Убий всички адвокати

23Такива сме, каквито сме

Жените вече не шумолят с рокли, помисли си Стив. Няма я Скарлет О’Хара с кринолина и фустите да се носи из стаята и да се прави на господарка.

Но ето ти я самата Айрини Лорд.

Кралицата влетя през вратата на кабинета му, очите й се спряха на купените от полицейска разпродажба мебели, колагеновите й устни се свиха, докато разсъждаваше дали ще е безопасно да сяда, да не би някоя хлебарка да полази по чорапогащника й.

— Трябва да поговорим — прошепна Айрини, сочните й устни едва помръднаха.

— Вик я няма — отвърна Стив.

— Не съм сляпа, Стивън. Стара и грохнала може би, но не и сляпа.

Стив знаеше, че тази забележка цели задължително опровержение, и се съгласи наполовина:

— Айрини, не си нито грохнала, нито сляпа.

— И?

— И не си стара. Ти си разкошна и жизнена и мъжете още душат след теб като скунксове слънчогледи.

— Благодаря ти, Стивън. Винаги съм те харесвала.

Това го сепна.

— Малко рано е още за джин с тоник, Айрини.

— Не съм пила. Дойдох да видя теб, а не дъщеря си, и да водя любезен разговор. Нямаш ли поне капка благоприличие!?

— А, това вече е Айрини, която обичам.

— Истината е, че и аз те харесвам, нищо че понякога ставаш направо непоносим.

— Благодаря.

— Знам, че дрънкаш глупости само за да ме дразниш, но понякога ставаш наистина агресивен и нахален.

— Нахален? По дяволите, Айрини, това са антисемитски приказки.

— О, за Бога! Престани!

— Искахме да се присъединим към вашите клубове. Ставали сме нахални. Искахме да учим в Принстън. Ставали сме нахални. Проклети нахални евреи!

— Не повишавай тон, Стивън. Много е невъзпитано.

— А, значи съм и скандалджия. Скандалджия също е обида от етнически характер.

— Някои от любимите ми годеници бяха евреи, така че стига речи. Ставаш досаден.

— Никога не си чувала за нахални членове на епископалната църква, нали? Или лютерани? Нали? Какво следва, Айрини? Какво ще кажеш за „алчен“?

— Не си алчен. Бог ми е свидетел, че ми се иска да те беше грижа повече за парите. А сега би ли се успокоил. Имам нужда от правен съвет.

— Питай Вик. Тя разбира повече от право от мен.

— Имам нужда от човек, който е по-… — Айрини зацъка с език, сякаш броеше думите: — Гъвкав. И снизходителен. Дъщеря ми е малко… — Цък-цък-цък!

— Непреклонна? — помогна й Стив.

— Точно така. Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Тайната между адвокат и клиент стои над отношенията между приятел и приятелка. Кого си убила?

Айрини извъртя очи към тавана и бръкна в меката си кожена чанта, която май беше направена от коремчето на малко алигаторче. Извади някакъв документ и го плъзна по бюрото, изчисти невидимата мръсотия от напукания кожен стол за клиенти и седна. Косата й с цвят на царевична коса беше стилно прибрана нагоре и прическата й напомни на Стив за Грейс, принцесата на Монако.

— „Банка «Фърст Дейд» срещу Айрини Лорд“ — прочете Стив на глас. — Просрочена ипотека?

— Ще ми вземат апартамента, Стивън. Трябва да ми помогнеш.

— Пише, че си просрочила плащанията си с пет месеца.

— В момента съм финансово затруднена. Какво да правя?

— Ами старите приятели с многото пари? Обади се на австралийския корабен магнат, който твърдеше, че си била любимата му шхуна.

— Мина на по-малки платноходки.

— Какво стана с търговеца на златни кюлчета? Фрашкан е с пари.

— Миналата година, когато навърших петдесет, ме смени за две по на двайсет и пет.

— Стига, Айрини. Миналата година навърши петдесет и седем.

— Добре де, тогава значи ме е сменил за три по на деветнайсет. Важното е, че сега съм с Карл, а той няма пукната пара.

Чак сега загря. Карл Дрейк. Вероятният наследник на сър Франсис Дрейк. Сладкодумник с подстригани мустаци и морскосин блейзър със златни копчета.

— Там ли отидоха всичките ти пари? При Дрейк?

— За моя дял от разходите в тръста. Трябваше да вложа парите си, за да потвърдя иска си.

— Кучият му син! Когато го въртях на шиш в „Джо“, каза, че не трябва да даваш нито цент.

— Знам. Знам.

— А ти си замълча.

— Така съм възпитавана, Стивън. Една жена никога не бива да противоречи на мъжа си.

— Жалко, че не си го предала и на дъщеря си. — Стив поклати глава. — Господи, Айрини! Дрейк е мошеник.

— Изникнаха непредвидени разходи. Случва се, Стивън.

— О, я, стига, Айрини. Парите на сър Франсис Дрейк не са стояли четиристотин години да чакат да ги потърсиш точно ти. Това е измама. Нагласена работа. Далавера.

— Когато получа парите, не очаквай покана за яхтата ми.

Но го каза толкова неубедително, че Стив веднага усети нещо друго. Айрини беше наясно, че я мамят. Вероятно го бе знаела още докато е подписвала чека. И това от жена, която вечно беше получавала пари, бижута и дизайнерски простотии. Което можеше да означава само едно, а то беше най-страшното.

— Айрини, моля те, само не ми казвай, че си влюбена в този човек.

Очите й, неестествено ококорени благодарение на повдигнатите с пластична хирургия клепачи, се напълниха със сълзи.

— До дън душа, Стивън. Той ме изпълва с наслада.

— О, Боже! — Стив се изправи. — Хайде, Айрини. Не е чак толкова рано. Ще те черпя един джин.

Седяха на една маса на тротоара в „Оушън Драйв Кафе“. Като жена, изгубена в дълбокото и опасно море на любовта, Айрини Лорд отхвърляше всяко логично предложение, направено от Стив.

Не, нямало да скъса с Карл Дрейк. Не, нямало да го съди и да замрази сметките му. И не, със сигурност нямало да го даде на прокуратурата.

Стив й обеща да направи каквото може, за да забави делото за просрочената ипотека. Щеше да засипе банката с безкрайни искове. За измама, лихварство и нарушаване на разпоредбите — всичко, за което се сетеше, включително нарушаване на Версайския договор и Забраната за ядрени опити. Щеше да обърква и изкривява, да мъти и смущава. Да печели време с протакане. И ако нищо не помогнеше, щеше да запише Айрини в армията и да търси закрила по Закона за опрощаване на задълженията на войници и моряци. Тук Кралицата тегли чертата, но иначе явно одобри стратегията му. И с всяка глътка джин все повече и повече го харесваше.

— Май се получи връзката между нас, Стивън.

— Стига, Айрини. Единственото, което обичаш да получаваш, са необлагаеми дивиденти от банкови облигации.

Тя се разсмя.

— Няма да се правя на най-голямата ти почитателка. Много пъти съм си пожелавала Виктория да си беше намерила мъж, който да е по-традиционен и не толкова…

— Нахален?

— Безразсъден. — Тя му се усмихна, облечените й зъби бяха снежнобели. — Но ти имаш едно голямо преимущество.

Той изчака да види дали комплиментът няма да е последван от ужилване, като опарване от медуза.

— Виктория те обича. Обича те така, както никога не е обичала друг мъж. И това е от огромно значение за мен.

Охо! Кралицата никога не му беше казвала подобно нещо.

— Стивън, тук е мястото да кажеш, че и ти я обичаш.

— Обичам я, Айрини. Много. Повече, отколкото съм смятал за възможно. Влюбих се във Виктория, когато бяхме от двете противоположни страни на едно дело, и нещата тръгнаха оттам.

— Така че ако мога да направя нещо за теб…

Това беше предложение, каквото не бе правила никога и каквото може би никога повече нямаше да направи.

— Да ти кажа честно, точно сега имам нужда от съвет. За Виктория.

— Щом се тревожиш, това е добър знак. Някои мъже са толкова глупави, че изобщо не го виждат.

— Кое?

— Десетсантиметровите токчета на обувките „Прада“, които си отиват.

Стив въздъхна.

— Разбира се, че имате проблеми, Стивън. Всяка двойка ги има. Нелсън Лорд беше любовта на живота ми, а само как се карахме… — Изстиска с пръсти лимона в джина с тоник. — При вас двамата с Виктория е дори още по-трудно, защото сте много различни.

През следващите седемнайсет минути Стив обобщи текущото състояние на връзката си с Виктория, като призна, че, да, имал известни колебания за живеенето заедно и разбира се, тя ги била доловила. Сега не искала да сподели и една кола с него, та какво остава да живеят под един покрив.

— Има нужда да знае накъде вървите двамата — отвърна Айрини.

— Не може ли просто да се успокои и да се пусне по течението, да види къде ще ни отведе?

— Организиран човек като дъщеря ми има нужда от сигурност в живота си. Приеми го. Спонтанността не е най-силната й черта. Ти пък не можеш да се похвалиш с предсказуемост.

— Мога да се променя.

— И как, Стивън?

Той се замисли. По тротоара покрай масата им се развяваше обичайната колекция от бъдещи модели. На улицата пубери караха джиповете на родителите си, подвикваха на момичетата, а от сидитата им гърмеше оглушително реге, най-вече с многото ударни на Тего Калдерон.

— Ще кажа на Вик тя да избере къде да живеем — отвърна Стив. — Ще ходя на балет с нея. Дори ще стана член на „Киванис Клуб“.

Смехът на Айрини беше малко по-силен от необходимото. След три джина с тоник така става.

— Ако Принцесата искаше такъв мъж, щеше да се ожени за Брус.

Имаше предвид Брус Бигбай. Инвеститора. Производителя на авокадо. Мъжа на годината на Търговската камара.

Айрини махна за още едно питие. Но сервитьорът явно беше безработен актьор, защото позираше пред една маса с тийнейджърки по шорти и потници.

— Виктория заряза Брус заради теб — продължи Айрини. — Защо според теб го направи?

— Временна невменяемост?

— Обича те такъв, какъвто си, въпреки многото ти недостатъци. Така че да не си посмял да се променяш. Пък и няма да се получи. Ние сме такива, каквито сме. Ти, аз, Виктория. Карл. Всички. Истинската ни същност винаги излиза наяве, без значение какво правим, за да я прикрием.

— Това ли е съветът ти, Айрини? Не се променяй?

— Да. Въпреки че…

„Ето, почва се“, помисли си Стив.

— Как се казва на еврейски „пари“? — попита тя.

— На идиш — „гелт“.

Айрини му се усмихна и заприлича досущ на майка еврейка.

— Няма да е зле, Стивън, да носиш вкъщи малко повече гелт.

24Танцувай за мен

Тъмно беше, но луната се беше изпълнила на три четвърти — беше в осмата четвърт, Боби го знаеше — така че дворът беше осветен. Мирон Голдбърг беше похарчил цяло състояние за външно осветление и къщата също беше осветена. Боби чу въртене на перки, после — вуф! Под краката му главите на пръскачките изскочиха от моравата като извънземните във „Война на световете“. Пръски намокриха голите му крака. Беше се сврял между дънера и един чепат клон на едно манго на десетина стъпки от земята.

Мангото на Мария. Усещаше сладкия аромат на плодовете, още зелени и твърди. На едно манго беше кацнала оса и мърдаше антенките си. Дали можеше и тя да го подуши? Подразни се, че не знае дали осите имат обоняние.

„Мария. Къде си?“

Докато чакаше, си шепнеше имената на храстите и цветята около къщата на семейство Голдбърг. Дори градинарят им едва ли знаеше истинското име на туфата с цветя, които приличаха на розови тромпети.

Lonicera sempervirens!

После идваше пълзящата бугенвилия, чиито цветове бяха толкова алени, че когато ги откъснеш, сокът прилича досущ на кръв.

„Мария! Къде си?“

Вятърът вдигна изпопадали листа. Боби потрепери и усети как краката му настръхват като на оскубана патица.

„Ако на някоя оскубана патица й стане студено, дали казва на дружката си: «Хей, виж как настръхнах — като човек»“.

Наближаваше полунощ. Всеки, момент щеше да се появи. Къщата на Голдбърг беше тъмна, ако не се броеше осветлението над входа, което хвърляше призрачна светлина по дърветата и храстите.

— Когато удари дванайсет, бъди там.

Така му беше казала. Сякаш щеше да закъснее. Беше на дървото поне от час и задникът го болеше — чворовете убиваха.

— Да хвърлям ли камъчета по прозореца?

— Много остаряло, Боби. Посред нощ звънни, но не казвай кой се обажда, кажи само: „Танцувай за мен“.

— Ами ако родителите ти чуят телефона?

— Ще го оставя на вибрация и ще го пъхна между краката си.

— О!

Разговорът го беше оставил почти без дъх. Сега упражни репликата си няколко пъти, опитваше се да сниши гласа си до мъжествен баритон, натъртваше първо на „танцувай“, а после на „мен“.

„Танцувай за мен“. Ударението определено беше на „мен“.

Най-готиното гадже от шести клас щеше да танцува за него. Не беше казала „гола“, но той се надяваше.

Честно беше, каза си. Беше научил Мария как да дели десетични дроби на цели числа и как да обръща простите дроби в десетични. Беше го попитала дали частното става по-малко, или по-голямо, когато делимото се умножи по десет.

Уф!

Погледна колко е часът на екрана на мобилния. О, Боже, 12:03! Натисна клавиша за бързо набиране, чу сигнала и после шепота й:

— Какво искаш?

— Танцувай за мен! — Гласът му задра, но успя да го каже.

Един от прозорците на втория етаж светна. Боби различи лампата до прозореца, вероятно на бюрото на Мария. След миг светлината придоби червеникав оттенък — сигурно беше покрила абажура с червен шал. О! Щеше да е гот.

Застана пред прозореца, силуетът й беше червеникавокафяв от лампата, и започна да танцува, размахваше ръце над главата си така, сякаш се давеше. Дори да имаше музика, той не я чуваше. Свали горнището си и се врътна настрани, циците й бяха колкото яйца.

Боби си пое дълбоко дъх и изведнъж престана да му е студено. Смени позата си, защото панталоните започнаха да го стягат. Но се появиха нови мисли, натрапчиви мисли, носеха се като река и преливаха през бента, издигнат от ума му.

„Шалът върху лампата? Памучен или полиестерен е? Дали няма да се подпали?“

Ами крушката? Надяваше се, че не е халогенна. Халогенните се нагряваха до 250 градуса по Целзий, което — пресметна го за три секунди — правеше 482 градуса по Фаренхайт.

Мария смъкна шортите си и ако се съдеше по ъгъла на лакътя, явно си бръкна между краката. Сигурен беше, че всеки момент шалът ще избухне в пламъци. Завесите, чаршафите, тапетите — всичко щеше да пламне. Щеше ли Мария изобщо да има време да избяга от стаята? Имаха ли освен електрическа и газова инсталация? Ако имаха, сто на сто имаше теч. Къщата щеше да се превърне в горящ пъкъл, и то заради него. На прозореца Мария се кълчеше и въртеше дупе. Но в ума на Боби се въртеше само една избухваща оранжева огнена топка която поглъщаше къщата и изпепеляваше Мария, майка й и баща й.

И той закрещя колкото му глас държи:

— Пожар! Пожар! Пожар!

25Майка закрилница

Стив тичаше с все сили по Къмкуот Авеню. Зави наляво, после още веднъж наляво по Локуот. Чуваха се единствено тупкането на найковете по паважа и собственото му дишане.

Телефонното обаждане беше дошло малко след полунощ и го беше събудило насред съня, в който крадеше начален удар в Колежанските серии — вместо да бъде изваден на трета база — и съотборниците го изнасяха на ръце от стадиона.

— Ева Муньос-Голдбърг се обажда. Съпругата на доктор Мирон Голдбърг…

„Доктор. Да не би да го сбъркам с Мирон Голдбърг боклукчията“.

— Елате и си приберете откачения племенник, преди да съм извикала полиция.

О, ужас!

Стив сграбчи най-близката тениска — „Не знам перфектно идиотски, така че говорете ясно“, — нахлузи оранжеви гащета на „Ураганите“ и полетя по улицата.

„Ами сега, Боби?“

Докато тичаше, си представяше как са спипали Боби в спалнята на Мария. Как я беше нарекъл Хърбърт? „Начинаеща блудница“. Но може да си бяха писали домашното и просто да са заспали на леглото на Мария. Мислеше като адвокат на защитата.

Дворното осветление беше запалено. Стив спря задъхан. Крушки, сложени в саксиите, огряваха палмите, прожектори под гредите на покрития с керемиди покрив, вградени лампи от двете страни на каменната пътека и изкилиферчени фенери на бронзови постаменти на входната врата. Ярко осветено, като стадион на съботен вечерен мач.

Боби стоеше изгърбен, обгърнал се с ръце, и се полюшваше ту на едната, ту на другата страна. Стив го прегърна през раменете и му прошепна в ухото:

— Няма страшно, хлапе. Вуйчо Стив дойде.

Мирон Голдбърг, дребен човек около четирийсетте, беше по халат и чехли и изглеждаше направо вцепенен от ужас. Съпругата му Ева, с разделена на път дълга черна коса, беше облечена с бяла копринена роба, която стигаше до средата на бедрото. Беше дребна, но много надарена жена и дори без рентгеново зрение Стив можеше да каже, че не носи нищо под робата. Под мишницата на дясната ръка стискаше автомат с къса цев.

— Госпожо Голдбърг, кажете ми, че това не е узи — рече Стив.

— Това е Америка. Имам право.

Мария се появи на прага зад тях.

— Боби не е направил нищо!

— Марш вкъщи! — нареди Ева. — Веднага!

Момичето измърмори нещо, което Стив не можа да чуе, и изчезна в къщата.

— Проблемът е — започна колебливо Мирон, — че племенникът ви е воайор. Хванахме го на дървото пред спалнята на Мария.

Боби притискаше глава към Стив и подсмърчаше.

— Боби не би го направил — отвърна Стив и притисна момчето към себе си.

— Попитайте го! — настоя Ева и размаха ръка и узито.

— Имате ли нещо против да оставите оръжието? — попита Стив.

Тя изсумтя презрително:

— Втората поправка. Вие сте адвокат. Прочетете я.

— Ще отведа Боби у дома и ще поговоря с него — отвърна Стив спокойно. — Ще ви се обадя сутринта и ще изясним всичко.

— Не е достатъчно — каза Ева. — Искам да се обадим в полицията.

— Да не драматизираме — намеси се Мирон толкова тихо, че едва се чу от жуженето на комарите.

— Да драматизираме!? — Тя се извърна към съпруга си и за миг на Стив му се стори, че може да даде един бърз откос с узито и да го среже на половинки. — Искаш този малък перверзник да наднича пак ли?

— Момент! — обади се Стив. — Всички сме малко превъзбудени. Може би просто трябва да се наспим и да…

Прекъсна го свирене на гуми. Стив се извърна към алеята, очакваше да види патрулка и вече си мислеше как бъдещето на Боби се срива. Племенникът му щеше да му стане клиент. Дата в съда за малолетни. Психиатрични тестове, последвани от регистрацията му като сексуален маниак.

Но не бяха ченгетата. Беше калнозелен додж пикап, поне на десет години. От него слезе жена и тръгна към тях. Носеше бабешка рокля, която й стигаше до глезените, сандали без ток с две каишки. Беше висока и яка, с кръгло лице и опъната назад коса, хваната с лента. Още преди да се покаже на светлото, Стив я позна и моментално му се прииска вместо нея да бяха дошли ченгетата.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита Стив.

— Боби ми се обади на мобилния. Какво става, мамка му?

Боби надникна иззад гърба на Стив и каза:

— Здрасти, мамо.

Всичко ставаше прекалено бързо, поне според Стив.

Първо, Боби се забърква в каша, която може да го хвърли в мелачката на съдебната система. После се появява Джанис, явно за да помогне на Боби, детето, което беше пренебрегвала, тормозила и изоставила.

„Боби ми се обади на мобилния“.

Което значеше, че поддържат връзка, а момчето не беше споменало нищо.

Боби, Боби, Боби. Как можа?

— Ако бях на твое място, щях да сваля това желязо — каза Джанис на Ева Муньос-Голдбърг.

— Аз пък ако бях на твое място, щях да си измия косата и да отслабна.

— Ще те помоля любезно още веднъж. Свали желязото, преди да съм ти го навряла отзад!

— Вижте сега… — почна Мирон.

— Джанис, остави ме да се оправя — каза Стив.

— Не се справяш много добре, братле. — Джанис се обърна към семейство Голдбърг. — Доколкото разбрах, малката госпожичка, дето я сърби отдолу, е поканила момчето ми на пийпшоу, така че какво толкова е станало?

— Как смеете! — каза Мирон.

— Виж, тъпако. Не съм дошла да хвърлям камъни. По дяволите, правех свирки зад салона в училище, когато бях на дванайсет. Не се прави на толкова праведен. Децата са си деца.

— Чувала съм за теб — намеси се Ева. — Дори не знаеш кой е бащата на Боби.

— Хайде стига толкова за тази вечер — намеси се Стив, не толкова заради сестра си, колкото заради Боби: детето си имаше достатъчно проблеми и без тези мръсотии.

— Всички сме с опънати нерви.

— Да ти го начукам, мошеник такъв — изсъска Ева. — Чух всичко за теб по радиото. Знам и за баща ти, мръсния съдия.

— Да не намесваме семейството ми — предупреди я Стив.

— Курва наркоманка. Мошеник. Продажен съдия. Семейство на дегенерати.

— Нека кучката, която е безгрешна, хвърли първия камък — отвърна Джанис.

Ева размаха автомата.

— Какво трябва да значи това, курво?

— Исус те обича. Всички останали те мислят за блудница.

Ева направи първата крачка, но Джанис я изпревари и се метна върху нея. Комбинация между удар и скок, удивително бърза за жена с нейните размери. Ударът улучи Ева по бузата и тя вероятно нямаше да падне, ако Джанис не я беше блъснала с глава. Якото й рамо удари Ева право в гърдите. И — туп! Двете се стовариха на земята, узито полетя към една саксия. Двамата мъже останаха да се гледат, чудеха се дали и те трябва да започнат да се млатят.

— Силиконови цици! Силиконови цици! — изкрещя Джанис, когато възседна Ева и робата на по-дребната жена се разтвори.

— За Бога, Джанис! Слез от нея! — каза Стив.

— Не споменавай божието име напразно — скара му се Джанис.

— Мръсна свиня! — крещеше Ева. — Слез от мен!

— Дами, моля ви — проплака Мирон.

Беше прекалено сюрреалистично, реши Стив. Дали не му се причуваха разни неща? Наистина ли сестра му, която беше получила своя бар мицва в синагогата Еманюел преди толкова много години, току-що нарече Исус „бог“?

— Колко ти излязоха цомбите? — попита Джанис и разтвори робата на Ева още повече. — Мислех да си направя и аз, след като се подложа на липосукция.

— Тъпа путка! — изхриптя Ева, тъй като Джанис беше седнала на корема й.

— Боже Всемогъщи! — възкликна Мирон Голдбърг.

— Да, всемогъщ е — съгласи се Джанис.

— Джанис, какви са тези религиозни простотии? — попита Стив.

— „Евреи за Исус“, братчето ми. В затвора познах истинския месия.

— Не може да бъде!

— Честна дума.

Ставаше все по-откачено. Баща, който беше станал ортодоксален евреин, и сестра, превъртяла по Исус. И изведнъж долови някакво раздвижване.

— Внимавай, мамо! — извика Боби.

Мирон беше взел узито.

„Евреин зъболекар с узи!“

Освен ако пичът не беше служил в израелската армия, това си беше жива рецепта за трагедия. Мирон явно се чудеше как се държи това чудо, когато Стив бързо пристъпи към него и му заби едно дясно кроше. Юмрукът му улучи Мирон Голдбърг право в брадичката и той се стовари на земята и изпусна узито.

Стив усети пулсираща болка в китката си.

Мирон стенеше.

Джанис се надигна от Ева, която псуваше на испански.

— Добре го подреди, братче — каза. — Ей, Боби! Двамата със Стив сме страхотен тандем, нали?

— Не сме тандем. — Стив тръсна китката си, но болката не минаваше.

— Ние сме Христови воини — блажено заяви Джанис.

Мирон се изправи целият разтреперан, държеше се за челюстта. Каза нещо от рода на „шъ жъведъ шъдебно дело“.

Полицейската сирена го заглуши.

— Трябва да се разделим — каза Джанис и тръгна към пикапа.

— Чакай, сестричке. Остани за ченгетата. Може да имам нужда от свидетел на моя страна.

— Ако някой отвежда в плен, и той в плен ще отиде — каза тя безстрастно, като зомбирана евангелистка. — Защото съдът е немилостив към оногова, който не е показал милост.

— Хубава проповед. Какво означава?

Тя тръсна туловището си на шофьорската седалка на калнозеления си пикап и запали двигателя.

— Оправяй се сам, братче.

26Наречи ме безотговорен

Виктория реши, че трябва да е едновременно деликатна и дипломатична. Можеше да каже: „Не одобрявам това, че си ударил Мирон Голдбърг“. Или може би: „За човек с висящо обвинение за побой поведението ти може да се приеме за доста неблагоразумно“.

Но накрая каза:

— Държиш се като дете! Непослушно егоистично дете.

— Стига, Вик. Опитвах се да ги помиря.

— Вероятно си виновен за нарушаване на частна собственост. И определено за нападение и побой.

— Ще се справя. Ченгетата ме разпитаха, после отидохме да пием кафе в „Криспи Крим“.

— Значи не са ти предявили обвинения?

— Още разследват.

— Трябва да говоря с доктор Голдбърг — каза тя. — Да се опитам да го убедя да не подава жалба.

— Аз трябва да го съдя. — Стив вдигна подутата си дясна ръка. — Моята китка е изкълчена.

Киснеха в задръстването на Саут Бейшор Драйв. Беше мрачна есенна сутрин. Слава богу, Стив беше вдигнал гюрука на мустанга, иначе косата й щеше да заприлича на парцал за под. Опитваха се да се придвижат до Коконът Гроув на сутринта след появата на Джанис, спипването на Боби и отърваването на ареста от Стив.

„Още един ден от сагата на семейство Соломон. Дали мястото ми е тук?“

Стив беше като акробат на трапец, който изпълнява номера си без предпазна мрежа. Рано или късно щеше да падне. Щеше ли да го хване, или той щеше да я размаже?

„Добре де, ако Стив е акробат, аз какво съм?

Момичето с трико, което язди изправящия се на задни крака слон?

Не, бедното момиче, което следва слона с метла и лопата“.

Беше взела метафората с цирка от Марвин Умника, осемдесетгодишния водач на Съдебната банда, върл почитател на Стив. Марвин веднъж й беше споделил защо следва Стив от зала в зала.

— Със Стиварино е като в цирка. Никога не знаеш дали десетина клоуни няма да се изсипят от някоя малка жълта кола.

Но съдебните изпълнения на Стив обикновено бяха планирани и имаха някакъв смисъл дори и да бяха на границата на етичността. Последните му изстъпления — нападението над Арнолд Фрескин и сега над Мирон Голдбърг — караха Виктория да си мисли, че е станал неконтролируем.

— Как е Боби? — попита тя.

— По-добре според мен. Успокои се.

— Искаш ли аз да поговоря с него? За момичетата имам предвид.

— Вече говорих. Цяла реч за това как трябва да е джентълмен и да уважава момичетата. Казах му и че съм разочарован, че не ми е казал, че наркоманката Джанис се е появила отново.

Тя го стрелна с поглед.

— Не я нарекох така де — побърза да се оправдае той. — Казах „любящата ти майка“. „Как можеш да се виждаш тайно с любящата си майка?“

— Карай по-кротко с него, Стив. Много му се насъбра.

— И на мене също.

Стив наду клаксон на един хамър, който се опитваше да запуши движението на моста Гроув Айл.

— Кретен! Мисли си, че пътят е негов, защото бронята му е голяма.

„Супер — помисли си Виктория. — Точно от това имаме нужда. Пътно произшествие“.

Стив свали прозореца от нейната страна, наведе се и изкрещя:

— Хей, ти! С голямата кола и малката пишка!

Виктория дръпна ръката му и натисна копчето, за да затвори прозореца.

— Какво ти става! Не знаеш ли, че много от шофьорите в Маями са въоръжени!

Той пусна радиото.

— Не, но съм сигурен, че ти знаеш.

— Поведението ти напоследък просто не подлежи на описание.

— Пробвай все пак.

— Като начало, си едновременно безотговорен и безразсъден.

Стив хвана някаква спортна станция; домакинът и гостът спореха дали Шакил О’Нийл е по-добър играч от Уилт Чембърлейн. Накрая постигнаха съгласие, че Уилт бил забил повече кошове и повече мацки.

— Би ли я сменил, ако обичаш? — попита Виктория.

— Харесва ми. Това ли значи да си безотговорен и безразсъден?

— Незрял.

— Милият Бигбай не слуша спортни радиостанции, нали?

— Това пък откъде го измисли? Какво общо има Брус?

— Не знам. Просто изведнъж се сетих за него.

Пред тях имаше раздвижване и те се преместиха със сантиметри покрай болница „Мърси“ по пътя към центъра. Странно, помисли си Виктория. Снощи и майка й бе споменала Брус. Виктория се оплакваше от Стив и това колко обича неприятностите. Странно, но Кралицата го беше защитила. Какво точно беше казала? Не можеше да се сети.

Стив пришпори мустанга и каза:

— Милият скучен Брус Бигбай.

„Мили Боже!“

Горе-долу по същия начин се беше изказала и Кралицата.

„Стив може да те побърква, но ти го обичаш. И често казано, е много по-забавен от тъпия скучен Брус“.

— Говорил си с майка ми?

— Защо да говоря с нея? Тя ме мрази.

Виктория се пресегна и смени станцията. Прозвуча проклетата музика на Стив по „Маргаритавил“. Джими Бъфет пееше „Остарявам, но не пораствам“. Поредният химн на плажния бард във възхвала на лежерния живот.

Виктория натисна друго копче и от колоните се чу плътен мъжки глас:

— Излезе двайсет и третата допечатка на „Погрижи се за Нумеро уно“. Така че идете на сайта на доктор Бил и си поръчайте книгата още днес. С всяка покупка получавате безплатна шапка на доктор Бил с надпис „Аз съм пръв“.

— Ще го сменя — каза тя и посегна пак.

— Недей, да видим с кого ще се заяжда днес.

— А, сега, специален бонус за вас. Чували сте как доктор Бил предписва лекарство против пристрастяване, нали? Много работа. Воля. Разчиташ само на себе си. Забравяш всичко друго. Не си губиш времето да слушаш за проблемите на другите. Нашата гостенка сама си е помогнала, вие също можете. Помнете, приятели, че „аз“ започва с главно

— Какво е намислил пък сега? — попита Стив.

— Днешната ни гостенка е жена, която е обърнала живота си. Жена, която е била затънала в престъпления и наркотици и съзнателно е взела решение да по търси силата в себе си. Добре дошла на Джанис Соло мон!

— О, ужас! — Стив наби спирачки.

— Нямаше да се справя без теб, доктор Бил. Ти ме вдъхнови.

— Много мило от твоя страна, Джанис. Но ти постигна всичко сама. А сега разкажи живота си на слушателите ни: за детството в разбитото си семейство, за пропадането и наркотиците и за възстановяването ти…

— Пълни глупости! — ядоса се Стив.

— Идваш у дома, за да си върнеш сина, когото обичаш.

Думите подействаха на Стив като двоен удар — кроше с едната, кроше с другата ръка — и продължиха да отекват в главата му.

— Синът, когото обича? — изръмжа Стив. — Без малко щеше да убие Боби!

— Да си върнеш сина, който ти е бил отнет незаконно.

Стив натисна газта и направи обратен завой, гумите изсвириха.

— Какво правиш? — попита Виктория.

— Отиваме в радиото. Няма да го оставя да му се размине.

— Не можеш да играеш на негов терен. Спомни си последния път, когато излезе в ефир.

— Нямам избор. Кригър подготвя нещата за дело за попечителство. Трябва да го изоблича.

— Дразни те. Иска ти да му се нахвърлиш.

— Добре. Щом иска бой, ще си го получи. Джанис също.

„Типично за Стив — помисли тя. — Хвърля се слепешката в опасността, никога не мисли за последствията“.

Потъна в седалката, когато мустангът изсвири на завоя на Седемнайсето авеню на път към Дикси Хайуей. Стив беше прав за едно.

„Изобщо не прилича на Брус“.

Брус носеше чадър дори когато прогнозата беше за слънчево и ясно време. Стив караше сърф по време на гръмотевична буря, с мачта насочена към небето, и предизвикваше Зевс да го порази с гръмотевица.

„Точно сега милият скучен Брус щеше да ми е добре дошъл“.

По радиото Джанис се пенеше колко много й липсвал синът й, когато била в затвора, и как, сама в килията, си обещала да се изчисти, за да може да се прибере у дома и да отгледа момчето.

— Брат ми направи каквото можеше, докато ме нямаше. Но той е ерген, няма деца. А и самият той е доста незрял.

— Ева Браун сред майките критикува родителските ми способности — измърмори Стив.

— Брат ми в никакъв случай не може да направи това, което мога аз.

— Правилно. В никакъв случай не бих зарязал момчето и не бих го оставил за малко да умре от студ.

— Стив, не прави глупости, моля те!

— Аз съм майката, а нищо не може да се сравни с майчината любов.

— Няма да правя глупости — отвърна Стив.

— Толкова искам да наваксам изгубеното време.

— Но едно ще ти кажа, Вик. Ще я убия, но няма дай дам да вземе Боби.

27Убийте всички адвокати

Когато влязоха, доктор Бил тъкмо довършваше поредната реклама на един от продуктите си — колекция от седем сидита, озаглавена: „Стига сте целували задници, почнете да ги ритате“. През стъклото Стив виждаше как Кригър и Джанис, със слушалки и микрофони, взаимно си четкат еготата.

— Добре дошла отново на Джанис Соломон, една наистина смела жена, която е взела живота си в собствените си ръце — обяви Кригър. — Джанис, разкажи на слушателите ми как го направи.

— Докато седях в килията, прочетох всичките ти книги, до една — отвърна Джанис. — „Погрижи се за Нумеро уно“ ме накара да осъзная, че трябва да обичам себе си. Когато в края на краищата издигнах себе си на пиедестала — това е трета глава, — осъзнах колко много се нуждае синът ми от такъв ценен човек като мен.

— Браво, момиче! — ентусиазира се Кригър.

— Какво момиче бе? — възмути се Стив. — Социопат поздравява мъчителка на деца.

— Да се махаме оттук — каза Виктория.

— Разкажи ни за детството си, Джанис — подкани я Кригър.

— Като момиче бях скаутка и помагах доброволно в болницата. Участвах в играта „Угоди на другите“.

— Четвърта глава — каза Кригър. — Да угаждаш на другите е заблуда. Алтруизмът е за неудачниците. Да угаждаш на другите е загуба на време.

— Точно това правех. Печах сладки за инвалиди и гледах децата на бедни семейства без пари. Никога не питах вътрешното си аз. Така и не се научих да казвам: „Аз съм нумеро уно“. Така че естествено колкото повече давах, толкова повече ме използваха. Особено момчетата.

— Добродетелните хора правят само лоши неща — съгласи се Кригър. — Няма ненаказано добро.

— Така стана и с брат ми Стиви.

— Редовните слушатели си спомнят Стив Соломон, друг член на семейството с доста противоречиво минало — вметна Кригър.

— Прав си, доктор Бил.

— Е, като говорим за Мошеника — Кригър махна към стъклото, — ето го и брат ти. Влизай, Соломон. Да направим семейна сбирка.

— Не, Стив — каза Виктория. — Моля те, не го прави.

— Трябва, Вик. Вътрешното ми аз така казва.

След дванайсет минути, точно след промоцията на новата видеоигра на Кригър „Прекарай съседа“, Стив слушаше как психиатърът сам си прави четки.

— Бил съм експерт в доста дела за попечителство — каза Кригър.

„Да. Делото на покойната Нанси Лем като начало“.

— Поправи ме, ако греша, адвокате, но съдът не предпочита ли майките пред бащите, да не говорим за вуйчовците?

— Само при много малки деца — отвърна Стив. — И то не когато майката е видимо непригодна.

— „Видимо непригодна“. Доста грубо от твоя страна. Значи не вярваш в реабилитацията, адвокате?

— За Джанис ли става дума, или за теб?

— Наистина ли искаш да навлизаме в това, Соломон? Защото ще съм принуден да те попитам дали лошото ти представяне в моя случай не доказва, че си „видимо непригоден“ адвокат?

— Джанис не става за майка и мога да го докажа.

— Ще имаш тази възможност, адвокате.

— Кригър, защо не спреш да си вреш носа в семейните ми дела?

Джанис, която седеше до него, се разсмя:

— Късно е, братче. Доктор Бил ще свидетелства в моя полза.

— Нямам търпение да го подложа на кръстосан разпит — каза Стив.

— Нови адвокатски номера ли? — попита Кригър. — Шикалкавене и баламосване. Нищо чудно, че Шекспир е казал: „Да убием всички адвокати!“

— Един Шекспиров злодей го казва — отвърна Стив, спомнил си по чудо една отдавнашна лекция по литература в университета. — Касапинът Дик го казва в една от пиесите за Хенри Някой си. Съзаклятниците искат да свалят правителството, така че решават първо да избият адвокатите, за да им е по-лесно. Вадиш думите от контекста, така както изкарваш и сестра ми светица.

— Пак увъртания! — скастри го Кригър. — Пак хитри номера и фокуси. Да, така е: да убием всички адвокати, преди те да са ни убили.

Джанис се наведе към микрофона.

— Мисля, че Стив е способен на убийство. Когато отвлече Боби, счупи главата на Руфъс Тигпен.

— Не съм отвличал Боби. Спасих го от кучешката колиба, в която го беше заключила.

— Ако в бараката бях аз, а не Тигпен, и моята глава ли щеше да счупиш? — предизвика го Джанис.

— Няма да отговоря на това.

— Чухте ли, уважаеми слушатели?! — обади се доволно Кригър. — Мошеника се позовава на Петата поправка.

— Лайнар! — Стив удари с ръка по масата.

— Моля те без ругатни и гневни изблици, адвокате. Джанис, да повикам ли охраната?

— Не ме притеснява — отвърна тя. — Когато бяхме малки, го спуквах от бой.

— Да — отвърна Стив. — Пак беше с десет кила по тежка от мен.

— Трябва да ми благодариш. Как иначе щеше да се научиш да бягаш толкова бързо? — Джанис сниши гласа си, сякаш се канеше да сподели голяма тайна. — Карах го да яде тортички от кал.

— Задръж мисълта си, а вие не сменяйте станцията — разпореди се Кригър. — Продължаваме веднага след новините. — Посочи апаратната и свали слушалките си.

— Страхотно шоу! Соломон, ако искаш, покани и госпожица Лорд да дойде при нас. Ще ми се да я поразпитам за теб.

— Защо да не поговорим за теб? — попита Стив, докато новинарят буботеше във високоговорителите. — За теб и Аманда.

— Какво има да говорим? Спасих горкото момиче, както ти твърдиш, че си спасил племенника си.

— Не, не си. Убил си майка й, за да се добереш до нея. Ти си откачен педофил.

— Самозаблуда и истерия. Да не забравя да го отбележа в доклада си.

В същия миг в студиото влязоха двама униформени полицаи. Стив имаше натрапчивото усещане за дежа-вю. Веднъж вече го бяха арестували тук, за нападение над Арнолд Фрескин. Но тези двамата бяха от Маями, не брегови ченгета. Позна ги веднага. Бяха дошли снощи в къщата на Голдбърг и бяха взели показания. Родригес и Тиле. Латиноамериканско ченге и тъмнокожо ченге, точно като по телевизията. Родригес имаше тънки мустачки, а Тиле беше дребен атлетичен афроамериканец, досущ телевизионно ченге ала „Специален отряд“.

— Здравейте, господин Соломон — каза Родригес. — Това сестра ви ли е?

— Да! Арестувайте я, господа. Какво е този път? Притежание на наркотици? Нарушаване на гаранцията? Банка ли е ограбила сутринта?

— Госпожо Соломон — каза Тиле. — Снощи присъствахте ли, когато брат ви удари доктор Мирон Голдбърг по лицето?

— Да, фрасна му един право в ченето.

— Брат ви защити ли ви от доктор Голдбърг?

— Какво искате да кажете? — попита Джанис.

— Доктор Голдбърг заплашваше ли ви с огнестрелно оръжие?

Миг тишина.

— Хайде, Джанис — подкани я Стив. — Кажи им за узито.

— Господин Соломон, моля ви запазете тишина — каза Тиле.

— Доктор Голдбърг не правеше нищо — отвърна Джанис. — Стив се засили и му заби едно кроше.

— Това е лъжа! — Стив се надигна от стола си, но Родригес го сграбчи за рамото и го завъртя. Тиле му закопча белезниците, преди Стив да успее да каже, че иска да се обади по телефона.

Кригър натисна едно копче и изкрещя на тоноператора:

— Прекъсни новините! Предаваме на живо. Щатът срещу Соломон. Втора част.