Убий всички адвокати

28Върви на психиатър

Седмица след като беше арестуван за нападението срещу Мирон Голдбърг и пуснат за втори път този месец със същата предварителна договорка, Стив караше на юг по Дикси. Боби — седеше до него — каза:

— Не искам да ходя в чифутско училище.

— Какво?!

— Не искам в „Бет Ам Дей“.

— Кой ти е казал, че ще ходиш там?

— Дядо.

— Ах, този дърт пръч!

Откакто беше станал ортодоксален евреин, Хърбърт се държеше доста странно. Не само че ходеше в синагогата всеки петък вечер и всяка събота сутрин, но и като че ли празнуваше нещо всяка седмица, безкраен празник. Много ясно, че Стив знаеше за освинването — без свинско — на Сукот и постенето на Йом Кипур. Но неговият старец празнуваше Пурим21, веселеше се на Симхат Тора22, ядеше блинци и баница на Шевуот23, но пет пари не даваше за 17-ия ден от тамуц24. Вероятно дъртият се държеше странно, защото кръвната му захар падаше и се вдигаше като увеселително влакче.

— Ако дядо ти иска да открие корените си, добре — каза Стив на Боби. — Но ти оставаш в държавното училище. Добре е да контактуваш с деца с различен произход.

— И аз така му казах. Мога да кажа „да ти го начукам“ на пет различни езика.

Стив мина в лявото платно, изчака жълтото и зачака на светофара. Единственият начин да минеш през задръстването в пиковия час сутринта беше да чакаш да светне червено. Вдясно беше университетът на Маями и бейзболният стадион, където веднъж беше спечелил мач — отбеляза точка от първа база с един удар. Спомни си поздравите, възгласите, среднощния купон с една страшна фенка на „Ураганите“ — и се зачуди дали това не е било апогеят на живота му.

Просто преценяваше фактите.

Виктория, жената, която обичаше, не беше сигурна във връзката им. Вече дори не споменаваше за живеене заедно. Дори оставането заедно изглеждаше проблематично. Боже, не бяха правили секс от цяла вечност!

Кригър му дърпаше конците като на марионетка. Дразнеше го с Джанис и заплахите за съдебни дела за попечителство. Нищо не се беше променило. Всеки път, когато направеше крачка, оня мръсник вече беше с една пред него.

„Трябва да престана с отбраната и да започна да атакувам“.

И Боби!? Ако Виктория беше сърцето на Стив, момчето бе душата му. Беше готов на всичко за племенника си, на всякаква саможертва. Сърцето му се стопляше само като го видеше, че се усмихва. Беше имало адски малко усмивки и смях през първите няколко месеца, след като го беше взел от комуната. Полуумряло от глад, заключвано, лишено от социален контакт, момчето се беше затворило в черупката си. Стоеше с кръстосани крака в ъгъла, поклащаше се и ломотеше неразбираемо, когато изобщо говореше нещо. Сега, като го виждаше как расте и наблюдаваше с почуда как умът му съска и щрака с наелектризираща скорост… ами, в очите му напираха сълзи.

„Как можа да ме предадеш, Боби? Как можа да се срещаш тайно с жената, която обича дрогата повече от теб?“

„Ами тя ми е майка“.

Това беше оправданието на Боби. Нощта, в която удари Мирон Голдбърг, Стив отведе Боби вкъщи и му направи фрапе. Говориха си до сутринта, Боби плачеше и твърдеше, че съжалява, че не му е казал. Няколко седмици преди това, когато Джанис излязла от затвора, започнала да обикаля из квартала. Промъквала се нощно време в двора им и понякога надничала през прозореца на Боби, за да го види.

Много ясно, помисли си Стив. Дори и с изпържени от наркотици и халюциногени мозъчни клетки Джанис се беше сетила да не чука на вратата, за да прегърне малкото си братче. Киснела в парка при Морнингсайд Драйв като обикновена майка и един ден извикала Боби, докато той минавал покрай нея с колелото.

„Защо не й каза да си го начука? На пет езика“.

„Защото ми е майка“.

Стив не можеше да го разбере. Знаеше обаче, че не може да се пребори с това. Ако забранеше на Боби да вижда майка си, той щеше да излезе лошият. Двамата щяха да се срещат тайно зад гърба му и да го обърнат на игра. Каквото и да направеше, все щеше да загуби.

Светна жълто и той наду клаксона на бавареца отпред да завива наляво, та да не висим още петнайсет минути тук. Светна червено, когато Стив зави по Аугусто Стрийт и спря пред входа на прогимназия „Понсе де Леон“. Море от хлапета с шорти, тениски и раници на гърба се вливаше във входната врата.

Стив стисна рамото на Боби. Нямаше да го целуне — защото приятелите му можеше да гледат.

Боби не понечи да отвори вратата.

— Не искам да ходя на училище.

— Защо?

— Първият час е физическо, вторият е свободен, третият е обществознание. Имам разрешение за самостоятелно обучение извън училище.

— Самостоятелно обучение? За магистър ли ще учиш?

— Мога да дойде в съда с теб, ако искаш.

— Имаш ли нещо черно на бяло в подкрепа на твърденията си?

— Господи, вуйчо Стив! Не ми ли вярваш?

— Колкото ти би ми повярвал, ако ти кажа, че мога да бия Шакил О’Нийл. Казвай сега какво става?

— Трябва да се явяваш пред някакъв съдия, нали?

— Да. Многоуважаваният Алвин Елайъс Шуорц. Защо?

— Дядо казва, че обвиняемият трябва да изглежда колкото се може по-симпатичен. Затова серийните убийци водят майките си в съда.

— И?

— Мога да те направя да изглеждаш по-симпатичен. Аз съм веществено доказателство номер едно в съдебната ти стратегема.

— Що за дума е това за едно дванайсетгодишно хлапе? Стратегема?

— Нали все повтаряш: „Ако законът не работи, изработи го ти“.

— Не и в този случай. Няма да те използвам като подпиралка.

— Стига, вуйчо Стив. „Ако законът не работи, впрегни племенника си“.

Виктория крачеше напред-назад пред съдебната зала на съдия Шуорц. Беше претъпкано с обвиняеми, техните съпруги, приятелки и майки. Отегчени ченгета и мазни лихвари на гаранции, претоварени надзорници и лъжесвидетели — всички плаващи субекти на криминалната съдебна система.

Мястото й беше познато, но въпреки това се чувстваше неловко. Това беше арената на най-големия й професионален фал. Рей Пинчър, щатският прокурор, я беше уволнил в залата на съдия Гридли, само на десетина метра оттук. Спомняше си как лицето й пламна, очите й се напълниха със сълзи и противниковият адвокат — Стив Соломон Мошеника — я довърши. Кофти начало на бурната им връзка.

По коридора забързано минаха двама съдии — Станфорд Блейк и Ейми Стийл Донър. Робите им се развяваха. Тя им кимна така, както кимат адвокатите: любезно, но не фамилиарно. Негова чест и Нейна чести се усмихнаха.

Какво ли си говореха? Можеше само да предполага.

„Това е Виктория Лорд. Стив Соломон я подлъга и тя провали делото си, а накрая взе, че легна с него“.

Докато се качваше с ескалатора преди секунди, срещна шефа на Углавни престъпления. Поздравиха се. Той я попита какво я е накарало да прекоси залива. Очакваше дело за убийство може би. Финансови злоупотреби. Нещо, което да напълни касата на адвокатска кантора „Соломон и Лорд“.

Не…

„Защитавам съдружника си за повторно нападение и нанасяне на побой“.

Нищо чудно, че се чувстваше неловко. Срамът не свърши с това, че Рей Пинчър я уволни. Можеше да разчита на партньора и любовника си за постоянни прояви на унижение.

Вратата на асансьора в дъното на коридора се отвори и се появи Стив.

С Боби!

Наблюдаваше как Стив се понесе към нея, потупваше познати по гърба, поздравяваше еднакво и адвокати, и прокурори. Усмихваше се и се смееше, и крачеше бодро. Все едно се разхождаше по огряна от слънцето горска пътечка и се канеше да бере ягоди, а не да се изправи пред съда. Спря за миг да размени две приказки с Ед Шола и Боб Джоузефсбърг, двама от най-добрите адвокати в града. Искаше да им покаже, че не е в затвора и че ако имат дела или клиенти, които са им под достойнството, могат да му ги прехвърлят.

— Здрасти, Вик! — провикна се.

— Ти си здрасти. Боби, защо не си на училище?

— Това ми е училищният проект — отвърна момчето.

— Боби е стратегемата ми — каза Стив.

Тя го дари с погледа си я не ме будалкай.

— Вярно е. Боби ще седи до мен.

— Просто ме остави аз да говоря — каза тя. — От теб се иска да кажеш само…

— Невинен. Знам, знам.

— Невинен, ваша чест.

— Добре. Ти командваш. — Обърна се към Боби. — Виж, хлапе, ще седнеш до мен и ще се изправиш, когато аз стана, за да кажа, че съм невинен.

— Това ли ти е стратегемата? — попита Виктория.

— И основният момент в защитата ни. Защитавал съм Боби онази вечер, когато по невнимание съм ударил Мирон Голдбърг. Подкрепил съм Боби, сега той ще подкрепи мен. Това е посланието ни.

— Като знам как е със зрението съдия Шуорц, съмнявам се, че изобщо ще види някой от вас.

— Нищо му няма на зрението, зле е със слуха. — Стив се извърна към Боби. — И ако Негова чест пусне една пръдня петдесет децибела, да не вземеш да се смееш.

Боби се разхили.

— Така ли прави?

— Дъртият пръч пуска газове и обвинява съдебния стенограф. Така че се дръж прилично. — Стив отново се обърна към Виктория. — Да вървим да вършим работа. Имай ми доверие. „Невинен, ваша чест“. И нито дума повече.

Съдия Шуорц, сприхав, дърт и пръдлив, препускаше през сутрешния график на искове, изслушвания по гаранции, насрочване на дела и други процедурни простотии на криминалната съдебна система.

Стив, Виктория и Боби седнаха на първия ред в галерията. Стив забеляза Рей Пинчър от другата страна на пътеката. До щатския прокурор седеше Мирон Голдбърг. Устата на специалиста по заболявания на венците се беше подула и беше лилава като патладжан; незнайно защо обаче той носеше и медицинска яка. Вероятно щеше да подаде граждански иск.

О, вратът ме боли!

Не беше нужно да присъства на това заседание. Нямаше да дава показания. Тогава защо, по дяволите, беше дошъл?

Секретарката, млада жена с коса на фитили и липса на каквото и да е изражение, се провикна:

— Щатът Флорида срещу Стивън Соломон.

Съдията надникна над купа папки, докато призованите се приближаваха към преградата.

— Пак ли ти?

— Виновен, ваша чест — провикна се Стив. — Че съм Стив Соломон. Невинен по обвинението.

— Не съм те питал.

— Знам, ваша чест, но обещах на адвоката си, че ще кажа само това. — Стив и Боби заеха местата си и оставиха Виктория права да свърши останалата работа.

— Сега какво? — попита съдията.

— Ново дело, ваша чест — каза Пинчър. Беше облечен в бургундскочервен костюм с жилетка. Ръкавелите белезници, негова запазена марка, дрънчаха, докато ръкомахаше; леко се наведе, сякаш беше метрдотел, който посреща гости в безумно скъп ресторант. — Господин Соломон отново извърши нападение и побой.

— Това са само твърдения — намеси се Виктория. — Виктория Лорд, адвокат на защитата, ваша чест.

— Вие не сте ли адвокатката, дето я насра едно пиле в залата на Гридли?

Виктория се изчерви.

— Говорещ тукан, ваша чест. Господин Соломон го нахрани с датски сладки.

— Аз пък много обичах сладки с мак, но семките ми залепват за ченето.

— Ваша чест, господин Соломон не се признава за виновен.

— Вече го каза — отвърна съдията.

— В такъв случай — продължи Виктория — защитата се отказва от предварително изслушване и иска процес със съдебни заседатели.

— Чудесно. Секретарката ще ви насрочи дата, така че да не се засече с конните надбягвания. Обичате ли надбягванията, госпожичке?

— Не особено, ваша чест. Искаме също така да оттеглим споразумението по предишното дело.

— На какво основание?

— Клиентът ми не е бил представляван от адвокат, когато се е признал за виновен.

— Искът се отхвърля. Клиентът ви е адвокат. Кого е ударил този път?

— Доктор Мирон Голдбърг, съсед — отвърна щатският прокурор. При което, като по сигнал, Голдбърг сковано стана и направи измъчена гримаса. — Доктор Голдбърг хванал племенника на господин Соломон да наднича през прозореца на дъщеря му. В последвалия скандал господин Соломон нападнал доктор Голдбърг.

— Не е вярно, съдия. — Стив стана, а с него и Боби. — Защитавах племенника и сестра си.

— Седни! — изсъска Виктория.

— Не съм надничал! — настоя Боби.

— Първо воайор — строго каза съдията. — После ексхибиционист. И докато се усетиш, ще сваляш гащите на момичетата и ще ги оправяш. Знаеш ли как са постъпвали с изнасилвачите в Древния Рим?

— Смачквали им топките с два камъка — отвърна Боби.

— Малкият перверзник познава историята, признавам го.

— Не съм перверзник!

— Мълчи, синко. Ще имаш възможност да го докажеш. Цял живот е пред теб.

— Момчето не е подсъдимо — напомни Пинчър на съдията.

— А може би трябва да е — изсумтя съдия Шуорц. — Наистина започва да ми лази по нервите.

В този момент от банката се разнесе непогрешимото пръъъъъъъъъъъц! — бърз картечен откос.

Боби се разкиска и попита:

— Кой наду тромпета с гъз?

— Стига толкова, малък непрокопсанико!

— Защото прозвуча като съдийска свирка — продължи Боби.

Стив сложи ръка на рамото на Боби, за да го накара да млъкне.

— Подиграваш ли се с мен, момче? Знаеш ли кой съм аз?

— АЛВИН ЕЛАЙЪС ШУОРЦ — отвърна Боби и се почеса съсредоточено по челото.

— Не, Боби! — нареди Стив. — Никакви анаграми!

— Алвин Елайъс Шуорц — повтори Боби. — Ц! ЛАЙНЕР ЛЪСВА И ШОУ!

— Трябва да ви пратя и двамата право в дранголника! — викна съдията.

— Ваша чест — намеси се Виктория. — Господин Соломон още не е съден, а срещу племенника му няма обвинения.

Съдията се врътна на въртящия се стол с висока облегалка. Веднъж. Втори път. Трети път. Ту изчезваше от поглед, ту се появяваше, белите кичури над ушите му се развяваха. Когато столът спря да се върти, Шуорц каза:

— Не съм сигурен дали Соломон е вменяем. Къде е докладът на онзи психиатър от предишното дело?

— Още не е подаден, ваша чест. Господин Соломон е пропуснал последния сеанс.

— Ако това се повтори, отива право в затвора. Без да минава през началното поле. И без да взима двеста шекела.

— Съдия, не ме пращайте при онзи откачалник — примоли се Стив.

— Върви на психиатър! — нареди съдия Шуорц. — Как се казваше оня?

— Уилям Кригър — каза Пинчър.

— Същият. Върви при него. И ти, и хлапето. Искам да разбера дали Соломон е опасен, а малкото хулиганче — побъркано.

— Ваша чест, нямате право да съдите малолетни — намеси се Виктория.

— Той е в моята съдебна зала, госпожичке. В моето владение. Пише го в Магна Харта. Можеш да провериш.

— Но, ваша чест — настоя Виктория. — Насрочването на процес не допуска…

Съдията удари с чукчето.

— Приключих, госпожице Лорд. И двамата ви клиенти отиват на психиатър. Десет минути почивка. Ох, мехурът ми не е като навремето…