Убий всички адвокати

7Цар Соломон и Савската царица

На Стив му трябваше съвет. Трябваше да говори с човека, който някога гледаше отвисоко всякакви изверги, признаваше ги за виновни и ги пращаше на места, където можеха да си навредят само един на друг. Достопочтеният Хърбърт Т. Соломон беше наясно с тези неща.

„Какво да правя, татко, когато ме преследва някаква откачалка?“

Излезе през кухненската врата в задния двор. Баща му и племенникът му седяха с кръстосани крака на земята под сянката на калистемона. По тревата бяха пръснати парчета шперплат и летви, имаше още чук, трион и отворена кутия с инструменти.

— Шалом, сине — провикна се баща му. Бялата му брада беше набола, гладко сресаната му назад прошарена коса се къдреше на врата. С бутилка уиски на една ръка разстояние Хърбърт Т. Соломон приличаше на Диния Бил Хикок с еврейско кепе.

Или пък на библейски пророк. Държеше Стария завет с кожена подвързия в едната ръка и чаша в другата.

— Савската царица — продължи да нарежда Хърбърт С провлечения си южняшки акцент — чула за славата на Соломон и дошла да го изпита с трудни въпроси.

— Карай направо към секса — прекъсна го Боби. — Когато Соломон го турил на Шеба и на всичките си наложници.

Хърбърт отпи глътка уиски.

— Когато му дойде времето, момче.

— Какво става, тате?

— Уча Робърт на Светото писание. — Хърбърт прелисти на следваща страница. — Савската царица принесла в дар на Соломон злато, подправки и…

— На библейски език „подправки“ значи „чукане“ — ухили се Боби на Стив. — Дядо ми каза.

— Дядо ти е истински учител по Талмуда.

Боби продължи развълнувано:

— В Първа книга на царете се казва, че Соломон дал на Савската царица „всичко, което си пожелаела“. Схващаш ли, вуйчо Стив?

— Мога да си представя.

— Знаеш ли, че цар Соломон имал седемстотин жени и триста наложници?

— Нищо чудно, че е искал да се махне от къщи и е тръгнал да завладява Месопотамия. — Стив се обърна към баща си, който тъкмо си наливаше уиски върху леда. — Татко, защо пълниш главата на Боби с тези глупости?

— Корените ни не са глупости. — Хърбърт шумно сръбна от чашата си и се обърна към внука си. — Робърт, предците ни са били воини от двора на цар Соломон. Ние сме преки потомци на Негово величество най-големия мъдрец.

— За Бога, татко! — изпъшка Стив.

— Не произнасяй напразно името Господне в мое присъствие!

— А кепето за какво ти е? Да ти скрие плешивото теме ли?

— Ще се моля за теб, Стивън. Превърнал си се във филистимец.

— А ти си изперкал. Да се правиш на ортодоксален на твоята възраст е доста странно.

Хърбърт поклати глава.

— Не мога да повярвам, че синът ми е неверник, а дъщеря ми — курва.

— Хей, татко! Карай по-кротко с тази част пред Боби.

— Що? Какво толкова? Мислиш ли, че момчето не знае, че майка му е наркоманка и никаквица?

— Татко, стига толкова. — Не че не беше вярно, но такива работи не се говорят пред деца.

— Няма нищо, вуйчо Стив. — Боби си играеше с една летва и се правеше, че не му пука. Но Стив познаваше този поглед. Безизразна, неутрална маска. Така момчето криеше болката си. Какви го бяха прихванали баща му? Не си ли даваше сметка колко чувствителен е Боби? Вероятно не. Когато Стив беше малък, баща му се държеше също толкова грубо и с него. Нима не го беше нарекъл „лигльо“, когато кубинците го бяха пребили в училище и му бяха взели парите за обяд?

Без да вдигне поглед, Боби каза:

— Онзи ден в кафето едно дете ме попита какви са родителите ми.

Стив сдържа дъха си. Децата често бяха наистина жестоки. Малки хищници, които се нахвърляха върху всеки, който е по-различен.

— Казах им, че не познавам баща си, а майка ми е в затвора — продължи Боби.

— Много ли те тормозиха за това?

Боби поклати глава.

— Решиха, че е много яко. Мануел каза, че и на него му се искало да не познава стареца си. Джейсън ме помита дали ходя в затвора на свиждане на майка ми.

Момчето спря. Това бе неговият начин да попита Стив защо никога не са ходили до затвора в Хоумстед. Трудно му беше да разбере копнежа на племенника си. Джанис го беше изоставила и изтормозила. Беше го заключвала в една кучешка колиба, беше го оставила да гладува, докато ходеше да се друса. И какво излизаше, че на Боби… му липсва? Стив реши да си замълчи. И без това какво можеше да каже?

„Ако посетиш майка си в затвора, кошмарите ще започнат пак, хлапе“.

Не, по-добре беше да не отваря темата за Джанис Соломон — наркоманка, скитница и напълно безполезна майка.

— Ако синът ми не ще да дойде на Шабат — заяви Хърбърт, — може внук ми да го направи.

— Трябва да уча — отвърна Боби.

— В петък вечерта? Трябва да се молиш и да гониш фусти. Може да се молиш да хванеш някоя.

— Татко, какво ти става, по дяволите! Не си ходил в синагогата от трийсет години.

— Глупости говориш! Докато бях адвокат, ходех на всички празници.

— Вярно. Раздаваше визитни картички на Йом Кипур. Сега какво си намислил?

— Нали знаеш, че моят дядо е бил певец в синагогата?

Стив слушаше тази история, откакто се помнеше. Хърбърт твърдеше, че е проследил родословното им дърво почти три века назад. Йезекил Соломон бил сред първите заселници, дошли в Савана през трийсетте години на 18 век. Родът Соломонов се разраствал и замогвал и след поколения се разпрострял към Атланта, Бирмингам и Чарлстън. Според Хърбърт, който се беше усъвършенствал в традицията на преувеличаването, характерна за адвокатите, мошениците и южняците, клонът, който тръгвал от Йезекил, родил фермери, тъкачи, зидари и мелничари. Дори и по някой равин и певец в синагогата. Да не споменаваме за борсовия измамник и спеца по залагания, който влязъл в затвора, задето уредил Колежанското футболно първенство през 40-те години на 20 век.

Но какви бяха тези щуротии за двора на цар Соломон? Едно е да проследиш предците си до Джеймс Огълторп. А съвсем друго да твърдиш, че имаш царско потекло отпреди три хиляди години.

Доскоро Хърбърт не го беше грижа особено за духовните работи. Защо точно сега? Остаряваше, разбира се. Може би предусещаше смъртта си.

А и му бяха отнели правото да раздава правосъдие.

Преди петнайсет години замесеният в скандал с подкупи и изнудвания Хърбърт беше заявил, че е невинен, но въпреки това се отказа от съдийското си място и опозорен напусна Адвокатската колегия. Това трябваше да е, помисли си Стив.

„Изгубен и намерен. Старецът ми явно е открил религията, за да преодолее загубата“.

Кариера и обществено положение — свършени. Съпруга — майката на Стив, Елинор, — умряла от рак. Дъщерята Джанис — ту в затвора, ту в клиника за наркомани. Постоянните дрязги със Стив.

Хърбърт взе чука и шепа пирони и хвана две летви.

— Да се залавяме за работа, момче.

— Какво ще правим?

— Макет на Храма на Соломон — отвърна Хърбърт.

— Имаш ли разрешение за строителство?

— Имам и плановете. Знае ли някой обаче колко е дълъг един кубит5?

Стив се съмняваше, че баща му може да забие и един пирон. Когато той беше на възрастта на Боби, Хърбърт не можа да залепи дори крилата на едно самолетче.

— Робърт, в храма цар Соломон пазел Кивота със скрижалите, които Господ лично бил дал на Мойсей.

— Знам, дядо. Гледал съм „Похитителите на изчезналия кивот“.

Това му стигаше.

— Боби, трябва да поговоря с дядо ти за няколко минути — каза Стив.

— Е, и?

— Има прясно манго на плота в кухнята. Направи си фрапе.

— Не можеш да ми заповядаш. Аз съм пряк потомък на цар Соломон — Боби стисна очи. — Цар Соломон. СЛОН МОЦА РОМ.

— Супер, хлапе. Остави ни сега за малко сами.

— Добре де, добре. — Момчето стана и се повлече към вратата на кухнята.

— Имам проблем, татко. И се нуждая от съвет.

— Значи си дошъл точно при когото трябва — отвърна Хърбърт Соломон.

Точно както беше направил и с Виктория, Стив разказа на баща си всичко. Как разбрал за философията на Кригър, докато чел монографията му за умишленото убийство. Как разбрал за смъртта на Бишиърс и после продал Кригър, като подхвърлил доказателствата на Пинчър. Как намерил марлина пред вратата си и канджата в офиса, символите на риболова на Кригър с фатален край. И колко се разстроила Виктория, когато й признал адвокатските си грехове.

Когато свърши, Хърбърт подсвирна и въздъхна.

— Дево Марийо и Иисусе Христе, Вирсавийо царю Давиде!

— Не мисля, че двойките са равнозначни — отвърна Стив.

— Значи не си чел „Шифърът на Леонардо“. Синко, като отиваш да пасеш крави, не си обувай лачени обувки.

— Какво значи това, по дяволите?

— Нагазил си здравата в лайната. Какво искаш да значи? Съвет за гаджето ти или за Колегията? Защото яко е съвет за гаджето, време е да приеме истинската мяра. Топване в миква6, портата към пречистването. Кладенецът на Мириам в пустинята.

— Господи, татко. Не можеш ли да се съсредоточиш? Казвам ти, че този тип ме преследва.

— Мислиш, че иска да ти направи нещо лошо ли?

— Не, да ми честити Ханука. Не разбираш ли? Кригър е убил двама души. Аз трябваше да го защитавам, а го прекарах. Излязъл е от затвора и е бесен. Също като Де Ниро в „Нос Страх“.

— Да бе. Чух го по радиото. Говореше какъв скапан адвокат си. Някои неща бяха доста смешни.

— Радвам се, че си се забавлявал.

— Доста се изгаври с теб. Но не усетих злоба. По-скоро се заяждаше.

— Тогава какво е посланието му?

— Според мен ти казва, че знае какво си направил. Потвърждава, че си прав да го мислиш за убиец. Хвали се със стореното. Мисли си, че вероятно ще оцениш майсторлъка му.

— Защо да оценявам това, че е убил двама души?

— От това, което каза, излиза, че се възхищава на хора, които нарушават правилата. А ти си точно такъв човек, синко.

— Но не съм убиец. Не съм като него.

— Доктор Бил вероятно смята, че си само на едва-две крачки от наклонената плоскост, на която е застанал той.

— И какво по-точно иска от мен?

— Преценявай хората по думите им. Казва, че иска да гостуваш в шоуто му. Може би се мисли за Джони Карсън, а ти си неговият Ед Макмахън. Неговият партньор. Не мисля, че иска да те убие, Стивън. Мисля, че иска да станете приятели.

— Това е лудост!

— Слушай го как си чеше езика. Той обича да говори. А с кого може да си поговори за тези хора? С теб, синко. В главата му ти си единственият, който би го разбрал.

— Не искам да говоря с него. Искам да ми се разкара от главата.

— Хубаво, върви и му го кажи. Ами ако той не пожелае?

— Тогава ще го сразя. Не знам как, но ще го направя.

— Трябва много да внимаваш.

— Според теб е по-добре да не предприемам нищо и да го оставя да ме клевети?

— Казвам само, че можеш да разчиташ на мен, ако решиш да го погнеш. Това копеле не е товар за едно магаре.

Боби наряза мангото, като внимателно издълба сърцевината, както го беше учил вуйчо Стив. Чуваше как двамата с дядо му си говорят на двора. Във фермата, където майка му го държеше заключен в тъмната барака, слухът му се беше изострил. Нощно време слушаше койотите, които пееха песните си, докато не почнеше да ги различава. Можеше да чуе как конете пристъпват в конюшнята, как търкат задниците си в стената. Почти усещаше топлия им дъх, когато пръхтяха и цвилеха. През деня чуваше камионите, тряскането на вратите, ругатните на шофьорите. Когато го пускаха да работи на полето, слушаше чуруликането на птиците и жуженето на пчелите.

Обичаше да е навън, макар че мъжете го биеха, че не работи здраво. Мъжете миришеха странно, брадите им бяха гнусни и сплъстени. Жените се трудеха в зеленчуковата градина, мазните им коси падаха в очите им.

Мама казваше, че отглеждали органични зеленчуци, по Боби виждаше варели с инсектициди и чували изкуствена тор. И знаеше, че кичестите зелени растения си марихуана. В безлунните нощи чуваше как спират камиони, как мъжете ръмжат, докато товарят балите, как ругаят луната и подвикват след жените, как пушките пръсват на парчета празните бутилки от алкохол.

Сега чу как вуйчо Стив разказа на дядо му за някакъв психиатър, Кригър. Вуйчо Стив беше притеснен, което беше странно. Той непрекъснато си навличаше неприятности, но това никога не го тревожеше особено. Но сега беше различно. Беше ли уплашен?

Боби пусна резенчетата манго в миксера заедно с нарязания банан, шепа лед и две лъжици протеини на прах. Искаше да надебелее, за да не прилича на жив скелет, но не се получаваше. Въпреки фрапетата, сандвичите с шунка и всичкия сладолед с шамфъстък, който можеше да изяде, тялото му си оставаше само кожа и кости. Когато пусна миксера, престана да чува какво си говорят двамата вън. За майка му ли ставаше дума?

„Вуйчо Стив не разбира. Мисли, че само защото мама ме разболя, не искам да я видя. Но тя все още си е мама“.

Имаше нещо, което трябваше да каже на вуйчо Стив, но не знаеше как. Майка му се беше обадила вчера. Разплака се по телефона, той също. Каза, че го обича и че съжалява за всичко, и че напълно се е променила.

— Нов човек съм, Боби. Чист и трезвен.

— Супер, мамо!

— Никога повече няма да почна пак. Имам нова цел. Пътеводна светлина.

— Каква, мамо?

— Открих Исус. Приех Исус Христос в сърцето си.

„Чакай само дядо да те чуе“, помисли си Боби.

Но не това искаше да каже Боби на вуйчо Стив. Трябваше да му каже за последните думи на мама.

— Ще дойда да те взема, Боби, скъпи. Отново ще стана твоя майка.

8Нарастваща носталгия

Погледът на Виктория несъзнателно попадна право между краката на Кралицата.

— Може би това трябва да почака, майко.

— Глупости. Твой дълг е да разсееш непоносимата ми скука. — Гола от кръста надолу, Айрини Лорд лежете по гръб с ръце под задника и вдигнати, широко разкрачени крака. — Бендита, нали ще побързаш, скъпа?

— Ще съм бърза, за да може любовникът ти да е бавен — обеща Бендита с плътен бразилски акцент. Беше млада, с канелена кожа и пламтящо червено червило. Носеше розови найлонови шорти, изрязан потник до под бюста и велурени ботуши до коленете.

Намираха се в отделно сепаре на козметичен салон „Рио“ в Бал Харбър за месечната коламаска на Кралицата. Виктория вече съжаляваше, че е дошла, но отчаяно се нуждаеше от съвет.

„Дали да се събера със Стив? Защо мисълта само за Стив, и то по цял ден, ме ужасява толкова?“

Не беше споделила страховете си с него. И как би могла? Преместването беше нейна идея. Разбира се, ако Стив беше по-чувствителен към нюансите в настроението й, щеше да долови колебанието й. Вместо това го попита: „Абсолютно сигурен ли си, че си готов за това?“

Той бързо каза „да“, без да си даде сметка, че въпросът изразява собствените й съмнения. Типичен лишен от слух мъж.

Сега беше изпаднала в тотална криза. Можеше ли да работи с него по цял ден и после да се приберат в една и съща къща? Не беше ли 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата просто прекалено?

Имаше и още нещо. След бомбата днес, след като Стив беше взривил всички етични норми, като беше предал собствения си клиент, можеше ли изобщо да работи повече с него?

Зачуди се дали не драматизира прекалено. Или още по-лошо…

„Не използвам ли подсъзнателно стореното от Стив преди толкова години като причина да не задълбочавам връзката ни?“

Искаше да зададе на майка си всичките тези въпроси. В края на краищата опитът на Кралицата с мъжете се простираше на няколко континента, обхващаше няколко десетилетия и беше в пъти по-голям от нейния. Но майка й, както винаги, беше потънала в собствените си дела.

— Наистина трябва да се запознаеш с Карл — каза Айрини, като надникна над интимните си части. — Мъжът мечта. Копие на Джордж Клуни. Като нищо може да са близнаци.

— Което го прави колко по-млад от тебе, майко?

— В интерес на истината, не съм му казала на колко години съм, но подметнах, че съм била прекалено малка, за да помня кога Нийл Армстронг е кацнал на Луната.

— Което означава, че си ме родила на колко? На десет ли?

— Случват се и такива неща, скъпа.

— Стига си мърдала — нареди Бендита, докато пудреше интимните части на Айрини с парфюмирани пухчета с бебешка пудра. Снеговалеж върху путка.

— Принцесо, наистина трябва да си направиш коламаска — каза Айрини.

— Не, благодаря, майко.

— Виждала съм буйната ти растителност. Ще ти трябва косачка.

— Майко!

Бендита метна единия крак на Айрини върху рамото си.

— Просто се опитвам да помогна, скъпа. Мъжете си падат по гладки, голи вулви. Вероятно фантазиите за Лолита.

— Няма да обсъждам това.

— Просто се опитвам да помогна, скъпа. — Кралицата огледа дъщеря си за миг и стисна устни. — Какво си направила с косата си? Другата си коса?

— Нищо.

— Подстригала си я. Виждам аз.

— Нищо не съм й правила, само я измих.

— Иначе ми харесваше повече.

— Как иначе? По дяволите, майко, невъзможна си.

— Не повишавай тон. Мъжете не понасят истерични жени.

Виктория въздъхна.

— Боже, защо ли дойдох тук?

— Да ми правиш компания, разбира се.

Виктория измърмори:

— Не съм сигурна дали трябва да се събираме със Стив.

— Аз пък съм. Това е ужасна идея. Не разбирам как можа изобщо да го измислиш. Никой не купува крава, ако получава сметаната безплатно.

— Мислех, че не искаш да се омъжа за Стив.

— Ох! — изпъшка Кралицата, когато Бендита разстла топлия восък върху чатала й. — Разбира се, че не искам, принцесо. Този човек е абсолютно неподходящ за теб.

— Защо? Защото не е член на епископалната църква или защото не е богат?

— Ох! — Чу се звук от дране и Кралицата изпъшка: — Господи, Бендита…

Бендита се усмихна, докато оглеждаше восъка, който току-що беше отлепила от интимните части на Кралицата.

— Нито съм фанатичка, нито съм такава голяма материалистка — отвърна Айрини. — Но не мога да ти се начудя, скъпа. След като ще живееш с евреин, защо не си намериш някой по-заможен? Господ ми е свидетел, има доста такива.

— Знаех си, че няма смисъл.

Още едно дръпване. Още едно „Ох!“.

— Притеснявам се, че сме прекалено различни, майко.

— Разбира се, че сте, скъпа.

„Сякаш е даденост. Сякаш е излишно да се обсъжда“.

— Искам тясна ивица за приземяване, Бендита — инструктира Айрини бразилката, докато тя скубеше останалите косъмчета с пинсета. — Така мъжът изглежда по-голям.

„Повече я е грижа за естетиката на интимните й части, отколкото за щастието на единственото й дете“.

Виктория реши да опита още веднъж. Още един напън да изтръгне майка си от егоистичните й чувствени удоволствия.

— Стив е направил нещо недопустимо и аз просто не мога да го приема.

— Изневерил ли ти е?

— Разбира се, че не! Става дума за едно дело.

— Знаеш, че правните ти щуротии ме отегчават до смърт.

Но Виктория все пак й разказа как Стив предал уличаващи доказателства, които са помогнали за осъждането на клиента му. Когато свърши, на Кралицата й беше останала ивица за приземяване, широка колкото дръжка на близалка. Кожата наоколо бе огненочервена.

— Не знам, скъпа. Но не ми изглежда толкова ужасно. Клиентът му е бил убиец и е щял да се измъкне. Поне го е прибрал на топло за няколко годинки.

— Но това не е негова работа. Не разбираш, майко. Опира до същината на професията. Адвокат, направил подобно нещо… кой знае на какво още е способен? Ако Стив представлява корпорация, ще предаде ли търговски тайни, ако реши, че компанията прави лоши неща? При развод например, ако клиентката му му каже, че мами съпруга си, ще го съобщи ли на съдията? Нарушиш ли веднъж правилата, няма ли да го направиш пак?

— Споменах ли, че Карл е фантастичен играч на голф?

— Какво?!

— Иска да ме заведе в Шотландия и да обиколим най-добрите игрища.

Какъв зашеметяващ скок, помисли си Виктория: майка й отклони темата към собствения си любовен живот, без да нарушава хода на разговора.

„Е, вече отдели близо пет минути на проблемите. Какво повече мога да очаквам?“

Виктория реши да се предаде. Какво й оставаше?

— Това е страхотно, майко.

— Предците на Карл са дошли с „Мейфлауър“. Лично аз не си падам много по пътешествията, въпреки че на „Ес Ес Франс“ имаше убийствен пастет от гъши дроб. Което ми напомни. Ще ходим ли до клуба за рождения ми ден?

— От Стив зависи. Той ще плаща.

— Ако спомене за оная закусвалня с хотдог на морската магистрала, кажи му да забрави.

— Ще доведеш ли фантастичния играч на голф?

— Разбира се. Идеален повод да ви съобщим новината.

— Какво?!

— Не си бърчи челото, скъпа. Ситни бръчици днес, дълбоки бразди утре. И не се тревожи. Двамата с Карл няма да се женим. — Тя се усмихна палаво. — Все още.

— Нямах представа, че е толкова сериозно.

— Защото не слушаш майка си. Погълната си от собствените си проблеми. Моят живот минава покрай теб незабелязано и вяло.

— Едва ли, майко. Не ми приписвай твоя егоизъм.

— Глупости! Ти си единственото ми дете, Виктория, целият ми живот!

Нямаше начин да спечели спора, Виктория го знаеше.

— Колкото до Карл — продължи Айрини, — никой мъж не ме е привличал така, откакто баща ти умря. Пасваме си идеално. Той има такъв — je ne sais quoi — просто не мога да го опиша с думи.

Нещо не беше наред, помисли си Виктория. Кралицата караше мъжете да падат в несвяст, а не обратното.

— И каква по-точно е голямата новина?

— Изненада — изчурулика Айрини. — Ще трябва да почакаш. Но ще ти кажа едно. От години не съм била толкова щастлива. Погледни ме. Цялата сияя.

— Особено в чатала, майко.

„Е, много ми помогна“, печално си мислеше Виктория, докато караше по морската магистрала. „Индиън Крийк Кънтри Клъб“ се намираше от лявата страна на тесния канал. Беше играла тенис там като дете, беше изпила галони безалкохолна бира в ресторанта на клупа и се беше научила да плава в спокойните води на налива. Не беше предвиждала живот, пълен с усложнения, както професионални, така и лични. Докато баща и беше жив, докато майка й като че ли не се интересуваше само от себе си, бъдещето обещаваше привилегии, които й се бяха разминали.

„Трябва да взема решение. За Стив. За мен. За живота“.

След десет минути излезе на Бискейн Булевард и видя, че е блокиран от полиция. Минаваше парад. Духов оркестър от някой от островите. Маршируващите носеха плакати, с които или отбелязваха някакъв празник, или протестираха срещу условията в родната им земя. Паради петте коли пред нея не можеше да види кое от двете.

Реши да се довери на инстинкта си. Нали Стив все това й повтаряше?

— Зарежи книгите, Вик, довери се на инстинкта си.

Добре де, ставаше дума за подбора на съдебни заседатели, но нима не се отнасяше и за подбора на съпруг?

Инстинктът й подсказваше, че обича Стив. Но значеше ли това, че трябва да живеят заедно? Трябваше да помисли и за Боби. Боби непрекъснато говореше за „семейство“ и тя беше включена в него. Момчето беше преживяло толкова разочарования. Тя не искаше да прибави още едно.

Парадът отмина, полицията вдигна барикадата и Виктория натисна газта. Реши да продължи напред. Инстинктът й подсказваше да заживее със Стив, да даде на връзката им всички шансове, да види дали имат je ne sais quoi, което не може да се опише с думи.