се е скарала с брат си веднага след войната. Капитан Грей е бил военнопленник в лагера „Чанги“, пленен е през 1942 година в Сингапур. Прибрал се в Англия в края на 1945 година — впрочем, родителите им са убити при въздушно нападение над Лондон през 1943 година. По това време тя вече е била омъжена за Дънрос — оженили са се 1943 година, малко след свалянето на самолета му. Знаем, че братът и сестрата са се срещнали, когато Грей бил освободен от лагера. Доколкото можахме да установим, повече не са се видели. Разбира се не е наша работа, но скандалът сигурно е бил мно…

Крос спря да говори, защото чу съвсем леко почукване на вратата.

— Да? — Сър Джефри се обади раздразнено. Вратата се отвори.

— Извинете, сър, каза любезно адютантът му — лейди Алисън ме помоли да ви кажа, че водата току-що е дошла.

— О, чудесно! Благодаря.

Вратата се затвори. Крос моментално се изправи, но губернаторът му направи жест да седне обратно.

— Моля разказвай, Роджър. Няколко минути нямат значение, независимо, че трябва да призная — едва чакам. Искаш ли да вземеш душ, преди да си тръгнеш?

— Благодаря ви, сър, но имаме собствени резервоари за вода в полицейския участък.

— О да. Забравих. Продължавай. Казваше — за скандала?

— Трябва да е бил много сериозен. Близък приятел на Грей казал, че доколкото той знае, Робин няма живи роднини. Те сигурно ужасно се мразят.

Изведнъж в главата на сър Джефри нахлуха спомени за отвратителното му детство — как бе мразил баща си, толкова много, че тридесет години изобщо не му се обади. И когато миналата година той умираше не си направи труда да отиде да го види, да се помири с човека, който му бе дал живот.

— Хората са ужасни един с друг — промърмори тъжно. — Зная. Да. Фамилните свади стават много лесно. И после, когато е твърде късно, съжаляваш, да, наистина съжаляваш. Хората са ужасни един към друг…

Крос го остави да говори несвързано, надявайки се да разбули себе си. Внимаваше да не направи и най-малкото движение, с което да го отклони. Искаше да научи тайните на мъжа срещу него. Крос събираше тайни информации, както е правил Алън Медфърд Грант. Проклет да е този кучи син и дяволските му папки! Проклет да е и Дънрос! Как да взема тези идиотски доклади преди Съндърс?

Сър Джефри гледаше в пространството. Чу се гъргоренето на водата по тръбите в стените и той дойде на себе си. Видя, че Крос го наблюдава.

— Мислене на глас! Лош навик за губернатор, а?

Крос се усмихна и избегна клопката.

— Моля, сър?

— Добре. Наистина, както каза, не е наша работа.

Губернаторът си свърши питието и Крос разбра, че може да тръгва. Изправи се.

— Благодаря ви, сър.

Когато остана сам, губернаторът въздъхна. Помисли малко и после вдигна специалния телефон и поиска връзка с министъра в Лондон.

— Джефри Алисън е на телефона. Той там ли е?

— Хелоу, Джефри!

— Хелоу, сър. Току-що се видях с Роджър. Той ме увери, че мястото за съхраняване и самият Дънрос се охраняват постоянно. Мистър Съндърс на път ли е?

— Ще бъде там в петък. Предполагам няма реакция по повод нещастния инцидент?

— Не, сър. Всичко изглежда е под контрол.

— М. П. беше много обезпокоен.

— Да, сър. — Относно 1–4а… вероятно не трябва още нищо да споменаваме на нашите приятели.

— Те вече ми се обадиха. Бяха изключително раздразнени. Нашите хора също. Добре, Джефри. За щастие идва дълъг уикенд. Ще ги информирам в понеделник и ще изготвя наказанието тогава.

— Благодаря, сър.

— Джефри, този американски сенатор, който е при вас в момента. Мисля, че трябва да бъде напътстван.

Губернаторът се намръщи. Напътстван беше кодова дума и означаваше — следен много внимателно. Сенаторът Уилф Тилмън, кандидат-президент, беше в момента в Хонконг на път за Сайгон по повод шумно рекламираната мисия по установяване на факти.

— Ще се погрижа веднага щом приключим разговора. Има ли още нещо, сър! — попита той, нетърпелив да отиде и си вземе вана.

— Не, само ми изготви подробен доклад, каква програма е имал сенаторът. — Програма беше друга кодова дума, която означеше да снабди Министерството на колониите с детайлна информация. — Когато имаш време.

— Ще бъде на бюрото ви в петък.

— Благодаря, Джефри. Ще поговорим утре по обикновеното време.

Губернаторът затвори замислен телефона. Техният разговор щеше да бъде разбъркан по електронен път, а в двата края отново ясен. Независимо от тази предпазна мярка, те внимаваха. Знаеха, че врагът използваше най-модерните и най-съвършени съвременни съоръжения. За абсолютно секретните разговори и срещи, той отиваше в постоянно охранявана, железобетонна, наподобяваща килия стая в сутерена, която периодично се проверяваше от експерти по сигурността.

Проклети неприятности. Проклети неприятности, всичките тези шпагаджийски истории! Роджър? Невъзможно? А нали имахме Филби.