Убийството на Бусе

5

Изядох си яденето с апетит, поставих чиниите в съдомиялната машина. От Бусе все още нямаше вест. Ако имаше нещо важно, щях да го чуя. А за клуба беше рано. Помислих си да вляза за известно време в интернет. Щях, от една страна, да тествам някои нови програми, а от друга, да гледам фантастичните мъже в порносайтовете. В крайна сметка не срещах такива мъже всеки ден. Допринасяха както за визуалния ми вкус, така и за познанията ми по анатомия и културата ми.

Влязох в сайта на Джон Прюит. Имаше нови снимки, които не бях виждала досега. Това е един от малкото мъже в живота ми, които могат да ме възбудят със снимките си. Всъщност аз обичам мъжа на живо. Нямам зависимост от еротични, софт или хард фотографии, както някои други. Мъжът трябва да ме гледа, трябва да се движи, да усещам аромата му. Но този Джон Прюит, погледите му, устните му, ръцете му… всичко му е превъзходно. Човекът е различен и разликата е очевидна. Суперзвезда от студията на „Колт“, чиито модели от години имат легендарна слава сред гейовете. Сайтът на „Колт“ сам по себе си е истински рай. Междувременно, ако от другата страна срещна някакви грозници, наистина ще се разбунтувам. Когато отида в рая, искам мъже от „Колт“. Това е категорично. И не подлежи на обсъждане. Не бих сключил споразумение, не мога.

Докато копирах снимките, хвърлих едно око на новите и развити защитни софтуери. Нямаше нищо особено. Това беше ползата от осъществяването на контакт с няколко имейл групи. Благодарение на развиващите се виртуални запознанства всеки, който намери нещо ново и перфектно, веднага го съобщава на другия.

Тъкмо когато се канех да се омайвам насаме с Джон Прюит, се звънна на вратата. В моя дом без предупреждение идва само портиерът, но дори и неговото посещение е ограничено до един път месечно за събиране на таксата. Всичките ми познати идват, след като се обадят, за да предупредят. Звънецът не звъни, когато си пожелае.

Като видях през шпионката, че отново е Хюсеин, побеснях. Отворих вратата с ярост. Щях да го смачкам, ако пак прекали. Въпрос на химия. Като не хваща, не се получава.

— Какво има? — му извиках. — Какво искаш да направиш?

— Извинявай — каза той. Нямаше я мазната усмивка на лицето му. — Обадих се по телефона, но май си го изключила. Гледа ли телевизия?

— Гледах.

— Добре тогава… — обърна се, готов да си тръгне, — но има още нещо, което не може да се каже.

— Откажи се да ме сваляш — скастрих го аз. — Не съм от онези, за които знаеш.

Целият почервеня, търсеше място да скрие погледа си.

— Ти не ме разбра правилно — смънка той.

— Не! Няма „разбра ме, не ме разбра“. Внимавай какво правиш, иначе ще те наредя, да знаеш! И престани да говориш с мен на „ти“. Обръщай се към клиентите си като към почтени хора на „вие“.

— Виж, докато те чаках на стоянката, гледах телевизия. Видях по новините, че приятелката ти от тази сутрин е умряла, като свестен човек дойдох да изкажа съболезнованията си. В един квартал сме. Помислих си, че имам такова право.

Бусе! Февзи! Или какъвто и да е той. Изведнъж и аз почервенях.

Пуснах го вътре, започна да разказва. Очите му постоянно бяха сведени. Гледал по новините, веднага я познал, защото я беше докарал сутринта у нас, слушал внимателно. Казали, че е убит травестит, който се е скарал с клиента си. Убийците не са заловени, можело да става въпрос и за самозащита. Главата й била раздробена. Дори и това показали.

Приключи разказа с „Уж истинското й име било Февзи“ и впери поглед в мен. Всъщност има хубави очи. Гледа с разбиране. И все пак не обещава надеждност. В момента, в който го погледнах, стана.

— Аз вече да тръгвам — каза. — Ако потрябва нещо, ще се обади… те. — Сети се за окончанието „те“ и го добави, затруднявайки се. Но ето че го направи, успя. — Става ли? Ще помогна с каквото мога.

Пак онова изражение: два реда блестящи и здрави бели зъби отгоре и отдолу ми се усмихват.

Обичам решителните хора, но ако тази решителност се изразява да ме свалят, не ги обичам. Не мога да ги обичам.

С най-сухия си глас му казах: „Благодаря ти.“ Изпратих го до вратата. Нещата се бяха объркали. Една невинна връзка се беше превърнала в материал за изнудване, след това в заплаха и ето че накрая опря до убийство. Както винаги полицията щеше да забрави този „травеститски инцидент“ и да го прибере по рафтовете. А кой знае какво се криеше в този случай.

Изведнъж се сетих за писмото и снимките. Причината за убийството! Тези, които бяха скрити в дома на сляпата майка на Февзи. Всеки момент можеха да намерят жената. И тогава! Възможно е да извършат дори още едно убийство. Трябваше да открия час по-скоро майката. Преди тях! Жената имаше нужда от защита. Беше ясно, че е по-добре писмото и снимките да не попадат в техните ръце.

Бързо взех решение. Пак на мен се падаше работата.