Убий всички адвокати

14Кривата пътека

Беше минала седмица след мазалото на рождения ден. Студен фронт се спускаше от Канада. Портокаловите горички на север бяха увити, за да не измръзнат. Телевизионните репортери носеха цветните си якета и предупреждаваха хората да приберат кучетата, котките и папагалите си. Още по-голям студ беше свил кантората на Соломон и Лорд.

Докато караше към офиса, Стив връщаше назад събитията от изминалата седмица. Голямото застудяване беше почнало на път към вкъщи след вечерята с Кралицата. Бяха минали покрай пристанището; яхтите бяха строени в права редица като флотата в Пърл Харбър. И изневиделица подмолна атака:

— Държа се направо отвратително с майка ми — каза Виктория.

— Не и след като разбрах, че ще забогатее.

— Обеща да бъдеш мил. После направи всичко възможно да се държиш ужасно.

„Ужасно“ беше думата за деня, реши Стив. Дума, несъмнено предадена от Кралицата на Принцесата подобно на наследствена огърлица.

— А с Карл Дрейк се държа чудовищна — продължи тя.

— „Чудовищно“ е малко пресилено, Вик.

— Добре. Невъзпитано и грубо.

— Често груб, но рядко скучен. Такъв съм аз. Колкото до Дрейк, нямам доверие на мъж с лакирани нокти и измислен акцент.

Тя го изгледа втренчено достатъчно дълго, за да се замисли за стратегическо отстъпление.

— Добре. Добре. Ако съм обидил някого, съжалявам.

Дори и половинчатото извинение не я умиротвори.

Сега обаче, седмица по-късно, очакваше двата студени фронта — канадският и епископалният — да отминат.

Караше стария мустанг сам по морската магистрала, със свален гюрук въпреки студа, слушаше как Джими Бъфет пее „Джамайка Мистайка“ и правеше повторна инвентаризация на изминалите седем дни. С Виктория бяха прекарали времето в тичане до съда и обратно, бяха подавали искове и търсили ново жилище… и не се бяха любили. Виктория не беше преспала у тях нито веднъж, истински световен рекорд по въздържание. Стив на няколко пъти подхвърли небрежно за романтична вечеря и го отрязаха три вечери поред. Виктория имаше други ангажименти: вечеря с Джаки Тътъл, пазаруване с майка си, дори ровене в законите — най-тъпото възможно извинение.

Той се обади на баща си да му прави компания, но старецът беше в Кийс и напразно се опитваше да открие изчезналия капитан Оскар Делафуенте. Стив се надяваше само Хърбърт да вдига достатъчно олелия, та мълвата да стигне до Кригър.

Тъй като се чувстваше самотен, се надяваше да прекарва повече време с Боби. Можеха да наемат автомат за бейзбол в парка и да поудрят малко топки. Но хлапето все беше заето с Мария. Момичетата все така правеха: откъсват момчетата от теб и им пречат да спортуват. Поне му беше помогнал да свали снимките на племенницата Аманда от телефона му.

— Яка мацка — заяви Боби, когато ги разпечата.

— На колко мислиш, че е?

— Стара е. На двайсет, може би.

Чак вчера Стив се опита да въвлече Виктория в разговор за Кригър и Аманда.

— Как мислиш? Племенница, приятелка или нещо друго?

— Какво значение има?

— Трябва да събера за Кригър всичко, което мога. Знанието е сила.

— А-ха.

— Стига, Вик. Моля те за помощ. Бива те да преценяваш хората. Удивително е как си подбираш съдебните заседатели.

— О, моля те. Прозрачен си.

— Нали точно това ти казвам. Разбра, че се опитвам да те лаская. Но казаното от мен си остава вярно. По-добра си при подбора на съдебни заседатели от мен. Така че кажи ми, когато гледаш Аманда, какво виждаш?

Тя въздъхна и явно се замисли.

— Горнището, с което е облечена, е конфекция от „Гап“ или „Виктория Сикретс“. Но джинсите бяха „Тру Релиджън“. Много скъпи. А обърна ли внимание на чантата й?

— Трябваше ли?

— Не знам как може да не я забележиш. С цвета на киви. Алигаторска кожа. Вероятно „Нанси Гонзалес“. Най-малко хиляда и петстотин долара.

— Познавам един човек, който ще ти донесе цял алигатор за стотачка.

— И сандалите с десетсантиметрови токчета…

— Премери ли ги?

— Мога да преценя. „Маноло Бланки“ са. Ще ти призлее, ако ти кажа колко струват.

— Много добре, Вик. Браво.

— Защо?

— Защото всички тези долари са добавена стойност към гаджето на пич с пари.

— Какво невероятно сексистко изказване. Може Аманда да си е спечелила парите. Може да е модел. Или да има клиентска карта в „Сакс“ и да ползва намаление. Или пък да работи за чичо си Бил.

— Бил Кригър има една сестра с двама сина. А самият той никога не се е женил. Няма племенница.

— Щом като вече знаеш…

— Исках да разбера ти какво си видяла. Търся начин да вляза в главата на Кригър.

— И си мислиш, че приятелката му ще ти помогне? — попита тя скептично.

— Ами ако й докажа, че е убиец?

— Никога няма да ти повярва.

— Може да се сближа с нея, да докажа, че съм надежден.

— Как?

Дари я с най-размазващата си усмивка на жиголо.

— Като използвам целия си чар.

— Това плюс една бейзболна бухалка ще свърши работа.

— Имаш ли по-добра идея?

— Дори да предположим, че успееш да откриеш Аманда и се опиташ да се сближиш с нея, първото нещо, което ще направи, е да каже на Кригър.

— Може да не се окаже толкова лошо. Особено ако го накара да се разгорещи още повече.

Виктория го погледна с един от онези погледи, които можеха да изсушават петунии.

— Значи сега ще забиеш гаджето на Кригър с надеждата, че той ще разбере. В същото време искаш да го накараш да повярва, че събираш улики за убийство срещу него. Защо не вземеш да му запалиш и къщата?

— Трябва да направя нещо. От деня, в който просна онази риба пред вратата ми, съм в отбранително положение. Всички обиди по радиото. Завоалираните заплахи към теб, Боби и баща ми. Дори появата му в ресторанта. Проправя си път в живота ни, а аз няма да го пусна. Трябва да го изкарам от равновесие, да го принудя да направи ход, който не е планирал.

— Когато Кригър направи ход — напомни му Виктория малко раздразнено, — обикновено някой умира.

Стив наближи терминала за ферибота към Фишър Айланд. Престрояваше се непрекъснато, опитваше се да намери най-бързия път през залива. Умът му се връщаше към вечерята в „Джо“, към повода за схватката им с Виктория. Добре де, не се беше държал кой знае колко добре, но половината вина беше на Кралицата. Самото й присъствие беше достатъчно, за да разбуди сарказма в него.

Кралицата и Принцесата.

Мъжете винаги предупреждават да огледаш добре майката на момичето, за да разбереш как ще изглежда приятелката ти след трийсет години. Е, нямаше проблем. Дори и без изкуствените подобрения Кралицата още беше апетитно блюдо, ако използваше един от изразите й.

Ами характерът? Дали дъщерята наследява и него? Виктория явно беше отхвърлила ценностите на майка си. Беше зарязала богатия Брус Бигбай и беше отблъснала домогванията на смъртоносно опасния и също толкова богат Джуниър Грифин. Привързаността и самоотвержеността й към Боби почти се равняваха на неговите собствени.

Но в търсенето на място за живеене беше изникнало нещо притеснително. Защо Виктория го тласкаше към седемцифрени апартаменти в луксозни небостъргачи и малки имения? Ако купеха нещо, което не им беше по силите, „Соломон и Лорд“ трябваше да почнат да ухажват банки, застрахователни компании и други добре подплатени клиенти.

„Това ли е тайният й план? Може да са в комбина с Кралицата?“

Дали тук не се задействаше някакъв тайнствен генетичен фактор? Невидима бомба със закъснител, материалистичен ген, вплетен в семейното й ДНК. Може би стигаше чак до сър Франсис Дрейк, който нападал испанските галеони заради златните им дублони.

Миниван с мичиганска регистрация кривна в неговото платно и го засече. Стив наду клаксона, после задмина кретена. След пет минути щеше да е в офиса, да заобикаля анорексични модели и да тича към стълбите. Чудеше се дали Виктория вече е дошла. Обикновено идваше преди него и когато той пристигнеше, вече имаше готово кафе и свежи лилии във вазата.

Но миналата седмица тя беше тази, която закъсняваше. И не само това, бе необичайно мълчалива. Не го тормозеше, още един лош знак. Онзи ден беше облякъл стара тениска с надпис: „Моля, простете ми, отгледан съм от вълци“. Никаква реакция от Принцесата. На следващия ден надписът гласеше: „О, не! Писна ми да уча вече!“ Пак нищо. Тази сутрин си беше сложил костюм и вратовръзка. Костюмът беше приятелски кафяв, а не делово тъмносин или сив. Не се беше изтупал заради Виктория, трябваше да се яви в съда следобед. За да изслуша обвинението по делото „Щатът срещу Соломон“.

Но сега всичките му мисли бяха насочени към Виктория. Трябваше ли да се тревожи от мълчанието й? Къде бяха искрите? Къде беше парата? С викове и бяс можеше да се оправя. Но с мълчание и безразличие — не. Стив знаеше от опит, че когато една жена потъне в мълчалив размисъл, е най-добре да се подготвиш за промяна в океана, за обрат в приливите и отливите. Какво ставаше? За какво, по дяволите, си мислеше тя?

Докато караше миникупъра си по магистралата, Виктория забеляза Стив малко по-напред в мустанга — с развята от вятъра коса. Защо гюрукът беше свален в такъв студен ден? Защо трябваше все да е наопаки? Чу клаксон, знаеше, че е неговият, видя как сви рязко наляво и задмина един миниван с мичиганска регистрация.

Ето ги, Соломон и Лорд, движеха се в една посока, но караха в различни платна. С различна скорост. И се канеха да поемат по различен маршрут.

„Дали това не е някаква метафора на живота ни?“

Щеше да продължи по Пета чак до брега и да завие надясно по Оушън Драйв. Един завой и сградата на „Манекените“ щеше да е на две преки разстояние. Стив щеше да се отправи на юг по Алтън, щеше да завие наляво по Четвърта, надясно по Меридиан и пак наляво по Трета.

„Защо винаги избира криволичещия път?“

По презумпция посоката им беше една и съща… но дали беше така? Обичаше Стив, но понякога наистина се чудеше защо. Можеше да я извади от кожата й. Обикновено заяжданията му с майка й не я притесняваха толкова. Господ беше свидетел, че Айрини сама допринасяше доста за държането му. А и на Кралицата й харесваше да чопли Стив също толкова, колкото и на него да й се отплаща за услугата.

„Но беше рожденият й ден!“

А и как само се държа с Карл Дрейк! Майка й наистина държеше на него, а Стив на практика го нарече измамник. Колкото до плячката на сър Франсис Дрейк, естествено звучеше малко като приказка. Но Дрейк каза, че щял да даде на Кралицата някакви поверителни документи, които щели да дадат отговор на всички въпроси. А и тя нямаше да дава никакви пари. Така че какво толкова? А може и да беше истина. Някои хора отиват на гаражна разпродажба и купуват Джаксън Полак за десет долара.

Видя как пред нея мустангът на Стив зави по Алтън, точно преди светофарът да светне от жълто на червено. Да, минаваше по обиколния си маршрут. Реши да не ходи в офиса. Щеше да иде до Лъмнъс Парк и да се поразходи покрай океана, да помисли малко.

Дали Стив изобщо разбираше проблема? Или изобщо не си даваше сметка колко застрашена е връзката им?

15Делото с претоварения равин

— Дайте да се изясним — каза Стив. — Равинът е закъснял за сватбата ви.

— И ни причини емоционален стрес — изписка Шийла Минкин.

— Което ни струваше хиляда долара отгоре за алкохола — добави Макс Минкин, новоизлюпен младоженец. — Трябваше да започнем приема преди сватбата. Знаете ли колко струва една бутилка в „Риц-Карлтън“?

Стив не знаеше и не го беше грижа. Искаше само да разбере основните факти по това равиноуличаващо дело и после да тръгне към съда, за да чуе собственото си обвинение. Нямаше да е зле, ако собственият му адвокат — многоуважаемата Виктория Лорд — се появеше, за да е в час и тя.

„Къде, по дяволите, е тя?“

През последните две минути Стив беше научил, че Макс е брокер в ситито, а Шийла е личен консултант в „Нийман Маркъс“ в Бал Харбър. Булката и младоженецът бяха прехвърлили трийсетте и бяха добре облечени. Стив реши, че делото заслужава петнайсет минути от времето му, двайсет, ако двойката му харесаше. Дотук не ги харесваше.

Седяха във вътрешния офис на „Соломон и Лорд“.

Североизточен вятър беше заменил мекия карибски бриз и стъклата на прозорците дрънчаха. От другата страна на уличката, на балкона на апартамента, в който живееше метъл бандата от Тринидад, вятърните камбанки се удряха една в друга и звъняха като цимбали. Все пак това беше за предпочитане пред половин дузина голи до кръста мъже със сплъстени кичури, които блъскат с пръчки по разни тигани. В приемната Сеси Сантяго се вдигаше от лежанката, пъшканията й се смесваха с дрънченето на металните лостове върху поставката.

— Три часа закъснение — продължаваше Шийла Минкин. — Равин Финсерман се появи с три часа закъснение и миришеше на алкохол.

— Обърка имената ни по време на церемонията — включи се и Макс Минкин. — Това също струва нещо, нали?

Стив опита да се съсредоточи. Работата беше лайняна, без съмнение. Но понякога можеше да поискаш обезщетение в писмен вид…

„Клиентите ми са пострадали в резултат на проявената от Вас немарливост“.

И човекът кихва пет хилядарки, за да му се разкараш от главата. Една трета правеше 1666,57 долара. Не беше лоша надница за деня, нищо че се налагаше да слуша как младоженците Минкин се тръшкат и стенат, мрънкат и се вайкат.

— Първо каза, че бил попаднал в задръстване заради турнира по тенис. После спомена, че празненствата по случай Пурим се били проточили в Авентура. Но аз направих малко проучване.

Шийла Минкин направи пауза, сякаш очакваше ръкопляскания.

— Големият хитрец се е полакомил. Имал е втора сватба в хотел „Дипломат“ в Халандейл и трета в Църквата на Малките цветя в Гейбълс.

— Католическа църква?

— Смесен брак — обясни Шийла. — Реформата на Финстерман.

— Хиляда долара за, допълнителна пиячка — повтори Макс Минкин. — Чичо ми Сол така се накваси, че ощипа леля Сади вместо шаферката.

— Трябва да ви кажа — отвърна Стив, — че с подобно дело няма да изкарате големи пари. Щетите не са кой знае колко сериозни.

Работеше клиентите си. Подготвяше ги за джобни пари. И се надяваше да ги разкара от кабинета си колкото се може по-бързо.

— Ами емоционалният ми стрес? — настоя Шийла. — Разридах се, когато оркестърът засвири „Хава Хагила“.

— Много булки са подложени на напрежение и стрес. — Стив се правеше на адвокат на дявола, като дяволът беше противниковият адвокат.

— Има и още. Кажи му, Макс.

Съпругът й се изчерви, но не обели нито дума.

— Добре, тогава аз ще му кажа. Макс не можа да го вдигне през нощта. Апартамент за шестстотин долара в „Риц-Карлтън“ и той не можа да го вдигне. Младоженец в първата си брачна нощ! Има си правен термин за това, нали?

Угризения за прахосаните пари, помисли си Стив, но на глас каза:

— Нарушаване на съпружеските права.

— Точно така. Не се възползвахме от съпружеските си права два дни. Това твърдо са си щети, нали?

„По-скоро в случая става дума за «меки щети»“.

— Това е проучвателен иск — каза Стив, опитваше се да говори като печен адвокат. — Просто не искам да си мислите, че става дума за много пари.

Вратата се отвори и Виктория влезе. Със зачервени от вятъра бузи. Това означаваше, че не е слязла директно от колата. Беше вървяла. Сама. Както правеше, когато беше притеснена. Лош знак. Имаше нужда от Виктория на толкова много различни нива, а ето че тя се беше самовглъбила и не се интересуваше от него.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — тихо се извини Виктория. — Стив, не трябва ли да тръгваш към съда?

— Трябва да тръгваме и двамата.

— Имаш ли нужда от мен? Нали всичко е уредено?

Вярно беше, изслушването щеше да трае само пет минути. Прокуратурата се беше съгласила да намали обвиненията до непристойно поведение, Стив нямаше да оспорва и щеше да се запише на курс за овладяване на гнева. Присъдата щеше да бъде задържана и когато Стив се сдобиеше със свидетелство, в което пишеше, че е нежен като котенце, досието му щеше да бъде изтрито. В буквален юридически смисъл нямаше нужда Виктория да стои до него в съда, но му се искаше да е там. Да го каже беше нещо друго. Нямаше да се моли.

— Не, няма нужда да идваш, Вик. Защо не довършиш тук?

Представи я на Макс и Шийла Минкин и описа фактите, които обобщи като „шокираща проява на некомпетентност от страна на равина“.

— Да, шокираща — съгласи се Виктория с едва доловима нотка на сарказъм, извърна се към влюбените гълъбчета и каза:

— Сигурна съм, че ще успеем да ви осигурим справедливо и честно обезщетение.

— Майната й на справедливостта! — отвърна Шийла Минкин. — Искам да тикнете топките на този равин в менгеме и да го накарате да крещи.

16Безредици в съда

Хари Карауей, младо ченге от Маями Бийч, караше сегуея10 си по Оушън Драйв и изглеждаше като пълен кретен с късите си зелени шорти и тъмните очила.

— Добро утро, Стив! — опита се да надвика бръмченето на возилото си.

— Мръсния Хари — изкрещя в отговор Стив. — Хвани ли някой невъзпитан пешеходец днес?

— Не, сър. А ти пусна ли някой престъпник?

— Денят още не е свършил.

Ченгето махна, даде газ и избръмча по улицата.

Не стигаха велосипедите, помисли си Стив, на които ченгетата въртяха педалите нагоре-надолу по Линкълн Роуд с впитите си фланелки и брезентови шорти и флиртуваха със загорелите туристки. Тъпите сегуеи вече бяха прекалени. Ченгетата трябваше да яздят харлита или да карат грозни фордове.

Скочи на мустанга и се отправи към сградата на криминалния съд.

Сам.

Виктория беше напуснала кораба. Не че не можеше да се оправи и сам. Но той никога нямаше да я остави сама, ако ситуацията беше обратната. Разбира се, никога нямаше да е обратната. На Виктория никога нямаше да й се наложи да ходи в съда да обжалва извършено от нея престъпление. Но като оставеше това настрани, той се зачуди какво всъщност става. Докато наближаваше съда и слушаше „Инкомюникадо“ на Джими Бъфет, който пееше как кара сам на път с дупки, Стив отново си зададе същия въпрос: „Какво става, по дяволите?“

— Какво готвиш, Кадилак? — попита Стив, щом влезе в двора на съда.

— Ребърца от малко прасенце, супа от овнешка опашка и крокети с шунка — отвърна Кадилак Джонсън, възрастен чернокож с огромен гръден кош и прошарена къдрава коса.

Стив спря пред тезгяха на „Суит Патейтоу Пай“: караваната си беше постоянно паркирана в двора. Кадилак, бивш блус музикант, бивш клиент и настоящ почетен собственик на „Пай“ — официално се беше пенсионирал — плъзна към него чаша кафе от цикория.

— Искаш ли да ти запазя едни ребърца, господин адвокат?

— Не, вече съм вегетарианец.

— Да бе, а аз пък съм републиканец. — Кадилак си наля кафе. — Чу ли доктор Бил по радиото тази сутрин?

Стив повдигна рамене.

— Слушах Мендик Бясното куче да говори за футбол и Джими Бил да пее за текила.

— Докторът говореше за теб.

— Знам. Соломон Мошеника. Стив Змията.

— Нищо подобно. Днес каза, че си имал психични проблеми, с които трябвало да се пребориш, но иначе си бил добър човек.

— Шегуваш се.

— Да пукна, ако лъжа.

След пет минути Стив вървеше по коридора на четвъртия етаж и се разминаваше с ченгета, надзорници, съдебни пристави, лихвари, които раздаваха гаранции, приятелки и майки на навярно невинните орди, които бяха развеждани с белезници от тунела на затвора към стаичките за обвиняеми.

— Хей, хлапе! Задръж конете!

Марвин Менделсон Умника влачеше крака след него. Дребен спретнат мъж около осемдесетте. Имаше добре поддържани мустаци и лъскава гола глава. Черните му очи бяха прекалено големи за тясното лице, а светлосиният му небрежарски костюм най-вероятно беше последен вик на модата през 70-те.

— За къде си се разбързал, Стиви? Не могат да започнат делото без теб.

— Още ли четеш съдебния календар, Марвин?

Дребосъкът повдигна рамене.

— „Щатът срещу Соломон“. Нападение и побой. Пред сбръчканяка Шуорц.

В осем часа всяка сутрин Марвин Умника можеше да бъде видян как прелиства разпечатките, закачени на таблото пред всяка съдебна зала. Като неформален лидер на Съдебната банда, група пенсионери, които предпочитаха процесите пред телевизията, Марвин избираше кои дела да гледат.

— Къде е госпожица Лорд? — попита сега.

— Нямам нужда от нея — отвърна Стив.

— Мишегас11! Разбира се, че имаш нужда от нея.

— Всичко е уговорено.

— Да знаеш едно: човек, който се представлява сам, има шмендрик12 за клиент.

— И шлемиел13 за адвокат?

— Точно така.

Наближиха вратата на съдия Шуорц и Марвин каза:

— Е, чу ли доктор Бил днес?

— Явно аз съм единственият човек в града, който не го слуша.

— Разправяше хубави работи за теб. Че имаш прекрасна приятелка. И че като съдел от собствения си опит, един мъж трябвало да има и хубави качества, щом изискана и умна жена намира нещо в него.

— Има предвид себе си, Марвин.

— На разбирам.

— Посланието му е, че двамата с него си приличаме по някакъв начин.

Стив влезе в залата, Марвин го следваше по петите. Вътре цареше „безразборна стрелба“ — терминът на Стив за хаос в процедурния график. Адвокати и ченгета, секретари и клиенти се носеха напред-назад из залата, обвиняемите бяха напълнили ложата на съдебните заседатели, всички говореха едновременно. Безредиците ставаха под председателстването на достопочтения Алвин Елайъс Шуорц, единствения човек в залата, по-стар от Марвин Умника.

Съдия Шуорц седеше на две възглавници — или защото хемороидите му бяха цъфнали, или защото при ръст метър и петдесет и пет трудно можеше да се подаде над банката. На младини бил известен като Царя на дъртите вампири; с възрастта лошотията му се беше засилила. Сега се титулуваше „старши съдия“, което означаваше, че е някъде по средата между медицинските грижи за пенсионери и моргата. Не му беше разрешено да председателства на процеси заради влошения слух, слабия мехур и хроничните газове, но се оправяше с гаранции, искове и договорки.

В момента съдия Шуорц надничаше през бифокалните си очила към някакъв пубер с размъкнати торбести панталони. Кльощаво и със закръглени рамене, хлапето имаше вид на пълен кретен с отворената си уста и празния си поглед. От това, което Стив успя да дочуе, момчето току-що се беше признало за виновно за притежание на марихуана и получи условна присъда.

— Дава ти се втори шанс, разбираш ли това, Хосе? — попита съдия Шуорц.

— Казвам се Фреди, съдия — отвърна хлапето. — Съкратено от Фернандо.

— Ернандо? Като окръг Ернандо? Имам трийсет акра близо до Уики Уаки.

— Фер-нандо! — повтори хлапето.

— Не ми пука дори и да се казваш „фанданго“, Хосе. Ако пак се върнеш тук за плюене по тротоара, ще те пратя право в Рейнфорд, където яките момчета ще използват нежния ти задник за пинята14. Компренде?

— Дърт лайнояд — смотолеви хлапето на испански.

Съдията или не го чу, или не разбра как го нарече, защото започна разсеяно да рови из купищата бумаги.

Стив си проби път към първия ред на галерията и седна до пътеката. Трябваше му секунда, за да си даде сметка, че се намира точно до доктор Бил Кригър.

— Какво, по дяволите…

— Добър ден, Стив!

— Какво правиш тук?

— Няма начин да не знаеш, че свидетелствам от време на време. Смятат ме за доста надежден свидетел.

— Патологичните лъжци обикновено са точно такива.

Не можеше да е съвпадение, помисли си Стив. Първо, Кригър цъфва в „Джо“. После почва да приказва хубави неща за него по радиото. Сега се появява в съда и се прави на умник с тъмен костюм и бургундскочервена вратовръзка. Какво беше намислило това копеле?

— Как е великолепната госпожица Лорд?

— Добре. Как е племенницата ти? Аманда беше, нали?

— Чудесно младо парче, нали?

— Жена — отвърна Стив. — Чудесна млада жена. Само психопатите гледат на хората като на „парчета“.

— Това е просто израз, Соломон. Уверявам те, че няма човек на света, който да цени качествата на Аманда повече от мен. Тя е много интелигентна и разбрана за годините си.

— Как каза, че била фамилията й?

— Не съм казвал.

— И как точно ти се пада племенница?

— Прекалено много въпроси, Соломон. Любопитството е вредно, нали знаеш?

— „Щатът Флорида срещу Стивън Соломон“! — изпя секретарят.

— Обвинението готово ли е да започне? — попита съдия Шуорц.

— Винаги готово, ваша чест.

Гласът дойде от дъното на залата. Един строен афроамериканец с двуреден раиран костюм се запъти с бодра крачка към банката на съдията. Копчетата му за ръкавели — миниатюрни сребърни белезници — потракваха, докато вървеше. Беше около четирийсет и пет годишен, но все още изглеждаше като боксьор средна категория — беше се бил в нея в клуб „Златните ръкавици“ като подрастващ келеш в Либърти Сити15.

Какво ставаше, по дяволите? Пинчър се появяваше на дела, които можеха да му осигурят телевизионно време ли?

Объркан, Стив му прошепна:

— Шугър Рей, какво става?

— Специално дело, което времето няма да заличи.

— И какво му е толкова специалното? — изсъска Стив на прокурора. — Разваляш ли договорката?

— Спокойно, Соломон. — Пинчър се обърна към съдията с усмивката си на политик. — Ваша чест, постигнахме споразумение, без крути мерки.

— Договорихте се пак?

— Ей сега ще кажа как.

— Стига с този проклет бибоп, карай по същество.

Пинчър любезно се поклони пред съдията, сякаш току-що му бяха направили комплимент за кройката на костюма.

— Ваша чест, прокуратурата е готова да оттегли углавните обвинения, а господин Соломон няма да оспорва опит за нападение, като присъдата ще остане висяща до приключването на терапията за овладяване на гнева.

Стив въздъхна. Точно така се беше уговорил с един от заместниците на Пинчър. Но защо шефът беше дошъл лично? Какво му беше толкова специалното на това дело?

— Господин Соломон? — Съдията като че ли го забеляза чак сега. — Не сте ли вие адвокатът, който хвърлям в дранголника от време не време?

— Това също няма да го оспорвам, ваша чест.

— Добре тогава. Да натъпчем плънката в пуйката.

Съдията подкара по протокола. Разбирал ли Стив обвиненията, отправени срещу него? Знаел ли, че имал правото на процес? Доброволно и по собствена воля ли се отказвал от него?

Стив отговори правилно на всички въпроси за по-малко от три минути, съдията зачеркна кутийките във формуляра и подписа заповедта, която Пинчър му подаде. Съдия Шуорц се наведе над документа, като показа на съдебната зала голото си теме, докато четеше:

— Съдът смята, че обвиняемият е напълно вменяем и разбира последствията от отказа от процес, който се приема безусловно. Присъдата ще остане висяща до приключване на терапията за овладяване на гнева под ръководството на Уилям Кригър, доктор на медицинските науки, дипломиран психиатър.

„Какво?“

— Доктор Кригър ще подаде писмено заключенията си в съда след края на гореупоменатата терапия.

„Но това е лудост! Трябва да има някаква грешка“.

— Тогава обвиненията или ще бъдат снети и заличени от протокола, или в случай на незадоволително протичане на гореупомената терапия, обвиняемият ще бъде осъден с оглед на призната вина.

— Чакайте, ваша чест! — извика Стив с все сила, така че старият лешояд да го чуе. — Кригър е осъден престъпник.

— Вече не — възрази Пинчър. — Правата му са възстановени. Доктор Кригър получи препоръки от изправителния отдел за работата си с буйстващи престъпници и лекарската комисия възстанови правата му. Той е пример за реабилитация.

— Той е пример за откачалка — отвърна Стив.

— Чухте какво отсъдих — изсъска съдията. — Престанете да ми се гърчите и вървете да си овладявате гнева.

И удари с чукчето.

— Секретар, следващото дело!

— Няма начин, мамка му! — извика Стив.

— Какво каза? — попита съдията.

— Този път никак не е забавно, ваша чест.

— Не трябва да е забавно. Вие сте престъпник, нали?

— Не, сър. Аз съм адвокат.

— Все същото. Обвинен си, че си нападнал някой си… — съдията наплюнчи показалеца и прелисти папката — Арнолд Фрескин, служител на щата Флорида. — Съдия Шуорц използва краката си, за да отблъсне стола от банката и да се приближи към пръта със знамето на няколко крачки от него. Сграбчи крайчето на щатския флаг и го опъна.

— Какво виждате, господин Соломон?

— Щатския герб, ваша чест. Индианка разпръсва цветя по земята.

— Точно така. В днешно време индианките пръскат чипове в казината. — Съдията пусна флага и се върна до банката. — Мисълта ми, господин Соломон, е, че сте накърнили честта на славния щат Флорида и господин Пинчър великодушно е решил да ви пожали.

— Да, сър, но…

— Никакво „но“. Току-що приключих с това смахнато дело.

— Натопили са ме, ваша чест. Господин Пинчър и доктор Кригър.

— Говорите врели-некипели, господин Соломон. Следващото дело, и Господ ми е свидетел, минавам на него.

Секретарят се провикна:

— „Маями Бийч срещу «Венгартен Деликатесен». Нарушаване на закона за кашерната храна“.

Пинчър сграбчи Стив за лакътя и прошепна:

— Дай по-кротко. Щото Бил яко ти го е забил.

— Ти ме продаде, Шугър Рей. — Стив се извърна към съдията. — Ваша чест, искам да оттегля признанието си.

— Още ли сте тук? — изкрещя съдия Шуорц. — Ще ви искам наем, адвокате.

Кригър бе минал през летящите вратички и застана до Стив.

— Ваша чест, непокорството на господин Соломон е обичайна проява за неговия тип поведение. Сигурен съм, че терапията ще му се отрази добре.

— Мъдурите на плъх не давам за това — отвърна съдията. — Къде е касапинът, дето е продавал трейф вместо кашер?

— Съдия, искам да дам ход на делото — настоя Стив. — Оттеглям самопризнанията си. Искам процес.

— Искането се отхвърля. Време е да разчистя календара си, господин Соломон, и то не този със зайчетата на „Плейбой“.

— Ваша чест, имам абсолютното право да…

Трае! Съдията удари чукчето с все сила и Стив усети как зъбите му изтракаха.

— Аз карам колата, господин Соломон, а вие сте една размазана конска муха на предното ми стъкло.

Стив нямаше намерение да се предава или да отстъпва.

— Съдия, преди време представлявах Кригър в процес срещу него. Щатският прокурор Пинчър представляваше обвинението. Двамата са в комбина. Ако Кригър не ме оневини, ще ме пратите в затвора. Не разбирате ли, съдия? Това е заговор.

Съдия Шуорц обърна изтерзано поглед към Кригър и за миг на Стив му се стори, че може би го е впечатлил.

— Да чуем какво ще каже главният психиатър — отвърна съдията. — Докторе, какво мислите за тези обвинения?

— Няма страшно, ваша чест — отвърна Кригър с успокояващия си баритон. — Докато работя върху гнева на господин Соломон, ще проверя и тази параноя.