Убий всички адвокати

29Блусът на измамника

Апартаментът на Карл Дрейк в хотел „Фор Сизънс“ беше точно такъв, какъвто Стив си го беше представял. Бежови канапета с дебели възглавници във всекидневната, сив мрамор в банята и извито писалище от светло дърво в подредения кабинет. Прозорците гледаха към Бискайския залив, искрящ тюркоаз под обедното слънце. Зеленият атол на Кий Бискейн се виждаше в далечината. От другата страна на морската магистрала имаше десетина яхти. Точно каквото би желал човек за хиляда и двеста долара на нощ.

Но кой плащаше за това? Преди изобщо да седне на дивана, Стив си даде сметка, че Кралицата няма да получи нито шилинг от Карл Дрейк. Без значение колко пари беше откраднал, изглеждаше от хората, които пръскат с наслада и последния цент.

Стив беше попълнил обичайните протакащи искове, за да забави делото за изтеклата ипотека, но това можеше да спечели на Кралицата само известно време. Днес възнамеряваше да изтръска малко пари от Дрейк. Това беше първата от двете неприятни задачи в графика му; втората беше наложената от съда визита при доктор Уилям Кригър.

— Какво да бъде, Стив? — любезно попита Дрейк, застанал зад лъскавия, покрит с мрамор бар. — Шампанско? „Кристал“.

— Не, благодаря, Карл.

— Чакай. Бива ме в тези работи. От вечерята разбрах, че след мръкване пиеш текила. Което означава, че през деня… — Дрейк посочи бутилка малцов скоч, после погледна към бутилката „Мейкърс Марк“. — Обзалагам се, че си бърбънмен.

— „Хемлок“, ако имаш. „Драйно“ с лед, ако нямаш.

— Тежка седмица, а? — Отново лекият британски акцент. Оставаше само да каже и „стари друже“.

— Карл, малко ми е неудобно… — почна Стив и млъкна.

Дрейк си наля скоч с лед, отиде до отсрещното канапе и седна на облегалката. Носеше ленени панталони с цвят на разтопено масло и лъскава синя риза, платът беше толкова нежен, че ти идваше да го погалиш.

— Айрини ли те помоли да дойдеш?

— Забрани ми да идвам.

— Често ли нарушаваш разпорежданията на клиентите си?

— Непрекъснато. Мисля, че ако са били достатъчно умни, е нямало да имат нужда от услугите ми.

Дрейк му се усмихна мило. Изглеждаше като добре заучен жест на добре възпитан финяга с добър акцент.

Стив си пое дълбоко дъх и огледа внимателно стаята. Портрет на сър Франсис Дрейк, сложен на статив. Карта на седемте морета от 1550 година, закачена на табло. Полиуретаново блокче със златни монети — испански дублони, реши Стив — стоеше на бюрото, изкусителна примамка за всички евентуални наследници на капера от шестнайсети век. Куфарче от телешки бокс, пълно с документи.

Стив се извърна към Дрейк и каза:

— Какво имаш в джобовете на скъпите панталони, които си нахлузил?

— Моля?

— Портфейл? Ключове? Извади ги!

— Ще ме ограбваш ли?

— Когато те провеся през балкона за краката, не искам нищо да изпадне.

Дрейк се разсмя, скочът се разлюля в чашата му, същински златен водовъртеж.

— Предполагам, че на това се вика „изръсване“, нали? Но доколкото разбрах, не можеш да си позволиш нови явявания в криминалния съд.

— Ще върнеш парите на Айрини.

— О, де да можех! Парите отидоха за покриването на разходите, свързани с изпълнението на завещанието.

— Кои разходи? Румсървис във „Фор Сизънс“?

— В интерес на истината, пътните ми разходи също са включени. Но това, което Айрини ще получи, далеч надхвърля…

— На вечерята каза, че нямало такси.

— За жалост не бях напълно откровен. Но ми беше неприятно да говоря за работа на рождения й ден, а и малката ми лъжа сложи край на разговора.

— Добър си, Дрейк. Ти си, както би те нарекъл баща ми, хлъзгав като плужек.

Дрейк вдигна чашата си.

— Тост за баща ти тогава.

— Знаеш ли, че банката ще прибере апартамента на Айрини?

Бронзовото лице на Дрейк застина.

— Какво говориш, по дяволите!

— Не й е удобно да ти го каже. Също както и на тебе ти е неудобно да й кажеш, че си измамник. Няма никакво състояние на сър Франсис Дрейк. Това си е чиста измама. Предполагам, че в скъпарското ти куфарче има билет първа класа за там, където ходят лайнари като теб, когато съдът започне да издава призовки.

Дрейк се изправи, отиде до бара и си наля още един скоч.

— Ще й вземат апартамента? Не разбирам. Айрини ме накара да си помисля, че има милиони.

— Това е ролята, която играе.

Дрейк тъжно се разсмя.

— Май излиза, че аз съм измаменият.

— Има една съществена разлика, Дрейк. Айрини не ти е откраднала парите.

— Никога не съм искал да й навредя. Храня специални чувства към нея.

— На бас, че го казваш на всички вдовици.

— Този път е различно. — Дрейк отпи голяма глътка. Подчертаният му британски акцент изчезна и раменете му увиснаха. След като изгуби част от лустрото си, Дрейк изглеждаше нелепо и не на място, все едно вицепрезидент Чейни с бански „Спийдо“.

Дрейк кимна към куфарчето.

— Самолетният билет е вътре, прав си, Соломон. Рио де Жанейро. Вече трябваше да съм заминал. Останах само заради Айрини. Проклетата истина е, че съм влюбен в нея.

— Супер! Ще ме поканиш на сватбата. След като й върнеш парите.

— Де да можех. Честно. Но парите ги няма.

Стив се смяташе за човешки вариант на детектора на лъжата. Докато гледаше Карл Дрейк — със смъкната маска, сбърчени вежди и задавен от съжаление глас — детекторът сочеше, че измамникът виртуоз казва истината. Незнайно поради каква причина това вбеси Стив още повече.

— По дяволите, Дрейк. Твърдиш, че я обичаш, а си й откраднал покрива над главата.

— Ще ме провесиш ли през балкона?

— Бих го направил, но си изкълчих китката, като ударих един друг мръсник. Току-виж съм те изпуснал.

— Тогава какво ще правим?

— Да му пийнем — отвърна Стив. — Един бърбън ще ми дойде добре.

Бялата памучна тента се издуваше от вятъра като платно. Стив и Дрейк седяха до басейна под сянката на една палма и си пиеха питиетата. Подухваше лек бриз, наситен с плажно масло.

— Пак можеш да отидеш в Рио — каза Стив. — Нищо не мога да направя, за да те спра.

— Страшно депресиращо — отвърна Дрейк. — Там отиде и Чарлз Понци.

— Пирамидата на Понци?

— Същият. Отлетя за Италия, после за Рио. Стана контрабандист.

— Сигурно е твоят герой. Както аз гледах от Рики Хендерсън. Беше в „Янкис“, в „Падрес“ и „Мете“. Крадеше начални удари, където и да отидеше.

— Чарлз Понци умря в приют за бедни към една бразилска болница. — В гласа на Дрейк прозвуча тъга. — Не искам да свърша така.

Стив за миг се възхити на прекланящите се пред слънцето млади жени по бикини и после отвърна:

— Рики Хендерсън пък свърши в нисшата лига.

— Жалкото е, че съм много добър — продължи Дрейк. — Намеря ли си жертва, винаги търся слабото място, което ще ми даде възможност да изкопча пари.

— Най-обикновена алчност, мен ако питаш.

— Така е при традиционните измамници. Но аз винаги избирам хора, които искат да са нещо повече от това, което са. Кажеш ли им, че са наследници на сър Франсис Дрейк, цялата им предпазливост се изпарява. Мислят си, че са предопределени от съдбата да водят по-велик и по-значим живот. После обръщам една на пръв поглед безобидна измама в начин да им прибера парите.

— Май не съжаляваш особено, че си крадец.

Дрейк повдигна рамене.

— Ние сме такива, каквито сме.

„Повтаря думите на Айрини. Неоспоримата същност на човешката природа“.

— И какво направи с парите, Дрейк?

— Изплащах дългове. Комар. Инвестиционен тръст за недвижими имоти, който обърна корема. Проиграх дори една златна мина. Фалирал съм.

— Защо не останеш, докато не оскубеш достатъчно и не събереш малко сухо?

Дрейк изсумтя.

— Така правят аматьорите. Професионалистът знае, че е по-добре да се омете месец по-рано, отколкото ден по-късно. Приготвил съм обичайната история. Проблеми със състоянието. Трябва да замина за Лондон. Това ми осигурява няколко седмици, а дотогава ще съм подхванал работата в Южна Америка.

— И причината, поради която не си на плажа в Импанема, е, че си се влюбил?

Дрейк наклони чашата си, ледените кубчета изтракаха — знакът за потвърждение на пияча.

— Искаше ми се да разкажа всичко на Айрини. Да я помоля за прошка. Да й обещая, че ще вляза в правия път, за да може да заживеем заедно.

— Къде? В апартамента, който банката ще вземе ли?

— Тъй като нямам собствено жилище, най-вероятно щеше да стане точно така. — Смехът на Дрейк прозвуча по-скоро като въздишка. — Започва да прилича на разказ на О’Хенри, нали?

— Изобщо не съм го чел.

— О, мисля, че ме разбираш много добре. Много по-умен си, отколкото показваш. И имаш отлична преценка за хората.

— Когато бях малък, ходех в съдебната зала да гледам делата на баща ми. Затварях си очите и само слушах свидетелите. После си запушвах ушите и само ги гледах. Накрая сглобявах всичко чуто и видяно. Беше игра, на която си играех, за да видя кой лъже.

— Върши ти работа и до ден днешен. Веднага разбра какъв съм.

— Не беше толкова трудно. Но съм искрено изненадан, че Айрини дойде да ме моли за помощ. Не съм в списъка с петстотинте й любимци.

— О, много грешиш. Айрини те харесва. Тревожи се за теб заради доктор Бил. Мисли, че си играеш с огъня.

Това накара Стив да се сепне.

— Какво знае за това?

— Каквото кажеш на Виктория, тя го повтаря на майка си, а Айрини го споделя с мен.

„Естествено. Майка и дъщеря“.

— Боже, остава да ми кажеш и кога за последен път сме правили секс.

— По-миналия вторник, веднага след „Спорт Център“.

— По време на. Прекъснаха го заради хокейните репортажи.

— Слушах доктор Бил по радиото — каза Дрейк. — Всичките му психо дивотии целят естествено да продава книгите и сидитата си.

— Знаеш ли каква е теорията му за еволюционната психология? Всички ние сме с вградени функции на убийци. Програмирани сме от милиони години еволюция, която е способствала за оцеляването на онези, които са унищожили враговете си.

— Аз пък винаги съм си мислил, че сме програмирани да крадем.

— Доста опростенческа теория. Гените ни носят същите убийствени импулси като на палеолитния човек.

— Интересно — изхъмка Дрейк. — Щом като нашето ДНК ни командва да убиваме, защо да му се противопоставяме? Идеалното заключение за убиец.

И двамата отпиха от питиетата си и се замислиха върху това.

— Кригър твърди, че и аз съм убиец също като него — продължи Стив след малко. — В един момент мислех, че иска да ми посее тази семка в мозъка и да се опита да ме накара да убия сестра си.

— А сега?

— Понякога казва, че и двамата сме убийци. Друг път, че и двамата сме герои. Твърди, че е спасил едно момиче така, както аз съм спасил племенника си. Но това, което всъщност е направил, е гадно и извратено.

— За него да те тормози така май е просто игра.

— Всеки път, когато тоя мръсник спомене Боби, ме побиват тръпки.

— Значи е открил слабото ти място.

— Племенникът ми?

— Любовта ти към него. Ако Кригър иска да те нарани, ще преследва хлапето. Не е ли очевидно?

„Даже прекалено“, помисли Стив.

„Начинът да ме осакати, да ми причини безкрайна болка е да направи нещо лошо на Боби“.

Що за човек би постъпил така? Човек като Бил Кригър. Човек, който се смята за продукт на милиони години еволюция.

„Но същото важи и за мен“.

Кригър грешеше за повечето неща, но за едно беше прав. Основна истина за човешката природа е, че за да защити хората, които обича, всеки от нас е готов да убие.

30За нимфите и досадниците

Боби седеше до него, а Джими Бъфет пееше за „Промени в положението, промени в отношението“. Стив караше на север по Алхамбра към Гейбълс. Игрището за голф „Билтмор“ се виждаше между къщите в средиземноморски и колониален стил. Минаха по моста над канала при Тарагона и на пресечката със Салватиера Драйв намалиха.

Домът на Кригър беше на една пряка и Стив се беше напрегнал. Всичките му планове бяха отишли по дяволите. Първо се беше опитал само да сплаши Кригър. Да се направи на страшен. „Ако ме преследваш, ще се стоваря върху теб като цял тон бетон“. Да бе, много впечатляващо. После се опита да сплаши Кригър с приказки за това как търси — и намира — Делафуенте. Но ако капитанът беше мъртъв, Кригър нямаше от какво да се страхува. Опитът да включи Аманда като съучастничка също се беше провалил. Тя сама го беше причакала. Гола и съблазнителна. Явно поставена там от Кригър. Може би за да саботира отношенията му с Виктория. Кой знае? Копелето го беше погнало от няколко фронта.

Планът за днес? План, изцяло лишен от разум.

„Незаконен, да. Опасен, да. Но разумен — не“.

Съдия Шуорц му беше наредил да води Боби при Кригър за експертно мнение. Щом като щяха да ходят в къщата на Кригър, защо да не огледа какво има там? Защо да не влезе и да види какво ще намери?

— Подранили сме — каза Боби. — С двайсет и една минута и трийсет и четири секунди.

Стив отби до бордюра и спря.

— Искам да ме чакаш в колата. Трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. И когато се видиш с Кригър, не споменавай, че сме дошли по-рано, става ли?

Боби свали очилата си и ги изчисти с предницата на жарсената си фланелка на „Марлините“; беше стиснал здраво устни. Бейзболната му шапка с надпис „Соломон и Лорд“ беше обърната на обратно.

— Пак ли ще се забъркваш в неприятности, вуйчо Стив?

— Защо мислиш така?

— Защото носиш колан с инструменти, а не си шлосер.

— Това е чантичка за кръста за тичане, а не колан с инструменти.

— Тогава защо си сложил вътре шперцове и ключове?

— Много питаш, хлапе.

— Законът на Флорида, член 108, параграф шест — каза Боби. — Забранено е носенето на инструменти за взлом с цел използването им за проникване в чужда собственост или кражба.

Проклета ехолалия, помисли си Стив. Боби се беше размотавал из офиса, когато Стив беше поел защитата на Омар Ортега, младеж, обвинен в притежанието на метален лост, подходящ за разбиването на автомати за паркиране. Ортега твърдеше, че е невинен, макар че плати хонорара му с монети от по 10 и 25 цента.

— Нали сме поканени в къщата на Кригър, Боби?

— Да, съдията каза, че трябва да ходим при него.

— Значи не нарушавам ничия собственост. Просто идвам по-рано. Какво съм виновен, че може да има заключени врати или шкафове?

— Мама казва, че ако влезеш в затвора, мога да ида да живея при нея.

— Много гостоприемно от нейна страна.

— Казва, че дори и да не идеш в затвора, ще накара съдията да й даде попечителските права.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Знам, че се държа с мен много лошо, но тогава беше толкова зле, че просто не зависеше от нея. Не я мразя, пък и тя има нужда от мен, защото е съвсем сама. Искам да кажа, че няма дори приятели.

Помълчаха. Стомахът на Стив се бе свил на топка. След няколко минути щеше да се промъкне в къщата на Кригър като крадец, но единственото, което го плашеше, беше, че племенникът му явно е готов да го изостави.

— Какво искаш да кажеш, Боби? Искаш да живееш с майка си, защото я съжаляваш?

Очите на момчето се напълниха със сълзи.

— Знам, че я мразиш за това, което ми направи.

— Не я мразя. Тя все пак ми е сестра. Но ми е трудно да кажа, че я обичам.

— А на мен пък ми е майка.

„Майка!“

Стив не споделяше топлината, която се разливаше като река у Боби. Честно казано, единствените чувства, които хранеше към сестра си, бяха човекоубийствени в същината си.

— Искам да направя това, което е най-добро за теб — каза Стив. Мъчеше се да потисне желанието си да изкрещи: „Ако не те бях взел от нея, отдавна щеше да си мъртъв!“

— Аз пък искам да престанете да се карате.

— Добре. Нещо друго?

— Искам да се виждам с мама, но да продължа да живея при теб, вуйчо Стив. Ние с теб си оставаме заедно, нали?

Стив усети как мускулите му се отпускат.

— Добре, ще видя как мога да се разбера с Джанис. По-добре да знам къде си, отколкото да се криеш, за да я виждаш. Но искам доказателство, че е чиста. Става ли?

— Става. — Боби вдигна ръка и плеснаха длани.

Стив отвори вратата и беше вече с единия крак навън, когато Боби добави:

— Моля те, внимавай много, вуйчо Стив. Ако загазиш, какво ще стане с мен?

На алеята пред къщата на Кригър беше паркиран един лексус. Стив реши, че собственикът му е пациент, дошъл за терапевтичен сеанс. Тръгна по покрита с розови плочи пътека, която минаваше покрай живия плет от хибискус и излизаше в задния двор. Точно както и предполагаше, Аманда се приличаше там, топла и гола, под лъчите на обедното слънце. Но преди да завие зад ъгъла, което значеше да се изтъпанчи пред прозореца на кабинета на Кригър, Стив се шмугна във вестибюла. Страничната врата на кухнята беше отворена и той влезе.

Кухнята се нуждаеше от обновяване, но иначе беше чиста и просторна. Имаше кана кафе, още топло.

„Допи ми се кафе, докторе“.

Планираше алибито си.

Вътрешна врата водеше към коридор, който стигаше до всекидневна. Традиционни мебели, бахамски щори на прозорците, рядко използвана камина. Над камината — картина. Идеализиран портрет на Кригър на голямата му яхта „Психотерапия“. Психиатърът изглеждаше малко по-висок и по-слаб. С бронзов загар и мускули, с едната ръка хванал руля, с другата — дросела. Мъж, който държи всичко под контрол.

Стив винаги си беше мислил, че портретите трябва да са само на мъртви предци. Не беше ли акт на необуздано его да поръчаш портрет на самия себе си? Може би яхтата на Кригър трябваше да бъде прекръстена на „Нарцисизъм“.

Качи се по стълбите за втория етаж, стъпваше тихо.

„Какво по-точно търсиш, по дяволите?“

Не знаеше. Не очакваше да намери документ, закачен в рамка на стената: „Аз убих Джим Бишиърс, Нанси Лем и Оскар Делафуенте. Искрено Ваш: Доктор Бил“.

Но човек никога не знае. Дневник. Недовършени мемоари. Стив имаше дело, в което клиентът му си беше направил списък, за да не забрави да си купи маска, и беше отбелязал и адреса на банката, която възнамеряваше да обере.

Чувстваше, че трябва да направи нещо. Да открие нещо. А не просто да чака Кригър да предприеме следващия ход.

В края на стълбите — коридор. В дъното имаше отворена врата и той влезе през нея.

Спалня.

Голямо легло. Четири стълба, олекотена завивка, сребриста.

Огледа стаята, опитваше се да долови вибрациите от човека, който спеше тук. В ъгъла, на пиедестал, бронзова скулптура, торс на момче. По стените — карибско изкуство. Картини с ярки цветове. Полуоблечени островитяни в лодки или с мотики. Млади момичета, пак полуоблечени, носят реколтата.

Върху скрина — мъжка кутия за бижута. Стив я отвори — нямаше нужда от шперц или ключ. Два мъжки часовника, скъпи. Копчета за ръкавели. Злато, оникс, нефрит. Прокара пръст по филца, с който беше облицована кутията. Нищо скрито отдолу.

Някъде в къщата изгъргориха тръби. Стив си погледна часовника. След десет минути трябваше да вземе Боби от колата.

Беше се надявал да открие компютър. И да намери нещо в него. Престъпници, които, никога не оставяха отпечатъци на местопрестъплението, оставяха пътечка от трохи в прозореца „Хистъри“ на лаптопите си. Един мъж, който се беше опитал да убие жена си, като пусне включен сешоар във ваната, беше задръстил хард диска на компютъра си с десетки страници за убийство с ток.

Но в спалнята на Кригър нямаше компютър. Трябваше да търси улики по старомодния начин. Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Деветмилиметров глок в кобур. Добре, съвсем нормално за Южна Флорида. В долното чекмедже стар албум. Пожълтели снимки от колежа и медицинския факултет. Стив прегледа набързо джобовете със снимки.

Пак чу гъргорене на тръби в стените.

Спря на страница с любителски снимки. Написана на ръка дата на страницата, преди седем години. Снимка на жена в края на трийсетте и момиче, което, грубо погледнато, беше на възрастта на Боби. На плажа, по бански, усмихваха се към обектива, примижали на слънцето. Сянката на фотографа се беше плъзнала по пясъка към тях. Жената беше Нанси Лем. Стив беше видял доста нейни снимки по време на процеса и я позна веднага. Момичето беше Аманда — Мери Аманда по онова време. Бедрата й още не се бяха закръглили и бюстът на практика беше невидим, но чертите бяха нейните.

Стив седна на ръба на леглото и обърна на следващата страница. Този път Нанси я нямаше. Само Аманда. До басейна на Кригър.

Гола.

Така, както Стив я беше видял преди две седмици. Но тези снимки бяха направени, когато е била на границата между детинството и женствеността. Различни пози. Голата нимфа се протягаше, извила гръб на едната снимка, кършеше мършаво бедро на следващата, изпъваше рамене, извръщаше се настрани, за да се видят гърдите й, едва напъпили, после с лице към обектива и разтворени крака, безсрамно изложила на показ рехави косъмчета, русолявочервеникави на слънцето. Усмихната глуповато на следващата снимка, със съвсем невинен вид. С прелъстително издадени напред устни на друга — детска пародия на порнография. Снимка в близък план, само главата, показваше и още нещо. Изцъклен поглед.

Дрогирана! Беше се надрусала с нещо.

На дванайсет или тринайсет. Гола и друсана. В това имаше нещо едновременно тъжно и ужасяващо. Колкото до Кригър, можеше ли да има някакво съмнение? Беше едновременно убиец и педофил. За миг Стив си представи, че е баща на Аманда. Какво щеше да направи? Щеше да пребие Кригър с бейзболна бухалка. Като начало. Щеше да му счупи всяка костичка, като започне от глезените и върви нагоре към обезумелия му череп.

„Да, Кригър, всички сме способни на убийство. И вероятно всички можем и да го оправдаем“.

Една от снимките му беше смътно позната, но с какво? Разгледа я внимателно. Аманда с ръце, изпънати назад, и наведени напред рамене, като плувец на кубчето преди старта на надпреварата.

„Бронзовата статуя в ъгъла на спалнята!“

Изобщо не беше на момче. Беше Аманда. Излят от бронз, стройният й торс приличаше на момчешки. Кригър беше решил да замрази спомена за нея отпреди пубертета. Всичките тези картини по стените. Карибски островитяни. Младите момичета, които носеха реколтата. Голи от кръста нагоре.

Побиха го тръпки.

Чу шум и една от вътрешните врати се отвори. Банята.

От нея излезе Аманда, с мокра коса и бяла хавлиена кърпа, увита около тялото. Уплашеният й поглед мигновено се превърна в палава усмивка.

— Добро утро, сър! Вие сигурно сте майсторът.

Очакваше писък. А не театър.

— Мама и тати не са вкъщи — продължи тя с гласа на малко момиченце. — Но можете да оправите всичко, каквото пожелаете.

Дали разговаряше със същото престорено детско гласче и с Кригър? Тогава и сега. В тази стая, на това легло. Тръпките отстъпиха място на отвращение.

— Нищо не мога да оправя тук. — Стив пусна албума в чекмеджето. — Повредата е прекалено голяма.

— Не ти ли харесват снимките ми? — изкикоти се тя и когато той не й отговори, размота кърпата и я пусна на пода. — Коя повече ти харесва: старата Аманда или новата Аманда?

Не беше помръднал от ръба на леглото. Тя се приближи, разтвори крака, стисна с бедра коленете му и го закова на място. Кожата й беше порозовяла от горещия душ, гърдите й бяха на нивото на очите му, зърната бяха щръкнали. Ако се приближеше още малко, можеше да му отлепи ретината.

— Чичо Бил харесва повече старата Аманда — каза с престорено тъжен тон. — Когато бях на тринайсет, можех да си кръстосам глезените зад главата.

— Трябвало е да се пробваш на Олимпиадата.

— Чичо Бил казва, че циците ми са прекалено големи сега, но според мен не съм чак като крава, нали?

Тя разкърши рамене, гърдите й се люшнаха на сантиметри от носа му.

— Гърдите ти са хубави, Аманда.

— Чичо Бил ги обича малки. Лаленца, така им вика. — Седна в скута му с лице към него и разтворени крака, направо го възседна. — Сигурен ли си, че ти харесват?

— Какво има да не им харесаш? — Прозвуча като баща си. Чувстваше се пълен кретен.

— Тогава защо не ги пипнеш? — Пискливо детско гласче. — Знаеш, че можеш. Можеш да целунеш цицките ми и да направиш каквото си поискаш.

Той не помръдна.

Тя се обърна настрани, така че едната гърда се плъзна по бузата му. Изпъшка и каза:

— Трябва да се обръснеш. Но пък е много приятно.

— Ти си лошо момиче.

— Напляскай ме. — Тя се плъзна от скута му, завъртя се и застана на четири крака. Задникът й се вирна малко над коленете му. Видя отново татуировката на медуза, пипалата й се спускаха по двете бузи.

— Ако те напляскам, ще бъдеш ли добра?

— Ще бъда мно-о-о-о-го добра. — Пак кикот на малко момиченце. — Освен ако не искаш да съм мно-о-о-о-го лоша.

Той се поколеба, преценяваше възможностите.

— Какво чакаш, чичо Стив?

Чичо Стив!

Обръщението звучеше отблъскващо.

Той замахна и я шляпна с все сила по задника. Толкова силен шамар, че все едно марлин се пльосна във водата.

— Ох! Да ти го начукам! — Тя скочи и се развика, в гласа й вече нямаше и следа от дъщерята на прокурора.

— Копеле! Адски ме заболя!

— Съжалявам, Аманда, но не съм ти чичо Стив. — Той стана и тръгна към вратата.

— Ще кажа на чичо Бил какво направи.

— Какво съм направил?

— Изнасили ме.

— Точно така. Дадох ти едно бонбонче и те оправих.

— Ще ми повярва. И после знаеш ли какво ще направи?

— Ще ме фрасне по главата и ще ме удави в джакузито ли? Както е направил с майка ти.

От устата й се чу смях, но очите й бяха студени малки цепки.

— Това ли си мислиш, че е станало?

— Съдът го нарече предумишлено убийство. Но ние с теб знаем по-добре, нали, Аманда? И двамата знаем, че Бил е убил майка ти, за да може да е с теб.

— Това е нелепо. — Пак смях, дразнещ като бодлива тел. — Разбрал си всичко наопаки.

Стив жадуваше да зададе въпроса: „Така ли? Какво стана, Аманда? Какво се случи в нощта, в която майка ти се удави?“ Но понякога мълчанието е най-добрият начин за воденето на кръстосан разпит — най-добрият въпрос е незададеният. Запази мъртва тишина и свидетелят може сам да запълни мълчанието.

— Чичо Бил не е убил майка ми, глупако — каза Аманда. — Аз я убих!

Докато тичаше към колата, Стив превърташе в ума си това, което му беше казала Аманда. Двете с майка й прекарали съботата и неделята в къщата на Кригър. Майка й я спипала да пуши трева при басейна. Скарали се жестоко, майка й крещяла, че ще загуби попечителството, ако Аманда не спре да се друса, момичето се развикало, че доставяло на Бил повече удоволствие от нея, че тя била стара крава и че той я държал само за да е близо нея, до Аманда. Майка й я шамаросала. Аманда грабнала пръта за чистене — „онова нещо за басейна“, така го нарече — и я ударила. И майка й паднала в горещата вана и се удавила. През нощта, след като спешна помощ откарала майка й, а полицията се заела с разследването, милият чичо Бил завил Аманда в леглото, дал й топло мляко и цяла шепа хапчета и обещал, че ще я покрие.

„Но не е станало така. Аманда лъже!“

Не. „Лъже“ не беше правилната дума. Аманда можеше да мине на полиграфа, защото вярваше в историята си.

Но Стив беше сигурен, че не е убила майка си: Кригър просто я беше убедил, че го е направила. Едва ли му е било кой знае колко трудно. Аманда е била тринайсетгодишна и е имала проблем с наркотиците. Родителите й водели ужасно бракоразводно дело. По-възрастен мъж започнал да й обръща внимание. Непочтен и манипулиращ другите човек, който се възползвал от слабостите й и я вкарал в леглото си.

Опита се да си представи края на тази ужасна нощ. Кригър се навежда над леглото на Аманда. Какво й беше прошепнал? Как беше оформил спомените й?

— Ще се погрижа за всичко, Аманда. Не се тревожи.

— Какво стана, чичо Бил?

— Казах им, че майка ти се е подхлъзнала и си е ударила главата. Всичко ще е наред.

— Кое всичко?

— Никога не си искала да я удариш.

— Аз да съм ударила мама? Не съм.

Това беше единствената версия на случилото се, която се връзваше. Нанси Лем, която също беше имала проблеми с пристрастяването, е открила, че Кригър дрогира дъщеря й и прави секс с нея. Скарали са се и тя го е заплашила, че ще го издаде. Кригър убива Нанси, после убеждава Аманда, че го е направила тя.

Но нямаше начин да го докаже.

Забави крачка. Утринният въздух беше натежал от влага. Игрището за голф беше тихо. Нямаше жива душа. Стив стигна до паркирания под сянката на една индийска смокиня мустанг. Колата беше празна.

Къде беше Боби!?

Дали беше слязъл от колата? Сигурно се беше промъкнал на игрището за голф да гледа как некадърниците си пращат топките в храсталака.

„Джанис! Къде, по дяволите, е безполезната ми сестра? Може да ни е проследила дотук. Да е изчакала и…“

Не. Нямаше нужда да го прави. Трябваше просто да се обади и малкият разбойник щеше да се измъкне да яде сладолед с нея.

Кригър!

Стив хукна към къщата.

31Огън в слабините ми

От кабинета на партера се чуваше смях. Смехът на Боби. Детински и невинен, песен на птица в лятната утрин. Стив отвори вратата със замах. Кригър беше зад бюрото си, Боби седеше с кръстосани крака на кожен стол.

— Здрасти, вуйчо Стив! Започнахме без теб.

— Влизай, Соломон. — Усмивката на Кригър беше искрена, искрена като на вълк, който се усмихва на агне.

— Какво става тук, по дяволите?

— Племенникът ти ме развлича с чудните си умения. Да опитаме ли още веднъж, Робърт?

— Давай, докторе.

— Какво ще кажеш за името ми? Уилям Коел Кригър.

— Лесно, защото има много гласни и мога да направя четири думи. — Хлапето се замисли за секунда, после изреди: — КУР ГЪРЛИ МЕЛИ ЯКО.

— Направо възхитително! — Кригър се обърна към Стив. — Робърт тъкмо ми разправяше за прекрасната Мария и за нещастния инцидент, довел до идването му тук.

— Страхотна мацка е — съгласи се Боби.

— Така си е. — Кригър вдигна една снимка от бюрото си. — Чудесна е, нали, Соломон?

— Откъде я имаш? — На снимката се кипреше Мария Муньос-Голдбърг. По шорти и потник, който стигаше малко над пъпа й. Гърбът й беше извит така, че дупенцето й изхвръкваше. Ако не бяха дрехите, можеше да е и Аманда, която беше позирала на Кригър преди седем години.

— Аз я дадох на доктор Бил — отвърна Боби. — Той ми дава съвети как да я оправя.

— Супер! Ще ти идвам на посещение в затвора за малолетни.

— Няма нищо лошо. Каза ми само да си бъда такъв, какъвто съм си. Да не се правя на интересен и да имитирам момчетата от футболния отбор, защото няма смисъл. Всички трябва да сме такива, каквито сме си, защото ако се правим на някой друг, умните веднага ще ни разберат.

— Това е добър съвет — призна Стив и се втренчи в Кригър. — Рано или късно измамниците ги хващат и тогава всички лъжи и всички лоши дела им се връщат.

— Колко вярно — каза Кригър. — Та, Робърт, за какво си говорехме, когато влезе вуйчо ти?

— Попита ме дали смятам Мария за малка проститутка.

— Какво! — Стив се надигна от стола. — Как може да зададеш такъв въпрос на едно дванайсетгодишно момче?

— О, я стига, Стив! — изгука Кригър. — Виждал си ги малките курвета из Гроув, нали?

— Спри! Не говоря такива неща пред Боби.

— Явно не си чел есето ми за словесната искреност. Та, Робърт, има ли Мария пиърсинг някъде?

— Лъскава обица на пъпа — отвърна Боби.

— Да разбирам ли, че се облича така, че да й се вижда коремът?

— Много ясно.

— Така си и мислех. — Лицето на Кригър грейна. — Малка проститутка.

— Това е абсурдно! — намеси се Стив.

— Ще видим. Робърт, виждал ли си някога гърдите на Мария?

— Не и ако не броиш гледането през прозореца в тъмното.

— Ако не направиш нещо, ще те помисли за гей.

— Това са простащини! — избухна Стив. — Боби, не го слушай.

— Не съм гей — отвърна Боби.

Кригър се усмихна.

— Знам, Боби. Но дали Мария знае?

— Надявам се.

— Излиза, че тя май наистина иска да я оправиш.

Стив скочи и викна:

— Край! Махаме се оттук!

— В такъв случай Робърт отива в затвора за малолетни и чака да му направят задължителната оценка.

Стив се тръшна в стола.

— Мария никога не е казвала, че иска да го направим — отвърна Боби.

— Няма и да каже — уверено отвърна Кригър. — Виж сега, Робърт, мъжът е ловец. Милиони години мъжът убива плячката си и обладава жената, която си избере. Жените винаги отстъпват пред силния мъж. Когато каже „не“, това означава „може би“. Когато каже „може би“, това означава „да“.

— Не е вярно! — Стив се извърна към Боби. — „Не“ значи „не“. „Може би“ значи „не“. „Да“ също значи „не“, защото си още много малък.

— Боби, защо не ни оставиш да си поговорим малко с вуйчо ти? — предложи Кригър. — В кухнята има купа с плодове. И кутия шоколадови бисквити на плота.

— Супер! Отивам.

Боби стана и тръгна към кухнята.

Щом вратата се затвори, Стив се изправи и се надвеси през бюрото на Кригър.

— Можеш да кажеш на съдията каквото си пожелаеш, но няма да ти позволя да тровиш ума на Боби.

— Спокойно, Соломон. Просто изпитвам момчето. Тревожа се как може да реагира, ако Мария го отхвърли.

— Какво искаш да кажеш?

— Начинът, по който Робърт се справя със стреса. — Кригър надраска нещо в бележника си. — Притеснявам се, че момчето може да прибегне до насилие спрямо нея.

— Какво пишеш там, дявол да те вземе?

— Помниш ли момичето, което изчезна в Редлендс преди няколко месеца? Съседско момче имало подобен на Боби проблем. Тялото на момичето така и не беше открито, но съм повече от убеден, че момчето е замесено.

— Боби не е агресивен. В случай, че си забравил, ти си този, който убива, Кригър.

— Поне ти не спираш да го повтаряш. — Кригър сложи ръка на бюрото, върху снимката на Мария. — Дали Робърт ще има нещо против, ако я задържа?

— Да. — Стив тръгна към прозореца. — Аз също.

Кригър си сложи очила за четене и разгледа внимателно снимката. Пет секунди. Десет секунди. Прекалено дълго. Накрая каза:

— Сочна е, нали?

— Гнусно, Кригър. Гнусно и извратено.

Кригър притвори очи и измърка:

— „Долита, светлина на живота ми, огън в слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та“.

Цитираше прочутите начални редове на Набоков, признаваше собственото си влечение към непълнолетни момичета. Сякаш той беше пациентът, а Стив — психиатърът. Помощ ли търсеше?

— Имаш нужда да говориш за това, така ли? — отвърна Стив и се приближи до бюрото. — Толкова години го пазиш в тайна. Може би си имал нужда да го споделиш, когато те защитавах. Вероятно съм пропуснал признаците.

Кригър пропя, сякаш се молеше:

— Ло-ли-та. А-ман-да. Ма-ри-я. — После се разсмя, кряскащият смях на петел. — Дали Робърт вече е откъснал черешката на Мария?

Стив дори не се опита да прикрие отвращението си.

— Не търсиш помощ. Искаш да продължиш да се търкаляш в мръсотията.

— Или пък ти си го преварил, а, Соломон? Свил си путето на племенника си?

— Трябва да пратят перверзния ти задник в затвора. Убил си Нанси Лем, за да можеш да се възползваш от дъщеря й.

— Много добре знаеш какво стана. — Усмивката на Кригър беше остра като нож. — Или не вярваш на голи жени? Аманда уби майка си и аз поех вината. Така, както би го направил и ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Да кажем, че Робърт изнасили Мария и горкото момиче умре.

— Какви са тези извратени приказки?

— Един хипотетичен въпрос, Соломон. Ако Робърт убие Мария, няма ли да си готов на всичко, за да не влезе в затвора? Няма ли дори да поемеш вината вместо него?

— С Нанси Лем е било друго. Това е версията, която си пробутал на едно тринайсетгодишно момиче, за да го задържиш в леглото си. С какво си я надрусал, за да я убедиш, че е убила майка си?

— Всъщност — отвърна Кригър — между нас с теб има една доста голяма разлика. Аз си признавам какъв съм, а ти се правиш на такъв, какъвто не си.

Когато се върнаха в колата, Боби беше наясно, че го чака тъпа лекция. Вуйчо Стив беше ужасен, че Боби може да почне да се чука с Мария и тя да забременее, което беше странно, защото дотук я беше целунал точно три пъти, включително и когато не й улучи устата и налапа ухото й.

— Нали знаеш, че никога няма да те подведа? — започна Стив още преди да са излезли от пресечката.

— Разбира се, че знам.

— Значи ще слушаш мен, а не тази откачалка Кригър?

— Да.

— Помниш какво ти казах за момичетата и секса, нали?

— Някога да съм забравял нещо, вуйчо Стив?

— Кажи го тогава.

— Стига, тъпо е.

— Кажи го!

Нямаше да му се размине, реши Боби и каза намусено:

— Да си останеш непорочен е проява на зрялост.

— Браво, вуйчо!

— Ами ти, вуйчо Стив? Ти пазиш ли непорочността си?

— Не е твоя работа.

— И аз така си помислих.

Това за „непорочността“ толкова не се връзваше с вуйчо му, помисли си Боби, и реши, че сигурно го е прочел в някоя от камарите книги във всекидневната.

„Отглеждане на момче в пубертета“. „Проблеми по време на пубертета“. „Тийнейджъри: Ръководство за собственици“.

„Все едно съм куче“.

Вуйчо Стив все се боеше да не му се случи нещо лошо.

„Все едно съм чуплив“.

Сигурно заради майка му и кучешката колиба и цял куп други работи, които дори не си спомняше.

Прибери се преди мръкване.

Не слагай консервата с боб в микровълновата.

Искам да ми кажеш, ако майка ти се обади.

Понякога му се искаше да изкрещи: „Не съм бебе, вуйчо Стив!“

Доктор Бил се беше държал с него като с мъж. Мина направо на въпроса с плячката. Не се опитваше да го залъгва с „непорочност“ и „зрялост“.

А вуйчо Стив го мразеше. Което беше странно, защото вуйчо Стив сам си беше признал, че го е изработил на процеса. Докато идваха насам сутринта, го беше предупредил, че докторът е опасен. Но същото беше казал и за майка му, а на Боби тя изобщо не му изглеждаше опасна. Вуйчо Стив явно беше много объркан от всичко това. Така че Боби реши да запази някои неща за себе си. Нямаше да каже на вуйчо Стив всичко, което си бяха говорили с доктор Бил. Особено последното, точно преди вуйчо Стив да влезе при тях.

— Бъди мъж, Робърт. Вземи каквото искаш. На Мария ще й хареса. Повярвай ми. Знам го.