Убийството на Бусе

14

Водеха Закръглените бузи, а отзад бях аз. Бяхме пред вратата на отсрещния апартамент. Тя доближи показалец към устните си и направи знак „тихо“. Все пак вършехме нещо тайно. Потвърдих желанието й, като притворих бавно клепачи и ги отворих отново.

Жената внесе нова емоция в живота си. Личеше си, че възнамерява да отиде докрай в желанието си да й се наслади изцяло. След като се огледа наоколо пак, постави ключа, който държеше, в ключалката на вратата. Усмихна се и ме погледна. Гледаше ме като филмов герой, от когото зависи започването на ядрена война, ако завърти ключа. Докоснах я приятелски по рамото и й дадох последната капка смелост, от която се нуждаеше.

Завъртя го. В същия момент вратата се отвори. Не бяхме ние тези, които я отвориха. На леко открехнатата врата стоеше мъж с остър поглед, облечен в сивкав костюм. Беше най-много на трийсет. Със сигурност беше от тези, които изглеждаха по-възрастни с костюм. Погледна ни безизразно. Погледите му бяха достатъчно заплашителни. Съвсем естествено извадихме ключа и погледнахме мъжа с изненада. Не си отвори устата.

— Аз съм от отсрещния апартамент, дойдох при госпожа Сабиха.

Розовите й бузи за първи път пребледняха. Те бяха побелели, но в изтънелия и пресеклив глас все още се усещаше убеденост в правотата и претенция.

Непоколебимият поглед се насочи към мен. Не съдържаше никакъв смисъл и това го правеше по-опасен. Задоволих се с глуповата усмивка. Разбира се, вече не очаквах да ни пуснат вътре. Беше сигурно, че тази горила не е приятел, която и да е тя. Можех да го оправя с две движения, но най-вероятно държеше пистолет в ръката си, която остана зад вратата. Освен това откъде да знам дали вътре няма и други. Не си заслужаваше рискът.

— И снощи я търсих. Притесних се, след като не се чуха никакви звуци. Ако има нужда от нещо…

Гласът на Закръглените бузи постепенно утихваше под ледения поглед. Беше се изплашила сериозно. Отдръпна се една крачка и се опря на мен.

— Тя си почива.

Каменното лице беше невероятно дрезгав тенор. Колкото и да се мъчеше да го удебели, гласът му си оставаше тънък и смешен. Добре се справяше с компенсирането на хрипливия си глас с ледения поглед. Вратата се затваряше към нас. Протегнах ръка. Попречих й да се затвори. За първи път се появи някакъв смисъл в безизразното лице: ти пък кой си?

— Ние искаме да я видим — казах аз.

— Почива си.

И вратата се затвори. Обърнах внимание, че отвътре не се чуха никакви звуци. Нито стъпки, нито говор. Със сигурност стоеше зад вратата и ни слушаше.

Преживяхме кратко учудване и затишие.

— Добре, кой е този мъж? — ме попита Айнур. — За първи път го виждам. Познавам роднините й. Никога не съм го срещала.

Беше сигурно, че човекът не пасва на този апартамент. Но е ясно, че не можеше да се очаква да отговаря на този въпрос.

— Ако вие не го познавате, аз откъде да го познавам.

— Ми да…

Личеше си, че реши в момента. Протегна ръка и натисна звънеца. И разбира се, вратата се отвори веднага, защото ни наблюдаваха от шпионката. Същите безизразни очи отново се приковаха в нас.

— Ами… извинете, но кой сте вие? Никога не съм ви виждала. — Ето това беше естествен любопитен въпрос, който можеше да се очаква от Закръглените бузи.

— Роднина — каза той.

Вратата се затвори и ние си останахме пред нея. Върнахме се в апартамента й учудени и сломени от неуспеха си.

Нацупената дъщеря ни посрещна на входа. Беше ясно, че е наблюдавала всичко.

— Мамо, кой е този човек?

— Ей сега ще ти ударя един и ще разбереш! Като че ли знам кой е. Освен това аз не ти ли казах да седиш вътре?

Отново се насочи навътре, влачейки пантофите си без пета в компанията на непокорни „ееее“-та.

Ние отидохме в хола и се настанихме пак на същите места. Разочарованието и неуспехът в стремежа ни да открием госпожа Сабиха и да добавим нова информация към наличната, предизвикаха у двете ни желание да помълчим. Чувствата ни в това отношение бяха взаимни, също като положението, в което се намирахме.

— Роднина бил. Лъже. Със сигурност лъже. Ако беше роднина, щях да го познавам, нали? Познавам всички, които идват. Освен това не са голямо семейство. Ясни са и познатите, и тези, които я посещават. Съседи сме от толкова години. Кълна се, за първи път го виждам.

На нея й вярвах безусловно.

— Тогава е ясно, че не е роднина — казах аз.

— Как ли е леля Сабиха? Ето, сега вече се притесних.

Всъщност допреди малко вярваше, че в най-добрия случай е получила удар, а лошият вариант е да е умряла. Какво можеше да е по-лошо?

— Добре, какво ще правим сега?

Не ми хареса особено това леко престорено клише, придобило положението на „ние“.

— Дали да съобщим на полицията?

— Не — отсякох аз. — Какво ще им кажеш? „В дома на моята съседка има някакъв човек, който твърди, че й е роднина, елате да проверите“? На такъв сигнал не биха дошли дори.

— Така е…

Обмисляхме ситуацията. Закръглените бузи, докато мислеше, все още си играеше с ключа на отсрещния апартамент. Беше закачен само на една халка. В края си имаше млечнокафява пластмасова табелка за име.

— Поне да сложа чая. Ще ни освежи ума.

Отиде в кухнята с ключа в ръка.

Ситуацията придоби странен вид. Безизразен бодигард беше в дома на Сабиха. Не знаех за кого работи, но беше сигурно, че не действа на своя глава. Вече не беше толкова важно дали Сабиха е жива или мъртва. Снимките и писмото бяха открити. Дори и да не бяха, намирането им беше въпрос на време. Моята роля се изчерпа. Загадка щеше да си остане защо и от името на кого беше убита Бусе. А смъртта на госпожа Хамийет от горния етаж може би наистина нямаше нищо общо с тези събития.

Моята домакиня донесе чайовете и започна да сервира кекса. Вече приказваше обаче. Не можеше да се твърди, че говори смислени неща. По-скоро разсъждаваше на глас. Тези мисли на висок глас се въртяха около родословното дърво на Февзи и госпожа Сабиха. Подреждаше в списък всичките им роднини и познати, връзките между тях, работата им, адресите им, описваше външния им вид. Давех се в имена, места, професии и прилагателни. Нейните мисли служеха само за объркване на моите. Поставих на лицето си най-класическата си усмивка за снимка и си запуших ушите.

— Но ти не ме слушаш…

Беше права относно неуместното ми желание. Да, не я слушах.

— Извинявай, отнесох се за момент. Бях потънала в мислите си…

— Ми кажи ти тогава. Какво мислиш?

Ако исках да знае всичко, което си мисля, нямаше да мисля, а щях да говоря. Не бе нужно да й обяснявам тази философия. Не знаеше нищо за изнудването. Не бе нужно и да знае. Не можех да реша дали да отворя темата за снимките, или не. Вероятно щеше да се сети за нещо от миналото, от младежките авантюри на Февзи.

Всяко от нашите момичета винаги е имало по една много близка приятелка. Те обикновено са от вида, който се нарича госпожи: повечето са стари моми, сладки, но никога не са красиви и чаровни, средно поддържани, непретенциозни като жени, но с приемливи професии. Експерт или началник в банка, или поне заместник-директор; секретар на мениджър във фирма или счетоводител; в най-добрия случай адвокат или с дребен частен бизнес. Имаха безспорно умение да се справят с всекидневните работи, да дават иновативни и бързи практични предложения за решения; в личния си живот бяха обаче учудващо непохватни и сухи. Нашите споделяха всичките си тайни с тях, покриваха всекидневните си жизнени нужди чрез тях. Разказваха им каквото са направили, без да пропускат нито една подробност, надлъж и нашир и по начина, който предпочитаха. Приятелките изслушваха с концентрирано вълнение тези преживявания и почти се удовлетворяваха с тях, след което ги присвояваха и вътрешно имитираха същите емоции. Никога не съм вярвала, че изпитват същите плътност и вълнение, когато разказват тези преживявания.

Може би Бусе/Февзи беше преживяла подобен период на приятелство със Закръглените бузи и й бе разказала за най-съкровените и плътски спомени по време на пубертета и младежките си години. Не можеше да има по-идеален кандидат от усмихнатата, но грозновата съседка, с която са израснали заедно и която задоволяваше вътрешните си еротични чувства, като ги сравняваше с преживяванията, споделяни от Февзи.

— Вижте — казах аз, — всъщност има неща, които не ви обясних. Не исках да ви изплаша от самото начало.

Изслуша ме, задържайки дъха си. И аз обобщих ситуацията.

— Тогава се случило каквото е трябвало да се случи. Тези са очистили и госпожа Сабиха. За бога, значи ние се срещнахме очи в очи с убиец и все още си седим тук. Боже господи! Боже господи… — затвори си устата с ръка и задържа писъка си.

— Трябва да открия снимките и писмото — казах аз. — Едва тогава можем да разберем кой е убил Бусе. Естествено, ако все още не са ги взели…

— Аз се уплаших сега. Убийците са до нас. Имам дъщеря. Ами ако направят нещо и на нас!

Подскочи от мястото си при спомена за дъщеря си и опасността. Вече нямаше нито цвят на бузите, нито усмивка. В този си вид не изглеждаше дори сладка.

— Севги! Чедо, бързо ела при мен. Къде си? Бързо…

Здраво притисна дошлото при нас „чедо“ и му осигури защита. Като че ли убийците психопати бяха точно до нас.

— Трябва да потърся мъжа си. Да съобщим и на полицията.

Детективското й увлечение трая доста кратко. Още при първата пречка се препъна и се изпари. Нямаше какво повече да направя пред паниката, в която беше изпаднала. Помислих си, че ще се случи каквото има да се случва, и проследих как набира 155.