Убийството на Бусе

30

Днес ще погребват Бусе. Тоест ще дойде очакваната развръзка. Най-малкото ще разбера кой урежда погребението. Опитвах се да потисна любопитството си, но имаше още време. Чакането беше изнервящо.

Ако продължа да си лягам рано и да ставам рано, режимът ми ще се обърка тотално. Нощем съм жена, а денем мъж. След церемонията, ако не ми се случи нещо, трябва да легна малко и да си почина, в противен случай довечера в клуба ще бъда като парцал: торбички под очите, поглед с изтощен блясък, без кокетство, без игривост. Изцяло изкуствени смехове един след друг. Никак не ми харесва!

Взех си душ, направих си кафе, гледах телевизия, докато чаках вестника, облякох се, преоблякох се… Все още нямаше никого на вратата, нито пък ми звънеше телефонът.

Госпожа Сатъ знае, че ставам късно, и затова идва към обяд. Не обичам някой да се движи у дома, докато аз спя, а звукът на пералнята и прахосмукачката не мога да го търпя въобще. Затова обикновено, когато идва госпожа Сатъ, излизам. Прекарвам този ден по магазините, в киното или в офиса.

Но все още има много време, докато тя дойде.

Вестникът пристигна, прегледах го. Погледнах рубриките, които чета редовно. Видях снимките, докато разгръщах страниците с мода, и реших, че това, което съм облякла, е прекалено фрапантно за погребение. Трябваше да се преоблека. Но не можех да реша дали да облека мъжки или женски дрехи.

Сега, ако на погребението има много от нашите момичета, а както изглежда ще има, тогава трябва да се облека семпло, но като шикозна дама; ако ли пък е като погребение на някого от квартала, трябва да съм в мъжки дрехи.

Накрая у мен надделя желанието ми да бъда лъскава. Облякох си тъмносинята мини рокля. Без ръкави, с кръгла яка, цип отзад и леко разширена надолу къса пола. Да, дотук е семпло. Лъскава ме прави синята плетена шапка с периферия колкото чадър. Допълних облеклото си с черни очила „Гучи“ и къси сатенени ръкавици. Докато се опитвах да реша дали да сложа на шията си изкуствено цвете или два реда перли, пристигна госпожа Сатъ. Всъщност е жена с вкус. Попитах нея. Спряхме се на перлите. След като си обух и лачените обувки с нисък ток, бях вече напълно готова. Напомнях малко на моделите на Ив Сен Лоран от седемдесетте. Сетих се за звезди като Катрин Деньов във филма „Дневна красавица“, дори и Елза Мартинели и Шарлот Рамплинг. Присвих устни и позирах пред огледалото. Да! Отново приличах на Одри във филма „Как да откраднеш милион“.

— Наистина много добре изглеждате пак, господине.

Госпожа Сатъ се обръща към мен при всяка възможност с „господин“, защото е възпитана. Иначе въобще не можеше да се каже, че приличам на господин в тези дрехи.

Бях готова, но доколкото видях във вестника, имаше още време до обедната молитва. Нямаше нужда да отида рано и да се мотая наоколо.

Опитах се да повторя наум сурите, които помнех, ако евентуално се наложи да ги изрека. Отдавна не бях ги използвала и затова ги бях забравила. Не можах да довърша докрай молитвата „Фатиха“. Поисках помощ от госпожа Сатъ. Дойде, каза я два пъти на висок глас и, разбира се, си я припомних.

Междувременно телефонът ми не беше звънял от сутринта насам. Според мен, това беше странно. Вдигнах слушалката, за да проверя дали работи, и се заслушах. Чуваше се съвсем нормален звук. Не, не беше повреден, не беше спрян. И въпреки това никой не ме бе потърсил. Започнах да си измислям конспиративни теории: може би телефонът ми се подслушва.

Осъзнавах, че си мисля глупости. Най-добре беше час по-скоро да потърся някое от момичетата и да си уредя някоя, с която да отидем заедно.

Реших да започна с тези, които живеят най-близо до мен. Обадих се на Мелиса. Вдигна телефона сънена и, естествено, с доста мъжки глас. Попитах я дали ще идва на погребението. Говореше, като провлачваше всяка една дума.

— Къде ще бъде то, како? Да не ходим на далечни места рано сутрин?

Казах й, че ще бъде в Саматя.

— Опазил ни бог, каква работа имаме там? Извини ме, но и без това ми се спи. Снощи имаше малко неприятности и не можах да спя.

Не я попитах, защото не ме интересуваше какво й се е случило.

— Ти, щом искаш, отиди, ако се случи нещо важно, ще ми разкажеш, като се върнеш. Все едно съм била там — добави тя и затвори.

След това се обадих на Понпон и Ипектен, които имаха желание да дойдат. Нямаше значение, че е в Саматя. Понпон щеше да ме вземе с колата, след което по пътя щяхме да вземем и Ипектен. Понпон, естествено, ме попита какво съм облякла.

— Синя рокля — казах аз. — Не исках да отида облечена цивилно.

— Ами да, разбира се, все пак се смята за оказване на последно уважение. И аз така ще се облека тогава. За малко да се облека цивилно.

— Скъпа, но доколкото помня, ти имаш само предизвикателни сценични костюми. Ще можеш ли да си намериш нещо прилично?

— О, разбира се — увери ме тя. — Мислиш ли, че напразно пазя костюмите на покойната ми майка. Всичките чакат в нафталин за поводи като брак, погребение, съдебно заседание или други такива.

Със старомодните костюми на майка си щеше да изглежда неуместно, но не й казах нищо.

Докато чаках, копирах отново нещата за Али на едно CD. Този път, за да не разчитам само на късмета, се обадих на куриерите с мотори. Предупредих госпожа Сатъ и го предадох.

Докато облизвах плика, пристигна Понпон, сложих си шапката и слязох.

Качвайки се в колата, се огледахме една друга и започнахме да се смеем. Беше облякла тъмносив къс костюм като на класна учителка.

— За бога, облича ли се вълнен костюм в тази жега?

— К’во да направя… в останалите не се побрах — каза тя. — А ти изглеждаш, сякаш не отиваш на погребение, а на ревю.

— Аскот — рекох аз.

— Моля?

— Аскот… конните надбягвания в Англия. Където всички демонстрират шапките си…

— Като в „Моята прекрасна лейди“ ли? — попита тя. Културно момиче е. Знае ги тези неща. Също така знае и че обичам Одри Хепбърн.

Покискахме се, докато вземем и Ипектен. Беше цивилно облечена, може би защото и двете не й бяхме казали нищо.

— На какво сте се направили бе? — започна тя. — С тези дрехи няма да ви допуснат до молитвата. Ще ни замерят с камъни.

— Че кой ще се моли? — каза Понпон. — Ще стоя отстрани, ще гледам минаващите и ще приемам съболезнования.

— Както виждаш, и аз нямам намерение — заявих.

— Много добре изглеждате! — Ипектен беше укоряваща. — Тогава за какво ще ходите? Да провокирате хората ли?

— Виж — казах, — ако хората ще се провокират от това, да се провокират! И бездруго от бездействие се съсипваме като народ.

— Може дори да се получи добре. — Понпон се изсмя звучно. — Време е. Да става каквото ще.

— Недейте, за бога! Отиваме на погребение, а не на гей парад.

Питайки този-онзи, намерихме джамията в Саматя. Дворът й беше малък, но точно до него имаше детски парк. Паркирахме отпред. Отворихме вратите на колата и останахме да чакаме вътре. Изкарах дългите си крака и ги провесих надолу, като ги държах успоредно един на друг. Трудно се седеше дълго в тази поза. Преметнах краката си един върху друг.

Погребенията бяха две и двата трупа чакаха. Имаше още около половин час. Видях някои от нашите момичета наоколо. Повечето бяха облечени неофициално, изчистено. Огледах се за Хасан, но все още го нямаше. Но един голям букет цветя, който бяхме изпратили от името на клуба, беше поставен точно до покойните. Сред голямата навалица зърнах Джюнейт. И той ме видя. Поздрави ме леко с глава, без да усетят стоящите до него. Беше явно, че се срамува. Не смее да дойде при нас пред всички, но пък не пропускаше да окаже почитта си към починалата.

Навалицата се увеличаваше. От мястото, където стояхме, виждахме само идващите от едната посока и вратата на джамията оставаше извън периметъра на погледа ни. Ако продължаваше по този начин, можех да изпусна този, когото търся, въпреки че не знаех кой е точно той. Решихме да слезем и да се смесим с тълпата.

Предполагах, че ще я срещна тук, но не можеше да се каже, че искам първо с нея да се видя. Като ни видя, Гьонюл се нахвърли върху нас. На главата си имаше кърпа с десен на шал, а на очите си носеше огромни очила.

— Ето, личат си верните хора! — каза тя, докато се опитваше да ни прегърне.

Бутна шапката ми. Широката периферия образуваше естествено защитно пространство срещу такива като нея, които се опитваха да прегръщат без покана. Запознах я с момичетата. Може би заради вида на Ипектен я почувства близка и я хвана под ръка; като подсмърчаше, разказваше за Бусе. Ипектен е нетърпелива. Веднага се отегчава. Не можах да разбера защо я понася.

Понпон зададе ловко въпроса, който я измъчваше:

— Откъде се появи тази цоцолана?

Обобщих накратко коя е Гьонюл. Изслуша ме с отворена уста, клатейки глава.

Обърна се на другата страна с думите: „Дано не остане с нас“, и млъкна.

Дошлите за другото погребение ни гледаха малко неодобрително. Въобще не им обърнах внимание. Имахме право да бъдем тук толкова, колкото и те.

Прегърнахме се с Бейза Самосвала, която беше известна като побойничка. В такива дни по традиция между нас цари атмосфера на толерантност. Беше разпуснала дългите си черни коси върху раменете. Беше семпло и впечатляващо облечена. С дънки и едноцветна тениска, но пък гримът й бе солиден.

— Сега имамът като за „мъж“ ли ще проведе молитвата? — попита тя, без да чуят другите.

Изсмях се. Веднага си потиснах смеха, като захапах бузите си отвътре, както прави Ажда Пеккан.

Най-после се появи и Хасан. Слизаше от една кола. Панталонът му пак беше с ниска талия. Докато подаваше ръка на някого да слезе, цепката на задника му се видя изцяло. Погледът ми се премести от задника на Хасан към човека, на когото помагаше да излезе от автомобила, и замръзнах: София!

Знаех, че Хасан се среща със София, но не бях предполагала, че ще върти номера зад гърба ми и ще дойдат заедно на погребението. Като ме видя, помаха отдалеч и се усмихна фалшиво.

София успя да слезе от колата. Очилата, които беше сложила, покриваха по-голяма част от лицето й. Устата й изглеждаше подута. Отидох при тях.

Да, лявата страна на София беше подута. Имаше и синина, която се бе опитала да прикрие с фон дьо тен. Устните й се кривяха, говореше трудно.

— Въобще не беше лесно да ги убедя за теб — обясни тя и показа лицето си.

Стиснах устни и затворих очи. Какво сега, яла е бой заради мен ли? Прегърна ме.

— Дори и да не приемаш, аз си те обичам.

Не знаех какво да направя. Не ми идваше да я прегърна и да заплача от благодарност. Опипах гърлото си; не, нямаше възел или нещо голямо колкото юмрук, което да го запушва. Тоест не се бях разчувствала. Потупа ме по рамото с разбиране, по доста небрежен и мъжки начин.

Хасан забеляза недоволния ми поглед въпреки черните ми очила „Гучи“. Нямаше как да не го усети. Беше притеснен. Притеснението му се дължеше не толкова, че е при София, а по-скоро, че искаше да каже нещо.

Когато ме прегърна, му изсъсках в ухото: „Ах, ти змия!“ Това беше достатъчно. Вече по време на цялото погребение няма да може да се възстанови. Не знам какво го свързва със София, но когато става въпрос за нея, е сигурно, че няма добро намерение. Може би и Хасан е част от бандата изнудвачи на София.

— Мога да обясня — каза той.

— Сигурна съм — отвърнах аз.

Обърнах си главата на другата страна. Не ми беше интересно. Беше без значение. Нямаше да ми е трудно да изтрия Хасан от живота си и от клуба.

Замислих се, че венецът, изпратен от кварталния магазин, не може да е за Бусе. Междувременно се появи група от няколко наши момичета активистки. Не познаваха много от нас, но ето че изпълняваха задължението си да участват на погребението на травестит, жертва на убийство с неизвестен извършител. Също както пред моргата, бяха готови да избухнат. Правеха кратки, насечени и твърди движения. Гледаха наоколо с ядосани погледи и при първа възможност се опълчваха. Абсолютно имаха право в протестите си. С цялата си душа бях на тяхна страна. Колкото и да не изглеждаха организирани, успяваха доста систематично да протестират срещу събитията. Трудно може да се каже обаче, че харесвам и стила им, аз съм повече тип светска личност.

Обедният призив за молитва беше отправен, някои от хората влязоха в джамията, за да се помолят. Видях как Джюнейт, а също и Ипектен влязоха в джамията. Като се сетих за въпроса на Бейза Самосвала, се замислих: Ипектен в коя част на джамията ще се моли: в мъжката или в женската?

Докато си подредя мислите, една след друга пристигнаха три тъмни лъскави коли. Настана раздвижване сред тълпата. Беше в посока към колите, придружено със звук, разнасящ се като бучене.

Висока съм, но от навалицата не можах да видя кой слиза от автомобилите. Съзрях костюмирани мъже. Двама от тях носеха пищен венец.

Зад мен чух отнякъде Гьонюл да вика:

— А, ето я леля Сабиха!

Веднага се смесих с тълпата с цел доближаване до колите. Не беше много лесно с огромната ми шапка, но с ударите с лакът, които нанасях неусетно, и с един лек ритник успях да си проправя път.

Пред едната кола в средата имаше струпани хора. Беше отцепена от костюмираните. Задните врати бяха отворени. От близката до мен страна с авторитет стоеше госпожа Сабиха, с празен поглед, забит в една точка, който я издаваше, че е сляпа. Лицето й въобще не беше подпухнало от сълзи. Изглеждаше само изтощена. Подаваше ръка към доближаващите до колата, за да я целунат. На ръката носеше семпъл пръстен.

Охраната не разрешаваше на никого да се доближи до нея, а ако някой успееше, можеше само да й целуне ръка.

От другата страна на колата, която аз не виждах, имаше друго струпване на хора. Навалицата продължаваше да се бута, но от уважение към погребението нямаше много шум. Трябваше леко да се наведа, за да видя другия човек в колата. Приклекнах.

Шокирах се от ощипването, което получих в този момент, и още повече от това, което видях: на задната седалка до госпожа Сабиха седеше Сюрея Еронат!

Не обърнах внимание кой ме ощипа по задника и заобиколих от другата страна. Като видях на седалката на шофьора Сюлейман, се изненадах още повече. Изпуснах една псувня, която показваше учудването ми. Естествено, всички глави се обърнаха към мен. Вече имах видимост към колата около два-три празни метра. Спогледахме се със Сюрея Еронат очи в очи.

Гледаше ме също както от снимките, с важен, разбиращ поглед и наченка на лека усмивка в края на устните си.