Убий всички адвокати

18Голо шоу

Хелоуийн беше минал и заминал, Денят на благодарността се задаваше зад ъгъла, но въздухът беше натежал като гъба за миене на чинии от жега и топлина. Палмовите листа висяха безжизнено, нямаше и полъх от океана. Стив караше по криволичещите улички на Корал Гейбълс, облечен в зелени шорти на „Ураганите“ и тениска с надпис: „Надарен съм като Айнщайн и съм умен като кон“. По радио „Маргаритавил“ Джими Бъфет пееше „Отбих се да видя гущера“.

Паркира до куп сухи клони и трева в задънения край на Алхамбра, до игрището за голф Билтмор. Надолу, по средата на улицата, се намираше домът и кабинетът на доктор Уилям Кригър.

Слезе от колата и тръгна натам пеша. Чуваше как мощна косачка бръмчи зад една от къщите, можеше да подуши мириса на прясно окосена трева. Зад ъгъла, на Тревино, се носеха звуци от рязане и сеч — от градската служба по озеленяване режеха израстъците на съседните фикуси.

Не знаеше защо паркира толкова далече. Пред къщата на Кригър си имаше алея, до тротоара също имаше място. Може би от неудобство, че отива на психиатър. Или пък действаше по-скоро като взломаджия, който крие колата, с която ще се измъкне? Нямаше значение. Разходката в квартала със средиземноморски къщи с покрити с керемиди покриви му даваше възможност да състави план. Трябваше ли да повдигне въпроса с капитана? Можеше да пробва да блъфира, да каже една голяма опашата лъжа.

— Знаеш ли какво, Кригър. Открих човека, дето е карал яхтата, когато си затрил приятеля си Бишиърс. Оскар Делафуенте. Има доста интересни неща за разказване.

Не. Прекалено явно. Нека Кригър да повдигне въпроса. Вече трябваше да е разбрал, че Стив търси капитана. Хърбърт беше оставил визитката на Стив във всяка кръчма и ремонтна база в Кийс, като без съмнение се беше мотал повече из кръчмите. Стив беше пуснал обяви по вестниците и интернет с обещанието за награда за човека, който открие Делафуенте. Никой не се беше обадил.

Кригър живееше в измазана къща, строена през двайсетте години на миналия век. Боята беше свалена с пясъкоструйка и къщата имаше посърнал вид на мъртвец. Кабинетът на Кригър беше отзад. Стив тръгна по пътеката от розови камъни между храсталака от хибискус и се озова в двор, заобиколен от фикуси. Водопадче шуртеше между обрасли с корали камъни и се изливаше в правоъгълен плувен басейн.

Стив беше идвал тук. Адвокатът винаги ходи на местопрестъплението. В другия край на басейна се намираше джакузито, където се беше удавила Нанси Лем.

Нищо не се беше променило за седем години, освен че тогава, доколкото можеше да си спомни, нямаше гола жена. Днес обаче върху червената дървена скара о дебели цветни възглавници се излежаваше много гъвкава млада жена само по слънчеви очила. Тялото й лъщеше и във въздуха се носеше аромат на кокосово масло.

— Здрасти! — подвикна весело той.

Тя сънливо извърна глава към него.

— Не ме позна, нали?

— Разбира се, че те познах. — В интерес на истината, изобщо не беше погледнал към лицето й. — Аманда, нали? Племенницата. Но не ти знам фамилията.

— Важно ли е?

— Просто се чудех откъде доктор Бил ти е чичо?

Тя се обърна на една страна.

— Това е почетна титла. Бил е невероятен, нали?

В този миг Стив си даде сметка за неочакваните обрати в живота. Един слънчев ден, както си вървиш по брега, някоя птичка те нацвъква по главата. Или ако наистина си карък, цунами те повлича право в морето. Друг ден пък отиваш да видиш убиец, който те мрази, и — пуф! — на пътя ти се изпречва гола жена. Жена, която може да промени хода на няколко живота. Да въздаде справедливост там, където справедливостта се е провалила. Ето я и нея, пазителката на моста, в гръцката митология.

„Малко прекалено случайно е.“ Добре де, задраскваме „малко“.

Кригър като че ли винаги беше една крачка пред него. Щом като Стив имаше планове за Аманда, значи и Кригър беше намислил нещо. Стив обаче не знаеше какво точно.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Аманда.

Въпросът го завари неподготвен.

— Чичо Бил още е с пациент — продължи тя. — Имаме време.

И кимна към кабинета на Кригър, целият в стъкло, гледаше към двора. Дървените щори бяха спуснати. Нищо чудно някой да ги наблюдаваше отвътре.

— Нямам бански.

— Аз също.

— Виждам.

„Тъпо. «Виждам». Разбира се, че го виждаш, кретен такъв!“

— Денят обаче е чуден за плуване — добави той. — Горещ.

— Обожавам горещите дни — измърка Аманда.

— Виждам.

„Пак? «Виждам». Дръж се естествено. Дръж се все едно си виждал не една и две голи жени“.

Тя протегна ръце над главата си, прозина се и изпъна пръстите на краката си. Движението беше котешки грациозно. Имаше малки гърди, кръгли и бронзови, зърната бяха с цвят на мед. Беше слаба, но гъвкава, с добре оформени прасци, видя го, когато опъна крака. Изваян корем. По на юг малка триъгълна ивица косми между две малки татуировки, но не можеше да ги различи отдалече.

— Стрела и сърце — каза тя.

— Какво?

— Татуировките, които зяпаш.

— А! Не ги зяпам. Искам да кажа, да де.

„В ретроспекция «виждам» звучеше къде-къде по-интелигентно“.

— Искам да кажа, че гледах ивицата… ивицата ти за приземяване. Нали така й викате? Приятелката ми ме попита дали и тя да си направи. Е, да де, технически погледнато, не е лошо. Но пък не е като да си купиш чанта, нали така?

Даваше се сметка, че дрънка глупости. Какво в голата жена кара мъжа да загуби ума и дума?

„Голотата, идиот такъв! Точно така. Виждам“.

Какво стана с плановете му? Искаше да разбере всичко за Аманда. Откога познава Кригър? Дали някога й е споменавал за Нанси Лем или Джим Бишиърс? Но пред гола жена логичните въпроси се изпаряваха по-бързо от кокосово масло.

— Ти си бил адвокат на чичо Бил, нали? — попита Аманда.

— Да.

„Чакай малко. Аз трябва да задавам въпросите“.

— Прекарал си го.

— Той ли ти го каза?

— Чичо Бил ми казва всичко.

— Така и предположих. Може да се видим и да си разменяме истории.

— На чичо Бил няма да му хареса.

— Не става дума за среща, просто искам да си поговорим.

Аманда го дари със снизходителна усмивка и веждите й леко се повдигнаха над слънчевите очила.

— Точно това няма да му хареса. Да обсъждаме лични подробности. Не би имал нищо против, ако правя секс с теб. Стига да искам.

„Ох!“

— Но още не съм решила — добави тя. Спусна крака от шезлонга и се запъти към него. Походката й не беше съблазнителна. По-скоро пружинираща и атлетична, като на водачка на мажоретките, малките й гърди дори не се полюшваха. Тя се приближи до Стив, сякаш го предизвикваше и искаше да види дали ще се отмести от пътя й. Той прие предизвикателството и тя спря на десет сантиметра от него. Свали слънчевите си очила. Очите й бяха зеленикаво-жълти.

— Не знам дали ще си толкова добър с мен, колкото чичо Бил. Той винаги ме поставя на първо място. Моите удоволствия. Моите желания. Именно затова се сдоби с почетната титла.

— Наистина добър чичо — позволи си да вметне Стив.

— Чичо Бил ме обича. И то от много дълго време.

Пристъпи към него, изправи се на пръсти и леко го целуна по устните. Той ней отвърна, но не се и отдръпна.

— Но едно момиче може да има и двама чичовци — прошепна тя.

Мина покрай него — едната й гърда бръсна ръката му, — даде му възможност да я огледа още веднъж за последно отзад. И заподскача към къщата, задникът й беше вирнат и твърд. И точно над цепката на бузите имаше още една татуировка: шанжанирана медуза — красива и смъртоносна, пипалата й се спускаха надолу по двете бузи.

19Психоопаковка

След десет минути Стив седеше в кафяв кожен стол в домашния кабинет на доктор Уилям Кригър. Подът беше от чам, стените бяха боядисани в сивкавозелен цвят, който Стив не понасяше. Веднъж беше чел, че психиатрите използвали земни цветове, за да успокояват буйните си пациенти. Но нямаше бежови стени, нито драцена в ъгъла, нито гъргорещ аквариум с риби-папагал и риби-скорпион, които да се стрелкат из коралови пещери.

Единствените лични предмети бяха няколко снимки в рамки върху ниския скрин. Кригър на моторница, спортна яхта с огромна кърма в петнайсетметровия клас. Доколкото Стив можеше да види, във водата не плуваха трупове. Имаше и няколко зърнисти фотографии, свалени от видео лента: Кригър по Си Ен Ен: разсъждава защо съпрузите убиват жените си или майки — децата си, или пък клиентите — адвокатите си.

— Видя ли Аманда на влизане? — Кригър не бе станал от стола си.

— Цялата. — Стив погледна спуснатите щори на прозорците. Вече беше сигурен, че Кригър ги е наблюдавал и е планирал всичко предварително.

— Забележителна млада жена — каза Кригър.

— Разкажи ми повече за нея.

— Тук сме да говорим за теб, Соломон. Не за нея.

— Е, ти подхвана темата.

— Ще ти кажа само това: докато бях в затвора, Аманда беше единствената, която ми пишеше, единствената, на която й пукаше за мен. И когато излязох, ме чакаше.

— Изглежда ми малка, за да е от онези откачалки, дето си падат по убийци.

— Имаш много да учиш, Соломон. И много малко време за учене. — Взе една острилка, за да подостри молива си, и продължи: — С какво да започнем? С избухливия ти нрав или мърлявата ти етика?

— Много мило, Кригър. Ти да изнасяш лекции по етика е все едно групата на Донър18 да говори за изискани маниери на масата.

— Долавям в гласа ти антагонизъм. Още ли ти е трудно да овладяваш гнева си?

— Глупости!

Кригър кръстоса крака и закрепи подвързания с кожа бележник върху коляното си. Кожена чанта, ретро вариант на някогашните докторски чанти, стоеше отворена в краката му. Ратанова маса със зелен мраморен пепелник разделяше двамата, перките на вентилатора тихо жужаха над главите им. Току-що бяха започнали, а на Стив вече му се искаше да побегне. Ако тоя тип го попиташе дали някога не му се е искало да убие баща си и да спи с майка си… ами, щеше да има още едно обвинение за побой в досието.

— Разкажи ми за детството си — каза Кригър, гласът му беше дистанциран и безстрастен. — Щастливо дете ли беше?

— Да ти го начукам, Кригър!

— Имаше ли добри взаимоотношения с баща си?

— И на теб, и на кобилата, дето си я яхнал!

Кригър почна да драска нещо в бележника си.

— Чакай да отгатна — каза Стив. — „Пациентът е необуздан, отказва да съдейства, има склонност към антисоциални прояви“.

— Дай да се разберем, Соломон. Ти не си ми пациент. Не си тук да те лекувам. Дошъл си, за да те науча как да овладяваш гнева си. Ти решаваш дали ще последваш съвета ми. В моя доклад до съда ще пише дали склонността ти към насилие е под контрол, или трябва да бъдеш затворен, тъй като представляваш опасност за обществото. Ясно?

— Да.

— Чудесно. Още ли искаш да ми го начукаш?

Стив си пое въздух и се опита да се успокои. Не вървеше по начина, по който беше планирал. Беше възнамерявал да се държи разбрано, евентуално да подхвърли някоя и друга забележка за Нанси Лем или пък за Джим Бишиърс, за да види дали Кригър ще повдигне темата за Оскар Делафуенте.

— Добре, докторе. Да започваме тогава.

Кригър бръкна в отворената чанта, извади една снимка и я плъзна по ратановата маса.

— Когато гледаш това, какво изпитваш?

Стив взе снимката и се разсмя. Беше черно-бяла, зърниста. Той стоеше в бейзболния екип на университета в Маями, без шапка. Вече я беше ударил в земята. Ръцете му бяха разперени встрани, застинали в странно положение, сякаш се канеше да полети. Лицето му беше смръщено и изражението му говореше за равни дози болка и гняв. На врата му изпъкваше вена, дебела като змия. Крещеше на рефера, лицето му беше на сантиметри от неговото.

— Финалът на Колежанските световни серии — каза Стив. — Краят на девета. Два аута. Бях на трета. Обиколката, която можеше да върже победата. Изкараха ме. Поне реферът така отсъди, но аз хванах топката. — Поклати глава. — Как мислиш, че се чувствах?

Кригър пак си записа нещо.

— Ти ми кажи.

— Бесен. Измамен. Унижен. Бесен.

— Това вече го каза.

— Наистина бях бесен, но никого не съм ударил. Запиши си го.

— Ами това?

Кригър, плъзна ксерокопие на вестникарска изрезка и Стив веднага позна репортажа от „Маями Хералд“. Заглавието беше: СЪДИЯ ПОДАВА ОСТАВКА ЗАРАДИ ОБВИНЕНИЯ В КОРУПЦИЯ. На снимката — която спечели награда, както се оказа — Хърбърт Т. Соломон носеше кашон надолу по стълбите на криминалния съд. Ясно се виждаха миниатюрни везни на справедливостта, килнати на една страна, с оплетени вериги. Изражението на Хърбърт: жалък срам.

— Баща ми в най-лошия ден от живота си. Защо ми я показваш?

— Как те кара да се чувстваш тази снимка?

— Боли. Много. Доволен ли си?

— Да анализираме болката ти. Коя беше по-силна. Да станеш за посмешище и да загубиш шампионата? Или да видиш баща ти опозорен?

— Това е лесно. Да виждам как баща ми се сгромолясва беше по-страшно.

— Защо според теб те боли толкова много, когато срамът не е твой?

— Защото обичам баща си. Това понятие ще ти е малко трудно за разбиране, нали, Кригър?

— Ами ако беше виновен? Ако баща ти беше взимал тези подкупи? Щеше ли още да го обичаш?

— Разбира се. Но баща ми беше невинен. Обвиненията бяха лъжливи.

— Тогава защо многоуважаваният съдия Соломон не ги обори?

— Вероятно и него го е било страх реферът да не свири лошо.

— Нормално. Загубил е вяра в системата. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Какво се опитваш да докажеш, Кригър?

Кригър отново бръкна в чантата. Още една снимка.

От полицейско досие. Трийсетинагодишна жена. Закръглено бледо лице. От деколтето й надничаше татуировка на змия. Мазните къдрици сякаш бяха залепени с лепило върху челото й. И очите — оцъклени, вторачени в някоя далечна вселена.

Колко време беше минало, почуди се Стив, откакто беше красиво, добре възпитано момиче и живееше в изискана къща на Пайн Три Драйв? С цяла тумба приятелки, които предизвикваха бурни електрохимични реакции в петокласника Стив Соломон.

— Сестра ми Джанис. Какво общо има тя с всичко това?

— Сестра ти е крадла. Наркоманка. Лоша майка.

— Всичките до едно.

— Обичаш ли я и нея, Соломон?

— Няма да играя на тази игра, Кригър. — Стив стана и отиде до прозореца. С показалеца си вдигна дървените щори. Басейнът се виждаше ясно, джакузито и шезлонгът, сега празен. Никъде нямаше гола жена.

— Опасявам се, че нямаш избор. Отвлякъл си племенника си от сестра си, нали така?

— Спасих го.

— Ударил си човек, разбил си му главата с някаква сопа. Нали така?

— Овчарска гега.

— Малко по-лека е от канджата, мен ако питаш.

А, това било значи, помисли си Стив. Лодката в Кийс.

Бишиърс зад борда. Делафуенте на руля. „Добре, поне стигнахме донякъде“.

— Говорим за това как аз ударих оня Тигпен или за това как ти си ударил Бишиърс?

— Ще се съгласиш, че има известна прилика. Само дето аз се опитвах да спася горкия Джим Бишиърс.

— Странно. Аз не убих Тигпен. Но ти си убил Бишиърс.

— Разкажи ми за Тигпен и аз ще ти разкажа за Бишиърс. И за Нанси.

Стив не знаеше дали да му вярва, но нямаше какво толкова да губи.

— Джанис държеше Боби в кучешка колиба и го хранеше с огризки. Би го продала за една доза. Измъкнах го оттам и ми се наложи да цапардосам оня тип, за да го направя.

Спомни си снежната нощ в Панхендъл. Комуната, където Джанис и безмозъчните й приятели отглеждаха марихуана през лятото и си вкарваха всякакви незаконни субстанции през останалата част от годината. Спомни си как замахна с тоягата, пукна черепа на оня тип и отнесе Боби на безопасно място. Доведе го у дома, първият истински дом на момчето.

— Твой ред — каза Стив. — Бутна ли Бишиърс през борда? Нарочно ли го удари с канджата?

— В полицейския доклад пише, че е било нещастен случай.

— Така ли, Кригър? Само това ли ще кажеш?

— Джим Бишиърс беше тъпанар и грубиян и безумно ми завиждаше. Съсипа един чудесен риболов с непрестанните си заяждания.

— Звучи, сякаш е заслужавал да бъде убит.

— Сам си прави изводите, Соломон.

— Хвалиш се, нали? Казваш ми на какво си способен?

— Трябва да идем някога на риба с теб, Соломон.

Стив се разсмя, не можа да се сдържи.

— Защо? За да ме използваш за стръв ли?

Кригър махна към снимките на скрина. Голямата спортна яхта, вързана на дока, после още една снимка — яхтата пореше през канал, отзад се виждаше остров с мангрови горички; и още една — Кригър с шлем в близък план.

— Обичам яхтата си. Успокоява ме, когато съм нервен. Знаеш ли как се казва?

Стив поклати глава. Мразеше префърцунените имена на яхти. Веднъж, по време на един развод, успя да измъкне яхтата на мъжа за жената и тя веднага гордо я прекръсти на „Бившият на плажа“.

— „Психотерапия“ — каза Кригър. — Харесва ли ти?

— Пасва й.

— Така че, когато решиш, обади се. Ще идем до Елиът Кий.

— Само с бреговата охрана.

— При твоето досие аз би трябвало да се страхувам от теб, а не обратното. Хипотетичен въпрос. Би ли убил Джанис, за да спасиш племенника си?

— Какво!?

— Ако сестра ти представлява заплаха за малкия Робърт, би ли я убил, за да го спасиш?

— Ако отговоря с „да“, ще кажеш на съдия Шуорц, че съм маниак убиец, заплаха за обществото. Най-малкото за обществото на безполезните наркомани.

— Мога да кажа на съдията каквото си искам. Това е само между теб и мен. Виж сега, има такова нещо като оправдано убийство, нали така?

— Да. Самозащита. Защита на другите.

— Кой би те обвинил, ако използваш брутална сила срещу някого, за да защитиш невинно дете? Има ли значение, ако това е собствената ти сестра?

— Защо изобщо намесваш Джанис? Тя… — Стив млъкна. Изведнъж му стана ясно. — Не става дума за мен. Говориш за себе си.

Кригър приглади една гънка на копринената си гуявера, после сплете ръце на корема си.

— Откъде накъде?

— Тези приказки за рефера и мен. И оттеглянето на баща ми. Ти си този, който няма вяра на съдиите и на съдебната система.

— Продължавай, Соломон. Всеки учител се радва, когато някое изоставащо дете започне да разбира нещата.

— Въпросите ти за това дали ще убия Джанис, за да предпазя Боби. Казваш, че си убил Нанси Лем, защото е представлявала заплаха за някого. И намекваш, че и аз бих направил същото.

— Всички бихме убили, за да защитим човек, когото обичаме. По това не се различаваме от останалите. Но нещата отиват по-надълбоко. Ние с теб си приличаме много повече, отколкото ти се иска да признаеш.

— Още ли държиш да се правим на кръвни братя?

— Къде е сестра ти сега?

— В затвора. Осъдиха я на още година и половина. Но доколкото я познавам, ще се сбие с някоя затворничка или ще нападне пазач и ще си издейства още някоя година.

— Не си прав. Тя е навън.

— Какво искаш да кажеш?

— Чиста е, излекувана е и е готова за цивилния живот.

— Будалкаш ме.

— Лично я прегледах по искане на Поправителния център. Сама пожела услугите ми. Беше доста убедителна пред комисията за предсрочно освобождаване.

— Помогнал си й да излезе? Защо?

Кригър се усмихна.

— За да видя докъде ще стигнеш, за да защитиш човек, когото обичаш. Споменах ли ти, че целта на сестра ти е да започне живота си отново? Как точно го каза тя? „С ново семейство. Мен и момчето ми“. Куца й граматиката, но беше много затрогващо.

— Не ти вярвам. Помогнал си й, за да дойде да си иска Боби.

— Има ли нещо по-силно от майчината любов?

— Кучи син! Ти си убил Нанси Лем. Ти си убил Джим Бишиърс. И искаш аз да убия сестра си, за да докажа, че съм същият като теб. Ти си луд! Аз не съм като теб, Кригър!

— Ще видим. И защо споменаваш толкова често горкия Джим Бишиърс? Дали защото търсиш под дърво и камък онзи капитан?

„Значи знае!“

Но дори да се притесняваше, Кригър не го показваше. На устните му играеше закачлива усмивка.

— Откри ли вече сеньор Делафуенте, Соломон?

— В интерес на истината, открих го. Показанията му са страховити. Може и да имаш шанс да ги видиш.

— Ще ги дадеш на щатския прокурор, предполагам. За убийство няма давност. Ще го накараш да повдигне обвинение срещу мен, това ли ти е планът?

Кригър издърпа чекмеджето на бюрото си и Стив сдържа дъха си. Ако извадеше пистолет, щеше да се метне през бюрото. Като плонж в последната третина.

— Ако нещо ми се случи, разпоредил съм се хората в кантората да изпратят показанията на Рей Пинчър.

— Разпоредил си се, така ли? — Кригър се разсмя от сърце, сякаш монети звънтяха от игрален автомат. След секунда извади от чекмеджето пиличка и започна да си пили ноктите. — Е, как я кара добрият капитан? Не съм го виждал от доста време?

— Уединил се е. Живее си тихо и кротко. Но има страхотна памет.

Кригър се усмихна търпеливо.

— Сигурен съм, че се е уединил. Както съм сигурен и че се кротнал. Това със „страхотната памет“ обаче не е много убедително. Последния път, когато видях Оскар, не беше много добре.

Стив усети хлад, макар че в малкия кабинет беше топло. Изведнъж разбра накъде бие Кригър.

— Оскар имаше проблем с чашката — продължи Кригър. — И когато се напиеше, говореше глупости. Все разправяше за двамата студенти по медицина, които се сбили на яхтата му и накрая единият умрял. Бой! Оскар явно е бил пиян в онзи ден.

— Казваш, че си го видял?

— Плуваше надолу с лицето. Явно се беше подхлъзнал, докато е скачал от лодката на кея. На всеки може да се случи.

— Обзалагам се, че е имал и дупка в черепа.

— Случва се, ако се удариш в бетона на дока на път за кръчмата.

Така значи, Кригър му отправяше послание. „Заплашиш ли ме, ще те убия“. Както беше убил Бишиърс, Лем и Делафуенте. Стисна зъби. Да, „Психотерапия“ беше идеално име за яхтата на този ненормалник.

— Три трупа във водата — отвърна Стив и поклати глава.

— Има ли по-добро място за умиране?

— Това пък какво означава?

— Никога не съм вярвал в „прах в прахта“ и „пепел при пепелта“. Всички сме изпълзели от блатата, така че най-уместно е да намерим гроба си във водата. От блатата в морето, Соломон. Това е пътуването ни. От блатата в морето.

20Празни приказки

— Целунал си гола жена? — попита Виктория.

— Не. Да. Не точно. — Стив осъзна, че пелтечи. Отвори неръждаемата метална врата на хладилника и погледна вътре. Празен, но пък студеният въздух беше чуден. Бяха в идеалната кухня на идеалната къща в идеалната пресечка на сто метра от океана. „Каза дел Мар“. Или „Мар Белла“. Или „Ел Поло дел Мар“, доколкото се сещаше. Не си беше направил труда да прочете табелата.

— Целунал си гола жена! — Гласът й беше придобил обвинителния тон на произнасящ присъдата съдия: „Удушил си безпомощно котенце“.

— Това ли те впечатли? — Стив не можеше да повярва. Току-що бе започнал да разправя на Виктория за визитата си при Кригър, но тя се беше запънала на бронзовокожата гола жена в задния двор. — Важното е, че Кригър почти си призна, че е убил Делафуенте. Това прави три!

— Красива ли е?

— Колко трябват, за да станеш сериен убиец? — зачуди се Стив.

— Обзалагам се, че има хубаво тяло. Вечерта в ресторанта ми се стори много секси.

— Повече от две убийства, със сигурност. Но дали три стигат?

— По начина, по който те гледаше, разбрах, че нещо става.

— Знаеш ли какво значи това, Вик?

— Изневеряваш ми.

— Какво?! За какво говориш?

— Целунал си гола жена.

— Всъщност — отвърна Стив, ужасно му се искаше в идеалния хладилник да има бира, — тя ме целуна.

— Но ти не си я отблъснал.

— Какво трябваше да направя? Да я смажа от бой ли?

— Не. Аз ще го направя.

— Заяви, че Кригър й казвал всичко. Прекарах я.

— Обзалагам се.

Стив продължаваше да отваря и затваря хладилника, само и само да има какво да прави с ръцете си. Таванът беше безкрайно високо, поне на четири метра, имаше черни гранитни плотове и огромен барплот от тиково дърво в средата, с размера на едномачтов кораб. Къщата имаше и етикетче с цена със седем цифри. Стив знаеше, че не могат да си я позволят. Но Виктория настоя да я видят, така че ето ги тук. Знаеше, че жените често оглеждат стоки, които нямат намерение да купуват. Нямаше представа защо го правят, но миналата седмица Виктория го беше завлякла до Бал Харбър, където той седя търпеливо, докато тя пробваше най-различни екзотични тоалети на италиански дизайнери. Всяка феерична рокля имаше етикет с цена по-висока от цената на плосък телевизор и разбира се, Виктория не си купи нищо. Мъжете никога не биха направили подобно нещо, макар че си спомняше как веднъж беше направил една пробна обиколка с ферари, просто заради тръпката.

— Както и да е, беше съвсем делово — отвърна той и затвори хладилника. Надяваше се и темата за голата Аманда също.

Виктория за миг го погледна втренчено, със сбърчени вежди. Стив беше виждал този поглед много пъти, но обикновено когато се приближеше към някой враждебен свидетел в съда.

— Сериозно те питам — каза тя. — Възбуди ли се?

„Боже, няма да ме остави!“

— Не. Стана прекалено бързо.

— Значи ако беше имало време за втора целувка, щеше да се възбудиш? Вярно ли е?

— Господи, защо ми трябваше да се влюбвам в адвокатка? Напълно откровен съм и ти казвам всичко, а ти се държиш все едно си пред Върховния съд?

— Сигурно си флиртувал с нея.

— Просто си стоях, неустоим както винаги, но ти не разбираш главното, Вик. Това ми дава голям шанс да се опитам да я обърна.

— Изборът ти на думи е абсолютно фройдистки.

— Може би иска да скъса с него. Ако й помогна да го направи, може да ми помогне да го сгащя.

— Значи ти и неустоимото ти аз ще трябва да прекарате известно време с нея, така ли?

— Аманда спи с Кригър. Няма по-подходящ човек, с когото да се сближа, ако искам да го спипам.

— Първият ти план по ми харесваше. Дето искаше да накараш Кригър да те убие.

— Да се опита да ме убие. — Стив провери вградената микровълнова. Имаше повече копчета и от командното табло на самолет. — Стига, Вик. Ще трябва да ми помогнеш с Аманда.

— Колко ръце трябват, за да намажеш една жена с плажно масло?

— Може да ми даваш съвети как да я накарам да се отвори.

— Да се отвори? Хм — отвърна Виктория толкова безгрижно, че на Стив му се стори, че още малко и ще полети. — Вече си я накарал да се съблече.

— Здравейте, влюбени! — Джаки Тътъл влетя в кухнята от патиото, въоръжена с блекбъри19 и изискано кожено куфарче. Обувките и блузата й имаха нещо общо, помисли си Стив. И двете бяха прозрачни. Обувките сякаш бяха направени от прозрачна пластмаса. Блузата пък — от ефирна черна материя. А златните халки на ушите й бяха толкова огромни, че можеше да хвърляш баскетболна топка през тях.

— Видя ли джакузито, Вик? Представям си ви как двамата пиете коктейли и гледате слънцето да залязва в океана.

— Слънцето залязва над Евърглейдс — отвърна Стив.

— От ваните хващам гъбички — каза Виктория.

— О, пак се карате значи!

— Не се караме — възразиха в един глас.

— Супер! Видяхте ли женската и мъжката гардеробна?

Стив прокара ръка по хладния гранитен плот.

— Джаки, не можем да си позволим това жилище.

Джаки го погледна.

— Споменах ли, че прозорците издържат на урагани? Няма да се разбият дори ако Тори хвърли нещо тежко по теб и не те улучи.

— Джаки, Стив е прав — каза Виктория. — Прекалено е скъпо.

Джаки навря двуцветния маникюр на показалеца си в лицето на Стив и каза:

— Ти си виновен.

— Сега пък какво съм направил?

— Ако оставиш Тори да развие практиката, можете да си купите къща в Гейбълс Истейт или поне в Кокоплъм.

— Няма да се нагъзваме на банки и осигурителни компании.

— Е, да защитаваш стриптийз клубове е много по-престижно.

— Щом е свързано с Първата поправка20.

— Ами онези потни имигранти и нелегални чужденци, които представлявате без пари?

— Когато първите заселници слезли на Плимут Рок, и те били нелегални чужденци.

— Не разбираш, Стив. Ако двамата не започнете да изкарвате истински пари, никога няма да можете да си позволите приличен покрив над главата. Не и на този пазар.

— Няма да правя компромиси с принципите си. Вики знае правилата.

— Правилата? — Виктория се намръщи. — Да не си постановил закони? Какъв си ти? Главен съдия?

— Не исках да прозвучи така, Вик. Но е „Соломон и Лорд“, а не обратното.

Виктория скръсти ръце на гърдите си.

— Може би щеше да е по-добре да е само „Стив Соломон, адвокат“.

— Стига де, аз съм старши съдружник. Трябва да го признаеш. Водил съм повече дела в повече съдилища и…

— И са те пращали в ареста за неуважение на съда повече пъти.

— Но като съдружници сме равнопоставени във всичко останало — отвърна той.

Джаки Тътъл си вдигна куфарчето и тръгна към вратата. Спря за няколко думи на финала:

— Стив, нека ти кажа това, което Тори няма да ти каже. Имаш много дебела глава.

— Грешиш, Джаки. Вече ми го е казвала.

— А това казвала ли ти е? Понякога си пълен кретен и ако не внимаваш, ще загубиш най-страхотната жена на света.

Стив се извърна към Виктория, очакваше тя да се възпротиви. Почака пет секунди — или пък бяха пет години? Нищо. После каза нещо глупаво. Не, едва ли можеше да се опише като „глупаво“, реши той по-късно. Вероятно беше продиктувано от идиотската мъжка потребност да изглежда студен и безразличен. Не знаеше причината. Но вместо да изрази любовта и привързаността си към Виктория, той каза:

— А бе, всички сме свободни хора. Вик може да прави каквото си поиска.

Джаки продължи към вратата, а Виктория му обърна гръб.

По целия път по Колинс Авеню Виктория мълча. Стив намери „Маргаритавил“, станцията с дразнеща островитянска музика, която обожаваше, а Виктория намираше за ужасно незряла. Когато Джими Бъфет започна да пее „Къща на брега на Луната“, Виктория се наведе и намали звука. Разсъждаваше върху последните им разговори, като се започнеше от онзи ден, когато Стив на практика й беше казал да си затваря устата и че той щял да решава кое е най-добре за Боби, и че ако искал да иде до дома на Голдбърг и да се метне на полилея като побъркано шимпанзе, значи щял да го направи. Сега пък и „правилата“ за „неговата“ фирма. Последвани от подканата му да си върви по пътя. Макар че знаеше, че не го мисли, здравата се беше напушила. Интересът му — професионален или не — към Аманда Голата маха също не помагаше.

„Толкова дразнещо. Толкова затормозяващо. Толкова снизходително.

А той дори не го проумява.

Може да нарани чувствата ми и да ме накара да се махна, без дори да осъзнае какво е направил“.

Докато минаваха през мръсотията на Сърфсайд, го стрелна с поглед и попита:

— Стив, сигурен ли си, че наистина искаш да живеем заедно?

— Разбира се. Нали го обсъдихме вече.

„Пак приключва разговора“.

— Какво искаш да кажеш? Че съдът е решил?

— Пак ли почваш? Нищо не съм решил. Взимаме решенията заедно и…

— Приеми го, Стив. Не си готов за истинска връзка — каза тя и пак млъкна.

Стив реши, че най-добрият начин да се отърве от личните недоразумения е като премине на делова вълна. Така че докато Виктория гледаше право напред, той обобщи срещата си с Кригър. Одеве Виктория толкова се беше впрегнала с Аманда, че не й беше разказал всичко. Каза й за хипотетичното признание на доктора, че ако е убил Нанси Лем, го е направил само за да защити някого. После и новината, че крадливата друсана сестра на Стив, Джанис, която спокойно можеше да кандидатства за „Най-лоша майка на столетието“, е свободна жена благодарение намесата на Кригър.

— Кригър се опита да ме обработи за Джанис. Каза, че съм щял да убия собствената си сестра, ако представлявала заплаха за Боби. Мислиш ли, че това иска? Да ме накара да убия Джанис?

Никакъв отговор.

— Или може той да я убие и да ме натопи. Това по може да се очаква от един психопат.

Минаха Едън Рок и Фонтенбло. И двете улици бяха в ремонт, наоколо не се виждаше нито Синатра, нито Сами Дейвис-младши. Движението беше отклонено по моста, който водеше към Артър Годфри Роуд, и Стив намали и спря.

— Това, което не разбирам — продължи той, — е кого най-вероятно е защитавал Кригър, когато е убил Нанси Лем? Няма деца. Коя е тайнствената персона аналог на Боби?

— Какво точно ти каза Кригър? — попита най-после Виктория.

„Супер! Не може да устои на умствено предизвикателство“.

— Доколкото си спомням, думите му бяха: „Кой може да те вини, ако използваш смъртоносна сила, за да защитиш невинно дете? Да защитиш човек, когото обичаш?“

— Говори едновременно за теб и за себе си. Това ти е ясно, нали?

— Разбира се. Твърди, че бих убил, за да защитя Боби. Но кое е неговото дете? Той няма деца.

— Технически погледнато и ти нямаш.

— Аз имам племенник, когото обичам, и Кригър го знае.

Светофарът светна зелено и Виктория каза:

— Наистина ли не се сещаш?

— Не. Нали затова те моля да ми помогнеш.

— Ако престанеш да търсиш криволичещи пътеки, ще видиш колко е просто.

— Добре, давай. Кажи ми, преди Евърглейдс да пресъхне.

— Ти си вуйчо на Боби.

— Е, и?

— А как нарича Кригър Аманда?

— Чичо!

— Добре, то си е почти същото. Тя е била на колко, да кажем, на тринайсет, когато е била убита Нанси Лем. Дете.

Въпроси просветваха в ума му и той ги изрече на глас.

— Но защо Аманда се е нуждаела от закрила? Коя е тя всъщност? И дали Кригър казва истината?

— Сигурна съм, че ще го измислиш, Стив. — Тя махна към тротоара. — Остави ме на Линкълн Роуд.

— Какво!? Тъкмо когато почваме да разнищваме случая?

— Трябва да си купя обувки.

— Обувки ли? Стига глупости! Какво има?

— Реших да си купя обувки. Също както ти реши да откажеш прекрасен апартамент на Брикуел и красива къща в Бал Харбър.

— Значи ми се сърдиш? И затова ще си купуваш обувки?!

— Да кажем просто, че нещата са се обърнали в полза на Джими Чу.

21Всяка жена има право на нови обувки

Виктория нямаше нужда от нови обувки. От какво се нуждае една жена — от яркорозови сандали „Джими Чу“ или черни лачени обувки „Долче и Габана“? Или от чехли металик „Виа Спига“ и бежови „Миу Миу“ от змийска кожа?

Но „нужда“ е относително понятие, Виктория го знаеше. Може би не се нуждаеше толкова от обувки, колкото от кислород. Но точно сега трябваше да се махне от Стив за няколко часа и да помисли. Пък и пробването на „Маноло Бланик“ върху пурпурния килим беше безплатно, макар че обувките не бяха. Нямаше намерение да си купува нещо, което не може да си позволи, но защо, дяволите да го вземат, не можеше да си го позволи?

Беше ли права Джаки? Дърпаше ли я Стив назад? Не го беше казала точно така. Но нали това имаше предвид?

След като Стив я остави, Виктория тръгна на изток по Линкълн Роуд, покрай магазините и кафетата. Високи стройни млади жени седяха с бронзови от слънцето мъже, пиеха лате и пропиляваха следобеда.

„Кои са тези хора? Никога ли не работят?“

Колкото повече се замисляше за моментното състояние на връзката си със Стив, толкова повече се разстройваше. Да се преместят да живеят заедно сега й се струваше идиотска идея. Докъде щеше да доведе това? Стив дори не беше споменал за брак. Това ли искаше тя? Любовта не беше ли достатъчна за продължаването на една връзка? Трябваше ли да навлизат в битовизми?

Толкова много въпроси.

Мислите й се върнаха към къщата, която не можеха да си позволят, и обувките, които бяха безумно скъпи.

„Защо не мога да си позволя да се поглезя със страхотни италиански обувки, които струват деветстотин долара?“

Замисли се за миг. Нямаше ли конституционно право на това? Правото на жената на обувки. Ха!

Мислите й непрекъснато се връщаха към Стив. В момента той беше толкова погълнат от Кригър, че беше оставил практиката да се срине. Ключът към успеха на всяка адвокатска кантора беше кранчето да се държи отворено. Не беше достатъчно да работиш само по делата, които вече имаш. Трябваше да натискаш помпата, постоянно да водиш нови клиенти. А с какво Стив, самоназначилият се гръмовержец, си запълваше дните напоследък?

„Корал Гейбълс срещу Фиоре“. Защитаваше собственик, който, след като му бяха наредили да си окоси тревата, беше изписал „ДА ВИ ГО НАЧУКАМ“ с еднометрова трева. После идваше делото за каране в нетрезво състояние на един водач на ролба по време на хокеен мач на „Пантерите“. А, и да не забравим Шийла и Макс Минкин, които съдеха равина си, че бил закъснял за сватбата им. С тях Стив пробва един от старите си номера.

„Докарва умряло дело с противни клиенти и се опитва да ми го натресе“.

Толкова беше бясна на Стив в момента, че й се искаше да знае някоя ругатня на идиш. Онази например, дето лук ти расте от пъпа. Да, това щеше да е много гот. Но тъй като не знаеше идиш, мълчаливо прокле любимия и съдружника си на английски, като изрече най-страшната вуду клетва, която можеше да измисли:

„Скъпи Стив. Дано прекараш следобеда с Макс и Шийла Минкин“.

После тегли една майна и извади кредитната си карта „Американ Експрес“. Щеше да ги купи тия проклети обувки.

22Мотив за убийство

Стив влезе в приемната и откри, че семейство Минкин го чака.

Мамка му! Нямаха записана среща.

„Що за шибан късмет имам?“

Сеси Сантяго, по шорти от ликра и потник като сутиен, лежеше по гръб и вдигаше щанги. Минкин пък прелистваха броеве на „Коустал Ливинг“ и „Аркитекчъръл Дайджест“ от миналата година — Стив ги бе отмъкнал от един лекарски кабинет.

— Здрасти, Макс! Здрасти, Шийла! — Стив напомпа в гласа си толкова удоволствие, колкото можеше да изимитира. — Как са любимите ми младоженци?

— Как е делото ни? — изсумтя в отговор Шийла. Макс беше забучил глава в списанието.

— Равин Финстерман не е съгласен, поне до момента. Адвокатът му е изпратил отговор на оплакването, така че делото е заведено.

„Делото е заведено“.

Опитваше се да говори като обръгнал адвокат. Мъчеше се да оправдае хонорара си. Новината, че Финстерман не се е съгласил на обезщетение, не беше чак толкова лоша. Започнеха ли да се съдят, хонорарът на Стив скачаше от една трета от обезщетението на четирийсет процента.

— За кога е насрочено делото? — настоя Шийла.

— Трябва да се предяви иск и да се съберат доказателства — отвърна Стив, мъчеше се да оправдае какъвто там хонорар щеше да има в края на избледнялата дъга. — Не е толкова просто. Адвокатът на Финстерман е повдигнал оправдателни аргументи.

— И какви са те, по дяволите?

— Обичайните. Професионален риск. Проява на небрежност. Плюс това твърди, че равинът е бил задържан от задръстване в резултат на гръмотевична буря. Твърди, че това са форсмажорни обстоятелства.

— Беше през август! Вали всеки шибан ден! — извика Шийла.

— Вероятно ще се наложи да отделя средства за наемането на експерт.

— В смисъл?

— Някой специалист по Талмуда. — Реши, че Хърбърт едва ли ще има нещо против, след като вече ходеше редовно в синагогата.

Телефонът иззвъня и Сеси вдигна.

— Соломон и Лорд. Углавни престъпление и леки провинения. Всякакви закононарушения. — Заслуша се за миг и после каза: — Шефе, за тебе е.

— А, вероятно съдия Брандис отговаря на обаждането ми. — Стив хвърли кос поглед на Сеси, за да не вземе да изтърси: „Не, от фирмата са, искат си вноската за ксерокса“. После тръгна към кабинета си, без да пропусне да благодари на Минкин, че са се отбили.

След десет минути Стив седеше по турски на пода и ровеше в папката „Щатът Флорида срещу Уилям Кригър“. Смъртта на Нанси Лем. Издърпа полицейския доклад от папката и започна с доклада от аутопсията и медицинските картони. Дотук не откриваше никаква връзка. Свидетелските показания също не му бяха от полза. Зарови се назад във времето: зачете бележките си от първата среща с Кригър.

Всичко беше започнало с развод и дело за попечителство над детето. „Относно: Бракоразводното дело на Ленард и Нанси Лем“. Ленард твърдеше, че Нанси злоупотребявала с дрога и не ставала за майка. Съдът бе назначил Кригър като служебен психиатър. Трябвало да говори с двамата родители и детето и да представи доклад на съда.

Някои подробности отново изплуваха в съзнанието на Стив. Лем имаха само едно дете. Дъщеря. Спомни си името й. Мери.

Докато ровеше из папката, откри копие от писменото становище на Кригър. Докторът омаловажаваше пристрастяването на Нанси и явно обвиняваше за проблемите й Ленард. Съпругът й бил студен, затворен и неконтактен. Нанси била чувствителна и страдала от липсата на самочувствие, проблем, предизвикан от грубото държание на Ленард. Даже се намекваше за тормоз над Мери. Кригър беше изразил съмненията си много предпазливо. Без да обвинява бащата, че е извършвал сексуални посегателства, отбелязваше, че бащата влизал в банята, докато Мери се къпела. Друг епизод беше свързан с това, че Ленард карал дъщеря си да му сяда в скута, нещо, което Кригър определяше като „неподходящо за възрастта на детето“.

Адвокатът на Ленард беше подал светкавично цял куп опровержения на доклада на Кригър. Наричаше твърденията му изфабрикувани и скандални и настояваше да бъдат заличени от протокола. Имаше едно опровержение — огромно, — което можеше да бъде направено, но не беше, защото по това време Ленард не бе подозирал нищо. Кригър беше станал любовник на Нанси и въз основа на това трябваше да бъде отстранен от делото.

Две седмици преди изслушването Нанси Лем се бе удавила в дома на Кригър. И докато съдебните заседатели обвинят Кригър в убийство, съдията, който разглеждаше семейните дела, даде на Ленард попечителството над момичето.

Стив прегледа решението му. След смъртта на Нанси Лем изслушването беше насрочено като обикновено заседание. Нямаше нищо особено. Обикновено съдебно разпореждане: „С настоящото разпореждане съдът постановява, че ищецът Ленард Лем получава пълно попечителство над малолетното дете Мери Аманда Лем“.

Мери Аманда Лем!

Аманда.

— Чичо Бил ме обича. И то от много отдавна.

Изведнъж всичко му стана ясно. Обвинението беше объркало мотива. Пинчър бе казал на съдебните заседатели, че Кригър е убил Нанси Лем, защото го е заплашила да подаде оплакване, че я е прелъстил. Но психиатрите непрекъснато се забъркваха с пациенти. Много ясно, че не беше етично, но щяха да го пернат през ръцете и толкоз. Това едва ли беше повод да убие обвинителната си.

Истината — тайната грозна истина — беше много по-страшна. Нанси явно беше разбрала, че Кригър е прелъстил дъщеря й Мери Аманда. Това бе заплашила да разкрие, и то вероятно не само пред медицинската комисия, но и пред щатския прокурор. Очаквал го е затвор за изнасилване на малолетна. Не бе могъл да го позволи. И не го бе позволил. Беше убил Нанси Лем и беше запазил дъщеря й за себе си. Нищо, че се беше наложило да изчака малко. Аманда бе отишла да живее с баща си, а Кригър бе влязъл в затвора.

Когато Кригър му каза това, Стив реши, че Аманда е от онези откачалки, които пишат писма на убийци. Но не беше така. Двамата имаха общо минало.

Опита се да си представи какво е станало в годините, докато Кригър е бил в затвора. Аманда Лем се беше шляла из моловете, беше оглавила мажоретките и си беше купила рокля за бала. Но развитието й беше спряло на тринайсетгодишна възраст заради един сатир — Кригър.

Представи си как момичето седи и пише писма на розова хартия, сгъва ги внимателно, слага ги в напарфюмирани пликове и ги залепва с целувка. Как мечтае за мъжа, откраднал детството й и заменил го с шепот от лъжи. Бе живяла в някаква извратена приказка, в която двамата влюбени са разделени от чудовищната съдба.

Много ясно, че Кригър я обичаше. Обичаше я по извратен и жесток начин. И тя го обичаше. Обичаше мъжа, убил майка й. И това, помисли си Стив, изглеждаше толкова тъжно и трагично, колкото и самото убийство.