Убий всички адвокати

9Откачалника и мошеника

— Трябва да задоволявате Нумеро уно. Трябва да праните това, което ви доставя удоволствие, не онова, което другите искат от вас. Хедонизмът е добър. Егоизмът е добър. Алчността е добра. Не, връщам си думите назад. Алчността е супер!

Гласът беше дълбок, ритмичен и омайващ. Със слушалки на главата и бежова гуявера, доктор Бил Кригър гукаше във висящия от тавана микрофон. Стив стоеше в контролната кабина и гледаше през преградното стъкло пад рамото на широкоплещестия звукооператор. До този момент Кригър, който още малко щеше да целуне студения метал на микрофона, не го беше видял. Стив беше дошъл да отправи послание, което щеше да разкара доктор Бил от главата му.

— Личният интерес е най-висшата морална ценност — продължаваше да дърдори Кригър, — а себераздаването — най-големият порок. Не можете да направите някой друг щастлив, така че не се и опитвайте. Дайте сто долара за благотворителност в Деня на благодарността и ще ви поискат двеста за Коледа. Нагответе риба тон за съседката си в инвалидна количка и другата седмица тя ще очаква филе миньон. Хората, за които правите саможертви, не ги оценяват, така че забравете за тях. Чакайте, ще кажете вие. Това е жестоко, доктор Бил. Грешите! Не бъдете загубеняци. Моралният живот е изпълнен с личен интерес. Ако всеки преследва собственото си щастие, няма да има цял куп нещастници, които все да се нуждаят от помощ. И колко прекрасен би станал светът!

Повиши тон. После се разсмя, дълбок гърлен смях. Кригър се беше прошарил по слепоочията, откакто Стив го беше виждал за последен път. Но изглеждаше в изключително добра форма. Чуплива коса, сресана гладко назад. Здрава челюст, която нито веднъж не увисна, докато поглеждаше бележките си. Не по-висок от метър и седемдесет, но със здраво и набито телосложение. Явно беше наддал в гърдите и раменете. От вдигане на тежести в затвора вероятно.

— След кратко прекъсване — каза Кригър в микрофона, — моите седем съвета за самодоволен живот. Съвет номер едно. Думата „непобедим“ започва с „не“. НЕ сменяйте честотата.

Кригър вдигна чашата си с кафе и погледна към стъклото. Забеляза Стив от другата страна и се усмихна широко. За миг усмивката изглеждаше искрена, израз на приятна изненада от срещата с добър приятел. После ъгълчетата на устните му леко увиснаха, сякаш Кригър току-що си беше спомнил, че старият приятел му дължи пари. След секунда усмивката стана ледена и лицето му се превърна в замръзнала маска.

— На какво дължа честта? — попита Кригър и махна на Стив да седне до него.

— Дойдох да ти кажа едно-единствено нещо. Не ме е страх от теб.

— А защо трябва да те е страх?

— Ако ме преследваш, ще се стоваря върху теб като цял тон бетон.

— На практика са две неща. Не те е страх и си цял гои бетон.

— Не съм ти дрогирана жена в джакузи.

— Не разбирам накъде биеш, адвокате. Да не искаш да кажеш, че би желал да си надрусана жена в джакузи? Това говори за проблем с половата ориентация?

— Искам да кажа, Кригър, че мога да се оправям сам.

— Интересен подбор на думи. „Да се оправям сам“. Като дете много ли си мастурбирал? И сега ли мастурбираш?

— Да ти го начукам, Кригър!

От тонколоната на стената се чу механично „бийп“.

— Боже, Нели! — разсмя се Кригър. — Добре, че излъчваме със седемсекундно закъснение.

Стив объркано погледна към кабината. Червена светлина озаряваше думите „В ефир“.

„Мамка му! Това излъчва ли се?“

Кригър се наведе към микрофона.

— Слушате доктор Бил на живо от Маями, с участието на нашия специален гост мошеника Стив Соломон. Телефонните линии са отворени от Палма Бийч до Кийс, от Марко Айланд до Бимини.

— Имам въпрос към адвоката.

— Давай, Джери — каза Кригър. — Но гледай да не е много труден. Че Соломон се е явявал четири пъти на държавен изпит.

— Три пъти — поправи го Стив.

— Каква е разликата между адвоката и пиявицата? — попита Джери.

— Хайде стига — отвърна Стив.

— Пиявицата поне не ти изпива кръвчицата до капка — отвърна Джери.

Кригър изцвили така, сякаш Джери от Пайнкрест беше новият Робин Уилямс.

Кригър натисна паузата и заглуши микрофона.

— Остани, Соломон. В почивката ще ти кажа нещо хубаво.

Стив застина за миг. Кригър погледна монитора и натисна друго копче на телефона.

— Лу от Мирамар, ти си с доктор Бил.

— Аз съм голям фен на „Ураганите“ и си спомням, когато Соломон играеше.

— Чуваш ли, Соломон? — каза Бил и му махна да не става от стола. — Ето ти един фен. Явно никога не ти е бил клиент.

— Любимият ми момент е — продължи Лу от Мирамар, — когато Соломон го изритаха от трета база по време на Колежанските световни серии.

Стив въздъхна.

„Защо изобщо дойдох тук? Да покажа колко съм корав. Да предупредя Кригър. И какво излезе накрая? Правят ме на глупак в токшоу, клоаката на радиоефира“.

— Реферът свири лошо — възпротиви се Стив.

— Не се изненадвай, Лу. Когато Соломон губи дело, винаги обвинява съдията. — Кригър натисна друго копче. — Лекси от Саут Бийч, в ефир си.

„Лекси? Не може да бъде!“

— Защо не оставите Стиви на мира, а? — чу се писклив женски глас. Да, Лекси!

„Каквото и да си намислила, Леке, не се опитвай да ми помагаш“.

— Той е страхотен адвокат и много готин пич.

Кригър дари Стив с ослепителна усмивка. Все едно баракуда показваше зъбите си на малка рибка.

— Значи Соломон те е представлявал, така ли?

— Спестил ми е милиони долари от глоби за паркиране.

— Пътнотранспортни произшествия. Там му е силата на Соломон.

— Не разбираш, докторе! Фишовете бяха все за паркиране на места за инвалиди. Но Стив намери един кинезитерапевт, който каза, че имам булимия, и се отървах.

— Забележително — възхити се Кригър. — При Соломон виновният се измъква, а невинният лежи в затвора шест години. — Психиатърът сниши гласа си, сякаш споделяше някаква тайна със слушателите. — А сега, приятели, направо няма да повярвате, Соломон веднъж съдил сърфист, че откраднал вълната на друг сърфист. Кой казва, че не се нуждаем от реформа в закононарушенията?

— Сърфистите смятат вълните за своя собственост — оправда се Стив. Но вече бяха пуснали музиката и тоноператорът сочеше с пръст Кригър от другата страна на кабината.

— Продължаваме веднага след новините — каза Кригър. „В ефир“ изгасна и той свали слушалките. — Беше супер. Трябва да си направим собствено шоу. „Откачалника и Мошеника“. Може да го излъчваме едновременно по няколко радиостанции. След година вече ще сме на сателита.

Май баща му щеше да излезе прав, помисли си Стив. Може би Кригър си търсеше спаринг-партньор.

— Аз съм глас народен — продължи Кригър. — Гласът на ядосаните хора, които мразят адвокатите. Ти ще продължиш да се правиш на тъпак.

— Не се правех.

От високоговорителите се чуваше баритонът на новинаря. Стоковият пазар вървял нагоре. Водната маса надолу. Общинарите били шокирани, ама много, да открият, че проституцията се шири по Бискейн Булевард. Кригър завъртя едно копче и намали звука — съвсем мъничко.

— Знаеш ли, Соломон, наистина ти се възхищавам. Иска се кураж за това, което ми направи.

Стив замълча.

— Не ти ли е любопитно как разбрах? — попита Кригър.

Стив си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Говорителят продължаваше с риболовните новини. Скумрията кълвяла. Костурът само си плувал.

— По средата на процеса — продължи Кригър — прокурорът включи като улика така наречения „сходен инцидент“. Как се казваше?

— Правилото на Уилямс — отвърна Стив. — Обвинението може да представи сходни инциденти от миналото на обвиняемия, за да докаже модел на поведение.

— Да. Горкият Джим Бишиърс се удавя в Кийс. И години по-късно нещастната Нанси Лем се дави вкъщи. Доста трябва да се напънеш, за да свържеш двата случая, не мислиш ли, адвокате?

— Не и когато и двамата са ударени по главата с прът, който по някаква случайност държиш ти самият. Съдията отсъди, че първият инцидент е достатъчно сходен и може да бъде приет като улика.

— Не ме е яд на съдията, Соломон.

Тръгна реклама на местна агенция за запознанства за пренатоварени и похотливи шефове.

— Един ден, докато течеше обжалването — продължи Кригър, — прегледах всички документи по делото. И знаеш ли какво открих? Две копия от полицейския доклад за инцидента с лодката. Едното в папката на прокурора, а другото в твоята папка.

— Е, и? Пинчър беше длъжен да ми даде копие, когато се позова на правилото на Уилямс.

— Точно така. Само че твоето копие беше с по-ранна дата. Ти пръв беше намерил полицейския доклад и беше дал фотокопие на Пинчър. Продаде собствения си клиент.

Стив не промълви нито дума. Разговорът им можеше да се записва. Все пак бяха в студио.

Проклетите парафи. Беше проявил небрежност. Е, какво можеше да очаква? Никога дотогава не беше предавал клиент.

— Отначало — продължи Кригър — направо побеснях и бях готов да те убия. А ти най-добре от всички знаеш, че съм способен да го направя, нали? После осъзнах, че си постъпил както трябва. Живееш според собствени закони. Нарушил си адвокатската си клетва, за да пратиш собствения си клиент в затвора. — Кригър се разсмя гръмогласно: все едно въглища се търкаляха по улея и голямо мазе. — Целият настръхвам само като се сетя за това. Приложи теорията ми на практика, Соломон. Ние сме двама изгубени в миналото братя, ти и аз.

— Аз не убивам хора.

— Все още. — Пак смях. После с убийствена искреност Кригър добави: — Ще станем големи приятели. Добре ще си прекараме заедно.

— Друг път!

— Стига, Соломон. Поне това ми дължиш. Всъщност ми дължиш шест години. Докато аз ядях блудкава храна и живеех в килия с метален кенеф, ти беше навън и се радваше на живота. Имаш си и приятелка. Как й беше името? Виктория, нали? Нямам търпение да се запозная с нея. И племенникът ти живее при теб. Робърт. Има проблеми със здравето, нали? И си имаш разправии с държавата за попечителските права. Гледай да си пазиш досието чисто. Нали не искаш да ядосаш онези кретени в Семейни грижи. Как е баща ти, между другото? Съдия Соломон не прекалява ли с чашката напоследък?

Има много начини да заплашиш някого, Стив го знаеше. В единия край на спектъра адвокатът ти може да изпрати писмо, с което да уведоми, че възнамеряваш да използваш всички предвидени от закона средства, за да защитиш правата си. В противоположния край можеше да навреш дулото на пистолет в устата на някого, да му избиеш зъбите и да му изкрещиш, че ще му размажеш мозъка по стената. Или пък да избереш средния път. Можеш да споменеш всички хора на света, които въпросният човек обича, и да спреш дотук. Стив усети как лицето му пламва. Стомахът му се сви на топка.

— Стой далеч от тях, Кригър. Да не си посмял да ги доближиш или ще те накълцам на малки парчета и ще нахраня с тебе акулите.

— Съмнявам се. Както сам каза, ти не си убиец.

— А ти какво каза? Все още.

— Прощавай, че не се напиках в чорапите, но прекарах шест години в гнездо с гърмящи змии и нямам дори белег от ухапване.

— Може би при следващия си престой няма да имаш този късмет.

— Че защо да се връщам в затвора?

— Въпрос на време е да се почувстваш обиден от някого. Ще използваш тъпата си философия, за да оправдаеш действията си, и преди да успееш да кажеш: „Човек зад борда“, още един труп ще се носи по корем. Затова няма да те изпускам от очи, Кригър, искам да присъствам, когато ченгетата почукат на вратата ти.

Никой не почука, но тапицираната врата се отвори широко и две ченгета от Бреговата полиция на Маями влязоха в студиото. Странно, помисли си Стив. Но животът е такъв понякога. Сещаш се за жена, която не си виждал от три-четири години, и същия ден тя потропва на вратата ти и води за ръка момченце, което удивително прилича на теб. Не че някога му се беше случвало, но беше слушал такива истории.

Какво правеха бреговите ченгета тук? Да не би Кригър да беше прерязал гърлото на някой турист на опашката пред „Джоус Стоун Краб“?

— Вие ли сте Стивън Соломон? — попита по-възрастното ченге. Имаше сержантски нашивки и мустаци. Беше към четирийсетте и имаше уморен вид.

— Същият — отвърна Стив. — За какво става дума?

Смътно си даде сметка, че Кригър се навежда към микрофона, гласът му беше зловещ шепот:

— Извънреден репортаж. Последни новини. Вие сте на живо с доктор Бил…

— Арестуван сте, господин Соломон — уморено заяви сержантът.

— За какво? Какво съм направил, ругаене в ефир ли?

— Стив Соломон Мошеника е арестуван точно тук, в студио А — тържествуваше Кригър.

— Нападение и нанасяне на телесна повреда.

— Още не съм го ударил това копеле. — Стив кимна към Кригър.

— Не него. Господин Фрескин.

— Кой, по дяволите, пък е този?

По-младото ченге извади белезници.

— Моля поставете ръце зад гърба, сър.

„Дяволски любезен, точно както ги учат в полицейската академия“.

— Не познавам никакъв Фрескин.

— Ръцете зад гърба, сър — настоя младокът.

— Напрежението нараства — съобщи Кригър триумфиращо. — Слагат белезници на Соломон.

— По дяволите! Кой е тоя Фрескин? — Стив изпитваше смесено чувство на гняв и унижение.

— Щатски надзорник — отвърна сержантът. — Арнолд Фрескин. Нападнали сте го в адвокатската си кантора.

„О, оня ли!“

— Оня извратеняк ли? Бореше се свободен стил със секретарката ми.

Още докато го казваше, осъзна, че нарушава съвета, който даваше на всичките си клиенти.

„Никога не говори пред ченгетата. Само си копаеш по-дълбока дупка“.

— Имате право да мълчите — почна сержантът. — Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите адвокат…

— Знам. Знам.

— Водят го в участъка — весело възкликна Кригър. — Дали Стив Соломон освен че е мошеник, е и насилник? Останете с нас.

10И убийците се нуждаят от приятели

Стив стоеше до мивката и търкаше мастилото от пръстите си. Беше регистриран, вкаран в системата, снеха му отпечатъци и го фотографираха и най-вече ченгетата и пазачите, които го познаваха от съда, го скъсаха от бъзици. Прекара два часа в арестантска килия. Стените й бяха покрити с жълто-кафяви графити. Поколения задържани използваха горчицата от сандвичите със салам, които им отпускаше държавата, за да оставят неграмотните си простотии за потомството. Макар че не бяха чак толкова впечатляващи, колкото скалните рисунки от палеолита, графитите бяха социологична извадка на утайката на обществото, както и обвинителен акт към образователната система.

Съдия Алвин Елайъс Шуорц освободи Стив без гаранция въз основа на това, че Негова чест играел на пинокъл7 с бащата на обвиняемия. Стив трябваше да се яви след седмица, за да му бъдат повдигнати обвинения за нападение, нанасяне на побой и възпрепятстване на щатски служител, т.е. господин Арнолд Джи Фрескин, по време на изпълнение на служебните му задължения. Според жалбата задълженията на Фрескин включвали „интервю на място с осъдения условно“, което, реши Стив, звучеше по-добре от „еротичен турнир по борба с разсъблечена секретарка“.

Стив взе едно душно такси, за да се прибере, шофьорът от Ямайка му обясни, че климатикът се бил повредил. Стив реши, че пичът просто прави икономия на газ. Панталонът и ризата му залепнаха за седалката, но пък жегата явно не притесняваше шофьора — той си имаше от онези облегалки с дървените топчета.

— Ама много тъпо звучеше по радиото днес. — Хърбърт Соломон седеше на масата в кухнята, пиеше кашерно вино и правеше дисекция на сина си. — Истински пуц8.

— Благодаря ти за подкрепата, татко. — Обидите му идваха вече малко в повече. Денят беше отвратен и още не беше свършил. След час щеше да се наложи да надене дежурната усмивка и да целуне по бузата Айрини Лорд. Кралицата. Майката на Виктория. Наистина адски студена и властна жена.

— Нали аз те извадих под гаранция.

— Сам гарантирах за себе си. Ти само се обади на съдията.

— Малко ли е?

— Можеше да слезеш до участъка и да ме вземеш с колата.

— Не и след залез-слънце, умнико.

— Защо? Да нямаш кокоша слепота?

— Шабат е, невернико!

— Какво, тази вечер храмът черпи, така ли?

— Няма да ти навреди, ако дойдеш. Да кажеш една-две молитви.

Това поне обясняваше облеклото на баща му. Двуреден син блейзър, раирана вратовръзка, къси гащи и маратонки. Откакто старецът беше станал ортодоксален евреин, започна да спазва забраната да не кара от залез-слънце в петък до залез-слънце в събота. Сега, с вид на склерозирал англичанин посред бял ден, беше готов да извърви пеша петте километра до синагогата.

— Днес е рожденият ден на Айрини — каза Стив. — Иначе щях да съм до теб на първия ред.

— Ха! Та ти дори не знаеш къде е синагогата.

— В Гранада, като пресечеш магистрала „Дикси“, от другата страна на игрището — „игрището“ значеше стадион „Марк Лайт“ в университета в Маями, където Стивън не успя да удари топката, но стана почти звезда като пинчрънър и крадец на начални удари. И където от време на време посещаваше лекции, представяше се отлично в часовете по драма и много зле в плувния басейн. Хърбърт искаше Стив да учи политология или да мине подготвителни курсове по право, нещо, което щеше да доведе до практикуване на закона. Но в съблекалните се носеха слухове, че най-готините мацки са в курсовете по драма. Това стигаше. Стив си поприпомни Шекспир и се запъти към театър „Ринг“, който за удобство се намираше до игрището за бейзбол.

Чак по-късно си даде сметка, че актьорските умения, които по една случайност беше овладял, ще са му от полза в съда. Като първокурсник игра циничния репортер Е. К. Хорнбек в „Да наследиш вятъра“, роля, в която влезе лесно. После беше Тийч в „Американски бизон“, роля, която му допадна най-вече с това, че трябваше да повтаря безброй пъти „да ти го начукам“. В последния курс игра по-големия брат Биф в „Смъртта на търговския пътник“. Спортист с обещаващо бъдеше. Животът на Биф се срива, когато разбира, че баща му е измамник.

„Татко ще се самоубие! Не разбра ли?“

И буквално по същото време, когато Стив изкрещяваше тази реплика, собственият му баща Хърбърт Соломон не Уили Ломан — беше призован да отговаря на обвиненията в съда. Сега Стив си даваше сметка, че сълзите му на сцената тогава са били истински.

Същата причина, поради която се записа да учи драма — готините мацки, — го накара да се присъедини и към студентския клуб на Обединението за граждански свободи. Преобладаващото мнение беше, че либералните мадами по-лесно пускат, отколкото, да кажем, републиканките от клуба на целомъдрените девици. Събранията в Обединението го накараха да съчувства на онеправданите. В края на краищата уроците по актьорско майсторство и либералната политика му дадоха солидна, макар и непредвидена подготовка за живота на адвокат на свободна практика в мистичния свят на Правото.

— Какви са ти плановете? — попита Хърбърт.

— За рождения ден на Айрини ли? Ще ходим при Джо да ядем раци.

— За Кригър!

— Мисля, татко. Твърди, че искал да си другаруваме.

— Какво ти казах аз? И убийците се нуждаят от приятели.

— Макар че прозвуча по-скоро като заплаха. Бъди ми приятел, иначе…

— Е, и какъв ти е планът? — настоя Хърбърт.

Стив не знаеше точно колко да каже. Родителските чувства на баща му се люшкаха между тотално пренебрежение и жлъчен сарказъм. И у него се пробуди някогашният страх. Подигравка или отхвърляне. Но не и одобрение.

— Трябва да отида до Кийс да намеря един свидетел.

— За какво?

Стив реши да му каже. Егото му беше издържало на всички цицини и рани, които му беше нанесъл баща му.

— Риболовът, за който ти разправях. Кригър и състудентът му Джим Бишиърс.

— Това го знам. Мислиш, че Кригър е бутнал момчето през борда и го е цапардосал с канджата.

— Само с това разполагам. Не мога да го хвана за убийството на Нанси Лем.

— Не можеш да съдиш някого два пъти за едно и също престъпление. Вече са го осъдили за убийство.

— Именно. Но Кригър никога не е бил обвиняван за убийството на Бишиърс. Трябва ми човек, който е бил там. Очевидец. Приятелката на Бишиърс си спомня много смътно. Но на яхтата е имало още един човек.

— Капитанът.

— Оскар Делафуенте. Бил е на мостика, поддържал е курса и им е крещял какво да правят. От неговото място се е виждало всичко. Но така и не успях да го открия.

— Едва ли е кой знае колко трудно. Капитанското му свидетелство трябва да е в архива.

— Компютърният архив е от десет години. Инцидентът е бил преди деветнайсет. Дори тогава да е имал свидетелство, сега вече няма.

— Имущественият регистър?

— Не притежава нищо в Маями-Дейд, Мънроу или Колиър. Няма регистрирана фирма. Нищо, дори под чуждо име. Няма телефон, нито в указателя, нито въобще.

— Поне си си написал домашното.

Похвалата прозвуча заядливо, но Стив я прие.

— Решил съм да го търся под дърво и камък.

— Какво? Ще се размотаваш с костюм из Кийс, ще си вреш носа навсякъде и ще задаваш въпроси?

Всъщност мислеше да иде по къси гащи и тениска с надпис: „Правете безопасен секс. Начукайте си го сами“. Но баща му се беше разпалил и Стив го остави да продължи.

— Ще решат, че си наркоагент — предупреди го Хърбърт. — Никой няма да говори с теб. И ако някой познава този Делафуенте, ще го предупреди да се покрие.

„Ето, почва се“, помисли си Стив; старецът му вадеше ножовете, за да го нареже на парчета.

— Какъв избор имам?

— Имаш мен, тъпако! Кой познава баровете и рибарите по-добре от мен?

Истина беше. Когато Хърбърт не се излежаваше на канапето в стаята за гости у Стив, ловеше риба от пробитата си баржа на Шугърлоуф Кий.

— Ще го направиш за мен?

— Аз съм ти баща. Иска ли питане? — Доволен от себе си, Хърбърт грабна бялата сламена шапка, която носеше над черното си кепе на път към синагогата. Шапката беше с малка вирната козирка. Стив се сети, че на тези шапки май им викаха зурли, ама може и да грешеше. Пък и не звучеше кашер.

— Благодаря, татко. Наистина.

— Няма нищо. Между другото, колко плащат на частните детективи в днешно време?

— За бога, татко!

Хърбърт тръгна към вратата.

— Вечерята на Боби е в хладилника.

— Къде е Бобъра?

— В стаята си, с онова цигане.

— Какво? С кого?

— Бъдещата блудница с обица на пъпа. Кубинката от съседната пресечка.

— Не си много мил, татко. Не описваме хората според религията или националността им.

— Така ли, праведнико?

— Много е ретроградно, татко.

— Ами целуни ми кашерния задник. Не съм виновен аз, че момичето е едновременно еврейка и кубинка. Кажи й да си смени името, ако толкова се срамува от него. Кито някои от нашите лайнари. Коен става на Кейн, Леви стана Ливайн. Кретени. — Хърбърт изсумтя неодобрително.

— Казва се Мария Муньос-Голдбърг и се съмнявам, че се срамува от това — отвърна Стив.

— Нямам нищо против, но ако бях на твое място, щях да надникна в стаята на Робърт. Че току-виж из къщата хукнало някое малко муньос-соломонче.

11Това кубинско момиче

Стив допи чашата кашерно вино, която баща му беше оставил на масата. Имаше вкус на течно желе от грозде. Боби беше в стаята си с Мария и Стив трябваше да се подсили, преди да тръгне по коридора. Възнамеряваше да почука на вратата, преди да влезе. Ако беше заключена, щеше да я разбие и да нахлуе като отряд за бързо реагиране в лаборатория за амфетамини.

Какви все пак бяха правилата за подрастващите пубери в днешно време? Съвсем наскоро му беше хрумнало, че Боби е на прага на опасната пропаст на пубертета, можеше да се нуждае от една бащинска лекция за птичките и пчеличките. Заговори с племенника си за това, но момчето каза, че знаело всичко за безопасния секс и контрацептивите, дори му разказа за някакво момиче от прогимназията, което забременяло.

— След това нито едно момиче не иска, нали се сещаш, да го прави, но пък броят на цветните купони се увеличи, не че мене са ме канили де.

— Цветни купони?

— Стига, вуйчо Стив. Момичетата си слагат различно червило и момчетата си смъкват панталоните, идеята е да получиш колкото се може повече различни цветове по…

— Господи!

Стив спря пред вратата на Боби и започна да души въздуха като ловджийско куче. Нямаше цигарен дим, нито трева. Но имаше нещо странно. Цитрусов аромат. Портокал или мандарина.

Почука веднъж и влезе.

И двете хлапета бяха с отворени учебници. Облечен с провиснали панталони и жарсена фланелка на „Ураганите“, Боби се беше настанил върху подобното на чувал кожено кресло. Мария се беше проснала на кревата му. Носеше дънки с ниска талия с достатъчно цепки и кръпки, та човек да остане с впечатлението, че е стъпила на противопехотна мина. Под мрежестия потник се виждаше дантелен сутиен. Кожата й беше като тъмен карамел, а яркочервеното й червило лъщеше като прясна боя. От дванайсетгодишния й пъп се подаваше лъскава обица.

Боби махна на Стив, но продължи да говори на Мария, приличаше на учител дребосък.

— Битката при Гетисбърг станала по една голяма случайност. Лий и Мийд никога не се били уговаряли: „Хайде да се срещнем в това малко градче в Пенсилвания и да си устроим една голяма битка“. Просто Северът решил там да спре настъплението на Конфедерацията. Искам да кажа, че ако не го били направили, армията на Лий можела да завладее Филаделфия, дори и Вашингтон, и Южните щати да спечелят войната.

— Щеше да е отврат — отвърна Мария. — Здравейте, господин Соломон.

— Здравей, Мария! По какво учите, деца?

— По математика — отвърна Боби. Явно държеше да се направи на интересен пред гаджето.

— Американска история, господин Соломон. Боби я знае наизуст.

— Не е толкова сложно — каза Боби.

— За мен е. — Мария му се усмихна. Подканяща „я ела насам“ усмивка. Цитрусовият аромат се усещаше по-силно тук.

— Каква е тази миризма? — попита Стив.

— О, сигурно парфюмът ми, господин Соломон.

Парфюм!? Боби нямаше шанс.

— „Бушерон“ — обясни Мария. — На мама е.

„Първо взимат парфюмите на майките си. После и контрацептивите“.

Стив познаваше родителите на Мария от Комитета на доброволните патрули в квартала. Ева Муньос-Голдбърг, гордата дъщеря на върл противник на Кастро, често вършееше из квартала, раздаваше материали, които призоваваха за бомбардировки над Венецуела и убийство на Уго Чавес. Като дете всяка събота и неделя беше трамбовала из Евърглейдс с баща си и банда братовчеди, за да стреля с узи по картонени мишени на Фидел. После се прибираха всички накуп, за да си правят барбекю, да пият „Куба Либре“ и да гледат „Делфините“ по телевизията. Наскоро Стив беше видял Ева да кара черния си хамър из Коконът Гроув със стикер на Националната асоциация за защита на огнестрелното оръжие на задната броня.

Бащата на Мария, Мирон Голдбърг, беше специалист по болести на венците и имаше кабинет на Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Върху приуса на Мирон се мъдреха стикери в подкрепа на Гринпийс и призиви за спасяването на морските крави. Най-опасното оръжие, което притежаваше, беше титанова сонда за почистване на зъбните канали. Семейство Муньос-Голдбърг бяха идеално доказателство за пълния с паеля казан за мултиетническо и разнокултурно претопяване в Южна Флорида.

Докато наблюдаваше блажено излегналите се в стаята деца, Стив реши, че трябва да прочете на племенника си една лекция за самоконтрола във възрастта на бушуващите хормони. И още една мисъл му хрумна. Напълно противоположна. Можеше ли тази малка лисица просто да използва Боби, за да си вземе изпитите? Колкото и да обожаваше племенника си, Стив трябваше да признае, че хлапето не беше сред кандидатите за моден каталог на „Абъркромби енд Фич“. Боби беше кльощав обичлив самотник с дебели лупи, който не се вписваше в нито едно клика.

— А каква е тази повратна точка? — попита Мария с пръст върху текста. — Може да се падне на теста.

— Повратната точка на Конфедерацията — започна Боби. — Петнайсет хиляди войници на Конфедерацията. Някои успели да стигнат до линията на съюзническите войски, но били накълцани на парчета. Никога не се прави фронтална атака нагоре по стръмното. Когато врагът държи върха, трябва да го заобиколиш. Да се направиш, че атакуваш по единия фланг. — Боби замахна с лявата ръка по въображаемия противник. — А всъщност да го удариш по другия. — И стовари мощно дясно кроше. — Когато врагът ти направи зиг, ти правиш заг.

— Колко си умен! — Мария го възнагради с още една сияйна усмивка, после се обърна към Стив. — Чухме ви по радиото днес, господин Соломон.

— Да — добави Боби. — Не предполагах, че един психар може да те подреди така.

— В затвора ли ще ходите? — попита Мария.

— Вуйчо Стив редовно ходи в затвора — заяви Боби с нотка гордост. — Съдиите го пращат да пренощува там, когато ги нервира.

— Всичко ще е наред — отвърна Стив. — Това, което направих, е незаконно само от техническа гледна точка.

Боби изсумтя.

— „Технически“ си смазал от бой някакъв лайнар.

— Внимавай какво говориш, момче.

— Ще оставиш ли психаря да те плюе още?

— Не. Имам план как да му затворя устата.

— Супер! И какво ще направиш?

Стив поклати глава. Какво можеше да отговори? „Ние с дядо ти се опитваме да хванем един убиец, но ти недей да се тревожиш“. Не. Нямаше да каже нищо на момчето.

— Строго секретно — отвърна Стив.

— Стига да не свършиш като оная жена в джакузито. Защото щом доктор Бил е убил нея…

Боби не довърши и се върна към урока по история.

След час и половина Боби беше потънал още по-дълбоко в кожения чувал. Мария продължаваше да се изтяга върху леглото му и да прелиства учебника. Само преди миг Боби беше направил един трик с мозъка си: съзнателно раздели мислите си на две. Наричаше го „разделяне на екрана“. Това му помагаше да мисли за две различни неща едновременно.

„Искам да целуна Мария. И…

Защо вуйчо Стив се държи с мен като с бебе?“

Това беше единственото му оплакване.

През повечето време вуйчо Стив беше наистина супер. Грижеше се за него. Подхвърляха си топката за бейзбол, учеше го да се задържа върху хо ума и да не се шашка дори когато топката влезе вътре. Водеше го в съда, дори на няколко аутопсии, което беше върхът, като се изключеше вонята.

„Но крие разни неща от мен, страхува се, че няма да се справя“.

Вуйчо Стив беше решил да преследва доктор Бил. Което си беше страшно.

„Но защо не ми каже?“

Над него, на леглото, Мария пусна крак върху рамото му и размърда пръсти. Ноктите й бяха лакирани в ярък цвят и приличаха на пламъчета.

Мозъчните вълни, които пренасяха мисли за доктор Бил, изведнъж се превърнаха в прави линии. Боби усети приятен гъдел в панталоните. Задникът му беше потънал в кожения чувал, беше се облегнал с гръб на леглото и дори не можеше да я види. За да я целуне, трябваше да се извърти, да застане на колене, да се качи на леглото и после какво? Щеше да отнеме няколко секунди и щеше да изглежда преднамерено и тъпо вместо небрежно и готино.

Още един проблем: с език или без език?

Чу пак как обръща страница. Не можеше да чете толкова бързо. Дали не започваше да се отегчава? Дали не чакаше той да направи първата крачка? Точно сега му се искаше да помоли вуйчо Стив за съвет.

„Или мама. Вчера ми каза, че за пръв път правила секс на дванайсет. На моята възраст!“

Мозъкът му отвори още един екран. Ето я Мария на леглото, кракът й, с малки пламъчета вместо пръсти, висеше пред носа му. И ето я и мама, която говори за секс.

Боби не можеше да сподели с вуйчо Стив какво беше казала майка му. Нито дори че се е виждал с нея. Вуйчо Стив мислеше, че майка му е още в затвора.

Беше се появила в парка да го вземе, като всяка друга майка, а не бивша затворничка. Отидоха да ядат сладолед с шамфъстък. Тя започна да говори за живота си, думите просто се изливаха от устата й и повечето бяха доста гадни. Мъжете — понякога дори не знаела как се казват. Дрогата — беше я скапала здраво, затова крадяла и се забърквала в лайната, но сега се била отказала.

Била благодарна на Исус за помощта му. Божият син бил истинският месия и вероятно било време Боби да бъде кръстен.

„Разбира се, мамо. Веднага след моя бар мицва9“.

Боби й разказа за Мария и колко много я харесва. Тя явно се впечатли, особено от семейството на Мария, от това, че майката беше католичка, а бащата евреин.

— Звучи като идеална кандидатка за „Евреи за Исус“ — каза му.

Мария преметна другия си крак през другото му рамо. Стисна бедрата си и накриви очилата му. Усещаше парфюма й — портокал и ванилия, като фруктов сладолед. Искаше му се да оближе лицето й.

— Писна ми да учим — прошепна тя.

„Супер!

Време за действие! Но как?“

Ако можеше да се завърти и да се изправи, чаталът му щеше да е на нивото на очите й. По принцип нямаше да има голямо значение, но в момента здравата се беше надървил. Ами ако не искаше да го целуне? Щеше ли да разтръби в училище, че е пълен извратеняк?

Трети екран се отвори в мозъка му и вуйчо Стив каза: „Винаги показвай уважение към момичетата. Понякога трябва да ги уважаваш дори повече, отколкото се уважават самите те“.

А мама казваше: „Исус проповядва, че ако погледнеш похотливо момиче, извършваш грях. Но готиното при Спасителя, Боби, е, че той прощава. Така че моето мото е: Прави, каквото сметнеш за редно в момента. После винаги можеш да се разкаеш“.

12Новини и чувства

„Защо Стив е толкова мълчалив?“

На път към вечерята за рождения ден на Кралицата Виктория разсъждаваше по въпроса. Естествено Стив не беше луд по майка й, която се държеше с него, както и с повечето хора, като с прислуга.

Мисълта Стив да стане част от семейството беше достатъчна да вкисне сметаната в кафето на Кралицата.

— Стив има много качества, скъпа, но наистина ли е мъжът за теб?

Превод: „Мразя го. Заслужаваш някой по-добър“.

Вероятно и Стив не си помагаше много, когато понякога обличаше тениски с надпис: „Това не е звяр, това е майка ти“.

Айрини Лорд смяташе, че Стив е много под нивото й. Стив смяташе Айрини Лорд за използвачка. Виктория обичаше и двамата, но като укротителка на лъвове в цирка трябваше от време на време да размаха камшика, за да кротнат.

Да води Кралицата и новото й завоевание Карл на вечеря — и да плати сметката — вероятно не беше на челно място в списъка с любими неща на Стив. Но въпреки това, мислеше си Виктория, защо изглеждаше толкова резервиран? Добре де, да те унижат по радиото и да те арестуват за побой може да изкара човек от релси. Но Стив беше свикнал на словесни битки и не влизаше за пръв път в затвора, така че какво всъщност го притесняваше?

Като се замислеше, Стив сякаш не беше във форма напоследък. Когато ходиха да оглеждат апартамента, се държа едва ли не враждебно към идеята да живеят заедно. Трябваше да видят още къщи с Джаки, но дали Стив наистина искаше да го прави? Типично в мъжки стил не говореше, така че на нея не й оставаше нищо друго, освен да попита.

— Какъв ти е планът? — каза тя, докато прекосяваха Фишър Айланд.

Въпросът явно го сепна.

— Не може да бъде. — С едната ръка на волана, той закачливо й размаха пръст. — Направо ми четеш мислите.

— Добре. Казвай тогава.

— Не съм сигурен, че мога.

— На кого ще кажеш, ако не на мен?

— Опасно е — отвърна той. — Не искам да се тревожиш.

Тя съвсем се обърка.

— Съвместното съжителство е опасно?

— Какво? Кой говори за съвместно съжителство?

— Ние. Или поне аз. Опитвам се да разбера какви са плановете ти. Къща или апартамент? Да се преместим заедно или да поизчакаме малко?

— О!

— А ти за какво говореше?

— За Кригър. Как ще го приклещя.

Типично за Стив. Или за мъжете изобщо, реши тя. Твоят човек си седи и си мисли нещо и ти решаваш, че се тревожи за връзката ви. Оказва се, че се чуди дали „Делфините“ могат да удържат атаката на „Джетовете“. А когато мъжете все пак проговорят, го правят така, сякаш четат новините по Си Ен Ен. Ураган в залива. Дау Джоунс се покачва с двайсет. 1–95 е затворена. Само фактите, госпожо.

Беше учила психология и лингвистика в Принстън и знаеше, че мъжете и жените общуват по различен начин. Звучеше като клише, но беше вярно. Жените говореха за чувства, това, което учените наричаха „съчувствено говорене“. Мъжете даваха информация, което се наричаше „новинарско говорене“. Когато изобщо говореха.

— И Боби, и баща ми ме питаха какви са плановете ми за Кригър — отвърна й Стив, — затова, когато ме попита какво планирам, реших, че…

— Няма нищо, Стив. Но може би е по-добре да не се разправяш с Кригър. Не се получи кой знае колко добре по радиото.

Женският й начин на общуване. Можеше да каже: „Сам се набута между шамарите днес, съдружнико“. Но пред гадже е най-добре да увиеш критиката в памук, а не да я размахваш като бодлива тел.

— Тъкмо се разгрявах, когато дойдоха ченгетата.

— Май му харесва да те тормози. И ако е толкова опасен, колкото казваш…

— Абсолютно. Затова планът ми ще подейства.

Стив отби от магистралата и подкара по Алтън Роуд.

След три минути щяха да са в ресторанта на Джо. Дълга опашка от туристи щеше да се вие покрай бара и градината. Но между приказките с метрдотела Денис и капитан Боунс Стив щеше да успее да настани компанията в рамките на деветнайсет секунди.

— Почти ме е страх да попитам — каза Виктория.

— Кригър е убил двама души, нали?

— Ти знаеш за двама.

— Така е. Всеки е представлявал заплаха. Джим Бишиърс е щял да раздуха нещата за фалшивото изследване. Нанси Лем е щяла да подаде оплакване за нарушаване на лекарската етика. Да предположим, че още някой отправи заплаха за него?

— Каква заплаха?

И Стив й разказа как Хърбърт щял да се опита да открие капитана, който бил видял как Кригър разбива главата на Бишиърс с канджата.

Докато й разясняваше подробностите, тя започна да анализира плана според собствената си логика. Накрая каза:

— Дори и да откриеш капитана, дори и той да каже: „Да, мисля, че Кригър бутна момчето през борда и после нарочно го удари“, всеки адвокат ще го направи на парчета. „Защо чакахте толкова години, за да кажете истината? Защо другата свидетелка, приятелката, не потвърждава версията ви?“ Дори и да го обвинят, шансовете да го осъдят са…

— Почти нулеви.

— Точно така. Тогава защо ще го правиш?

— Ще ти кажа, но си поеми дълбоко въздух и помисли, преди да ми се накараш.

— Значи е нещо незаконно.

— Казах на татко да раздава визитката ми навсякъде, където ходи — от Кий Ларго до Кий Уест. Да казва на всеки пияница, рибар или моряк, че Стивън Соломон, важна клечка от Маями Бийч, дава награда за намирането на Оскар Делафуенте, изчезнал капитан на рибарска яхта. После ще пусна обява в „Кий Уест Ситизън“ и ще поместя съобщения в интернет със същото съдържание.

Отне й само секунда.

— Не ти пука дали ще намериш човека! Искаш само Кригър да знае, че го търсиш.

— Топло. Продължавай.

— Ще кажеш на Кригър, че си открил Делафуенте, независимо дали си успял, или не. Ще кажеш, че разполагаш с неоспорими доказателства от очевидец срещу него. Може дори да му покажеш фалшиви показания, в които Делафуенте се кълне как е чул Кригър да заплашва Бишиърс, а после го е видял да го бута, преди да го цапне по главата.

— За показанията не се сетих. Браво на теб.

— Това ли е брилянтният ти план? Да използваш себе си за стръв? Да накараш този психопат да се опита да те убие?

На лицето му цъфна усмивка, едновременно детинска и безхаберна. Като момче, което е хванало усойница и я показва на момиче с явната заблуда, че то веднага ще му се метне на врата.

— Не мога да го пипна за нито едно от двете убийства, Вик. Но мога да го сгащя при опита за трето.

— А случайно да ти е хрумвало, че Кригър може да е по-добър в извършването на убийство, отколкото ти в предотвратяването му?

— Имам едно преимущество, което Бишиърс и Лем не са имали. Ще съм трезвен и ще знам какво да очаквам.

Този път тя не се опита да смекчи думите си:

— Ти си напълно безотговорен. Още по-лошо, изобщо не те е грижа за хората, които те обичат.

— Не разбирам как можеш да го кажеш.

— Ами Боби? Ами баща ти? Ами аз? Ако пострадаш или те убие, ние какво ще правим?

— Вик, не ме е страх от Кригър. Той е страхливец, който е убил надрусана жена и пияно момче.

Бяха пети на опашката, когато отбиха, за да оставят колата на пиколото пред ресторанта. Клиентите се изливаха от вратите и задръстваха вътрешния двор. По високоговорителите отвън чуха как метрдотелът Денис обявява:

— Партито на Гросман. Стюарт Гросман. Парти за осем.

— Колкото до другото… — каза Стив.

— Кое друго?

— Съвместното съжителство. Къща срещу апартамент.

„Чакай малко — помисли си тя. — Не сме свършили с плана ти за убийство. Не можеш да минаваш на следващата тема само защото си приключил с мъжкарското излагане на фактите“.

— Готов съм на голям компромис. — Стив явно бе много горд от себе си. — Ти обичаш апартаменти. Ниски разходи за поддръжка. Заключваш и излизаш. Уважавам това. Но аз обичам къщи. Уединение. Мангови дървета в задния двор. Какво ще кажеш за къща в града?

„Това не е общуване. Това е мъжкарят пали гъсталака, изгаря земята и продължава нататък“.

— Стив, къщата в града може да почака. Не сме свършили.

Вече бяха втори на опашката за колите. Нямаше много време.

— Дори не ме попита какво е мнението ми за налудничавия ти план, който, между другото, според мен е чисто самоубийство. И какво? Темата е приключена? Сега трябва да си говорим за градска къща с жив плет от хибискус, така ли?

— Мислех си по-скоро за бугенвилия…

— Сериозно ти говоря. Наистина ми е неприятно и искам да направиш нещо по въпроса.

Очите на Стив се разшириха. Все едно го бяха цапардосали с дъска по главата. Прехапа устна за миг. По високоговорителя се чу:

— Партито на Барковиц, Джеф Барковиц. Маса за шестима.

— Добре, Вик. Виж как стоят нещата. Има трима души на света, за които ме е грижа, и то много. Трима души, които обичам с цялото си сърце. Теб, Боби и откачения ми баща. За вас бих застанал пред куршумите.

Думите му я сепнаха.

— Буквално ли имаш предвид?

Той явно се замисли за миг.

— За теб или за Боби. За стареца бих се прежалил на юмрук.

Изглеждаше искрен. Никой мъж досега не й беше казвал подобно нещо: че нейният живот е по-важен за него от собствения му.

— Има и някои други идеи, на които много държа — добави той. — Това неясно, размито нещо, което наричаме справедливост. Преди седем години наистина се издъних яко. Опитах се да осъдя собствения си клиент и сгреших. Сега ми се връща. Но поне за едно бях прав. Бил Кригър е убиец. Днес, когато бях в студиото, спомена Боби и татко. Спомена и теб, Вик.

Побиха я тръпки.

— Защо?

— Защото иска да съм наясно, че може да се добере до вас тримата.

— Отправи ли ти някакви заплахи?

— Каза, че съм му длъжник за шестте години, които е прекарал в затвора. Дошъл е да си събере дълга. Шест години не са нещо, което мога да платя с пари, така че според мен иска да ме нарани, като навреди на някого, когото обичам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. За да не тръгне след някой от вас, Вик, трябва да го накарам да тръгне след мен.

Какво можеше да каже? Наистина беше безразсъден, но безразсъдството му беше породено от любов, грижа и дълг. Това беше друг аспект на мъжкия представител на вида. Мъжът закрилник.

— Въпреки това ми е неприятно да го правиш — отвърна тя. — Ще ми обещаеш ли поне, че ще си предпазлив?

— Да. Ще ти обещая и всичко останало, което поискаш.

— Добре тогава. — Тя го дари с нежна усмивка точно когато пиколото отвори вратата. — Обещай да се държиш мило с майка ми тази вечер.

13Кралицата и Пиратът

— Чудесно изглеждаш, Айрини — каза Стив възможно най-вежливо.

— Благодаря, Стивън — отвърна Айрини Лорд с усмивка, чуплива като ледена висулка.

— А роклята! — Стив подсвирна. — Направо нямам думи!

— Ти да нямаш думи?

— Защо да не поръчаме? — намеси се Виктория. Стив беше на третата текила и нямаше желание да го гледа как лее цинични рими, един от дразнещите му навици, когато си пийнеше.

— Ярка, Айрини — реши Стив след миг колебание. — Роклята ти е много ярка.

Беше дълга до глезените, цялата от тюркоазен шифон и коприна. Малко прекалено официална за ресторанта на Джо според Виктория.

— Мислех, че ще ходим в клуба — отвърна Айрини с разочарован тон. — Затова съм с нея.

— И не се смея — добави веднага Стив и пресуши чашата си с „Чианко Бланко“.

— От твоя гардероб човек никога не би предположил, че обръщаш такова внимание на модата — отвърна Айрини. Усмивката й беше като вечно замръзнала на устните.

Виктория направи повторен опит.

— Господин Дрейк, готов ли сте да поръчате?

— Наричай ме Карл — отвърна достопочтеният мъж. Шумно рекламираният нов любовник. Четирийсет и пет, най-много, с лъскава тъмна коса, леко посребрена по слепоочията. Лицето малко прекалено загоряло, усмивката е прекалено широка. Носеше син блейзър със златни копчета, синя раирана риза и раирана вратовръзка. Имаше добре поддържани мустаци — една идея по-тъмни от косата. Виктория реши, че може да са боядисани, и се опита да не ги зяпа. Говореше с лек британски акцент, както правеха понякога американците, живели известно време в Обединеното кралство. Като цяло създаваше впечатление на преуспял инвестиционен банкер и джентълмен, изключително подходящ за антураж в операта или кънтри клуба.

— Мога ли да вдигна тост? — попита Дрейк.

— Разбира се, Карл — отвърна Айрини. — Вероятно след още едно-две питиета няма да чувам цялата врява тук. — Махна към изгладнелите орди.

— Разпусни малко, Айрини. В „Джо“ сме. Център на кулинарна вселена — скочи Стив в защита на любимия си ресторант.

— Рибен ресторант — намръщи се тя. — Пълен с потни туристи. — Отново махна пренебрежително към една маса за десетима. Почернели лица, хавайски ризи още с гънките от куфарите. — Какво има там, събрание на ортодонтите ли?

— Това етническа забележка ли е, Айрини? — изстреля в отговор Стив.

— Моля?

— Ортодонти синоним на евреи ли е? Така ли е, Айрини? Масата с израилтяни обижда ли те?

— О, за Бога!

Не пак с това, помисли си Виктория. За непрактикуващ евреин Стив можеше да стане изключително докачлив на тема подмятания на етническа основа, истински или въображаеми.

Кралицата сведе поглед към Стив.

— Нямам представа дали тези шумни мъже с омазани със сос лица са евреи. Не знаех, че повечето ортодонти са евреи. — Дари го с пресилена зъбата усмивка. — Никога не съм имала нужда от услугите на ортодонт, благодаря ти много.

Истина беше, помисли си Виктория. Но по-късно беше кипяла изумително скъпа периодонтна работа и съвършената усмивка на майка й сега проблясваше с два реда искрящо бели облечени зъби.

— Тост? — опита отново Дрейк. Вдигна джина с тоник и принуди и останалите да се присъединят към него. — За прекрасната Айрини, искрящ диамант в света на стъкълцата, комета в галактика от угаснали астероиди, жена с маниери и финес…

— И аз ходя на фитнес — прекъсна го Стив.

— Моля? Не ви разбрах.

— Каза, че Айрини имала фитнес.

— Финес. Казах, че е жена с маниери и финес.

— Стивън, вече ми се иска да не те бяха пускали толкова бързо от затвора.

— Затвора? — повтори Дрейк. Имаше сащисания вид на човек, който най-неочаквано се е събудил насред клетката с маймуните в зоопарка.

— Стивън прекарва повече време зад решетките, отколкото клиентите му. Нали, скъпи?

— Това е комплимент за един адвокат — отвърна Стив. — Благодаря ти, Айрини.

Дрейк хвърли един бърз поглед около масата.

— Може би трябва да довърша тоста си…

Като въртеше диамантената си обица между палеца и показалеца, Айрини кокетно врътна глава.

— Да, Карл, довърши го. Обичам мъжете, които умеят да си служат с думите. Което ми напомни нещо. Стивън, чух те по радиото днес. Наистина чудно, че адвокат с твоя опит може толкова да се смути.

— Майко, можем ли да обявим примирие? — Виктория реши да се намеси, преди героинята от първата част да атакува героя от втората част с някоя извита рачешка щипка. Стив вече беше нарушил обещанието си да се държи мило, а и майка й не се стараеше кой знае колко. — Не може ли поне на рождения ти ден да се позабавляваме, без да се карате?

— Да, скъпа. Нека се позабавляваме в любимия шумен ресторант на Стивън. — Тя огледа гостите, които можеха да са ортодоксални евреи ортодонти или убедени брокери протестанти, но които несъмнено вдигаха страшна врява. Един огромен мъж с яркожълти бермуди хвърляше рачешки щипки през масата и те дрънкаха в една метална купа. Приятелите му ръкопляскаха и викаха всеки път, когато улучеше.

— Ако зависеше от мен — продължи Кралицата, — щяхме да идем в клуба.

— Ако зависеше от теб — контраатакува Стив, — клубът ти нямаше да приема хората от моето племе за членове.

— О, това са пълни глупости — възмути се Айрини. — Счетоводителят ми е евреин. Фризьорът ми е евреин. Всичките ми лекари са евреи.

— Да. Да. Да.

— Вярно е. Да не мислиш, че ще ида в някоя „медико клиника“ в Малка Хавана?

Дрейк отчаяно чукна с лъжицата по чашата си с вода и се прокашля.

— Тост за Айрини. Нека този рожден ден да бъде по-хубав от всички предишни.

— Всичките ли? — заяде се Стив. — Че откъде може да ги помни всичките?

— За Айрини! — повтори Дрейк, после удари една здрава глътка джин с тоник.

— Честит рожден ден, майко! — Виктория отпи от „Маргаритата“ си и погледна Стив. Искаше да му каже само едно: „Дръж се прилично!“

— Ода! — Стив пресуши текилата си и изрецитира: — Прекрасната Айрини…

— Стив! — предупреди го Виктория.

— … с очи искрящо сини и маниери фини, налива се с мартини.

Разсмя се на собствената си шега, солово, тъй като никой друг не се присъедини.

— Боби го съчини в твоя чест, Айрини.

— Колко мило от страна на детето — отвърна Кралицата; усмивката й вече беше направо циментирана.

Стив махна на келнера да напълни пак чашите и Виктория усети как започва да я обзема паника. Беше се надявала да удържи нещата в рамките на добрия тон поне до лимоновия пай.

— Стив, сигурен ли си, че искаш още едно, преди да поръчаме?

— Стига, Вик. Познаваш ме. Аз съм наполовина ирландец, наполовина евреин: първо се напивам, а после се чувствам виновен.

— Две лъжи в едно изречение — отвърна тя. — Не си наполовина ирландец и никога не се чувстваш виновен за нищо.

Виктория се чувстваше като рефер.

В единия ъгъл високият метър и осемдесет осемдесеткилограмов крадец на начални удари от университета в Маями и магистър по право от нелегитимния факултет в Кий Уест, Устата на Юга (точно така) — Стив Соломон Гадняра!

В другия ъгъл високата метър шейсет и пет на обувки с високи токчета „Прада“ петдесет и осем килограмова (нето, след липосукцията и силиконовите имплантанти) жена, известна едновременно с висшата си мода и собствената си висота — Айрини Кралицата!

Стив, от една страна, сипеше догми за онеправданите, опълчваше се срещу системата, материализма и републиканците. А майка й, от друга, веднъж беше отбелязала:

— Диамантите не са най-добрите приятели на момичетата, скъпа. Разнообразен портфейл с ценни, непрекъснато покачващи се акции е много по-дружелюбно нещо.

Авоарите на майка й не бяха толкова бляскави, колкото предполагаха думите й. След самоубийството на бащата на Виктория Айрини трябваше сама да се грижи за себе си. И известно време се грижеше добре, прикрепваше се — като риба-прилепало към акула — към много на брой изключително богати мъже. Пътуваше с частни самолети, участваше в борсови съвети и имаше доста диаманти. Но така и не се сдоби със статуса, който желаеше и който според нея й се полагаше. Напоследък, Виктория много добре го знаеше, майка й усещаше, че пясъкът изтича от стъклото. Богатите мъже хвърляха мрежите си за по-млади и по-наперени рибки. Може би затова Карл Дрейк й се струваше толкова важен.

Платата с раци бяха отсервирани. Планините салата от зеле, украсени с резенчета домати, бяха изчезнали, купите със спанак със сметана бяха празни и шишчетата с нанизани сладки картофи бяха погълнати. Докато чакаха десерта, Кралицата изискано попи устните си със салфетката и обърна кристалносините си очи към Дрейк.

— Карл, скъпи, защо не кажеш на Виктория малката ни тайна?

— Като си започнал, кажи я и на мен — обади се Стив.

Виктория изтръпна. Стигаха й изненадите за днес.

Сервитьорът донесе три парчета лимонов пай — майката и дъщерята щяха да си разделят едно — и Дрейк изправи рамене.

— Ами, Виктория, изглежда, с майка ти сме роднини. Далечни братовчеди, да кажем.

— Е, доста далечни — изчурулика Айрини. — Виждаш ли, скъпа, моминското име на прабаба ми било Дрейк и ако се върнеш достатъчно назад, ще откриеш, че нашите Дрейк били роднини със семейството на Карл.

— Очарователно. — Стив размазваше битата сметана с вилицата си.

— Още не съм стигнала до най-интересното — продължи Айрини. — Ако се върнем четиристотин години назад, в Англия, излиза, че и двамата с Карл сме потомци на сър Франсис Дрейк.

— Пиратът? — попита Стив. — Това обяснява много, Айрини.

— Капер — поправи го Карл Дрейк. — Кралица Елизабет издала официално разрешително, което позволявало на Дрейк да ограбва испански кораби.

— Като администрацията на Буш и групировката „Халибъртън“ — отвърна Стив доволно.

— Не е ли вълнуващо, Виктория? — попита Айрини. — Водим произхода си от славен морски капитан.

— Моят старец пък смята, че ние произхождаме от цар Соломон — рече Стив. — Естествено, хлопа му дъската.

— Капитан Дрейк се радвал на доста близки взаимоотношения с кралицата — допълни Карл. — Толкова близки, че може би неправилно я наричат Кралицата дева.

Айрини се разкикоти, а Стив се оригна на пикантната малка шегичка.

— Дрейк натрупал милиони в злато и бижута. Когато през 1596 година починал, Короната конфискувала богатството му. Сигурно ще решите, че цялата плячка отишла при кралското семейство. Но не станало така. Елизабет още хранела чувства към красивия непрокопсаник. Създала на негово име тръст, който по-късно бил поверен на Кралската банка. Парите така и не били похарчени или пръснати. Инвестирали ги и те продължавали да нарастват цели четири века. Сега наброяват над трийсет милиарда долара.

— Ти си истински експерт — отбеляза Виктория.

— Беше ми като хоби в началото — призна си Карл. — Когато научих, че произхождам от капитан Дрейк, започнах да правя родословно дърво. Не е лесна работа, между другото. Толкова много поколения. Дори не знаех за парите, докато от тръста не се свързаха с мен и не ми предложиха кръгла сума за изследването ми.

— Кръгла сума — повтори Стив. — Винаги съм се чудил как би изглеждала квадратна сума.

— Работата ми може да им спести години ровене в прашасали документи по библиотеки и музеи.

— Защо им е родословно дърво? — попита Виктория.

— За да намерят наследниците — отвърна Айрини. — Нали така, Карл?

— Точно. Чрез тайно гласуване тръстът наскоро решил да разпредели парите на всички известни кръвни роднини на капитан Дрейк. Искат да го разтурят.

— Знам, че завещанието важи дълго време, но чак пък четиристотин години? — обади се Стив.

— Доста безпрецедентно е, но досега не е имало такъв случай — отвърна Дрейк. — Открих две хиляди деветстотин и дванайсет наследници. От тръста сметнаха, че има още шестстотин и нещо. Трийсет милиарда долара трябва да се разпределят между три хиляди и петстотин наследника. Както казват децата, смятайте.

— Не мога, Дрейк. Ти ми кажи. — Очите на Стив бяха затворени, той се наслаждаваше на голяма хапка от лимоновия пай.

— По около осем милиона и половина на всеки — отвърна Дрейк.

Очите на Стив мигновено се отвориха.

— Казваш, че Айрини ще вземе осем милиона долара?

— След като бъде доказано правото й на наследство.

— Айрини, казах ли ти колко невероятно прекрасно изглеждаш тази вечер? — попита Стив.

Кралицата извъртя очи към тавана.

— И как винаги съм ти се възхищавал за… — явно запецна — … маниерите и финеса — довърши триумфално.

— Стига си се правил на глупак, Стивън — отвърна Айрини. — Какво мислиш за богатството ми?

Стив се извърна към Дрейк.

— Какво ще й струва?

— Струва? — Дрейк изглеждаше удивен. — Какво искаш да кажеш?

— Всички тези наследници. Трябва да попълват формуляри, нали? Писмени съгласия. Актове за раждане. Доста бумащина, преди да получиш парче от тортата.

— Разбира се, че има бумащина.

— Така че по колко ще вземеш от щастливците? Десет хиляди? Двайсет хиляди на всеки? Това е измама, нали? Хората с радост ще ги дадат, ако мислят, че ще вземат милиони. Защото да ти кажа правичката, Карл, баща ми би нарекъл всички тези приказки „врели-некипели“. А аз бих ги нарекъл пълни глупости.

— Сти-вън! — Кралицата направо изсъска името му.

— Стив, това е много обидно — намеси се Виктория. — Веднага се извини.

Дрейк се усмихна и махна с ръка.

— Няма проблем. Добрият адвокат трябва да е скептичен. Няма такси, Стив. Няма хонорари. Ще помогна на Айрини да попълни формулярите и ако тя пожелае, надявам се да бъда до нея, когато един ден от тръста разпределят парите на всички ни.

Три чифта очи се бяха забили в Стив, който облизваше последните трохи от ронливия блат от вилицата си.

— Вероятно лошо се изразих.

— Това не е извинение, Стивън — настоя Айрини.

Той се усмихна криво и Виктория се стегна, Стив се канеше отново да се изрази лошо.

— Значи, ако не е голяма измама — отвърна той, — в Англия трябва да има обществени архиви, които да подкрепят историята ти.

Дрейк поклати глава, разбъркваше кафето си.

— Тръстът е частен и работата е доста поверителна. Виждаш ли, не съществува законово основание тръстът да разпредели парите между наследниците. Могат много лесно да ги прехвърлят на правителството или да ги дадат за благотворителност. И за да не изскочат разни измамнически искове изневиделица, изобщо няма да се обявява публично. Всичко ще стане без много шум.

— Ако бях на твое място, Айрини — посъветва я Стив, — няма да бързам да харча тези пари.

— О, недей винаги да разваляш всичко — отсече Кралицата.

Чакаха сметката, когато се чу глас:

— Каква изненада! Здравей, Соломон!

Нямаше нужда да се обръща. Веднага позна звучния тембър. Какво, по дяволите, търсеше сега пък тук?

Доктор Бил Кригър се приближи до масата. Беше облечен в тъмен шит по поръчка костюм и жълта риза, отворена на врата. Носна кърпа с цвета на ризата беше цъфнала като нарцис в джобчето му. На половин крачка зад него стоеше млада жена с опънат розов потник на дупки, изрязани така, че да разкриват контурите на бюста й. Свършваше на цяла педя от впитите й панталони и разкриваше страхотен плосък като дъска корем. Червеникаворуса коса, вълниста, стигаща до раменете. Не можеше да е на повече от двайсет.

— Соломон, това е племенницата ми Аманда.

Племенница?

Стив се сдържа да не се разсмее. Да бе, това момиче беше племенница на Кригър. А Айрини беше наследница на сър Франсис Дрейк. Стив пък бе пряк потомък на цар Соломон.

Размениха се поздрави и Кригър отправи ослепителната си усмивка към Виктория.

— Вие сигурно сте очарователната госпожица Лорд? — Премести погледа си към Кралицата. — А вие сте сестра й?

Айрини грейна.

— Всички все това казват.

— Къде? — попита Стив. — В клуба на слепите ли?

Още запознанства, ръкостискания. Кралицата каза, че слушала доктор Бил всеки ден и била съгласна с него, особено за Стив. Младата жена — племенницата Аманда — стоеше срамежливо настрани и очите й се стрелкаха из ресторанта.

Отегчена най-вероятно. Или стеснителна. Стив не можеше да каже кое от двете. Коя беше тя все пак?

— Опа! Това е моят — каза Стив и бръкна в джоба на сакото си за мобилния.

— Колко грубо — възмути се Айрини.

— Нищо не чух — каза Виктория.

— На вибрации е. — Стив отвори капака на телефона и натисна копчето. — Здрасти, Боби. Не, Мария не може да спи у нас. Защо ли? Защото майка й има автомат!

Видя, че Виктория го гледа втренчено. Имаше ли нотка на съмнение в зелените й очи? Боже, не й минаваха никакви номера.

— До скоро, хлапе! — Стив затвори телефона.

Боби не се беше обадил. Никой не беше звънял. Но Стив беше направил три снимки на Аманда, от страхотната й коса до покрития с плочки корем.