Убий всички адвокати

32Размразяване на ледените избрани

— Напляскал си гола жена? — Виктория не можеше да повярва, че това се случва отново.

— Не така, както си мислиш — отвърна Стив. — Не беше в стил „Историята на О.“

— Отъркала си е гърдите в лицето ти?

— Технически погледнато само едната.

— И ти не си направил нищо, с което да я насърчиш?

— Абсолютно нищо, адвокате.

— Самото ти присъствие кара жените да захвърлят хавлиените си кърпи и да си навират гърдите в лицето ти, така ли?

— Една жена, една гърда — уточни той, сякаш съдебният стенограф записваше всичко в протокола.

Бяха в мустанга, радиото беше на спортен канал. Стив увеличи звука, за да я накара да престане с въпросите, реши тя. Някакъв слушател се жалваше с печален глас, че вкараният в университетския отбор нов играч правел стометровия спринт с една десета от секундата по-бавно.

Тя натисна копчето и спря радиото.

— Да не си луд да се промъкваш в спалнята на Кригър!

— Търсех доказателства и ги открих.

— Имаш предвид голите снимки? Или голата жена?

— Ще обвиня Кригър в сексуално посегателство. Аманда е била малолетна. Неизтекъл срок на давност. Наличие на свидетелски показания. Мога да го спипам, Вик!

— И как ще я убедиш да ти съдейства? Ще си вземеш душ с нея следващия път ли?

— Трябва само да я убедя, че не е убила майка си.

— Сериозно?

— И че Кригър не я прикрива. Тя прикрива него.

— И как точно смяташ да го направиш?

— Мисля по въпроса.

Спести две преки и се отправи към Брикуел Авеню, вместо да тръгне по 1–95 и да мине по виадуктите на Маями Бийч.

— Къде отиваме? — попита Виктория.

— Имам договорка. Можеш да вземеш колата.

— Каква договорка? В календара нямаше нищо.

— „Сачс срещу супермаркети «Бискейн»“. Голямото залепване.

— Искат да се договарят, въпреки че е явен закононарушител?

— Никой не казва „явен закононарушител“ толкова секси, колкото теб. Всъщност никой изобщо не го казва.

Нещо не беше както трябва, помисли си тя, докато минаваха през каньона от небостъргачи, в които живееха адвокатите и банкерите на Маями.

— И какво предлагат?

— Нищо още. Но до обяд ще имам много пари.

Много нетипично за супермаркети „Бискейн“, помисли си Виктория. Те се съдеха за всяко подхлъзване и падане независимо колко дълго се бе търкаляла по пода обелката от банана. А това дело беше много хлъзгаво по отношение на отговорността. Хари Сачс, един от „постоянните клиенти“ на Стив, както го наричаше Сеси, беше използвал тоалетната на супермаркета и си беше залепил задника на тоалетната седалка, понеже била намазана с лепило от някакъв извратен шегаджия. От спешна помощ използвали горелка, за да разтопят лепилото, и бяха смъкнали седалката заедно с цял полумесец от кожата на задника на Сачс.

— Изненадана съм, че са ти направили предложение.

— Знаеш колко съм убедителен, Вик. До обяд Роли Огълтрий ще ми е подписал чека.

Странно, помисли си Виктория. Беше се видяла с Роли в съда и той й беше казал, че смята да ходи на риба тази седмица. В Коста Рика. Но си замълча. Защо Стив лъжеше за подобно нещо?

Той отби и спря пред сградата на Държавната комисия — небостъргач на Кале Очо и Брикуел.

— Пожелай ми късмет. — Наведе се и я целуна.

Когато отвори вратата и понечи да слезе, тя каза:

— Къде са ти документите?

— Познаваш ме, Вик. Нямам нужда от разни тъпи документи.

— А-ха.

— Всичко е тук — каза той и посочи главата си.

Лъжеше за делото на Сачс. Лъжеше за срещата с Роли Огълтрий. За човек, който извърташе истината през пет минути, не се справяше много добре.

— Успех, Стив!

Виктория заобиколи и се качи на шофьорското място. Не бързаше, гледаше как Стив се качва по стъпалата на сградата. Естествено, че тук се намираше кантората на „Огълтрий и Кастийо“, които защитаваха цял куп стиснати застрахователни компании. Но нещо не беше както трябва. Тя запали и потегли към моста, който водеше към центъра и после по магистрала „Макартър“ към Маями Бийч. Но водена от внезапен импулс, бързо се престрои вдясно по Брикуел Кий Драйв и паркира до бордюра.

„Добре, Виктория, какво правиш? Следиш приятеля си?“

Беше абсурдно. Но Стив първо беше разпитвал гола жена, и то два пъти, а сега и тази нескопосана лъжа… какво ли беше намислил? Видя го в огледалото за обратно виждане. Пресече бързо „Брикуел“ и тръгна на запад от другата страна на улицата.

„Супербърза договорка, съдружнико“.

Видя го как тръгва на север, към моста. Когато изчезна от погледа й, слезе от колата и с бърза крачка се върна до кръстовището, което не беше толкова просто с велурените обувки с петсантиметрови токчета. Продължи по източния тротоар, без да изпуска Стив от поглед, на половин пресечка след него. Отне й не повече от минута. Стив пресече кръстовището на Седемнайсета и се пъхна в аркадата на една от най-старите сгради на Брикуел.

Първа презвитерианска църква.

Е, поне нямаше среща с гола жена. Но какво търсеше тук? Стив не ходеше дори в синагогата. Защо старата църква? Тя пресече неправилно, като спря движението, и се приближи до масивната постройка, висока ренесансова сграда, каменна, с меден покрив. Влезе през един от сводовете и спря, преди да отвори тежката врата към храма.

„Ами ако Стив ме види? Как ще му обясня какво търся тук? А той какво търси тук?“

Пое си дъх и влезе в хладния сумрак на вестибюла. Миришеше на старо дърво и влажни камъни. Направи няколко предпазливи крачки, като внимаваше да не вдига шум. Светлината, в златисти оттенъци, се процеждаше през витражите. Прости дъбови пейки, голи стени, таван с добра акустика. Семпла и чиста протестантска атмосфера.

Имаше само две възрастни жени.

И после видя Стив. Седеше отстрани на пътеката с лакът на облегалката, подпрял брадичка с ръка.

„Мисли? Моли се? Разкайва се?“

Най-малкото търсеше усамотение. Защо просто не й беше казал? Мислеше си, че на Стив му липсва способността за самовглъбяване. Но може би тук идваше за размисъл и духовни напътствия. Не искаше да вдига много шум, просто по негов си начин търсеше покой. Завладя я прилив на топли чувства. В крайна сметка това беше мъжът, когото обичаше. Редно бе да е усетила и тази страна от характера му, макар че той я криеше. Обзе я желанието да се втурне по пътеката и да го прегърне.

Не, той заслужаваше усамотението си. Тя се обърна и напусна храма. Чудеше се дали в крайна сметка къщата с двор не е точно за тях.

Стив си погледна часовника. Беше точен, което означаваше, че адвокатът на другата страна закъснява. Имаше време да помисли. Дали Виктория не бе заподозряла нещо? Господи, как мразеше да я лъже! Може би затова й беше казал половината истина. Беше договорка. Но нямаше нищо общо с Хари Сачс и лепкавия му задник. Беше доста по-лично. Стив беше обещал на Айрини Лорд, че ще я измъкне от кашата — ще спаси апартамента й от конфискация, — без Виктория изобщо да разбере.

От правна гледна точка изглеждаше невъзможно. При просрочените ипотеки не можеше да се шикалкави.

— Собственикът на ипотеката погасил ли си е вноската?

— Не.

— Имотът се присъжда на банката.

Айрини беше просрочила плащанията с пет месеца и банката беше поискала ускоряване на връщането на заема, което означаваше цялата дължима сума наведнъж — а тя дължеше на банката повече от четиристотин хиляди долара. Стив не можеше по никакъв начин да остави делото да стигне до съд.

Чу чаткането на кожени подметки по плочите, извърна се и видя Хардинг Колинс. С бронзов загар. Висок и строен, с красива глава и прошарена коса със скъпа подстрижка. Тъмносив костюм „Брукс Брадърс“ и бяла риза на елегантни сини райета. Ако Колинс не беше истински банков адвокат, можеше да играе такъв по телевизията.

— Ти сигурно си Соломон?

— Седни, Колинс. — Стив се плъзна навътре, за да му направи място на пейката.

— Защо, за Бога, настоя да се срещнем тук? — попита Колинс.

— Харесвам историческите сгради. Дървото тук е дошло от първата презвитерианска църква в Маями, същата, в която Уилям Дженингс Брайън е водел неделно училище.

— Този факт ми е много добре известен.

— Знам. Защото си дякон. Не тук, разбира се. — Нотка на снизхождение. Хардинг Колинс не би посещавал подобна стара църква в бедняшки квартал.

— Дякон съм в презвитерианската църква в Ривиера, на Сънсет Драйв.

„Презвитерианец от предградията“.

Стив се смяташе за градски евреин, макар че имаше толкова малко вяра, че се съмняваше дали изобщо има право да се нарича евреин. В основни линии си беше създал собствена представа за Тъпото Сътворение: вярваше, че ако божествено същество е създало човечеството, той (или не дай си боже, тя) е бил или дебил, или садист.

Тъй като не знаеше кой знае какво за презвитерианците, впрегна Боби и Сеси да търсят и проучват. Сеси намери някаква мръсотия за Колинс, а Боби заяви, че от буквите от „презвитерианец вещ“ се получавало ПРЕЗЕРВАТИВ ЩЕ ЦЕНИ.

— Секретарката ми е хванала твоя проповед миналата седмица — продължи Стив.

Колинс се усмихна и поомекна.

— Секретарката ти е презвитерианка?

— По-скоро пусната под гаранция. Но е харесала словото ти. Било за съчувствието и дълга.

— Служа на Бога. Другата седмица ще говоря за изкуплението. Ако искаш, заповядай.

— Аз съм от друг отбор.

— Всички са добре дошли — отвърна Колинс с прищипана вселенска усмивка. — Сега кажи какво мога да направя за теб?

— „Фърст Дейд Банк“ е завела иск за конфискация на апартамента на моята клиентка Айрини Лорд. За нещастие, Айрини има известни финансови затруднения и се нуждае от отсрочка.

— Чувал съм всякакви покъртителни истории, Соломон. Бащата бил умрял и нямало кой да изкарва прехраната. Детето било в болница. Вятърът духнал покрива и нямало застраховка.

— Да, всички само се жалват.

— Аз представлявам банката. Имам задължения към акционерите й, а не към лигльовците, които са изтеглили прекалено голям заем.

— Защо не прилагаш на практика това, което проповядваш? Милосърдие, съчувствие, служене на Господ Бог.

— Религията е едно, правото съвсем друго. Ако не друг, ти поне го знаеш.

— Защо пък аз?

— Разпитах за теб, Соломон. Ти си обида за акулите.

— Правилата ми са прости. Не лъжа адвоката на отсрещната страна, нито му забивам нож в гърба. Карам направо, тоест ще те изритам право в топките.

— За мен ти си нископлатен адвокат с помиярски скрупули.

— В интерес на истината съм безплатен адвокат, но разбирам какво имаш предвид.

— Ще ти отговоря същото, което отговарям и на всички останали. Никакви преговори. Плаща или изхвърча на улицата. — Беше променил тона си. За частица от секундата се беше превърнал от принципен хуманист в леденостуден адвокат. — Така че, ако не разполагаш с правни основания…

— Като стана дума за това, има проблем с документите, които Айрини е подписала — прекъсна го Стив. — Никъде в договора не пише, че лихвите ще се вдигат. Това е нарушаване на Закона за банките.

— Добър опит, Соломон. Но всеки, който взима заем, подписва отделна клауза за лихвите. Значи е наясно, че могат да се покачват. Само за твое знание, засипани сме от жалби на клиенти. Досега не съм губил нито веднъж, а честно казано, съм се изправял срещу много по-добри адвокати от теб.

— Различни — отвърна Стив.

— Моля?

— Изправял си се срещу по-различни адвокати от мен. Не по-добри.

Колинс се разсмя от все сърце, като блъфиращ покерджия.

— Ако това е най-силният ти коз, наистина трябва да тръгвам…

— Имам още един. Пратих секретарката си до съда онзи ден. Имаш седем глоби за паркиране за миналата година.

— Глобяван съм няколко пъти и за неправилно пресичане и може да съм забравял да си изнеса боклука в дните за събиране. — Колинс се изправи.

— Три от фишовете са издадени на една пресечка от мотел „Шангри-Ла“. Познаваш ли квартала, Колинс? Ченгетата му викат „Раят на курвите“. Как е мотелът, трийсетак за трийсет минути ли?

Колинс седна. Огледа се надясно и наляво, сякаш светците можеха да подслушват.

— Не мога да те обвиня, че не си паркирал мерцедеса кабрио на паркинга пред мотела — продължи Стив. — Но все пак трябва да пускаш в автоматите на тротоара.

— Какво искаш, Соломон? — Гласът му още беше в равната адвокатска тоналност.

— Банката дава на клиентката ми осемнайсет месеца гратисен период. Замразява главницата и лихвата през това време. После клиентката ми възстановява плащанията без наказателна лихва.

— А ако не се съглася?

Студен и безпристрастен, все едно представлява някой друг. Но нима не наричаха презвитерианците „ледените избрани“?

— Може би не си забелязал, но над рецепцията в „Шангри-Ла“ има камера — каза Стив. — Докато плащаш за стаята, ти правят страхотно цифрово видео. Снимат човека, който плаща, и дебютантката, която стои до него.

Бронзовият загар на Колинс сякаш стана с един нюанс по-светъл.

— Мръсник! Мазни отрепки като теб носят лоша слава на професията.

— А пък конфискуването на имоти е божие дело, така ли?

— Копеле — отвърна Колинс.

— Може би ще искаш някое видео за проповедта за изкуплението.

Колинс млъкна. Край на обидите. Всезнаещият адвокат явно си правеше сметката. Една скапана ипотека на апартамент срещу това животът му да иде в кенефа.

„Никога не бих изпълнил заплахата си, но ти няма как да го знаеш, нали така, Колинс?“

Банковият адвокат беше току-що засечен от личния радар на Стив за лоши момчета. Много ясно, че Колинс беше лицемер. Но това се класираше много надолу в подвижната скала на греховете. Колинс, изглежда, служеше искрено и от сърце на църквата. Вероятно това беше неговият начин да се покае за собствените си прегрешения.

„Кой съм аз да съдя този човек?“

Адвокатската колегия на Флорида. Търговската камара. Презвитерианската църква. Жена и деца и къща в Снапър Крийк. В миналото, помисли си Стив, Колинс щеше да бъде наречен „стожер на обществото“. Стив не би превърнал стожера в солен стълб: този човек просто не го заслужаваше.

„Но ще блъфирам, докато проститутките не свършат работа. Хайде, Колинс, не ограбвам банката. Искам само отсрочка“.

Колинс изсумтя:

— Ще ми трябват ден-два да подготвя документите. — После без „довиждане“ или „да ти го начукам“ хвърли поглед към олтара, стана и си излезе.

Стив седеше сам и гледаше хвърчащите прашинки в лъчите светлина, които идваха от витражите. Макар че в храма беше хладно, ризата му се беше залепила за облегалката на пейката. Искаше да си наплиска лицето със студена вода.

Преди години беше попитал баща си какво представлява адвокатската професия.

— Адвокатството значи да играеш покер с идеи — провлечено беше отвърнал Хърбърт Соломон с южняшки акцент.

Звучеше едновременно романтично и вълнуващо. Като да кажеш на дете, че да си каубой значи да яздиш коне и изобщо да не споменеш за риенето на лайната. Адвокатството, реши Стив, беше по-безмилостно дерби от Тексаското родео, но и в него имаше поне също толкова риене на лайна.

33Чувства… Ау!… Ох!… Ох!… Чувства

Виктория отпи от шардонето и започна да рони синьо сирене за салатата. После спря. Стив предпочиташе настърган пармезан. Щеше да го преглътне. Но първо погледна във фурната. Сладките картофи — любими на Стив — ставаха страхотни и излъчваха аромат.

Това щеше да е неговата вечер, помисли си тя. Специална вечер. Никакви пререкания, нямаше да спорят дори дали фигурното пързаляне може да се смята за спорт. Днес Стив беше казал, че иска да говорят. Не за работа. Не за „Делфините“. А за тях.

„Искам да си излея душата, да споделя чувствата си“.

Да, беше използвал ужасната думичка с „ч“. И то ден след като го беше шпионирала как седи в църквата. Тих, замислен. Разсъждава и се моли. Или просто обмисля връзката им. Нещо толкова рядко за мъжете в наши дни.

Предусещаше повратна точка. И то точно навреме. Отношенията им бяха станали наистина обтегнати.

Може би вината беше нейна. Стив беше подложен на такова напрежение, откакто Кригър се беше намъкнал обратно в живота му. После и двете обвинения за побой. И Джанис, която заплашваше да го съди за попечителството.

— Трябва да проявяваш повече разбиране и да не си толкова настойчива, скъпа.

Колкото и да беше учудващо, това бяха думите на майка й снощи. Двете с Кралицата бяха вечеряли в „Норманс“ в Гейбълс и над костура със сос от манго и бутилката „Зинфандел“ майка й беше дала воля на топлите чувства, които питаеше към Стив.

— Стивън има добро сърце. Боя се, че понякога си прекалено сурова с него.

— Аз? Сурова?

— Съдиш го прекалено строго. И ако ми позволиш, малко си заядлива и дребнава.

— Какво!?

— Мислех, че съм те възпитала да си по-забавна.

— И кога по-точно си го направила, майко? Докато беше в Гщаад или в Монако?

— Не бързай да се заяждаш. Казвам само, че една жена трябва да подкрепя мъжа си. Стив в момента е като тенджера под налягане. И да правиш сцена, защото случайно е говорил с необлечено момиче, е, според мен това е малко дребнаво.

Виктория бе прекалено шашната, за да се ядоса. Кралицата рядко говореше толкова пространно за някой друг освен за себе си. И беше направо нечувано, все едно беше станало слънчево затъмнение, тя да каже нещо хубаво за Стив. Но за втори път в продължение на няколко дни заставаше на негова страна. Какво ставаше? Озадачаващото бе, че от пудинга с раци за предястие до банановия крем брюле за десерт от майка й на практика бликаше благоразположение към Стив.

— Кога ще се преместите да живеете заедно, скъпа?

— Закъде да бързаме?

— Хвърлила съм око на един очарователен, сгряващ дома подарък.

— Значи изведнъж реши, че Стив е подходящ за мен?

— Можеш да ми се довериш, щом става дума за мъже, скъпа. Въпреки бодливата си външност дълбоко в себе си Стивън е любвеобилен и грижовен мъж и те обожава.

Какво по-точно бяха сложили в газираната вода?

Но колкото повече си мислеше за Стив, толкова повече се уверяваше, че майка й е права.

„Което значи, че съм била права през цялото време. Като се почне от нощта в гората от авокадо — гората от авокадо на Брус, — когато се измъкнах със Стив“.

Той имаше толкова много добри качества. Любовта му към Боби. Търсенето на справедливост, макар че пътят, по който вървеше, обикновено кривваше от отъпкания коловоз. Необичайното му чувство за хумор. И, разбира се, още нещо, което майка й беше подметнала, докато пиеше коняка след вечеря.

— Мога ли да предположа, че Стивън го бива в леглото?

— Можеш да предполагаш каквото си пожелаеш, майко.

— Винаги съм харесвала стройни и жилави мъже. Стив ми се струва доста подвижен.

В момента господин Подвижен беше в задния двор и палеше барбекюто. Вратни пържоли, сладки картофи, салата с пармезан, последвани от обсъждане на чувства заедно с лимоновия пай. Да, вечерта щеше да е специална.

След пет минути Стив влезе в кухнята и тръгна право към хладилника. Каквото са обувките и чантите за жените, помисли си Виктория, това са хладилникът и телевизорът за мъжете. Отвори го и извади една студена „Сам Адамс“.

Обичаше студена бира и недопечена пържола. Обичаше бяло вино и печена сьомга. Но днес тези неща нямаха значение. Днес щяха да се сближат още повече. Виктория го усещаше.

— След колко ще сложиш пържолите? — попита тя.

— Още малко. Въглищата трябва да станат на жар. Тайната на страхотната пържола е…

— Жарта. Изпечена отвън и сочна отвътре. Знам, знам. Нали моята ще я опечеш хубаво?

Той направи физиономия.

— Щом държиш. Къде е Бобстър?

— В стаята си. Учи.

— Сам?

Тя му отвърна с горчива усмивка. Боби беше унил, откакто беше прокуден от къщата на Голдбърг и на Мария й беше забранено да припарва до Къмкуот Авеню. С кралски декрет от Муньос-Голдбърг.

Джанис допълнително усложняваше ситуацията. Стив започна да й разрешава да посещава Боби, но засега не й позволяваше да го извежда сама. Страх го беше, че може да го отвлече.

Стив вдигна купата със салата и я разтръска, за да разбърка марулята, доматите и краставичките, нарязани на тънко, както ги обичаше.

— Направила си страхотна салата.

— Благодаря. — Тя отпи от виното и го остави да продължи, без да го прекъсва. Когато свидетелят е готов да говори, най-добре е да си мълчиш.

— Направо си страхотна в кухнята — продължи той. — Много съвременни жени изобщо не отделят време за готвене. Но начинът, по който ти съчетаваш работата и всичко останало, е доста впечатляващ.

Тя взе рендето. В интерес на истината кулинарните й умения бяха ограничени до няколко блюда, но усещаше, че това е само разгрявка, Стив още се разкършваше. Изглеждаше малко нервен. Явно преследването на сериен убиец не беше толкова страшна задача, колкото да се гмурнеш в собствените си емоционални дълбини.

— Бива те в толкова много неща — продължи Стив. — Страхотна си с Боби, хлапето те обожава.

— Взаимно е.

„Добре, поне тръгнахме в правилната посока, макар и със скоростта на морска крава. Хайде, Стив. Да минем от чувствата на племенника към чувствата на вуйчото“.

— Може би трябва да си поговорим с теб, докато Боби си е в стаята — каза Стив. — За лични работи.

Тя спря да стърже сиренето, без да пуска рендето.

— Разбира се.

— Има неща, които искам да ти кажа отдавна, но знаеш как става…

Извади едно резенче домат от купата и остави думите да висят във въздуха. Стоеше с вързан език. Не беше обичайното му състояние. Тъмната му коса беше разрошена, едната му буза беше изцапана със сажди. Приличаше на хлапе, помисли си тя, отчасти вероятно и заради тениската с надпис: „Не съм инфантилен, тъп вмирисан задник такъв!“

— Продължавай, Стив. Няма да боли.

— Защо тогава имам чувството, че си режа вените?

— Когато имаш връзка, трябва да се довериш на другия. Можеш да споделяш чувствата си, да разкриваш страховете си, слабостите си. — Тя вдигна ръка и избърса саждите от бузата му.

Той въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Ето, почна се“.

Тя взе чашата си и зачака. Две глътки чакане. Имаше толкова много неща, които искаше да чуе. Думи като „любов“, „планове“ и „бъдеще“, та дори и „сватба“ и „деца“. Естествено, знаеше, че е объркан. Мъжете си бяха такива. Копнееха за любовта на жена и когато я получеха, ги обливаше студена пот.

— Помниш ли какво ти разказвах за Колежанските световни серии? — попита Стив.

Това я озадачи, но все пак каза:

— Отборът ти е бил назад с една обиколка през деветия ининг. Но са те изкарали на трета база в края на играта.

— Какво друго? Какво все ти повтарям?

Това явно беше някаква метафора, реши тя, но каква по-точно? Стив връщаше спомена за най-унизителния ден в живота си. Беше провалил съотборниците си. Вероятно искаше да каже: „Искам да сме един отбор завинаги, Вик, и никога няма да те предам“.

— Казваш, че си я хванал и че реферът е свирил лошо.

— Да, на снимките може и така да изглежда. Но истината е, че усетих как ръкавицата на третия бейзман ме докосна по ръката, когато се хвърлих към базата. През цялото време, Вик, съм лъгал себе си и всички останали. Проклетата истина беше, че бях аут.

„Добре, Стив, изкарали са те от играта. Отборът ти е загубил. Какво общо има това с нас?“

Но не искаше да изглежда критична. Какво беше казала майка й?

„Жената трябва да подкрепя мъжа си“.

Обви ръцете си около врата му и се притисна към него, носовете им почти се докоснаха.

— Разбирам, скъпи. Чувстваш, че цял живот си живял в лъжа.

— Е, не цял живот. Но сега ми олекна, като ти казах какво всъщност се случи.

— Значи отношенията ни могат да преминат на ново ниво? — Подбутваше го, опитваше се да го улесни.

— На какво ниво?

— Мислех, че искаш да си излееш душата, да споделиш чувствата си, забрави ли?

— Да. Чувствах се зле и сега, когато ти казах истината, се чувствам по-добре.

— Ти се чувстваш по-добре? — Тя отстъпи крачка назад, крачка на удивление. — А какво става с нас? Къде отидоха думи като „любов“, „планове“, „бъдеще“? Къде е моето място в твоя живот сега, когато знаем, че си бил чисто и просто аут?

Стив изглеждаше сащисан. Удари една глътка от бирата и отиде до прозореца. От скарата се вдигаше бял дим — или беше избран нов папа, или беше време да слага пържолите. Той се обърна към нея.

— Вик, през всичките тези години не съм казвал на никого какво наистина се случи на мача. Нямаше да го кажа и на теб, ако не те обичах.

— Продължавай, съдружнико. Какво още?

— Съжалявам, че се държах като кретен за преместването. Мислех си, че нещата са си добре така, както са. Всеки си имаше личното пространство и ме беше страх, че ако нещо се промени, ще се отправим право в голямото неизвестно. Вероятно това ме подплаши.

— А сега?

— Животът е голямо неизвестно, нали? Ако бягаме от рисковете, бягаме от живота.

— Значи наистина имаш планове? За нас имам предвид.

— Главата ми е пълна с планове, само че аз ги наричам „надежди“. Когато се срещнахме, дори не смеех да планирам, че ще искаш да си с мен. Но със сигурност се надявах. Дори когато се събрахме, надеждите ми винаги бяха придружени от страхове. Най-големият беше, че някоя сутрин ще се събудиш и ще осъзнаеш каква гигантска грешка си допуснала. Дори сега ми е трудно да повярвам, че искаш да живееш с мен и да ми помагаш в отглеждането на Боби. Що се отнася до бъдещето, е, и за него имам надежди.

Не знаеше дали трябва да продължи да го притиска, но не можеше да остави нещата висящи.

— Какви надежди?

— Ами, за нещо постоянно.

— Да?

— Брак. Деца. — Гласът му се беше превърнал в шепот.

— Това ли искаш наистина, Стиви? — Питаше колкото се може по-внимателно, опитваше се да не го уплаши.

— Някой ден — отвърна бързо той. — Ако всичко върви добре.

„Добре, малко отстъпление. Но извървя цяла миля напред и направи само една крачка назад. Кажеш ли «брак», думата не може да бъде изтрита“.

Виктория хвана двете ръце на Стив и ги сложи на кръста си, защото горкичкият като че ли не можеше да помръдне. После обгърна лицето му с длани и го целуна. Когато устните им се докоснаха, прошепна:

— Това са и моите надежди.

Целуна го още веднъж и телата им се обвиха едно в друго, контурите си паснаха идеално — ин и ян от мъж и жена.

— И между другото, разгледах внимателно снимките от мача. Наистина си минал под ръкавицата.

— Не, Вик. Усетих как ръкавицата ме докосна по ръката.

— Сбъркал си, мили. Успял си. И винаги ще успяваш.

34Трясък в нощта

Няколко часа след като думите „брак“ и „деца“ изскочиха от устата му като парапланеристи от самолет, Стив Соломон направи равносметка на живота си.

„Аз съм щастлив човек.

Задраскайте го, госпожо съдебен стенограф. «Щастлив» не го изразява точно. Живея в реклама за бира. Играя плажен волейбол с жената, която обичам“.

Беше споделил чувствата си с Виктория и не беше боляло. Обичаха се и се бяха обвързали отново. Канеха се да направят гигантска крачка, като купят общо жилище и се пренесат да живеят заедно. Стив, Виктория и Боби. Готово семейство.

Боби също изглеждаше щастлив на вечеря. Стив го разсмя и хлапето състави първата си анаграма от цяла седмица. Кой знаеше, че „президентът Джордж У. Буш“ може да стане на У! ДЖУДЖЕ ПЪРДИ, НО БЕЗ ТРТ!

Сега Виктория лежеше до Стив в леглото. Бяха изяли пържолите и бяха омели целия пай. Бяха си поговорили още малко в спалнята, бяха се любили, пак бяха говорили, пак се бяха любили и бяха продължили с приказките.

Стив тъкмо се унасяше — мислеше си, че не би си сменил мястото с никого на света, — когато чуха трясък. Навън духаше вятър и от време на време някое гигантско палмово листо се откъсваше от дървото и изшумоляваше покрай къщата, докато падаше на земята. Но този шум беше различен. Стив беше прекалено уморен и доволен, за да се надигне, но въпреки това го направи.

Къщата беше тъмна и той беше гол. Пъхна ръка под леглото, грабна алуминиевата бейзболна бухалка и излезе бос от спалнята. В кухнята надникна през плъзгащата се врата. Задният двор тънеше в зловещ зеленикав мрак, листата на дърветата бяха осветени отзад от мощните прожектори на съседа. Нещо изглеждаше различно, но какво беше?

Отне му само секунда. Капакът на грила беше на земята. Металният капак трябваше да е подпрян на стената, където го беше оставил. Но беше паднал, сякаш някой, който беше обикалял около къщата в тъмното, се беше спънал в него.

Стив отключи стъклената врата, плъзна я и се провря навън, стиснал здраво бейзболната бухалка в дясната си ръка. Можеше да разбие всеки череп с нея без проблем.

Усети миризма на пушек. Какво гореше, по дяволите?

Цигара!

След това в мрака се чу женски глас:

— Пораснала ти е, откакто беше на девет.

Сърцето му заби лудо. Стив се извъртя, готов да стовари бухалката.

— Насам, Стиви.

Извъртя се на другата страна и видя пламъчето на цигарата и едрата жена, която се беше настанила в шезлонга.

— За Бога, Джанис! Какво правиш тук?

— Ето! Дръж! — Изправи се от шезлонга и му метна една кърпа. — Помниш ли как майка все ме караше да те къпя, когато беше малък? Мразеше да се къпеш.

Стив уви кърпата — мокра и студена — около кръста си.

— Друсана ли си, Джанис? Какво става, дявол да го вземе?

— Чиста и трезва. Дойдох да видя Боби.

— Посред нощ?

— Това е единственото време, през което можем да говорим, без да ни висиш на главата като зла мащеха. Или зъл вуйчо, или каквото там се падаш.

— Аз се грижа за него. Аз съм му майка и баща и предпочитам да го видя отгледан от вълци, отколкото от теб.

— Щом те бива чак толкова, ще ми кажеш ли къде е той, по дяволите?

— В леглото. Спи.

— Да бе. Чуках на стъклото му десет минути. Няма го.

Първата мисъл на Стив беше, че Боби спи толкова дълбоко, че не е чул как Джанис тропа на прозореца му. Но не, хлапето спеше леко. Врата на кола, затръшната през две преки, полицейска сирена на Дъглас Роуд, свиренето на чайника… всичко го будеше.

Стив се втурна в къщата по коридора. Отвори вратата на Боби със замах и запали лампата. Леглото беше разхвърляно. И празно.

— Боби! — извика Стив. — Боби! Къде си? Боби!

35Да бъдеш мъж

Стив крачеше из всекидневната. Виктория правеше кафе. Джанис пушеше.

— Ето какво знаем — каза Стив, напрягаше се да разсъждава аналитично и да не се поддава на страха. — Колелото на Боби го няма. Това е добър знак. Ако беше отвлечен, нямаше да му вземат и колелото.

Искаше му се да е прав. Когато видя празното легло, първата му мисъл беше, че Кригър е отвлякъл момчето. Но не, колелото променяше всичко.

— Онази кубинска принцеса — обади се Джанис. — Може да е отишъл у тях и да го намерим горе, на дървото.

— Голдбърг живеят през една улица — отвърна Стив. — Няма да тръгне с колелото. Но така и така трябва да проверим. Ще ида да видя.

— Имаш ограничителна заповед. — Виктория излезе от кухнята с кана кафе на поднос. — Не можеш да се приближаваш до собствеността им. Аз ще ида.

— Ще дойда с теб — каза Джанис.

— Не. Ще почнеш да се биеш — възрази Стив.

— Аз? Ти го цапна оня по устата.

— Престанете и двамата! — Виктория го каза толкова властно, че и двамата млъкнаха. — Губим време. Ще ида сама. Обадете ми се на мобилния, ако има нещо…

Чу се звънецът. По това време на нощта звукът беше смразяващ като писък. Стив си представи полицейска патрулка, младият полицай хапе долната си устна с тъжно изражение.

„Вие ли сте най-близкият роднина на момче на име Робърт Соломон?“

Хукна към вратата и я отвори със замах.

Мирон Голдбърг стоеше на прага по халат и маратонки. Жена му беше на крачка отзад.

— Мария я няма! — Ева изблъска мъжа си. — Изчезнала е!

Това възвърна духа на Стив.

— Това е страхотно, Ева!

— Моля?!

— Тук ли е? — попита Мирон.

— Не. Боби също го няма. Което значи, че са заедно. Означава, че са добре.

— Но къде? — каза Мирон. — Къде може да са?

Ева нахълта през вратата.

— Ако ти си нагласил цялата работа, Соломон…

— Назад, кучко! — Джанис излезе в антрето.

— Трябваше да се сетя! — разкрещя се Ева. — Ти си виновна!

— Какво толкова си се разфучала? Ще се върнат, когато свършат. — Джанис се ухили на Ева над двойната си гуша. — Разбира се, вече и двамата няма да са девствени.

— Курва! — изсъска Ева.

— Добре, успокойте се всички — намеси се Стив. — Да помислим заедно. Мирон, колелото на Мария у вас ли е?

— Не знам. Не погледнахме.

— Обзалагам се, че го няма и че са поне на няколко километра оттук. Къде кара обикновено Мария?

— Двете ходим надолу към Олд Кътлър — каза Ева. — Пътеката към Матсън Хамък.

— И Боби я знае. Това е начало. Ще ида дотам с колата, но и в двете къщи трябва да останат хора.

— С Джанис ще останем тук — каза Виктория.

Искаше да каже, че Голдбърг трябва да си вървят у тях. Умно, помисли си Стив. Иначе Джанис и Ева със сигурност щяха да се хванат за косите, преди да се е зазорило.

На Стив му трябваше не повече от минутка, за да нахлузи шортите, с които тичаше, и една тениска. Тъкмо тръгваше към вратата, когато Джанис го спря:

— Имаш ли някакво пиене, Стиви?

— „Джак Даниълс“. Над бара.

— Погледнах. Няма нищо.

Стив нямаше намерение да търси уиски за сестра си. Но когато се качи в мустанга, се замисли. Какво ли беше станало с неотворената бутилка „Джак Даниълс“?

— О, доста е силничко — каза Мария, докато отпиваше от златната течност. Удари още една глътка и подаде бутилката на Боби. — Бърбън, нали? Татко пие такова.

— Сауър маш — поправи я Боби. — Но всички му викат бърбън. — Вдигна бутилката и отпи. Очите му се насълзиха.

Разхождаха се по края на минитропическата гора в парка „Феърчайлд“, като се провираха през преплетените лиани, дебели колкото кабели с високо напрежение. Беше страшничко в тъмното, особено ако обичаш филмите, в които иззад дърветата изскачат убийци о маски.

Боби завъртя капачката на бутилката и двамата тръгнаха през гората. Криволичеха покрай извисяващи се фикуси, папрати бръснеха коленете им, маратонките им потъваха във влажната земя. Боби носеше фенерче, но от него сенките ставаха само още по-тъмни и страшни. Подхлъзна се и за малко да падне. Беше адски тъпо, но Мария не се разсмя. Докато прескачаше през един хлъзгав пън, изпусна фенерчето. Лъчът се плъзна встрани и за част от секундата на Боби му се стори, че вижда сянка на човек. Някой ги следеше! Но когато вдигна фенерчето и го насочи натам, не видя никого.

Изгони тази мисъл от главата си. Това може би беше най-хубавата нощ в живота му и тъкмо започваше. Преди час, когато се качиха на колелетата, Мария свали бейзболната шапка от главата му и си я сложи, натъпка косата си вътре. Жестът, толкова женствен, накара сърцето на Боби да се свие. Мария носеше къси шорти и розов потник, на който с пайети пишеше „ЛОШО МОМИЧЕ“, О-тата имаха формата на сърчица. На светлината на уличните лампи кожата й имаше цвета на кафе „Кубано“ с много сметана.

Минаха с колелата по алеята „Олд Кътлър“, прелитаха над корените, които се подаваха над асфалта. На лунната светлина Боби виждаше нежните извивки на прасците на Мария, докато тя въртеше педалите, виждаше и ивицата нежна карамелена кожа, която се подаваше над шортите. Беше страхотна, направо супер. Не можеше да повярва, че е тук, с нея.

— При следващото пълнолуние. Тропическата гора във „Феърчайлд“. Ще отбележиш точка, обещавам ти.

Това бяха думите на доктор Бил. Знаеше толкова неща, които вуйчо Стив не знаеше. Или може би ги знаеше, но не искаше да му каже. Като например, че момичетата се разгорещявали при пълнолуние, дори момичетата, които не били много отворени.

Спуснаха се по Олд Кътлър към Матсън, прекосиха влажната гора, вдишваха солените миризми, слушаха крякането на жабите и жуженето на насекомите. После, до езерото, образувало се от прилива, под увисналата над залива пълна луна, се целуваха.

Целувката беше пробна, Боби се беше навел пръв, изчака Мария, надяваше се да се присъедини към екшъна. Направи го: миришеше на портокали и ванилия, парфюмът на майка й. Втората целувка беше по-нежна, по-бавна, по-мокра, по-дълбока. Той здравата се надърви.

„Страхотна идея, доктор Бил!“

После започнаха да надигат бутилката „Джак Даниълс“. Ракетно гориво, висок градус, според етикета. Стомахът на Боби малко се бунтуваше и по челото му избиваше пот. Трябваше да хапнат нещо.

„Вземи нещо за пиене. Водка, ром или бърбън. Колкото е по-висок градусът, толкова по-добре. Това ще я поотпусне“.

Но доктор Бил не беше споменал нищо за храна. Щеше да е хубаво, ако имаше солети или чипс. Може би и одеяло. И презервативи?

Но откъде можеше да намери презервативи? Вуйчо Стив не използваше презервативи. Боби беше видял противозачатъчните на Виктория в банята — приличаха на бонбонки в пластмасова кутийка.

След три глътки бърбън, две хълцания и пет мокри целувки Боби и Мария се качиха на колелата, върнаха се през храсталаците и се спуснаха по алеята към „Феърчайлд“. Портите бяха заключени, затова скриха колелата в живия плет от хибискус и се прехвърлиха през оградата. Сега вървяха през тропическата горе към павилиона с тропически плодове, за да си намерят нещо за ядене.

Павилионът представляваше гигантска оранжерия с пирамидален покрив, за да побира големи дървета. Беше отключен и когато влязоха, Боби започна да бере плодове. Личи и маракуя, поне тях ги познаваше, но трябваше да чете малките табелки, забити в земята пред останалите: хлебно дърво, саподила и разни други с люспи, които не изглеждаха особено апетитни.

Седнаха на зелената пътека, хапваха плодове и пиеха уиски, в промеждутъците се целуваха. Маракуята беше мека, с малки черни семенца. Хлебният плод беше леко лют, а личите — сладки като грозде. Нито едно не вървеше особено с уискито. Боби легна на тревата и се загледа във върховете на дърветата, които сякаш се полюшваха от бриза, макар че тук вътре нямаше вятър.

„Замая ми се главата. От уискито и целувките с вкус на маракуя“.

Мария разправяше за някакво момиче в училище, истинска мръсница, която след физическо използвала банан, за да й покаже как се прави, нали се сещаш, свирка, но тя се задавила и като се закашляла, бананът й излязъл през носа.

— Пълна отврат — завърши Мария. От историята не му стана по-леко на стомаха.

Мария се кискаше и се връщаше към подробностите от епизода с банана. Боби я слушаше с половин ухо. А после чу, че вратата на павилиона изскърца… а може би не. Миг по-късно Мария се наведе и го целуна отново. После не знаеше точно как стана, двамата лежаха на тревата с преплетени крака, целуваха се, стенеха и търкаха телата си едно в друго.

Боби понечи да плъзне ръка под потника на Мария, но тя го хвана за китката. След секунда дръпна ръката си и провря другата под потника — „Ако Пикет беше направил подобен зигзаг, битката при Гетисбърг щеше да приключи по друг начин“ — и миг по-късно той вече беше хванал сутиена й. Беше памучен.

И розов. Надписът се пренареди в ума му от само себе си. О, МОМЧЕ — ШИЛО!

Дръпна го.

— Боби, недей!

Спомни си какво му беше казал доктор Бил.

„Мъжът е ловец. Мъжът убива плячката и обладава жената, която иска“.

— Не, Боби. — Тя отново бутна ръката му. Твърдо, така, както ги учат майките, реши Боби.

— Хайде, Мария. Искаш го. Знам, че го искаш.

Отново чу гласа на доктора, сякаш беше тук и ги наблюдаваше:

„Когато каже «не», означава «може би». Когато «може би», означава «да»“.

— Боби, харесвам те. Наистина. Но нека само да се целуваме.

Целият се изпоти и стомахът му започна да се надига. Но толкова се беше надървил, че вече започваше да го боли. Хвана лявата й ръка с дясната си и я стисна отстрани. После плъзна другата си ръка по гърба й и се опита да разкопчае розовия сутиен.

— Боби! Не!

Тя се мяташе, но вероятно искаше само да го възбуди още повече.

„Жените винаги отстъпват на силните мъже“.

Не можеше да разкопчае проклетото нещо, така че дръпна сутиена и той се смъкна на корема й.

— Ох! Боби, какво правиш?

„Бъди мъж, Робърт. Вземи каквото искаш. На Мария ще й хареса. Повярвай ми. Знам“.

— Ще ти хареса, Мария — каза Боби, мъчеше се да говори с дебел глас. — Повярвай ми. Знам.

36Какво искат момичетата

Въздухът не биваше да ухае толкова сладко в такава нощ, помисли си Стив.

Гюрукът на мустанга беше свален, във влажния въздух миришеше на жасмин, пълната луна ту се появяваше, ту се скриваше сред облаците. Той караше по Олд Кътър Роуд. Беше по-разтревожен, отколкото беше показал пред другите.

С целия хаос, който се беше развихрил — Джанис и Кригър, Айрини и Виктория, Фрескин и Голдбърг — се чудеше дали е прекарвал достатъчно време с Боби. Беше ли оставил собствените си проблеми да го отклонят от най-важното нещо в живота му?

„Престани да се тревожиш. Боби е добре“.

Не спираше да си го повтаря. Момчето не беше избягало от къщи, не беше отвлечено. „Мария е първото момиче, което му е показало обицата на пъпа си, така че експериментира. Вероятно се натискат под някоя палма и ще се появят на разсъмване, потни и изпоядени от комарите. Нормално е.

Добре е. Стига си се тревожил“.

Вече беше проверил в Кокоплъм, беше слязъл до залива и после се беше върнал до кръговото на Гдйбълс Уотъруей. Сега зави наляво по Матсън Хамък. Мина покрай пустата поляна за пикник и подкара успоредно на алеята за велосипедисти, която се виеше през преплетените черно-червени мангрови дървета. Спря на соленото езеро. На паркинга нямаше коли. Рамката за велосипеди беше празна.

Нито Боби. Нито Мария.

Слезе от колата и заобиколи езерото, което беше на метри от залива. Беше прилив и във въздуха се носеше мирис на тиня. Жерави се разхождаха по мокрия пясък, търсеха си ранна закуска. От другата страна на залива по небостъргачите на Кий Бискейн проблясваха светлинки. На север високите сгради в центъра бяха тъмни.

Тишината наруши един голям траулер — пърпореше през канала. Ранно начало на риболовния ден. На хоризонта над океана проблясваха светкавици и озаряваха перестите облаци. Вятърът се усилваше и се вдигаха вълни. Пълната луна се скри зад сгъстяващите се облаци, но продължаваше да свети на небето като лампа през абажур. Прогнозата обещаваше дъжд и гръмотевични бури, предизвикани от наближаващия студен фронт.

Стив се върна в колата и подкара още по на юг по Олд Кътлър. Спря пред тропическия парк „Феърчайлд“. Беше водил Боби тук няколко пъти, на момчето му беше харесало заради тишината. Шумовете все още го притесняваха. Спокойствието беше най-важното за терапията му.

Паркира при портата. Беше заключена. Слезе от колата, като остави фаровете включени. Клекна на тясната прашна алея, която вървеше покрай оградата до входа. До хибискуса имаше следи от велосипеди. Два на брой.

„Добре, и какво?“

Първо, следите бяха пресни. Беше преваляло за кратко късно следобед и следите бяха оставени след това.

„Супер! Заслужи скаутска значка, но както вече казах, какво от това?“

Оттук нямаше накъде да продължиш. Пътеката свършваше до оградата. Значи колоездачите трябваше да се спрели и да са оставили колелата си тук. Може би бяха влезли вътре.

И после какво?

Стив не знаеше. Само че, в червеникавата пръст две следи от гуми се приближаваха към оградата, а се връщаше само една. Какво беше станало с другото колело?

В същия момент мобилният му телефон иззвъня и той се стресна. На екрана бе изписан домашният му телефон.

— Кажи, Вик?

— Боби тъкмо идва с колелото.

— Супер! Мария прибрала ли си е?

— Не. — Усети напрежението в гласа й. — Стив, Боби не знае къде е.

Малко преди зазоряване Стив зави и спря на алеята пред къщи — и чу как някой извика.

Не беше видял Ева Муньос-Голдбърг, която тичаше към входната врата. Тя пъргаво отскочи встрани и предната броня мина на милиметри от нея. Беше в страхотна форма от степ или тай-чи реши Стив. Браво на нея. Иначе щяха да го обвинят в пътнотранспортно произшествие с фатален край.

Ева прескочи едно храстче и се подхлъзна на мокрите от росата камъни. Вторият писък се чу, когато политна напред и се просна на земята. Стив се възхити колко пъргаво се изправи и веднага почна да го ругае.

Колелото на Боби беше опряно на бразилския пипер. Което значеше, че момчето е вътре. Стив чу виковете още преди да стигне до входа. Завари Ева във всекидневната, с разранени колене и разчорлена коса. Крещеше на Боби:

— Къде е Мария? Къде е?

Джанис бе сложила покровителствено ръка на рамото на Боби и бе запречила с пътя на Ева към сина си с мощното си туловище.

— Назад, кучко, че ще ти трябва нова пластична операция.

— Добре, че дойде, Стив — каза Виктория.

Стив не беше сигурен кое е по-тревожното: това, че Ева крещи, или че Джанис държи Боби.

— Ела тук, Боби. — Дръпна го от майка му, пъхна едната си ръка под мишниците му, а другата под задника и го вдигна. Лесно е да вдигнеш някое хлапе, но не и дванайсетгодишно момче, та дори да е кльощаво като Боби.

Боби трепереше, беше пребледнял и имаше кисел дъх.

— Вониш, момче!

— Повърнах.

Стив отнесе Боби в кухнята, само за да го махне от останалите. Чу как Виктория увещава двете жени да се успокоят и да оставят Стив да се оправя.

— Съжалявам, вуйчо Стив.

— Няма нищо. Къде е Мария?

— Не знам. Бяхме във „Феърчайлд“. Тя ми се разсърди и си тръгна.

— Защо ти се разсърди?

— Държах се глупаво.

— И?

— Опитах да направя това, което ми каза доктор Бил…

Стив стисна зъби, заля го гореща вълна.

— Доктор Бил ли?

— Каза, че трябвало да заведа Мария там на пълнолуние, защото тогава момичетата се възбуждали. И после щяла да иска да го направим.

— Но когато сте отишли, Мария е казала „не“?

— Да.

— И ти какво направи?

— Първо се опитах да я принудя. Но после спрях. Спомних си онези глупости, на които ме учеше. „Не“, означава „не“. „Може би“ означава „не“. Да си останеш непорочен е проява на зрялост. И така нататък.

— Браво. Но Мария въпреки това ти се разсърди?

— Да. Стана ми гадно и се издрайфах върху някаква бромелия. Отидох до езерото да се измия и когато се върнах, си беше тръгнала. Взех си колелото, но нейното го нямаше. Реших, че се е прибрала.

— Опита ли се да я настигнеш?

— Да. Как разбра?

— Защото аз щях да се опитам. Щях да карам много бързо. Ако е имала само няколко минути преднина, си щял да я настигнеш.

— Опитах. Но изобщо не я видях.

„Защото е била отвлечена! Когато е отишла да си вземе колелото, някой я е причаквал“.

И тогава си спомни. Разговора в кабинета на Кригър.

„Един хипотетичен въпрос, Соломон. Ако Робърт убие Мария, няма ли да си готов на всичко, за да не влезе в затвора? Няма ли дори да поемеш вината вместо него?“

Ръцете му неволно притиснаха момчето още по-здраво. Противоречиви чувства. Благодарност, че Боби е невредим. Пълен ужас при мисълта, че приятелката му може вече да е мъртва. Може би Боби чу, че Стив се задъхва, или пък усети как сърцето му бие лудо. Независимо какво беше, момчето изхлипа.

След миг Виктория беше до тях и рошеше косата на Боби. Той протегна врат като котарак, който чака да го погалят. След още миг дойде и Джанис.

— Оная кучка се разкара — докладва тя. — Как си, момчето ми?

Боби повдигна рамене. И стегна ръцете си около врата на Стив.

— Стив, мога ли да прегърна сина си, ако обичаш?

— Да.

— Защото нямаш право да го разделяш от… — Изведнъж млъкна. — „Да“ ли каза?

Стив пусна Боби на земята.

— Трябва всички да сме от един отбор, Джен.

— Защо? Какво става?

— Сложи Боби да си легне и ще поговорим.

Озадачена, Джанис уви месестата си ръка около момчето и го поведе към стаята му.

— Какво е станало, Стиви? — попита Виктория.

Той едвам намираше думите:

— Кригър. Отвлякъл е Мария. Ще я изнасили и ще я убие. И ще обвини Боби. Само и само да ми го върне.

Виктория премигна, но бързо се съвзе.

— Ще говоря с Ева. Ти извикай полиция.

В този миг се чу женски писък. Стив го позна веднага. Тази сутрин го чуваше за трети път.

Втурнаха се навън. Ева стоеше до колелото на Боби. Ципът на закачената за седалката винилена чанта беше отворен. Ева притискаше нещо към гърдите си. Миг по-късно, когато Стив осъзна какво е, го заля див ужас.

— Къде е тя? — Ева се затича към Стив и замахна да го удари. — По дяволите! — Гласът й се раздираше от ридания. — Какво й е направил?

Удари заваляха по гърдите, раменете, ръцете му. Ръката й се отплесна и го удари в слепоочието. Стив дори не се опитваше да се предпази. Вече изпитваше такава болка, че дори не усещаше ударите на дребната жена. Лицето й беше мокро от сълзи, около юмрука й беше увит малък розов сутиен.

37От блатата към морето

Ченгето изглеждаше познато.

Дребен афро. На значката му пишеше: „Тиле“. Скептичен поглед.

„Да, момчето, което ме арестува в радиостанцията. Втория път“.

Нямаха късмет. Стояха на алеята пред Стив малко след седем сутринта. Джанис се беше разплула на канапето. Боби спеше в стаята си, Виктория седеше до него. Мирон и Ева си бяха отишли вкъщи и даваха показания пред партньора на Тиле — Родригес.

— Доктор Кригър е отишъл с кану по Сууани — каза Тиле.

— С ка-ну по Су-уа-ни? — Стив използваше най-подигравателния си тон и нарочно накъсваше думите. — Най-тъпото алиби, което съм чувал, а клиентите ми използват хиляди.

Тиле сниши гласа си и каза със сериозната интонация на ченге:

— Твърдите, че доктор Бил е отвлякъл момичето и е пъхнал доказателството, за да уличи племенника ви, но нямате никакво доказателство. Слушал съм шоуто на доктор Бил…

„О, супер! Фен!“

— … и мисля, че има право за някои неща. Колкото до момичето, сигурно спи в нечий заден двор и всеки момент ще се появи по улицата с колелото си.

Ченгетата обикновено приемат най-лошото, защото виждат най-лошото. Но това момче беше оптимист, реши Стив.

— Свързахте ли се с мобилния на Кригър?

— Не можахме. Той е нагоре по реката след Хачбенд, а там няма обхват.

„Нагоре по реката, след Хачбенд? Боже, а аз съм в Мейбъри с някакъв комедиен полицай!“

— Какво, прави там? — попита Стив.

— Лови костури, както разбрахме.

— Чакайте да отгатна. Жената, която живее в къщата на Кригър, ви е пробутала цялата тази история.

Тиле си погледна бележника.

— Мари Аманда Лем. Точно така.

— Кригър й е промил мозъка. Ще каже това, което той иска.

— Излъгала ли е, като ми каза, че двамата с племенника ви сте негови пациенти?

— Не сме точно пациенти.

Ченгето отбеляза нещо в бележника си.

— Значи нямате съдебна заповед да посещавате доктор Кригър?

— Е, технически е така, но…

— За сексуално провинение.

— Не!

Ченгето се почеса с химикалката по малките плитчици.

— Извадих доклада, Соломон. Момчето е воайор. И госпожица Лем твърди, че веднъж излязла от душа и ви заварила да се криете в банята й.

— В спалнята — поправи го Стив, започваше да издребнява по адвокатски. — Бях се скрил в спалнята й. Но това няма нищо общо със съдебната заповед да ходя при Кригър.

— Точно така. Тя е заради склонността ви към насилие.

— Виж, Тиле, Мария я няма. Часовникът тиктака. Докато решите да си размърдате задниците, може и да е мъртва.

— Надявам се да не е. Заради вас. Защото племенникът ви е видял момичето последен. Според собствените му признания в пияно състояние се е опитал да я насили въпреки съпротивата й и нейният сутиен е намерен сред вещите му. Според мен единственото доказателство сочи право към него.

Спряха пред дома на Кригър. Виктория слезе първа. Сутринта беше мрачна и ветровита и миришеше на дъжд. Бяха оставили Боби с Джанис, но Сеси щеше да дойде да ги пази.

По пътя Виктория беше попитала Стив дали има план за действие.

— Аманда ще ни каже къде е Кригър — категорично заяви той.

— И да издаде любовника си?

— В нея има искрица на нещо добро. Трябва да разчитаме на това.

Виктория не беше толкова сигурна.

— И как ще го направим?

— Доброто ченге и лошото ченге.

— Аз ще съм доброто ченге, така ли?

— Което означава, че си първа. Ако не излезе нищо, поемам аз.

Виктория бе скептично настроена, но си замълча. Нямаше нужда да подрива увереността на Стив.

Аманда отвори вратата. Стив за първи път я виждаше с дрехи тук. Цял комплект, ако трябваше да е точен: червен потник и впити бели шорти. Без сутиен и явно и без гащи, ако се съдеше по прозиращата татуировка. Без грим. Косата на опашки. Двайсетгодишна се правеше на четиринайсетгодишна.

Усмихна се и каза:

— Леле, още гости! Здравейте, госпожице Лорд. Направихте ли си вече коламаска на триъгълника?

Виктория хвърли кръвнишки поглед на Стив, който присви рамене, сякаш искаше да се извини.

— На този сладур много му хареса пистата ми за приземяване. — Аманда закачливо врътна брадичка към Стив.

— Стига глупости, Аманда — каза Стив. — Трябва да поговорим.

Тя не му обърна внимание, беше се съсредоточила върху Виктория.

— Предложих му да я огледа отблизо, но той каза, че щял да си помисли.

— Наистина необичайно — отвърна Виктория. — Сладурът рядко мисли, преди да направи нещо.

След минута бяха вътре. Безлична всекидневна с канапе и две кресла. Стара камина. Чамов под. Ниска маса с купа позавехнали плодове. Никакви лични вещи освен масления портрет на Кригър на яхтата.

— Аманда, наистина трябва да ни помогнеш — каза Виктория приятелски.

— Както казах и на ченгетата, Бил замина с яхтата.

— Не мислим така. — Пак приятелски, пак мило. — Смятаме, че Бил е отвлякъл едно дванайсетгодишно момиче. Страхуваме се от това, което може да й направи, ако не го спрем.

— Глупости — отвърна Аманда, самата тя говореше като момиченце. Взе една зелена ябълка от купата, пъхна крака под дупето си и започна да я хрупа.

Изобщо не изглеждаше разтревожена. Липсващо момиче. Любовникът й — заподозрян. А тя си седеше и си хрупаше ябълка. Възможно ли беше, зачуди се Виктория, и Аманда да е същият социопат като Кригър?

— Чичо Бил е любовник, не убиец — каза Аманда с лукава усмивка. — Знам го много добре.

— По дяволите, Аманда! — намеси се Стив, преди да му е дошло времето. — Кригър е убил Джим Бишиърс. Убил е и един капитан, Оскар Делафуенте. И майка ти.

— Сега вече знам, че лъжеш — каза Аманда. — Аз я убих тая вещица.

Каза го с известна доза задоволство, което разтревожи Виктория.

— Била си на тринайсет, Аманда. Кригър те е дрогирал, когато те е прелъстил. Паметта ти може да те лъже.

Стив поде историята и двамата започнаха да я обработват:

— Майка ти е разбрала за вас и двамата са се скарали. Кригър я е ударил с пръта и я е бутнал в джакузито. После те е убедил, че си го направила ти.

— Както вече казах, нещата са точно обратните. — Аманда се разсмя. — Аз прелъстих Бил. Пушех малко трева, нищо друго. Бил ми даде валиум, когато убих мама, защото бях превъртяла. Исках да се обадя на ченгетата и да си призная, но Бил каза, че той щял да се погрижи за всичко.

— Промил ти е мозъка, по дяволите! — извика Стив.

Аманда отхапа огромно парче от ябълката.

— Къде беше ударена мама, сладурче?

— От дясната страна на черепа.

— Чичо Бил е десняк. Ако са се сбили, нямаше ли да я удари от лявата страна?

— Пинчър изясни този момент. Майка ти явно се е извърнала да побегне, когато я е цапнал.

„Ха-ха-ха“ — то на Аманда беше пресилено, като и всичко останало у нея, помисли си Виктория.

— Не стана така — каза тя. — Аз и мама. Бяхме с лице една към друга. Нарече ме курва, каза, че щяла да ме прати в изправително училище и повече никога нямало да видя Бил. Вдигнах пръта и я ударих с всичка сила. Падна в джакузито, а аз стоях и я гледах как се дави.

Взе още една ябълка от купата и я подхвърли — с лявата ръка — на Стив. Той я хвана и двамата с Виктория се спогледаха.

— Чичо Бил скри пръта — продължи Аманда. — И измисли историята, че мама се подхлъзнала и си ударила главата. Съдебните заседатели не му повярваха. Че защо да му вярват, като си беше лъжа?

— Не ти вярвам — каза Стив.

— Аз пък ти вярвам. — Виктория стана, грабна ябълката от Стив и започна да си я подхвърля от ръка в ръка, докато говореше. — И ако съм права, ако казваш истината, дължиш живота си на Кригър. Обзалагам се, че си му била вярна през всичките години, докато е бил в затвора.

— Бях добро момиче. Обещах му, че ще го чакам, и го дочаках.

Виктория кимна.

— След онова, което е направил за теб — прикрил е убийството, което си извършила — как би могла да постъпиш по друг начин?

— Разбрахте ме, госпожице Лорд.

Виктория направи една крачка към Аманда.

— Което означава, че никога няма да го предадеш, независимо какво е направил в миналото или какво ще направи сега.

Аманда намигна на Стив.

— По-умна е от теб, сладурче.

— Знам — призна Стив. Извърна се към Виктория, изглеждаше сразен. — Значи щом Аманда е убила майка си, съм прецакал невинен човек. Нищо чудно, че ме мрази.

— Но си бил прав за всичко останало. — Като продължаваше да подмята зелената ябълка от ръка в ръка, Виктория се заразхожда пред канапето: Аманда седеше на него с кръстосани крака. — Кригър е убил Бишиърс и Делафуенте, нали, Аманда?

— Никога няма да кажа — отвърна тя с гласчето на малко момиченце.

— Знаеш ли каква е разликата между Стив и мен? — попита Виктория.

— Не знам и не ми пука.

— Стив никога не би ударил жена. Не му идва отвътре. Виж, на мен…

И преди Стив да се усети, замахна с все сила. Не странично. Юмрукът й, стиснал ябълката, се стовари с цялата си тежест.

Ябълката буквално се размаза в носа на Аманда. И размаза носа й, разбира се.

Чуха се три звука, през интервал от секунда. Пукането на хрущял, тупването на задника на Аманда на пода и скимтене.

Стив чу скимтене — и осъзна, че е изскимтял той. От носа на Аманда шурна кръв, от устните й излезе розов балон.

Вик наистина ли я беше нокаутирала с ябълката?

— Кучка с кучка! — изкрещя Аманда. — Счупи ми носа!

— Вдигни си главата назад, да ти спре кръвта — нареди Виктория, превърнала се изведнъж в медицинска сестра.

— Господи, Вик! Защо го направи?

Беше сащисан. Откакто я познаваше, най-голямата й проява на насилие бе жестокият й бекхенд на тенис корта.

— Нима не разбираш, Стив? Няма смисъл да се молим и да се мъчим да открием искрицата човечност, която мислиш, че се крие в това побъркано зверче.

— А боят ще свърши работа, така ли?

— Ти си демократ, аз съм републиканка.

— И какво от това?

— Ти не вярваш в използването на сила. Но единственият начин да изтръгнем нещо от нея е като минем на вариант „Абу Граиб“26.

— В никакъв случай.

Виктория се отклоняваше от сценария. Стив трябваше да е лошото ченге, но явно не беше се проявил като достатъчно лош.

Аманда се изправи, кръвта продължаваше да шурти от носа й. Посегна към мобилния телефон на масичката, но Виктория я сграбчи за китката и изви ръката й зад гърба.

— Ох! — изсъска Аманда. — Ти да не си лесбийка ма?

Виктория грабна телефона и го хвърли към камината. Улучи картината с Кригър, точно средата на яхтата. Проби дупка в платното.

— Бил ще се ядоса — каза Аманда. В гласа й нямаше и следа от малкото момиченце. — Много си обича тази картина.

Като продължаваше да стиска китката й, Виктория я подкоси и тя падна на колене. Виктория затегна хватката и изви ръката й, все едно кършеше крило на пиле. Кръвта от носа на Аманда капеше по пода. Виктория извиваше ръката й все по-високо и по-високо, докато опаката страна на китката не опря врата й.

— Мамка му! Боли!

— Вик, какво правиш?

— Опитвам се да спася момичето. И Боби. Вземи свърши нещо полезно и намери с какво да я вържем.

Възможно ли беше любимата му жена и съдружничка да е превъртяла?

— Къде е той, Аманда? — попита Виктория. — Къде е завел Мария?

— Да ти го начукам!

Виктория започна да извива китката й към лопатката. Чу се пук! И писък.

— Извади ти се лакътят — уведоми я Виктория. — Тренирам бойни изкуства. Зверски боли, нали?

Аманда лежеше просната на пода и хлипаше.

— Вик, би ли спряла за минутка?

— Нямаме минутка: Ако не открием Кригър, момичето ще умре. Нали така, Аманда?

Нямаше повече „да ти го начукам“, само хълцане.

— Да поработим върху другата ръка — каза Виктория.

— Чакай. — Аманда се надигна на колене. — Бил обича малки момиченца.

— Айде стига бе!

„Коя е тази жена? Това просто не може да е Виктория!“

— Понякога ги отвлича. Не знам какво става с тях.

— Знаеш, разбира се — категорично заяви Виктория. — Ако реши, че могат да го разпознаят, ги убива.

— Не го питам. Имаше едно момиче в Редлендс. Някъде на дванайсет…

„Момичето, което изчезна в Редлендс…“

Кригър се беше опитал да припише изчезването на детето на едно момче с увреждания. Нищо чудно, че знаеше толкова много за серийните убийци. Познанията му спадаха към категорията, на която криминалистите викаха: „Трябва да си такъв, за да знаеш толкова“.

— Къде отиде? — обади се Стив, вече в час с програмата. — Има ли апартамент някъде? Хижа в Глейдс? Къде!

Аманда не отговори и Виктория посегна към другата й ръка. Този път не се наложи да я извива — Аманда се предаде. Обърна глава към картината над камината.

Стив проследи погледа й. Кригър и лъскавата му яхта „Психотерапия“.

— Яхтата! Завел я е на яхтата!

Аманда не каза нито дума, но погледът й говореше, че е познал.

— Къде я държи? — попита Виктория.

— В Гроув — прошепна Аманда.

— Хайде, Стив. Да вървим.

— Не.

— Не?

— Нещо не е наред. Всички лъжат, когато ги измъчват.

Спомни си снимките на яхтата в кабинета на Кригър. Док, канал, остров с мангрова горичка. Островът се виждаше ясно и си спомни, че го беше виждал и преди. Осигуряваше заслон на яхтите, закотвени далеч от дока.

Островът. Островът. Островът.

Не беше в Гроув. Къде беше? Опита се да се съсредоточи, както правеше Боби. Какво можеше да си спомни? Закуска. Не. По-скоро обяд. Ресторантът на магистрала „Рикънбекър“ по пътя към Кий Бискейн. От ресторанта гледаш право през канала към мангровия остров.

— В Грандън Парк е. На Кий Бискейн. Там си държи яхтата.

— Значи тръгвай! — нареди Виктория. — Аз ще се погрижа Аманда да не мърда оттук.

— Закъсняхте — каза Аманда; в гласа й нямаше нито задоволство, нито съжаление. — Вече е отплувал.

— Къде?

— Не знам. Някъде в океана. Бил оправя момичетата в открито море. После връзва нещо тежко на труповете и ги хвърля през борда. За него във водата има някаква мистика.

Стив отново си спомни думите на Кригър. Тоя идиот не вярваше в пепел при пепелта и прах при прахта. Вярваше във водното начало и водния край. Как го беше казал?

„От блатата към морето“.

38„Психотерапия“

Цели завеси дъжд се изливаха върху паважа, вятърът духаше от север. Мустангът буквално плуваше по магистралата и се тресеше от мощните пориви на бурята.

Стив държеше волана с една ръка, а телефона с другата. От 911 му казаха да се обади на бреговата охрана. Дежурният в базата му каза, че не можели да изпратят цяла флотилия патрулни кораби, катери и хеликоптери на майната си заради предположение на гражданин, че някъде в морето се извършва престъпление.

Звънна пак на полицията. След като го прехвърлиха два пъти и изслуша записаните съвети за предотвратяване на престъпления, чу гласа на полицай Тиле.

— Странно, че се обаждате, Соломон. Търсим ви.

— Защо?

— Имаме съдебна заповед да ви приберем. Явно не сте ходили на терапия за овладяване на гнева.

— Това са глупости! — Каза го така, сякаш отдавна е овладял гнева си.

— Заключението на доктор Кригър е пред мен.

— Кригър трябва да гоните. Качил е Мария на яхтата си. Той е…

— Наистина трябва да превъзмогнете тая работа с доктор Бил.

— По дяволите, чуй ме! Кригър е убил момичето в Редлендс. Ще извърши ново убийство.

— Добре, господин Соломон. Защо не дойдете в участъка и да ни разкажете всичко?

— Защо? За да ме арестувате ли?

— Говорите малко параноично, господин Соломон. Къде точно се намирате?

Стив затвори телефона и влезе в пристанището. Колата спря с плясък. Стив изскочи и се затича към административната сграда, прескачаше локвите. На пилона на покрива на малката постройка плющеше червен флаг: „Забранено излизането на малки съдове“. Вятърът стигаше до двайсет и пет възела.

Стив пресметна, че Кригър има няколко часа преднина. „Психотерапия“ сигурно беше в „открити води“, както бе казала Аманда, но къде? Трябваше да намери човек, който знаеше къде обикновено плава Кригър. Може някой да беше видял как яхтата напуска дока. Ако кажеха в колко часа е станало, можеше да се определи разстоянието. Стив имаше нужда от нещо — каквото и да било, — за да продължи.

Тениската и джинсите му бяха вир-вода. Беше на пет метра от сградата, когато видя друг флаг. На едномачтова яхта. В редицата лъскави моторни яхти в петнайсетметровия клас. Флагът се вееше и на него се виждаше ликът на брадат мъж със старовремски костюм. Стори му се познат.

„Зигмунд Фройд!“

Кой друг би вдигнал флаг с лика на Фройд?

Стив се спусна по кея към яхтата с разветия флаг. На бетонния стълб с жълта боя беше изписано: „Фройдистка грешка“. А на корпуса на боядисаната в синьо и бяло яхта, вързана за дока: „Психотерапия“.

Въжетата на носа и кърмата бяха опънати, фендерите си бяха на място. В кокпита и двата стола за риболов бяха покрити с предпазни калъфи. Както и таблото на капитанския мостик. Нямаше признаци, че на борда има някой или че някой скоро се е качвал. Значи Кригър не беше довел момичето тук малко преди да съмне. А сега посред бял ден, макар че беше по-скоро сив от дъжда, със сигурност нямаше да го доведе.

Аманда бе излъгала! Виктория почти я беше осакатила, а тя пак беше излъгала!

Стив се огледа. Много яхти и нито жив човек в този шибан делничен ден. Дъждът плющеше по бетона, помиташе доковете като стена, спираше за малко и продължаваше пак. Яхтите стенеха, привързани за стълбовете. Две чайки летяха ниско, бореха се с вятъра. На близкия стълб бе кацнал пеликан и сякаш гледаше право в него.

Стив стъпи на планшира и се вмъкна в кокпита. Тикова палуба, избеляла от слънцето, извеждаше дъждовната вода през водостоците на кърмата. Отвори хладилника за стръв. Празен. Отиде до шкафа с рибарски такъми, отвори чекмеджетата. Кукички, плувки, ножове, макари с корда.

Махна възглавницата от едната пейка и вдигна капака. Такъми, обувки, спасителни жилетки.

Никакви дванайсетгодишни момиченца.

Вдигна капака на другата пейка. Спасителни пояси. Стара въдица. Три метални кофи, чисто нови. Лопата, не нова. Приличаше на градинска, по извития остър ръб имаше коричка от пръст. И брезентов сак, може би два метра дълъг, с разкопчан цип. Достатъчно голям, за да побере въдици или леководолазна екипировка… или четирийсеткилограмово момиче. Стив бръкна в сака с ръце, опипа го отвътре — и му се искаше, и не му се искаше да открие нещо.

„Кое би било по-добре? Доказателство, че е била тук? Или нищо?“

Но сакът беше празен. Нямаше барети на малки момиченца, нито бели чорапи, нито бележки, в които да пише „Помощ“!

После долови аромата. На какво беше? Навря главата си в сака и вдиша дълбоко. Цитрус. Сякаш в сака беше имало портокали.

„Или момиче, напръскало се с парфюма на майка си!“

Помнеше мириса от стаята на Боби.

Втурна се към вратата на салона. Стъкло в метална рамка. Заключено. Грабна клещите от шкафа и го счупи. Звукът го стресна. Но не се чу аларма. Никой не извика. Единствено пеликанът реагира: размаха огромните си криле и отлетя да си търси по-тихо местенце.

Стив бръкна през счупеното стъкло, отвори и влезе в салона. От едната страна имаше кухня. Печка, хладилник, микровълнова, вградена пейка и занитена за палубата маса. По стените — грамоти, които свидетелстваха за улавянето на много невинни риби в най-различни състезания.

— Ехо! — провикна се той. — Мария!

Нищо.

Слезе няколко стъпала надолу, подгизналите му маратонки скърцаха. Провери каютите. Оправени легла, чисто и подредено. Нямаше никого. Продължи напред. Хавлиена кърпа, преметната над вратата на душа. Мокра.

„Тя е тук! Или е била тук!“

Върна се в салона. Водата плющеше, фендерите се удряха в корпуса. Една петметрова яхта подскачаше към открито море — две хлапета не обръщаха внимание на флага. Някъде под палубата нещо изскърца и нещо друго изтрака. Корабни звуци. Нищо не значеха.

— Мария!

Чу тропане. Метал върху метал? Не, по-тъп звук. Можеше да е всичко или нищо.

— Мария!

Троп! Троп!

От машинното. Намери люка, вдигна го, взе фенера от скобата и се провря по стълбата към потъналото в пълен мрак отделение. Огледа резервоарите и тръбите, подпорните и напречните греди и двата огромни дизелови двигателя.

До тях, на колене, с лепенка на устата, с омотани ръце и крака, вързана за единия, седеше Мария Муньос Голдбърг. Очите й бяха затворени и тя удряше чело в палубата. Троп! Троп! Троп!

39Спасителна акция

С разтуптяно сърце, Стив отлепи лепенката от устата на Мария и трепна, когато тя извика от болка. Имаше червени следи около устните, челото й се беше разкървавило от ударите в палубата. Цялата трепереше. Хълцаше, по бузите й се стичаха сълзи. Ръцете й бяха вързани зад гърба.

Стив почна да ги развързва, но гърдите й се разтрисаха от ридания, ръцете й трепереха и му отне доста време. Не бяха морски възли. Никой не бе имал намерение да ги развързва.

Мария почна да разтърква изтръпналите си китки.

— Благодаря. Благодаря. Страшно благодаря — проплакваше между риданията.

Стив я прегърна.

Въздухът беше мръсен и застоял и Стив усети как потта се стича по ръцете му. Опита се да развърже въжето около глезените й, но беше прекалено стегнато и се беше врязало в кожата. Другият му край беше завързан здраво за рамата на двигателя.

— В кокпита има нож. Ей сега идвам, Мария.

— Не! Не ме оставяй. Моля те!

Стив седна до нея. Можеше да й даде минутка утешение.

— Къде е Кригър?

Името явно не й говореше нищо. Е, похитителите обикновено не се представят.

— Мъжът, който те отвлече. Къде отиде?

Тя поклати глава. Не знаеше.

Дали не беше в шок? Но после думите се изляха от устата й. Започна от началото. Боби се държал гадно и тя решила да се прибере сама с колелото. До колелото обаче я причаквал някакъв мъж. Сграбчил я и я хвърлил в колата си. Видяла само, че е беемве. Бръкнал под потника и свалил сутиена й, опипал я. Решила, че ще я изнасили, но той само я притиснал, после пъхнал сутиена й в чантата на Боби.

— После прибра колелото ми в багажника. Реших, че каквото й да ми направи, ще ме пусне да се прибера у дома с колелото. Но след като ме върза и покарахме известно време, той ми взе шапката и я напъха в чантата на моето колело.

— Твоята шапка?

— Не, на Боби. Със „Соломон и Лорд“. Винаги я носи.

„Включително в деня, в който ходихме при Кригър“.

— После хвърли колелото ми в някакъв храсталак.

— Близо до пътя?

— Да. На няколко метра.

„Та колелото да бъде намерено. С косми от косата на Боби в шапката, отпечатъци и ДНК по цялото колело. Още едно доказателство, още един пирон в ковчега“.

— После ме натъпка в един голям сак и ме натика в багажника. Сигурно съм припаднала, защото следващото, което си спомням, е, че бях тук, цялата овързана.

Отново се разплака.

— Каза ли ти нещо?

— Само, че ще се поразходим с лодка, но трябвало да изчакаме да отворят магазина. Попитах го сандвичи и напитки ли ще купува, но той само се разсмя.

Магазин? Нямаше никакъв смисъл, но нямаше и време за мислене. Кригър щеше да се върне. Стив потупа момичето по рамото.

— Мария, трябва да те измъкнем оттук. Качвам се горе да взема нож. Стой, кротко, нали?

Тя кимна.

Стив се покатери по стълбата, провря се през люка и направи една крачка, преди да го порази гърмът. Главата му отхвръкна назад. Видя болката вътре в мозъка си, електрическа искра изскочи зад очите му. После светът потъна в тишина и мрак.

40Мъртвата тежест на вината

Имаше усещането, че са го свестили, като са го напъхали под леден душ.

„Но не може да съм буден. Не виждам нищо“.

Усети движение. На една страна, после на друга, нагоре и надолу. И звук. Глух рев.

„Добре, яхтата се движи, това са дизеловите двигатели“.

Усети как вятърът брули лицето му, разбра, че е на открито, в кокпита, със затворени очи. Лицето му бе като начукана пържола, солените пръски не облекчаваха болката.

„Защо не мога да си движа ръцете?“

Пердашеше проливен студен дъжд, милиони смразяващи иглички. Толкова силен беше, че свистеше във въздуха и тропаше по палубата.

Усети как яхтата се надига и после се плъзга надолу.

„Супер! Вързан, замаян и ще ме хване и морска болест накрая!“

Пулсиращата болка в главата му сякаш се надпреварваше с рева на двигателите. Яхтата се движеше бързо. В открити води. В океана, не в залива. Можеше да отгатне по вълните, макар и да не виждаше нищо.

Устата му беше пресъхнала. Облиза устните си, усети вкуса на кръв. Яхтата подскочи на поредната вълна.

„Защо не виждам нищо? Аха, очите ми са затворени“.

Помъчи се да ги отвори. Май щеше да му трябва лост. Бяха се подули. Можеше да ги отвори с пръсти, но имаше един проблем. Ръцете му явно бяха вързани зад гърба.

Съсредоточи се върху дясното си око и се напъна да го отвори. Клепачът започна бавно да се вдига, като венециански щори, дърпани с конец. Размърда език да провери какво е положението в устата му. Беше си прехапал устната до кръв. Изплю парченце от зъб.

Дъждът се усили, порой от кинжали. Зъбите му тракаха. Никога през живота си не беше мръзнал така.

— Как си, Соломон?

Гласът на Кригър. Окото се отвори достатъчно, за да види лицето му, дъждът валеше по голите му гърди. Яхтата явно беше на автопилот. Ако им излезеше късметът, можеше да се ударят в някой айсберг. Ако ли не, да заседнат на Бимините.

— Къде е Мария?

— Топла и хрупкава в капитанската каюта. Ще бъде употребена по предназначение, след като се отърва от теб.

— Копеле!

— Само толкова ли можеш, Соломон?

Стив успя да отвори и двете си очи. Съвсем мъничко.

— Гнусно копеле!

Чувстваше се така, сякаш някой го е цапнал по лицето с бейзболна бухалка. Сега видя, че е било лопата. Кригър се подпираше на градинската лопата, която беше видял в багажното отделение.

— Малко си понасинен, но няма да живееш достатъчно дълго, за да се видиш — отвърна Кригър. — Както без съмнение си се досетил, това е последното ти плаване.

Зрението на Стив се проясни и той видя, че Кригър е с гащи за сърф, гол до кръста и бос. Изглеждаше огромен, с широки рамене и огромен гръден кош. На единия си глезен носеше водолазен нож.

„Нещо странно става с краката ми. Не мога да си движа пръстите. Какво има?“

Погледна надолу. Стъпалата му бяха в една от алуминиевите кофи, които беше видял, краката му бяха потънали до прасците в студена кал.

„Не. Не е кал. Мокър цимент“.

— Какви са тия тъпотии, Кригър?

— Не искаме главата ти да изскочи на плажа на Пета и да изплаши туристите, нали, Соломон?

— Прекалил си със „Семейство Сопрано“.

Стив размърда крака, достатъчно, за да ги вдигне от дъното на кофата, но не достатъчно, та на повърхността да се появят пукнатини. Циментът се втвърдяваше бързо.

— Може да успеем да се разберем, Кригър.

— Ха! Мошеникът иска да уреди делото. Какво предлагаш, адвокате?

— Ще ти помогна. Невинен поради невменяемост.

Кригър избухна в гръмогласен смях.

— Имам по-добра сделка. Невинен, защото не са го хванали.

— Ченгетата знаят, че съм по петите ти. Ти ще си единственият заподозрян.

— Заподозрян в какво? Няма да има труп, Соломон. Ще решат, че или си забегнал в Южна Америка, за да се отървеш от правните си проблеми, или си се самоубил. — Поклати глава почти тъжно. — Не така го бях намислил. Ти трябваше да останеш здрав и невредим. Как иначе ще изстрадаш мъчението да видиш как племенникът ти минава през ада?

Стив се съсредоточи да движи краката си непрекъснато. В мокрия цимент се появи малка цепнатина. Проливният дъжд също помагаше. Ако успееше да попречи на цимента да стегне краката му, щеше да има някакъв шанс…

— Аз съм виновен за нещастието ти — продължи Кригър. — Никога не съм се бавил толкова на дока.

— Защото е трябвало да идеш до магазина да купиш цимент, така ли? Свършил се е, след като си убил момичето от Редлендс?

— Винаги потеглям с нова торба. — Кригър ръчна кофата с върха на лопатата. — Първо правило: не оставяй доказателства.

— Пусни Мария. Както каза, мене няма да ме има, за да ме тормозиш. Защо ще измъчваш Боби?

— Вече е късно. Момичето може да ме разпознае. Или пък мислиш, че толкова ще й хареса предстоящата ни среща, че никога няма да свидетелства? Може даже да започне да се промъква в моята къща, вместо в твоята?

— Гадно извратено копеле!

Кригър отново се разсмя. Извади ножа от ножницата, коленичи и заби острието във втвърдяващия се цимент. Стив спря да мърда крака.

— Бързо стяга — каза Кригър доволно. — Ще си готов до няколко минути. Да не вземеш да избягаш, адвокате.

Покатери се по стълбата на мостика, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. Не искаше някой минаващ товарен кораб да го види как хвърля човек зад борда.

Стив започна да шава още по-усилено. Циментът се втвърдяваше, отгоре краката му бяха хванати в масивен блок. Но все пак беше попречил да се втвърди по краищата и отдолу. Ако се заклещеше в кофата, с него беше свършено. Но ако успееше да извади краката си, имаше шанс.

Помъчи се да състави план, но подсъзнанието му пречеше. Мъртвата тежест на вината го притискаше по-силно от цимента. Беше изоставил Мария. И не само нея.

„Прецаках всичко“.

Пяна пръсна от планширите и лицето го засмъдя, „Предадох всички ви“.

Боби щеше да расте без него. Виктория щеше да си намери друг мъж. Дори баща му щеше да го преживее тежко. Гърлото му се сви.

„Боже, плача ли?“

Не можеше да разбере. Сълзите бяха същите на вкус като морето.

След няколко минути небето почерня още повече — минаваха през вихрушка. Вълните ревяха. На мостика Кригър затвори дроселите. Стив усети как намаляват скоростта. Сега яхтата беше оставена на милостта на вълните, кандилкаше се ту на една страна, ту на друга.

Кригър се спусна по стълбата и се обърна към кокпита, чевръст като опитен моряк.

— Има голямо петно саргасови водорасли точно пред нас — каза доволно. — Обзалагам се, че наоколо се навъртат и чудни акулки, които си търсят обяд.

— Давай да приключваме.

— Както кажеш.

Наведе се и заби ножа в цимента. Стив го погледна. Извита дръжка, лесен за хващане. Титаново острие, може би десетина сантиметра, назъбено от едната страна и остро като бръснач от другата. Можеше да срежеш кокал с него.

Кригър се изправи и го погледна.

— Време е да си вземем сбогом, Соломон. — В гласа му имаше нотка на съжаление, сякаш щеше да му липсва стар приятел.

Стив се съсредоточи върху краката си. Не знаеше колко тежък е циментът. Нямаше значение. Имаше здрави мускули все пак.

Кригър погледна надолу и плъзна ножа в ножницата. Докато го правеше, Стив вдигна крака, високо и силно. Измъкнаха се от кофата с удивителна бързина.

Кофата издрънча на палубата. Назъбената буца цимент около глезените на Стив улучи Кригър право в челото. Стив чу удара, видя как Кригър полита назад и пада. Ножът излетя към кърмата.

Стив се напъна и се опита да скочи и да го хване, но беше като в чувал, а и яхтата се клатеше. Той падна и се плъзна по мократа палуба.

Кригър се изправи на едно коляно и разтърси глава. След секунда скочи на крака. Олюляваше се, но не падаше. От челото му висеше широко парче кожа, кръв струеше в очите му. Опита се да ги избърше с ръце. „Би трябвало да е в несвяст — помисли си Стив, — а я го виж! Ранен бик, който се готви за нападение“.

— Ще те убия, Соломон — изръмжа психиатърът. — Ще убия всички адвокати.

Олюля се към кърмата. Коленете му сякаш всеки момент щяха да се подгънат. Къде отиваше?

„Ножът!“

Стив го видя точно до една от дупките за оттичане на водата. Не можеше да се изправи. Нямаше начин да стигне дотам.

Кригър се наведе, вдигна ножа и се обърна. Опита се да избърше реката от кръв по лицето си с опакото на ръката. Първо с едната, после с другата. Но не се получи.

„Той не може да вижда, аз не мога да стана“.

Но Кригър явно виждаше достатъчно, защото тръгна към него. Размахваше ножа. Ръкомахаше диво. Кръвта от челото му пръскаше навсякъде.

Стив се издърпа назад по задник. Голяма пенеста вълна заля палубата. Кригър устоя на напора й, нагазил до колене във вода, после продължи напред. Размахваше ножа като коса.

— Ще ти отрежа топките! — Гласът му беше глух, безчувствен.

Стив видя една метална канджа, два метра дълга: висеше закачена на преградата. Оттласна се с ръце назад по палубата и се плъзна към нея.

Кригър премести ножа в другата си ръка. Приближи се към Стив, замахна наляво, после надясно, застана между него и канджата и му препречи пътя. Яхтата се издигна на гребена на една вълна, застина за миг и после се плъзна надолу.

Стив нямаше накъде да мърда. Помести се с няколко сантиметра назад и се опря в парапета. Нямаше накъде да бяга, нямаше накъде да пълзи. Сви колене към брадичката си, за да се предпази от смъртоносните удари, които щяха да последват.

Като се задъхваше и плюеше кръв, Кригър се дотътри по-близо.

Стив направи последен отчаян опит да сграбчи канджата, но не можа да я достигне.

Кригър спря на метър от него. Избърса кръвта от ръката си, за да хване ножа по-добре. Яхтата се килна и той залитна и се разкрачи, за да запази равновесие.

Стив усети как се издигат на вълната. Щеше ли да продължи нагоре, или щеше да се спусне? След секунда яхтата се плъзна в браздата между двете вълни и Стив изпъна крака. Циментираните му стъпала натресоха Кригър в чатала. В същия миг перилата се наклониха до водата. Стив се хлъзна назад, коленете му изпукаха от болка. Кригър се поклащаше на краката му като дете на дървена люлка… после политна над планшира с главата напред и падна във вълните.

Стив изпъшка, надигна се и свали канджата от скобите. Надвеси се през планшира. Кригър пляскаше във водата в опасна близост до витлата, които бавно се въртяха на празен ход.

— Помощ! Помогни ми!

Една вълна го заля. Той изчезна, после се появи отново, пляскаше и риташе, мъчеше се да стигне до платформата за гмуркане на кърмата.

Стив се повлече към кърмата, използваше канджата като бастун.

„Някои неща планираш — помисли си. — Други правиш инстинктивно, воден от представата за почтеност и човещина. Когато човек падне зад борда, го спасяваш. Без значение кой е и какво е направил. Издърпваш го на борда, прибираш го на топло и оставяш системата да се оправя с него“.

Наведе се над парапета и протегна канджата. Кригър се помъчи да я сграбчи, не успя и отново потъна. Изплува пак и Стив пак му протегна канджата.

Но понякога всички представи за почтеност и човещина отстъпват на нещо друго. Наречете го отмъщение или справедливост, или може би дори увереност. Увереността, че Бил Кригър повече няма да причини зло на никого. Прекалено сложно ли ставаше? Не е ли обяснението просто кодирано в нашето ДНК от милионите години еволюция? Може би всеки един от нас носи пръстовите отпечатъци на жестоките зверове, от които сме произлезли?

„Окажеш ли се заплаха за мен или нещо мое, ще те убия. Да, ще го направя. Дори по принцип благовъзпитан и спазващ отчасти законите съдебен служител като мен ще те убие“.

Кригър щеше да се зарадва на това обяснението, помисли си Стив. Доказваше тезата му след толкова много години.

Огромна вълна повдигна Кригър и почти го катапултира от водата. Когато отмина, главата му потъна. Водата пак го повдигна и този път го запрати по-близо до лодката. Той отново се опита да хване канджата. И отново не можа. Извика нещо, но ревът на вятъра го заглуши. Следващата вълна го тласна още по-близо до кърмата. Стив протегна пръта, Кригър се пресегна… и изведнъж Стив го отдръпна. Не че искаше да го направи. Движението беше несъзнателно, тялото му отказваше да следва инструкциите на мозъка, отказваше да спаси тоя мръсник.

Кригър заплува към яхтата, крещеше нещо. Стив успя да долови една-единствена дума…

— Същи…

Останалото беше заглушено от вятъра.

Кригър се доближи, опита се да се хване за платформата и отново извика:

— Същият…

Какво искаше да каже?

Като едва се крепеше на хлъзгавата палуба, Стив вдигна канджата с две ръце на рамото си. Батър с бухалка.

— Същият си като мен! — надвикваше се с вятъра Кригър. — Същият си като мен!

Стив замахна, като се извъртя за по-голяма засилка. Улучи Кригър право в слепоочието и усети удара в двете си ръце. Разтърсващ удар, все едно изпращаш топката в средата на полето.

Главата на Кригър отскочи и увисна, вратът му беше извит под неестествен ъгъл. Заля го вълна, завъртя го в бялата си пяна, завихри се около него и го повлече в студеното сиво море.