Убий всички адвокати

1Риба на сухо

Само по боксерки, с гурелясали от съня очи, Стив Соломон напъна външната врата с рамо. Запъваше. Още един напън, още едно задиране и вратата се отвори със скърцане. Чак тогава Стив видя сто и петдесет килограмовата риба, острият шип на носа й беше забит в шпионката. Син марлин. Сякаш замръзнал насред скока си.

Беше виждал алигатори да изпълзяват от каналите на съседите. Беше чувал папагали да кряскат в близкия парк. Беше стъпвал върху хлебарки колкото колело на ролери. Но дори и в зоологическата градина, която представляваше сам по себе си Маями, подобно нещо би трябвало да се смята за странно.

Огледа Къмкуот Авеню, покрита със зеленина улица на километър и половина от червеникавата вода на Бискайския залив. Nada1. Жива душа нямаше, дори рачета не пъплеха.

Огледа бунгалото отпред; мазилката беше избледняла до цвета на жабунясала вода в басейн. По прозорците и стряхата нямаше други животни. В живия плет от хибискус не се криеха пакостници.

Цяла ескадрила мухи жужаха около главата на марлина. Въздухът, обикновено наситен с мириса на жасмин на зазоряване, сега определено вонеше на риба. Струйка пот се стичаше по гърдите на Стив, денят вече набираше пара и беше душно и влажно. Той вдигна вестника — беше осеян с червени топчета от бразилския пипер, като пръски кръв от местопрестъпление. На първа страница нямаше нищо за среднощна приливна вълна.

Прехвърли останалите възможности. Боби, много ясно. Дванайсетгодишният му племенник беше зевзек, но откъде беше намерил такава гигантска риба? И кой му беше помогнал да я довлече?

— Боби!

— А?

— Би ли дошъл за малко, ако обичаш?

— Аха.

Не можеше да диша без „а“, „аха“.

Чу как босите му крака шляпат по плочките. Миг по късно, облечен във фланелка на „Делфините“ — висеше до коленете му, — Боби се появи на вонящата на риба входна врата.

— Мамка му!

— Мери си приказките, хлапе!

Момчето свали очилата с черни рамки и почисти стъклата с края на фланелката.

— Не съм аз, вуйчо Стив.

— Да съм казал такова нещо? — Стив го цапна по врата и размаза един комар, който остави кърваво петно. — Някаква идея?

— Може да е нещо в смисъл „върви да спиш при рибите“.

Стив се помъчи да си спомни дали е обиждал някого наскоро. Никого, ако не се брояха съдиите, ченгетата и кредиторите. Почеса се през боксерките и племенникът му последва примера му през фланелката — два мъжки екземпляра от един и същи вид, потънали в дълбок размисъл.

— Знаеш ли кое е най-ироничното, хлапе?

— Кое?

— Гащите ми. — Стив посочи оранжево-зелените си шорти на „Флорида Марлин“ с огромна изскачаща от морето риба.

— Бъркаш иронията със съвпадението, вуйчо Стив — отвърна малкият разбирач.

След двайсет минути цъфна Виктория Лорд: носеше кесия с хлебчета, кофичка сирене крема и кутия портокалов сок. Целуна Стив по бузата, разроши косата на Боби и каза:

— Предполагам, знаете, че пред вратата ви виси марлин, нали?

— Не съм аз — повтори Боби.

— Какво става?

Стив сви рамене и взе хлебчетата.

— Сигурно някое съседско дете.

Беше се изкъпал, избръснал и си беше облякъл джинси и хавайска риза със сърфисти на гигантска вълна — униформата му в дните, в които не му се налагаше да ходи в съда. Преди в живота му да се появи Виктория, той се размотаваше в офиса си по шорти, джапанки и тениска с надпис: „Адвокатите го правят набързо“. По онова време долнопробната кантора на Стив се кипреше с името „Соломон и съдружници“. В интерес на истината, единствените съдружници на Стив бяха хлебарките, които изпълзяваха изпод нацепената ламперия по стените.

Сега беше „Соломон и Лорд“. Виктория беше донесла малко класа заедно с полирането на мебелите, свежите лилии и настояването Стив да спазва поне някои етични норми.

Днес беше облечена с копринена блуза с цвета на зряла праскова, опънати сиви дънки и къс жакет на сложни геометрични фигури. Един и осемдесет върху кадифените си велурени обувки с висок ток. Руса коса, изваяни черти и яркозелени очи. Страхотна опаковка, която излъчваше сила, интелигентност и сексапил.

— Слуша ли радио тази сутрин? — попита Виктория.

Стив и наля кафе „Кубано“, гъсто като меласа.

— Естествено. Спортните новини на Мендик Бясното куче.

— Шоуто на доктор Бил.

— Тоя хахо? Защо да го слушам?

— Говореше за теб, съдружнико.

— Не вярвай на нито една дума, която казва.

— Защо не си ми казвал, че си му бил адвокат?

Стив спокойно размаза сиренето върху покритото с маково семе хлебче.

— Беше много отдавна. — Искаше да избегне всякакви въпроси относно доктор Уилям Кригър. Нашумял психиатър. Минизнаменитост. И сега бивш затворник. — Какво каза?

— Нарече те Стив Соломон Мошеника.

— Ще го съдя за клевета.

— Каза, че не можеш да спечелиш дело за пресичане дори и при зелен светофар.

— И за морални щети.

— Твърдеше, че си завършил някакъв безименен правен факултет с клизма.

— Юридическият факултет на Кий Уест е прочут, просто няма акредитация.

— Каза, че си опорочил процеса му и че би те съдил за престъпна некадърност, но нямал вяра на съдебната система. После взе да се пеняви за О. Джей Симспън, Робърт Блейк и Майкъл Джексън.

— Видях О. Джей в Дейдленд онзи ден — намеси се Боби, без да спира да дъвче. — Адски е надебелял.

— Наистина ли си оплескал делото на доктор Бил? — попита Виктория.

— Свърших страхотна работа. Съдебните заседатели можеха да го осъдят за предумишлено убийство, но му се размина с убийство по непредпазливост.

— Тогава защо толкова се пеняви?

— О, знаеш ги какви са клиентите.

— Знам, че моите обикновено са доволни. Какво се е случило между теб и доктор Бил?

Ако й кажеше, знаеше го много добре, Виктория щеше да пусне тежката артилерия. „Какво си направил? Това е неетично! Незаконно! Неморално!“

— Нищо не се е случило. Беше в затвора и сега обвинява мен.

— Аха! — Отпи от кубинското кафе. — Боби, знаеш ли кога разбирам, че вуйчо ти лъже?

— Когато говори — отвърна момчето.

— Когато говори съвсем тихо и се прави на много искрен.

— Истината ти казвам — отвърна Стив. — Представа нямам защо ми е сърдит тоя тип.

Технически погледнато беше вярно. Стив знаеше точно какво беше сгафил с делото на доктор Кригър. Но не знаеше какво знае Кригър. При обжалването не се беше позовал на лоша защита. Не го беше съдил за некомпетентност, нито беше подал иск за отнемане на адвокатските му права. Вместо това лежа шест години, работи в психиатричната клиника на затвора и беше освободен предсрочно.

Преди да бъде обвинен в убийство, Уилям Кригър практикуваше клинична психология в Корал Гейбълс и беше станал известен с книгата си от серията „Помогни си сам“: „Крайно време е“. Проповядваше опростенческа философия за аза над всичко и след една надута реклама по „Добро утро, Америка“ стартира собствено телевизионно шоу, в което мешаше самодоволни слушатели със съвети за междуличностни отношения. Жените го обожаваха и рейтингът му гонеше рейтинга на Опра.

— Гледала ли си го някога по телевизията? — попита Стив.

— Следях шоуто му, докато бях в колежа. Съветите, които даваше на жените, ми харесваха: „Зарежи го тоя кретен! Изритай го незабавно от живота си!“

— Обръщала ли си внимание на очите му?

— Очи на убиец ли? — Боби тайничко си сръбна една глътка кафе. Една глътчица му трябваше, за да се превърне във въртящ се дервиш. — Като Ханибал Лектър. Или Фреди Крюгър. Или Норман Бейтс. Убийци, убийци, убийци!

— Те са измислени герои, не са истински убийци — поправи го Стив. — И ми остави кафето.

Момчето го погледна предизвикателно, хвана чашата и удари още една глътка.

— Тед Бънди. Тед Кажински. Джон Уейн Гейси. Тези достатъчно истински ли са, а, вуйчо Стив?

— Кротко, хлапе.

— Дейвид Берковиц. Денис Рейдър. Господин Калахан…

— Кой е господин Калахан? — попита Виктория.

— Учителят ми по физическо — отвърна Боби. — Голям гадняр.

С навлизането в пубертета Боби беше започнал да проявява непокорство. На Стив му се искаше племенникът му да си остане хлапе цял живот. Бейзбол, колелета, на палатка в Глейдс. Но момчето се беше превърнало в димящ чайник, пълен с тестостерон. Вече се интересуваше от момичета, опасен терен дори и за вещите в занаята. За проблемно дете като Боби това беше още по-опасно.

— Последно предупреждение, сериозно ти говоря. — Стив вля малко разтопено желязо в гласа си. — Стига толкова кафе, стига толкова убийци или ще си стоиш наказан вкъщи.

Боби остави чашата и вдигна пръст — шшт, шшт — пред устните си.

Стив кимна наставнически и се извърна към Виктория.

— Кажи сега за очите на Кригър.

— Пламтящи — отвърна тя. — Тъмни нажежени въглени. Камерата се приближава толкова близо, че почти можеш да усетиш как те изгарят.

— Действа възбуждащо на жените — отвърна Стив.

— Кажи за жената в джакузито? Убил ли я е?

— Според съдебните заседатели да, непредумишлено.

— А според теб?

— Никога не нарушавам доверието на клиента си.

Виктория се разсмя.

— Откога?

— Доктор Уилям Кригър вече не е част от живота ми.

— Но ти си част от неговия. Какво не ми казваш?

— Уи-лям Кри-гър — каза Боби, като натърти на всяка сричка и присви очи.

Стив знаеше, че момчето съставя анаграма от името му. Разстройството на централната нервна система на Боби си имаше и хубава страна. Лекарите я наричаха „парадоксално функционално облекчение“. Хлапето имаше гениалното умение да запомня тонове информация. Плюс способността да съставя анаграми наум.

— Уилям Кригър — повтори момчето. — И УМРЯЛ, И ГРЪК!

— Браво на теб! — похвали го Стив.

— Значи наистина мислиш, че е убиец? — Виктория май започваше кръстосан разпит.

— Съдебните заседатели се произнесоха. Съдията и апелативният съд също. Уважавам решението и на трите инстанции.

— Ха!

— Не трябва ли да ходиш в съда, Вик?

— Имам време.

— Но аз нямам. Боби, хайде на училище.

— Предпочитам да ви гледам как се карате — отвърна момчето.

— Не се караме — каза Стив.

— Все още. — Виктория го изучаваше, очите й бяха като лазерни лъчи. — Тази сутрин доктор Бил те предизвика да отидеш и да се защитиш в ефир.

— А, не.

— Мислех, че безплатната реклама ще те накара да подскочиш от радост.

— Не и по някаква третокласна програма.

— Ти не купуваше ли място за реклама по вратите на линейките?

— Това е минало, Вик — отвърна Стив. — Реших да стана като теб. Принципен и достоен.

— Вуйчо Стив пак взе да говори тихо — каза Боби. — И да се прави на искрен.

След половин час Стив караше по виадуктите по Макартър към Маями Бийч. Беше целунал Виктория за довиждане и беше хвърлил Боби до прогимназията „Понсе де Леон“. Сега, докато старият му мустанг минаваше покрай наредените по пристанището яхти, Стив се опитваше да анализира сутрешната информация. Какво беше това чувство на страх, което се прокрадваше у него? За последно беше видял Кригър на произнасянето на присъдата. Беше мръсно дело с доста елементи от таблоидите — наркотици, секс, известност — и естествено бе привлякло вниманието на медиите.

Нанси Лем се беше удавила в три педи вода. За беда на Кригър водата беше в джакузито до басейна му. Нямаше да е толкова зле, ако не беше дълбоката рана на черепа на Лем. Токсикологичните изследвания показваха висока концентрация на барбитурати и алкохол. Хапчетата идваха от Кригър, което беше нещо абсолютно недопустимо. Той беше назначен от съда експерт по делото за попечителство на Нанси, така че не трябваше да си играе тайничко с нея в джакузито. В неподобаващо нарушение на медицинската етика Кригър и Нанси бяха станали любовници. Според обвинението се бяха сдърпали и тя щяла да надуе свирката пред щатската медицинска колегия. При наличието на доказан мотив прокуратурата обвини Кригър в убийство.

Стив още помнеше заключителната си пледоария. Използва адвокатския трик на подвеждащите риторични въпроси.

— Глупак ли е доктор Кригър? Не, коефициентът му на интелигентност граничи с гениалността. Безотговорен човек ли е? Не, точно обратното. Той е точен и педантичен. Затова задайте си следния въпрос: ако доктор Кригър искаше да убие някого, щеше ли да го направи в собствения си дом? Щеше ли да присъства по време на смъртта? Щеше ли да признае пред полицията, че е дал на жертвата лекарства, за които трябва лекарско предписание? Мисля, че знаете отговорите. „Това е нещастен инцидент, а не убийство“.

Съдебните заседатели излязоха с компромисна присъда: виновен в непредумишлено убийство. „Не лош резултат“, помисли си Стив — но пък не той трябваше да лежи в затвора. Сега се мъчеше да изстиска от ума си всичко, което можеше да си спомни от момента на произнасянето на присъдата. Кригър дори не мигна. Не беше от клиентите, на които им се подкосяват краката и се разридават.

Кригър не обвини Стив. Даже му благодари за старанието. Нае друг адвокат за обжалването, но в това нямаше нищо необичайно. Обжалването беше свързано с бумащина. Стив не си падаше особено по писането, чак главата го заболяваше от бележките под линия.

Повече не чу за Кригър. Нито дори обаждане или картичка от затвора. Абсолютно нищо.

„Какви са тези обиди сега? Защо ме нарича мошеник и ме предизвиква на дебат в ефира?“

Отговорите не му харесваха. Само едно можеше да се е променило.

„Разбрал е. Незнайно как е разбрал какво точно съм направил“.

Иначе казано, Кригър беше наясно, че щяха да го оправдаят, ако някой друг адвокат беше поел делото му. И марлинът на вратата? Сигурно беше послание от Кригър, нещо, което двамата щяха да разберат.

Марлин.

Не костур, акула или змиорка.

Марлинът имаше значение и за двамата.

„Какво иска Кригър?“

Стив пробва подхода с крайчето конец, беше го научил от баща си: „Винаги когато запецнеш и се почувстваш тъп като шибано муле — Хърбърт Т. Соломон леко провлачваше думите, — дръпни крайчето на конеца и започни да разплиташ, за да видиш накъде води“. Сега Стив се хвана за внезапната атака на Кригър по радиото и вмирисаната риба пред вратата. Накъде водеше конецът?

Вероятно не към съдебно дело и лишаване от правомощия. Великанското его на Кригър нямаше да изпита никаква тръпка от търсенето на възмездие по официалните канали. Нямаше как да докаже явното си превъзходство. Стив продължи да дърпа конеца. Продължаваше да води към мъртвата жена в джакузито.

„Тая кучка ме предаде“.

Това беше казал Кригър на Стив, макар че продължаваше да отрича да е убил Нанси Лем. Въпреки пламтящите му очи, в този човек имаше ледена студенина, която можеше да те накара да потръпнеш. И отговорът, който търсеше Стив, изплува със смразяваща яснота.

„Тоя тип не иска да ме съди. Иска да ме убие“.

2Лице на прозореца

Докато вървеше по шумния училищен коридор и избягваше по-големите деца с рамене като тирове, Боби се опитваше да си спомни съня.

„Беше сън, нали?“

Лицето на прозореца в спалнята. Опита се да си представи лицето, но то се губеше в мъглявината на съня. По дяволите, мозъкът му се излагаше. Толкова работи имаше в главата си, но къде беше лицето?

„Когато затворя очи, защо изскача все това безполезно 411?“

В едно кътче на мозъка му плуващи букви непрестанно се преподреждаха в нови думи. В друго — периодичната таблица на химичните елементи, 118 на брой, от водород до унуноктий2. „Къде отиде лицето?“

Не беше казал на вуйчо Стив за лицето на прозореца, понеже беше само сън.

„Нима?“

Реши да обмисли събитията от последните дванайсет часа логично. Същата нощ, в която някой беше провесил гигантска риба пред вратата, той беше сънувал лице на прозореца.

„Добре, мисли! Какво друго си спомняш?“

Шум! В задния двор се чу шум. Паднало листо от палма? Не, по-различен.

Някой се спъна в старата дъска за сърф, опряна на стената? Може би. И втори звук. Метален. Мачтата се удряше в пръта? Възможно.

„Шум. Лице. Риба“.

Думите проблеснаха в ума му. Също като предупредителния знак пред училище.

„Намали. Деца. Намали. Деца. Намали. Деца“.

Можеше да разбие думите с чук, буквите се пръскаха и после се пренареждаха, безкрайна драсканица от графити. Понякога му се струваше, че чува как синапсите в мозъка му пукат като кабела с високо напрежение, който веднъж беше видял на улицата след буря да хвърля искри и да се вие като дебела черна змия. Понякога, докато чуваше как звуците се усилват и виждаше как буквите се умножават, се блъскаше в стени или се загубваше от автобусната спирка на път за вкъщи. Когато това се случеше, вуйчо Стив го учеше на играта с концентрацията. Именно с нейна помощ беше откраднал всичките начални удари, докато играеше бейзбол в университета в Маями. Съсредоточаваш се върху питчъра, изучаваш всяко негово потрепване, за да разбереш дали ще сполучи с удара, или да се опиташ да му го откраднеш.

„Ще станеш дори по-добър от мен в играта със съсредоточаването, хлапе, защото твоят акъл е ферари, а моят е старт пикап“.

Не беше убеден в това обаче. Понякога му се струваше, че в главата му се въртят прекалено много неща, като в чорбите на дядо му, който мяташе вътре глави от костури и опашки от скумрии и викаше на бъркоча буябез.

Буябез.

Буквите рикошираха в черепа му.

„Шум. Лице. Риба“.

Опита се да изчисти всички останали образи и да си представи ясно лицето на прозореца. Няколко секунди — нищо. После…

„Жена!“

Какво друго? Боби се направи на ченге от телевизионните сериали. Каква беше на цвят косата? На колко години? Отличителни белези?

Изглеждаше позната.

„Приличаше на мама!“

Само че беше по-чиста. Боби си спомни майка си във фермата. Носеше му студена супа в бараката, където стоеше заключен. Лицето й беше черно от саждите на печката, очите й бяха воднисти и зареяни. Напълно зомбирана от боклуците, които пушеше, вдишваше или си инжектираше. Една нощ вуйчо Стив беше разбил бараката и го беше отвел. Имаше цял куп образи.

„Брадатият мъж с тоягата“.

Мъжът миришеше на мокра слама и тютюн. Понякога спеше в леглото на мама, друг път, когато крещяха и се биеха, спеше на пода в бараката — пърдеше и ругаеше. Беше издялкал тоягата пред очите му. Беше дълга, но дебела и извита отгоре като овчарска гега. Беше я изшкурил и я беше покрил с лъскав лак.

Фиууу! Фрас!

Звуците от онази нощ. Мъжът се беше опитал да удари вуйчо Стив с гегата. Но вуйчо Стив беше много бърз и силен, по-силен, отколкото изглеждаше. Изтръгна тоягата и замахна с нея като с бейзболна бухалка. Фиууу! После прас! Тоягата се стовари върху главата на мъжа, прозвуча така, сякаш бухалка удря топката. Хоумрън.

А после вуйчо Стив го носеше през гората, плъзгаше се по мокрите камъни, но не падна. Боби усещаше как бие сърцето му, докато тичаше. Вместо да забави, тичаше все по-бързо и Боби се чудеше как някой може да бяга толкова бързо, докато носи друг човек, макар и да е само кожа и кости като него.

От онази нощ Боби живееше с вуйчо Стив. Бяха приятели. Но Боби не можеше да му каже за мама на прозореца. Вуйчо Стив мразеше мама, макар че му беше сестра.

„Безполезната ми сестра Джанис“.

Така я наричаше, когато мислеше, че Боби не го чува.

Имаше и още една причина да си мълчи. Може да беше само сън.

Боби видя Мария. Беше коленичила до шкафчето си, тениската на кръста й се беше вдигнала над ниско изрязаните й дънки и разкриваше божествените извивки на гръбначния й стълб, като върхове на планинска верига. Видя гладката й кожа, която изчезваше под черните бикини.

Мария беше най-готиното гадже в шести клас. Карамелена кожа, коса черна като бикините. Очи тъмни като парчетата обсидиан, които Боби й беше дал в часа по естествознание, тогава ръцете им се бяха докоснали.

Мария Муньос-Голдбърг.

Боби клекна пред своето шкафче. Искаше му се да каже нещо, но не знаеше какво.

Мария си беше залепила в шкафчето снимки на Хилари Дъф и Чад Майкъл Мъри. Боби ги беше гледал в един скапан филм, „Пепеляшка“, но щеше да се издъни, ако кажеше, че не ги харесва.

Какво можеше да направи? Мария живееше на една пресечка от Локуот, на 573 крачки от неговата врата. Дали да не й го кажеше?

„Не, ще реши, че я дебна“.

— Здрасти, Боби!

— Здравей! — Извърна се прекалено рязко и си цапардоса лакътя във вратичката на шкафчето. Ох! Толкова го заболя, че чак му причерня.

— Прочете ли простотиите по история? — попита тя.

Той измърмори едно „да“, макар че две не виждаше от болка.

— В Гражданската война има прекалено много битки — оплака се тя. — Не мога да ги запомня всичките.

Боби се почуди дали да й каже, че ги помни по азбучен ред от Антитам до последната буква. Но щеше да прозвучи прекалено тъпо.

— За теста трябва да знаеш само Гетисбърг и двете при Бул Рън — отвърна.

— Има толкова за четене. — Почти го изквича, но от нейните устни прозвуча като нежна мелодия.

„Антитам, Бачелър Крийк, Девилс Бекбоун, Езра Чърч, Чикамуга…“

Нищо не можеше да направи. Мозъкът му рецитираше битките в Гражданската война от А до Я.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Искаш да кажеш… да учим заедно ли?

— Мога да дойда у вас след училище.

Повдигна рамене, все едно няма проблем, какво толкова.

— Разбира се, супер. Знаеш къде живея, нали?

Тя се усмихна, перфектни зъби, бяха й свалили шината в началото на учебната година.

— Знам, че е някъде наблизо. Виждала съм те пред нас.

„Видяла ме е!“

— Ами… минавам понякога. Близо съм. Къмкуот. Локуот. Авокадо…

„Млъкни веднага! Говориш като абсолютен кретен!“

— И аз съм в този квартал. — Тя се изправи и Боби стана заедно с нея, като по чудо успя да не си изпусне учебниците или да не си цапардоса кокаляците в шкафчето.

— Кажи ми адреса — продължи тя. — Ще мина към четири.

Боби написа адреса на един лист. Знаеше, че не всички хора могат да помнят като него.

— Ще взема няколко дивидита — каза Мария. — Ако свършим бързо, може да изгледаме някой филм.

— Супер! Гледала ли си „Пепеляшка“? Готино филмче.

— Шегуваш ли се? Обожавам този филм! Гледала съм го милион пъти.

Още една усмивка и тя се обърна, тръгна по коридора и прошепна едно сладко „чао“ през съвършеното си рамо.

„Ще се гръмна!“

Мария Муньос-Голдбърг щеше да дойде у тях с учебника си по история, дивидитата си и черните си бикини. Проследи я с поглед до класната й стая, симфонията на гласа й все още отекваше в главата му заедно с…

„Кенесоу Маунтин, Фредериксбърг, Харпърс Фери…“

Имената не спираха. Но се редяха толкова тихо, че все още чуваше гласа на Мария и виждаше в съзнанието си полуотворените й устни, топли и сладки.

3Канджа от миналото

Стив паркира колата и се възхити на шестметровото си подобие. Това му беше любимият момент от деня.

Двуетажният стенопис беше изтипосан върху олющения хоросан на стената на „Манекените“, агенцията за модели, където се намираше кантората „Соломон и Лорд“. Ето го Стив, седеше на бюрото с тъмносив костюм и четеше закони. Нещо, което никога не носеше и което никога не четеше. До него стоеше Виктория в рубиненочервено двуредно сако с ресни, гърдите й бяха по-големи и устните й по-пухкави, отколкото в действителност.

Художествено преувеличение.

И отдолу надписът, с красиви букви:

Виктория беше ужасена, разбира се. „Евтино“ и „сквернословно“ бяха двете й най-мили определения. Стенописът беше изрисуван собственоръчно от Анри Тусен, шестнайсетгодишен хлапак, когото Стив беше защитавал в съда за малолетни. Един от най-добрите художници на графити в Малък Хаити. Бяха го арестували, докато изтипосвал на една стена президента Буш в интимни отношения с коза. „Задълбочена политическа сатира“, беше казал Стив в защита на момчето. Съдията му даде условна присъда и Стив го нае да изрисува стената вместо хонорар за услугите си.

Докато влизаше в сградата, не можеше да се отърси от въпроса, който го занимаваше цяла сутрин.

„Колко точно да кажа на Виктория?“

Това беше един от най-повтарящите се въпроси във взаимоотношенията им, както професионални, така и лични. Беше по-открит с Виктория, отколкото с която и да било друга жена преди нея. Много ясно, че никога не беше изпитвал към друга жена толкова дълбоки чувства, колкото изпитваше към Виктория.

„Но тя е адски тесногръда!“

Спомни си фойерверките, докато течеше делото за настойничество на Боби. Изправен пред възможността държавата да му отнеме момчето, Стив тайно беше платил на Джанис, за да промени показанията си. Джанис и без това беше наркоманка. Когато Виктория разбра, направо избухна:

— Не можеш да подкупваш свидетел!

— Плащам й, за да каже истината. Ако не й платя, ще излъже и ще загубим.

— Въпреки това е незаконно.

— Кога ще пораснеш най-сетне? Когато законът не работи, трябва ти да го изработиш.

Пляс! Беше му зашила шамар. Як. Спаринг-партньор, а не съдружничка.

Така че как ли щеше да реагира, ако й кажеше истината?

„О, между другото, Вик, относно делото на Кригър. Забравих да ти кажа. Провалих защитата“.

Щеше да го размаже с твърдата като камък кленова бухалка на Бари Боне. Или пък с моделите на Марк Макгуайър, Хосе Кансеко или Рафаел Палмейро. Стив обичаше да събира бухалки на известни бейзболисти.

Или пък не. Можеше ли изобщо да не му повярва?

„Сам си се набутал? Ти, който лъжеш, за да спечелиш?“

Реши да й каже всичко за делото на Кригър. Какво беше направил и защо го беше направил.

Жените ценяха искреността. Беше го прочел в едно от списанията на Виктория, статия за взаимоотношенията, навряна между две обяви за наистина прекалено скъпи италиански обувки. Дайте израз на съмненията си, на страховете си, признайте слабостите си и тя ще ви разбере и ще ви прости.

Добре, щеше да разголи душата си. И то още днес. Наистина. Дощя му се да има Библия, над която да се закълне, зачуди се къде ли се е дянала онази, която задигна от хотелската стая в Орландо.

— Сти-ви! Сти-ви! — Пронизителен вой.

— Чакай! — Втори глас. По-висок и по-настоятелен.

Крясъците идваха отнякъде между фотостудиото и гардеробната.

„По дяволите! Ако не побързам, ще ме сгащят на стълбите“.

— Стиви, чакай!

Чу тропане на копита и само след секунда те вече бяха при него. Лекси и Рекси. Близначки блондинки. Модели, метър и осемдесет. Толкова меркантилни, колкото и дългокраки.

Едната носеше флуоресцентни прилепнали шорти и бял потник. Другата беше облечена със срязани джинси и бюстие на леопардови шарки. И двете бяха обути със сандали с каишки и остри токчета, които можеха да извадят окото на човек.

— Трябва да ми помогнеш — настоя Лекси. Или пък Рекси. Кой да ти каже?

— Няма начин — обади се сестра й.

— Какво има този път, Лекси? — каза името наслуки. — Много съм зает.

— Аз съм Рекси! Пъпът ми е завъртян навътре.

— А моят навън — обади се Лекси.

— Всички в Саут Бийч го знаят. — Рекси размаха дългия си показалец пред очите му, лакираният нокът беше украсен със златни звездички. — Марго казва, че трябва да ме представляваш. Пишело го в договора ти.

Марго беше собственичката на „Манекените“. Според договора за наем „Соломон и Лорд“ получаваха безплатен офис срещу правни услуги, което преди му се струваше страхотна идея. Сега губеше половината от времето си да се занимава с щуротиите на моделите.

— Не направих ли достатъчно за вас двете?

— Не. — Пак Рекси.

Вече им беше издействал инвалидни стикери за паркиране, като успешно беше защитил иска, че булимията е недъг също като парализата на долните крайници. Измъкна Лекси от ПВС — пързаляне в нетрезво състояние, — макар че беше заорала в група туристи по Оушън Драйв и ги беше съборила като кегли за боулинг. Беше спечелил иск срещу Рекси от разгневен ухажор, който беше похарчил два бона за вечеря, питиета и лимузина, плюс концерт на Рики Мартин, а тя накрая се беше прибрала у дома с един от бандата.

— Мъж, който излиза с модел от Саут Бийч, поема риска жената да се окаже неблагодарна и ужасно вятърничава — беше се аргументирал пред съдията. Рекси го обяви за гениален.

Сега сестрите му препречваха пътя към стълбите, сложили хърбавите си ръце на кръста — приличаха на бариери на железопътен прелез.

— Виж! — Лекси размаха под носа му диплянка. Реклама на пластичен хирург от Саут Бийч със снимки на гърди преди и след уголемяване. Посочи снимката. — Можеш ли да повярваш?

— Цици. Какво толкова?

— Не ги ли познаваш? — Тя разтегли деколтето си и му показа две големи колкото кокосови орехи цици с щръкнали зърна, очевидно не се поддаваха на гравитацията.

— А! — отвърна той. — Това е „след“. — Изведнъж се зарадва, че Виктория е в съда от другата страна на магистралата. Не че криеше миналото си от нея. Макар че креватните му изпълнения с модел с коефициент на интелигентност, равен на стайна температура, не бяха отбелязани в автобиографията му. — Това са твоите цици, така ли?

— Трябва да съдиш този кретен за причинени душевни страдания. Изкара ми акъла. — Рекси си оправи дрешката и кривна хълбок в заучена поза, сякаш Ричард Аведън щеше да я щракне за някой подходящ за масичките по фоайетата моден алманах — Поне за един милион.

На Стив му беше на устата да каже: „Милион за душевни страдания изглежда малко множко при акъл за двайсет долара“. Но се сети, че й го казва всеки път, когато тя иска да съди някого.

— Раздават ги по клубовете — изквича Рекси и размаха диплянката пред очите му.

— Не знам, Рекси. Лицето ти всъщност го няма на снимката. За какви щети говорим, като единствено ти знаеш, че са твоите?

— Луд ли си? Знаеш ли колко народ ми се обади да ми каже, че видели циците ми на път за мъжката тоалетна? — Този път вдигна отново потника и Стив се възползва от възможността да се промуши покрай нея и се затича с все сили нагоре по стълбите.

— Ще ида в библиотеката да прегледам законите — провикна се колкото се може по-искрено.

— Да бе! Ти не знаеш къде е — викна в отговор Рекси.

На горната площадка, тъкмо когато посегна да отвори вратата на приемната, чу глухо туп!, последвано от женски писък. Още едно туп!, сякаш някой се удари в стената, и сърдит женски глас рече на испански:

— Не ме пипай, идиот!

Гласът на Сеси!

Стив отвори със замах вратата и видя нещо невероятно. Секретарката му Сеси Сантяго по червени бикини и сутиен. Мъж я държи във въздуха и я размята наляво-надясно, а тя размахва крака.

— Пусни я веднага! — викна Стив.

— Да ти го начукам! — Мъжът беше гол до кръста, огромен, с тумбак като диня за изложба. Средна възраст, потно лице. Беше с панталони с ръб и тиранти и бос.

Стив прекоси стаята на две крачки. Мъжът пусна Сеси насред въртенето и тя полетя към бюрото и събори всички папки на пода.

Стив сграбчи мъжа за тирантите.

— Чакай бе! Не си падам по мъже — възпротиви се мъжът.

— Стив, не се меси! — извика Сеси, докато той замахваше с дясната ръка. Улучи мъжа право в брадичката и той се стовари на пода като чувал с манго.

— Боже! Нокаутира го — изплака Сеси. — Изобщо няма да ми плати!

— Какво искаш да кажеш? Този тип се опитваше да те изнасили.

Сеси нахлузи едни прилепнали шорти.

— Мене да ме изнасили? Този кретен ми плаща по двеста долара, за да се борим.

— Но ти викаше. Реших, че…

— Оставям го да си мисли, че ще ме бие, и после го заковавам.

— Тук? В офиса ми? Предлагаш секс услуги тук?

— Никакъв секс, шефе. Имитация на борба. На някои мъже така им става.

Нахлузи през главата си фланелка без ръкави, раменните й мускули се свиха и кобрата, татуирана на десния й бицепс, се нави. Сеси прекарваше повече време в тренировки, отколкото в писане, и това си личеше както по мускулестата й физика, така и по пълните с правописни грешки искове на Стив.

Мъжът изстена и се опита да се надигне.

— Добре ли си, Арни? — попита Сеси.

— Ще те съдя — изфъфли той и почна да разтрива челюстта си.

— Съжалявам, че те ударих, Арни — отвърна Стив. — Не знаех.

— Аз пък знам всичко за теб, Соломон. Чух го по радиото. Ти си мошеникът, който не може да спечели дело за неправилно пресичане дори и при зелен светофар.

— О, боже!

— Ще ти предявя криминално обвинение. — Арни грабна ризата си от бюрото на Сеси, прибра си чорапите и обувките от пода и забърза към вратата.

— Ще загазиш ли, шефе? — попита Сеси.

— Аз ли? Ами ти? Това нарушава условната ти присъда.

— Друг път. Арни ми е надзорник.

— Да бе!

— Истина е, шефе. В докладите си пише, че хобито ми било да се състезавам.

Сеси Сантяго беше клиентка на Стив, преди да му стане секретарка. Дребно нарушение — беше спукала от бой невярното си гадже и после беше пуснала колата му по рампата за лодки на пристанището в Матсън Хамък.

Стив отиде до бюрото си.

— Мислиш ли, че можем да свършим малко работа тази сутрин, ако, разбира се, това няма да попречи на хобито ти?

— Каква работа? Никой не се е обаждал. Пощата още не е дошла. Но имаш лична пратка. — Тя кимна към ъгъла.

На стената беше опрян графитен прът, дълъг почти два метра, с кука от неръждаема стомана в единия край.

— Канджа — каза Стив. — Кой я праща?

— Не знам. Беше отвън, когато отворих дюкяна.

Стив вдигна канджата, наклони я и прокара ръка по острата кука.

— За вадене на големи риби. Марлини например.

Кригър по радиото. Марлин на вратата. И сега и канджа. Всичко си идваше на мястото, помисли Стив. Никак не му харесваше тая работа.

— Океански риболов? — попита Сеси. — Не те ли хвана морска болест, когато карахте водно колело с Боби във Водния парк?

— Канджата не е, за да я използвам. А за да ми напомни за нещо.

— За какво, шефе?

— За времето, когато един мой клиент отишъл на риболов с един тип и само единият от двамата се прибрал у дома.