Търговска къща (Част I)

31

Алексей Травкин, треньорът на „Ноубъл хаус“, мина по оживената уличка след „Натан роуд“ в Каулуун и влезе в ресторант „Грийн дрегън“. Той носеше 38-калибров пистолет под лявата си мишница, походката му беше лека за мъж на неговата възраст.

Ресторантът беше обикновен, малък и никакъв, без покривки на около дванадесетте си маси. На една от тях, четирима китайци шумно сърбаха супа с нудълс. Скучаещ келнер седнал до касата вдигна поглед от фиша за състезанията и понечи да стане с листа за менюто. Травкин му направи знак да не става и мина под арката, водеща към задната част на ресторанта.

Малката стаичка оттатък беше с четири маси. Вътре седеше само един мъж.

— Здравствуйте — проточено поздрави Суслов, облечен в добре ушит летен костюм.

— Здравствуйте — отговори Травкин, присвивайки очи. — Вие кой сте?

— Приятел, Ваше Височество.

— Моля, да не ме наричате така, аз не съм височество. Вие кой сте?

— Казах ви приятел съм. Някога сте били принц. Ще седнете ли при мен? — Суслов любезно му посочи стола срещу себе си. Върху масата имаше отворена бутилка водка и две чаши. — Вашият баща също е бил принц, като и неговият баща и така генерации наред, принц на Курган и дори Тобол.

— Вие май говорите на арабски — каза външно спокоен Травкин и седна срещу него. Почувства пистолета под мишницата си и това му отвлече вниманието за момент. — Съдейки по акцента, вие сте московчанин — и грузинец.

Суслов се засмя.

— Имате добър слух, принц Курган. Да, московчанин съм, но съм роден в Грузия. Името ми не е важно, но съм приятел.

— От моите, руските или от съветските?

— От всичките три. Водка? — попита Суслов, вдигайки бутилката.

— Защо не? — Травкин го гледаше като налива чашите, след това без колебание вдигна чашата откъм страната на Суслов. — Наздраве!

Без да се смути Суслов взе другата, чукнаха се, пиха до дъно и си наляха отново.

— Наздраве!

— Вие ли ми изпратихте бележката?

— Имам вести от съпругата ви.

— Аз нямам съпруга. Какво искаш от мен, ПРИЯТЕЛ? — Начинът, по който го каза, звучеше обидно. Той видя огънчето неприязън в очите на Суслов.

— Този път извинявам грубостта ти, Алексей Иванович, — каза с достойнство Суслов. — Нямаш причини да си невъзпитан с мен. Никакви. Обидил ли съм те?

— Кой всъщност си ти?

— Името на съпругата ти е Несторова Микейл и баща й е принц Анатолий Сергеев, чийто земи са се простирали над Караганда, което не е далеч от фамилните ти земи на изток от Урал. Той е бил казак, нали, велик казахски принц, когото някои хора са наричали Косакс?

Травкин запази спокойствие, но кръвта се дръпна от лицето му. Той се протегна и наля чашите, бутилката все още беше наполовина пълна.

— Това е хубава водка, не като тази пикня, която тук продават. Откъде я купуваш?

— От Владивосток.

— А. Бил съм там. Мръсен град, но водката е добра. Сега кажи си истинското име и какво искаш от мен?

— Ти познаваш добре Йан Дънрос, нали?

Травкин се сепна.

— Аз тренирам конете му… аз съм… това е третата ми година при него, защо?

— Искаш ли да видиш принцеса Несторова и…

— Господи милостиви, който и да си ти за Бога, казах ти, че нямам съпруга. Сега за последен път те питам, какво искаш от мен?

Суслов напълни чашите и продължи с още по-любезен тон.

— Алексей Иванович Травкин, твоята жена, принцесата, сега е на шестдесет и три години. В момента живее в Якутск на…

— На Лена? В Сибир? — Травкин помисли, че ще му се пръсне сърцето. — Какъв Гулаг е това, проклетнико!

Келнерът от съседното помещение, където сега нямаше никой, моментално подаде глава, но след това се прозя и пак се зачете.

— Това не е Гулаг, защо трябва непременно да е Гулаг? — каза Суслов със сериозен глас. — Принцесата замина за там по собствено желание. Тя живее там от времето, когато напусна Курган. Нейната… — Суслов бръкна в джоба си и извади портфейла си.

— Ето това е нейната дача в Якутск — каза той, поставяйки фотография на масата. — Принадлежи на нейното семейство, предполагам.

Дачата бе обвита в сняг сред горска просека и с добре поддържана ограда. Изглеждаше чудесно с виещ се нагоре пушек от комина. Дребна загърната фигура се усмихваше весело към камерата — лицето твърде далече, за да бъде видяно ясно.

— И това е моята съпруга? — каза Травкин с груб глас.

— Да.

— Не вярвам!

Суслов постави долу нова фотография. Портрет. Жената беше с побелели коси, в края на петдесетте или шестдесетте и независимо, че грижите на целия свят се бяха отразили там, лицето й все още имаше излъчване. Топлината на израза й сякаш го докосна и той се пречупи.

— Ти… ти КГБ проклетник — изсъска дрезгаво той, сигурен, че бе я разпознал. — Вие, мръсни човекоядци…

— За това, че я открихме ли? — ядоса се Суслов. — За това, че се погрижихме за нея, не я закачахме и не я изпратихме в… лагер, което всички вие заслужавахте? — възмутен, той си наля още водка. — Аз съм руснак и съм горд, че съм, а ти си захвърлен емигрант. Баща ми и неговият баща са били притежавани от един от вашата класа. Баща ми е умрял на една от барикадите през 1916 година, майка ми също — преди да умрат от глад. Те… — С голямо усилие се овладя. След това продължи с променен тон, — съгласен съм, че има много да се прощава и да се забравя от двете страни, всичко това е минало, но ще ти кажа: ние, съветските — не всички сме животни — не всеки от нас. Не сме, като палача Берия и сатаната убиец Сталин. Не всички. Той извади кутията си с цигари. — Пушиш ли?

— Не. Ти от КГБ ли си или от ГРУ?

КГБ беше съкращението на Комитет за Държавна сигурност, ГРУ — на Главно разузнавателно управление. Това не бе първият им опит да го вербуват. Преди винаги успяваше да се измъкне със своята измислена, безцветна история за прикритие. Но сега го бяха пипнали. Този тук, знаеше твърде много за него, твърде много истина. Кой си ти копеле? И до какво се домогваш?

— Съпругата ти знае, че си жив.

— Не е възможно. Тя е мъртва. Тя е била убита от тълпите, когато нашите… когато нашият дом в Курган беше обграден, запален, разрушен — най-красивият, най-незащитеният дом на стотици мили.

— Тълпите имаха правото да…

— Това не бяха нашите хора, тези бяха водени от троцкисти, които след това избиха моите селяни — докато дойде техният ред, да бъдат прочистени от собствените си гадини.

— Може и така да е, а може и да не е. — Хладно каза Суслов. — Дори и така да е било, принце, тя е избягала с една възрастна камериерка, отправила се на изток, където мислела, че ще те настигне през Сибир и Манджурия. Камериерката е била австрийка, името й е Павчен.

Въздухът не му достигаше.

— Пак лъжи. Жена ми е мъртва. Тя не би могла да отиде толкова на север.

— Да, но е отишла. Нейният влак се е отклонил на север. Било е есен. Паднал бил първият сняг и тя решила да остане и изкара зимата в Якутск. Налагало се е… — Суслов постави още една снимка — била е бременна. Това е синът ти и неговото семейство. Снимката е от миналата година.

Мъжът беше красавец, около четиридесетгодишен. Беше във военна униформа, майор от въздушните сили, самоуверено усмихнат, прегърнал красивата си жена и още трите им щастливи деца, бебе, усмихнато момиче на шест или седем години с липсващи предни зъби и момче на десет години, опитващо се да стои сериозно пред камерата.

— Съпругата ти го е кръстила Пьотр Иванович, на името на дядо ти.

Травкин не се докосна до снимката. Само се взираше с побеляло от вълнение лице. След това отклони поглед и си наля водка, после като че досетил се за Суслов наля и на него.

— То е… това е съвършен монтаж — каза той, — опитвайки се да звучи убедително. — Абсолютен.

— Бебето се казва Виктория, момичето Наташа на името на твоята баба. Момчето е Алексей. Майор Иванович е летец на бомбардировач.

Травкин нищо не каза. Погледът му се върна на портрета с красивата възрастна дама и почти се просълзи, но гласът му остана твърд.

— Тя знае ли, че съм жив?

— Да.

— От кога знае?

— От три месеца. Преди три месеца един от нашите хора й каза.

— Кои са вашите хора?

— Искаш ли да я видиш?

— Защо от три месеца? Защо не отпреди година… или от преди три години?

— Едва преди шест месеца открихме, кой си всъщност.

— Как успяхте да го сторите?

— Ти завинаги ли очакваше да останеш анонимен?

— Ако тя знае, че съм жив и ваш човек й е съобщил, тя щеше да ми напише… Да. Те биха я накарали да го направи ако… — Гласът на Травкин беше странен. Той се чувстваше извън себе си, като в кошмар. — Тя щеше да ми напише писмо.

— Тя ти написа. Ще ти го предам след няколко дни. Искаш ли да се видите?

Травкин овладя болката си. Той посочи семейния портрет.

— И той… знае ли, че аз съм жив?

— Не. Никой от тях не знае. Стана така не по наше желание, така искаше съпругата ти. За по-сигурно — за да го предпази, така каза тя. Като че ще отмъщаваме за греховете на бащата! След две години в Якутск настъпил мир и тя останала там. Тогава те мислела за убит, независимо, че се надявала да си жив. Отгледала сина ти, казвайки му, че си умрял и той не знае нищо за теб. Все още не знае. Както виждаш, двамата можете да се гордеете с него. Бил е пръв ученик в местното училище, после постъпил в университет, както става днес с надарените деца… Знаете ли Алексей Иванович, по мое време аз бях първенец в цялата област и затова влязох в университет, първият от нашето село. Днес в Русия има справедливост.

— Колко трупа си оставил след себе си, за да стигнеш до това положение?

— Няколко — каза неопределено Суслов, — всичките бяха криминални или врагове на Русия.

— Разкажи ми за тях.

— Ще ти разкажа някой ден.

— Ти участвал ли си в последната война или си бил политкомисар?

— Шестнадесети танков корпус, Четиридесет и пета армия. Участвах в битката за Севастопол… и за Берлин. Командир на танк. Искаш ли да видиш жена си?

— Повече от живота си, ако това наистина е жена ми и ако още е жива.

— Жива е. Аз мога да го уредя.

— Къде?

— Владивосток.

— Не. Тук в Хонконг.

— Съжалявам, това е невъзможно.

— Разбира се. — Травкин се разсмя, без да му е смешно. — Разбира се, ПРИЯТЕЛ. Водка? — Той наля останалата, разделяйки я по равно. — Наздраве!

Суслов го гледаше втренчено. После сведе поглед надолу към портрета и снимката на майора и семейството му и ги взе от масата. Тишината стана тягостна. Почеса се по брадата. След това решително каза:

— Добре. Тук в Хонконг — сърцето на Травкин подскочи от вълнение.

— В замяна на какво?

Суслов си загаси фаса.

— Информация. И сътрудничество.

— Какво?

— Искам да знам всички за тай-пана на „Ноубъл хаус“, всичко каквото си правил в Китай, кого познаваш там и кого си срещал там.

— И сътрудничество за какво?

— По-късно ще разбереш.

— В замяна на което ще доведете съпругата ми в Хонконг, така ли?

— Да.

— Кога?

— За Коледа.

— Как бих могъл да ви вярвам?

— Не можеш. Но ако ни сътрудничиш, тя ще е тук за Коледа.

Травкин гледаше към двете фотографии, с които Суслов си играеше, след това забеляза израза на лицето му и стомахът му се обърна.

— При всички положения, трябва да си честен с мен. С или без твоята жена, принц Курган, винаги ще имаме сина ти и семейството му, като заложници.

Травкин допи последната си водка.

— Сега разбрах какво всъщност сте вие. С какво искаш да започна.

— С тай-пана. Но първо искам да отида до тоалетната. — Суслов се изправи, попита келнера, къде е тоалетната и излезе през кухнята.

Останал сам го обзе отчаяние. Той вдигна от масата снимката с дачата, която Суслов не беше взел и се взря в нея. Очите му се изпълниха със сълзи. Избърса ги и почувства пистолета под рамото си, но сега това не помогна. С цялата си вътрешна сила, реши да бъде разумен и да не вярва, но със сърцето си знаеше, че ще направи всичко, ще рискува всичко, за да я види.

Години наред се бе мъчил да отбягва тези ловци, знаейки, че е преследван. Беше начело на белите в своя район по продължение на Транссибирската железопътна линия и уби много червени. Накрая се умори от убийства и през 1919 година замина за Шанхай, за да се установи там, докато японците нахлуха. Избяга и се присъедини към китайските партизани, пробивайки си път с оръжие на юг и запад до Чанкинг, там се присъедини към други мародери, англичани, французи, австрийци, китайци, към всеки готов да плаща, до момента на безусловната капитулация на Япония и тогава обратно в Шанхай и съвсем скоро отново трябваше да бяга. Винаги бягащ.

Кълна се в Божията кръв, скъпа моя, аз зная, ти си мъртва. Зная го. Каза ми го един, който видял, как обграждат дома ни, видял как се нахвърлят върху теб…

Но сега?

Наистина ли си жива?

Травкин с омраза погледна вратата на кухнята, убеден, че винаги ще бъде гонен докато не се увери, че тя е мъртва. Кой е този лайнар? Как са ме открили?

Намръщен продължи да чака и да чака и изведнъж обзет от паника отиде да го потърси. Тоалетната беше празна. Изскочи на улицата, но видя само непознати хора. Мъжът беше изчезнал.

В устата си имаше гаден вкус и му се повръщаше от лоши предчувствия. За Бога, какво ли иска от тай-пана?