Убийството на Бусе

25

Когато си легна призори, спя до обяд. Най-малкото ми се иска да спя. И за да не ме безпокоят по време на сън, изключвам телефона в спалнята си, а телефонният секретар в хола тихичко си записва съобщенията.

В спалнята имам дебели пердета, за да не може слънчевата светлина да разваля съня ми.

Не може да съм спала повече. Дори вероятно не се бях наспала напълно. Просто ей така се бях унесла. Само се бях поотпуснала малко. Да, определено не бях спала. Звънна се на вратата.

Не очаквах никого. Помислих си, че който звъни, ще си тръгне. Не се получи. Човекът, който си беше сложил пръста на звънеца, нямаше намерение да го махне, докато не отворя.

Бях замаяна от съня. Помислих за вероятностите относно човека на вратата:

А — Джон Прюит — най-предпочитаният вариант за мен, но пък невъзможен. Не си заслужаваше дори да си го мечтая.

Б — някой от моите почитатели — например Кенан. Щях да си легна с него и да продължа да спя. Но ако човекът на вратата беше Хюсеин в пияно състояние, тогава вече щях да го пребия. Ти да ме сваляш, да ме преследваш, да ми правиш номера, да се опитваш да ме възбуждаш; и после да отидеш да си легнеш с първото момиче, което си срещнал в клуба! Нямаше как да стане! При такива условия и заради наранената ми гордост, и защото съм пренебрегната пред травестит с тяло, по-тлъсто от това на риба, Хюсеин си заслужаваше боя, колкото и да не ми харесваше.

В — мафиоти. Като се сетих за тази възможност, очите ми станаха на кристални топки. Да, след Сюлейман, който ми изпратиха снощи, сега може би беше дошла по-голяма група. Ако не отворя вратата, все щяха да намерят начин да я отворят.

Г — може би бяха хората на Сюрея Еронат. Ако искаха да намерят адреса ми, не беше особено трудно. Ако бяха те, това не беше по-добре от вероятността да бъдат мафиотите. Накратко, беше сутрешният ветрец.

Изтръпнах, като помислих за вариантите В и Г. Тутакси елиминирах А и Б. Веднага се увих в завивката и изтичах към вратата.

Започнах да правя глупости. Нямаше нужда в такива ситуации да се поставям в атмосфера на игра за интелигентност и да развивам въпроса. Звънецът не млъкваше. Докато стигна до вратата, сигурно част от съседите ми се бяха събудили, бяха наострили уши и чакаха да разберат кой при кого е дошъл.

— Идвам — обадих се аз. Не извиках високо, все пак това си е апартамент в блок. Не можеше да се очаква да изкрещя посред нощ.

Когато стигнах до вратата, казах „Добре!“. Бутнах резето и погледнах през шпионката. Видях една раздърпана София. Нямаше я сред вариантите. За момент се поколебах дали да отворя, или не. Ако не отворя щеше да продължи да звъни, докато не събуди и последният съсед. Бях се обадила. Явно бе, че съм у дома. Освен това се страхувах от злобата й, ако не отворя. Никога не е ясно кога, на кого и какво би направила София.

Открехнах леко вратата, без да дърпам резето. Присвих и отворих очите си, като в същото време повдигнах и двете вежди до възможно най-високата точка на челото си, за да изглеждам сънена.

— Да…

— Отвори бързо вратата. Отвори — каза тя.

В гласа й имаше авторитет, на който човек трудно можеше да се възпротиви.

Отворих. Бутна ме и влезе. За първи път идваше в моя дом. Не можеше да се сметне за особено добро влизане на някого, който идва за първи път. Нямаше грим, разрошените от фризьора коси бяха залепнали от потта на главата й. Състоянието й не беше плачевно, но бе много близо до това. София никога не можеше да бъде буквално в плачевно състояние. Каквото и да облече, в каквото и положение да е, винаги го носеше с определена гордост. Сега не беше точно така. Бе с панталон, който бих сложила, за да чистя, и опъната на силиконовите й гърди тениска. Не можех да повярвам дори, че има такива дрехи в гардероба си.

Понечих да попитам: какво искаш? Какво има в този ранен час…

Тя първо се огледа наоколо с подценяващ и преценяващ поглед, после се обърна към мен. Беше сигурно, че не харесва вида ми.

— Отиди да си измиеш лицето, за да се съвземеш.

Противопоставянето на София си беше излишна загуба на време. Ако има намерение, продължаваше темата, докато постигне каквото иска, точно като вълна, която срутва вълнолом. Не можеше да млъкне и не се уморяваше. Всеки човек си има различни добродетели. Това беше една от нейните. Отидох в банята като послушно изпълнително момиченце. Това щеше да ми даде възможност да обмисля и определя тактиката си. Обади се зад гърба ми:

— И си облечи нещо!

Направих всичко, което ми каза. Определих тактиката: няма да се влияя. Няма да се поддам на играта й и да се замайвам. Колкото и да ме обърква, каквито и роли да играе, упорито ще се противопоставям. Освен това достатъчно ми се спеше. Най-малкото можех просто да заспя.

Напук на опърпания й вид си облякох тесен бял потник на райета, който демонстрираше цялата нежност на тялото ми. Обух едни огненочервени шорти. Бях ги купила от сексшоп в Амстердам. От една страна, повдигаха задника, от друга — подчертаваха закръглените ми половинки. Отидох към всекидневната. София не хареса гарнитурата и се тръшна на стол до масата.

— Ела седни — каза тя. — Посвести ли се достатъчно?

— Да — отвърнах. Минах срещу нея и се разложих в един фотьойл.

— Ела тук — нареди тя.

С ръка посочи масата. За да не се повлияеш от София, трябва да изпълняваш автоматично всичко, което ти каже, и да не се задълбочаваш върху смисъла на нещата. Когато започна да мисля за смисъла на нещата, се обърквам. Изпълнявайки тактиката си, се доближих до масата и до нея.

Проследи сядането ми. Хвана брадичката ми с ръка и я повдигна, погледна ме право в очите. Присви очи и ме огледа внимателно. Усмихнах се по най-невинния и сладък начин.

— Все още спиш… Стани и направи едно силно кафе — нареди тя. Това вече беше прекалено, рано сутрин.

— Току-що пих… Прекаляването с кафе образува мазнини — казах аз. Към края на изречението ми заби шамар в лицето. Ръката й беше тежка. Не можах да осъзная какво ми се случва. Веднага преминах в защитна позиция.

София се изсмя истерично.

— Сега е по-добре, виж, очите ти блеснаха — заяви тя.

Блясъкът, който си мислеше, че вижда в очите ми, бяха светкавици от яд. Не обичам нито да дължа, нито да имам да вземам. Аз също й забих един шамар.

— Оххх! — Хвана се за бузата, която ударих. — Злобна кучка! Я колко бързо се съвзе. — Отново пусна един изкуствен смях.

Това ме учуди. София, която познавам, не би се засмяла, след като получи шамар. Можеше да се тълкува с ранния час, убийствата, в които се бяхме замесили, или жегите, които моряха всяка една от нас. Не си направих труда да мисля. Не си заслужаваше.

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

— Това, което си намерила и си взела.

— Нали ти казах, че не съм намерила нищо…

Хвана ме здраво за брадичката, отново се втренчи право в очите ми, този път по-отблизо и остро.

Притеснявам се, когато ме гледат толкова отблизо. Бутнах ръката й. Всъщност можех да я хвана за китката и с едно добро движение да я извия. Щеше да я заболи, ако опита да се противопостави. За момент ми се прииска да го направя. Да се справя със София. Беше хубаво като идея. Но и напразно, ако няма кой да го види, на място без зрители, тоест сега и тук.

— Все още имаш навик да се инатиш, да правиш или да караш другите да направят това, което си пожелаеш. Хората с възрастта стават по-зрели. Изглаждат недостатъците си. Яростта от младежките години изчезва. Но виждам, че при теб няма никаква промяна — заговори нормално тя. Казват, че дрехите променят човека, напълно съм съгласна. Облечена така обикновено, дори по-зле от обикновено, говореше разбираемо като нормалните хора.

— Може би защото съм все още млада… — казах аз.

Харесваше ми да я жегвам по слабото място.

— Много си глупава — продължи тя. — Все още играеш детски игри. Нямаш си и представа с кого си тръгнала да си играеш. Те са от най-мрачните среди. Няма кой да се изправи срещу тях. Няма нещо, което да не биха сторили, за да получат каквото искат. Аз съм само посредник. Пратеник съм. Намесих се, за да не ти се случи нещо. Само защото мисля за теб. Вместо мен сега щеше да си изправена срещу тях. Това, което се случи на Бусе, щеше да бъде и твоя съдба. Тя беше глупава и упорита. Дърпаше тревата и обясняваше наляво и надясно с кого е била, а след като изтрезнееше отричаше. После каза за снимките. Естествено, тръгнаха по петите й.

— След като се противопостави, я очистихте безмилостно…

— Не ме намесвай. Аз не съм като тях. Аз съм само инструмент, който използват. Един служител, който върши мръсната работа, но получава добри пари за това… А за теб заложих себе си. Казах, че ще ги взема.

Докато говореше тези неща, хвана дясната ми ръка между дланите си. Не обичам откровенията между момичета, не обичам и такова бащинско поведение. Издърпах си ръката.

— Какво ще вземеш, какво ще дам?… Та аз нямам нищо… Не разбирам какво искаш. Снимки и писма, за които знам, че съществуват, но никога не съм виждала. Това е единственото, което знам.

Погледна ме с невярващи очи. Пое си дълбоко дъх. Притвори клепачи и изчака. След това издиша в лицето ми. От кацнало положение на стола премина в поза чувал с картофи. След като остави образа на София, се превърна в толкова обикновен човек, когото не бях виждала никога преди. Къде беше онази София с поведението на дива, на която бях почитател, в сравнение с този жалък мъж на средна възраст, с вид на жена, неуверена и облечена, като че ли е дошла да чисти.

Гласът й поомекна:

— Ако искаш да започнем отначало…

— Става.

— Ония не са трима-четирима души, направо са си организирана институция. Навсякъде имат уши, имат и хора навсякъде по света. Събират материали за изнудване, които ще им свършат работа, а после ги използват като свои уши. Карат ги да правят всичко, което поискат.

— Добър бизнес — констатирах аз. Какво друго можех да кажа. Това беше истината. Схемата беше измислена отлично и до днес работеше безпогрешно.

Разказваше го като приказка и аз точно така я слушах. Всеки момент можех да се унеса, но темата беше вълнуваща, беше ми интересен краят. Освен това все още ми гореше мястото, където ме удари.

— За всеки намират нещо, което иска да скрие, някоя слабост. Има ли хора, които нямат такива…

— Вероятно има. Знам ли? — рекох аз. — Все пак цял куп хора живеят, без да се срамуват от нещо. Тоест вероятно има.

— Ако няма материал за изнудване, те сами го създават. Аз така започнах. Извикаха ме на работа в една луксозна къща, беше един от познатите клиенти. Доверих се и отидох. Заснели са всичко, което се случи там. След това ме приспали с лекарство и ме снимали, все едно ползвам наркотици. Представяш ли си, аз и наркотици. Ако попадне в ръцете на полицията, ще прекарам останалата част от живота си в затвора. Ето така започнах.

София се страхува най-много от полицията. Кошмарът й е да се озове в ръцете на полицаите и да се влачи по затворите. Като всяко дете от буржоазията, беше израснала със страх от попадане зад решетките. Навремето една нощ била заловена от полицията по време на работа и прекарала два дни в ареста. Разказваше надълго и нашироко какво е претърпяла по време на престоя си там. Да, това, което бе претърпяла, не беше „Среднощен експрес“, но достатъчно да я уплаши. Според нея, двата дни в ареста бяха в пъти по-лоши от „Среднощен експрес“.

— Добре, какво стана после? — попитах аз.

— Започнаха при необходимост да ме викат за снимки, за филми. Политици, бизнесмени, артисти, всякакъв вид чиновници, които могат да послужат за нещо. Стари, млади, грозни… с всички. За тях е достатъчно да научат предпочитанието на човека: на колко години да е, дали с жена, момиче, травестит, педал, мъж. Каквото и да е… Всеки си има слабост. Те уреждат срещата, аз отивам. Възбуждам хората и ги карам да правят най-странните неща. Естествено, всичко се снима тайно на филм. Дори и в най-големите хотели винаги има стаи, които чакат готови. Произвежда се всякакъв вид материал. Всичко от блудство с деца до педерастия, от хероин до групов секс. След това чрез тази жертва стигат до други.

— Тоест схемата е желязна…

— И то много…

— Никой ли не се възпротиви? Не се ли появи смел човек, който да се противопостави и да каже, „направете всичко, което ви е по силите“?

— Миличка, всеки си има нещо, от което се страхува, нещо, което не иска да загуби. Най-малкото може да стане за срам пред съпругата си, пред семейството си, колегите си. Разбира се, има такива, които опитват да се противопоставят. Първо говорят разни глупости. След като съпругата им и семействата им видят материалите, стават като агънца. Почти няма такива, които да стигнат до медиите. Знам само за един-двама. Те веднага загубиха позициите си. Тези, които идват на техните места, се сменят, докато бъдат превзети.

— Разбрах.

— Добре — рече тя. — Сега донеси всичко, което имаш в себе си за Сюрея Еронат.

Започнах да се смея. За първи път назовахме човека. Досега за него винаги се говореше като за тайнствен неизвестен, след това изведнъж ей тъй се споменава името му.

— Кълна се, нямам нищо — казах аз. — Някой е влязъл преди мен и е изнесъл всичко, което е имало.

Гласът й отново стана суров. Тя се изправи.

— Да не започваме отново с игричките. Не разбираш ли, че се опитвам да те спася.

— Причина?

— Все още те обичам… И да не го знаеш, е така. Като дете си ми. Може да ти се ядосам, да те псувам, но пак имам майчински чувства към теб.

— Не ставай смешна, София! Никой не е виждал да обичаш някого. Ти цял живот живя, правейки сметки.

— Трудно е да го разбереш… Но е така. Нямам намерение да те убеждавам. Мисли каквото искаш.

Така е, едно време се отнасяше към мен като агресивна майка. Беше ме превърнала от интелектуален и наивен педал в привлекателен травестит. Добре, но ако го нямах заложено, трудно щеше да успее. Известно време ми беше настойник, през една ваканция в Бодрум ми се бъркаше във всичко, като започнем от дрехите до това, какво къде да си намажа. Тя решаваше дори с кого ще излизам и с кого няма.

След това преживяхме и авантюрата в Париж. Да, известно време се отнасяше към мен като майка, но искам да я попитам коя майка, макар и небиологична, ще пробутва детето си на други мъже и ще го вкарва в скута им за пари? София правеше точно това.

Значи, с майчинските си чувства ми уреждаше любовници. Да приема, че е правила всичко това от обич, беше еднакво отблъскващо, колкото идеята да ям повръщано.

Гледахме се взаимно. София беше остаряла. Изглеждаше зле без грим. Без изкуствени мигли очите й нямаха вид, мътнозелени с торбички под тях и кожа, готова всеки момент да увисне.

— Какво сега, ако не ти дам снимките и писмото и мен ли ще убият? — попитах аз.

— Възможно е… Всичко е възможно. Защото вярват, че са в теб.

— Затова ли ми пратихте човека на име Сюлейман. Опита се да ме отвлече. Щял да ме срещне с някого. Спасих се, разбира се, беше слабак. Кажи на вашите хора да работят с по-добри професионалисти.

Сега беше неин ред да се учуди.

— Не знаех за това — рече тя. — Обикновено неспособните не оцеляват. — С ръка направи движение на рязане на глава.

— Викаш, колко жалко за едрия младеж… — казах.

— Аз не знаех. Естествено, много неща се случват и се правят извън моето знание. Но тази работа я бяха оставили изцяло на мен. Изненадана съм. Не трябваше да става, без да знам. Значи губят търпение. И мен много ме мъчиха, притискаха ме… Изтезаваха ме. — И заплака. Всичко това беше истинско. Плач, който редуваше лиги със сополи. Започна да вкарва по едно ридание или най-малкото по една въздишка между всеки две думи.

— Ако не получа тези неща от теб, ще ми търсят отговорност. И без това смятаха, че ще ги взема от Бусе, но не успях. Като не успях да стигна до материала, изпаднах в затруднена ситуация. Естествено, първо се усъмниха в мен. Помислиха си, че крия за себе си толкова ценен и силен материал. Притиснаха ме… Насилиха ме… Изтезаваха ме…

— В твоя задача ли се превърна намирането на тези снимки?

— Да… Аз я започнах, приема се, че е моя работа. Разбира се, дават подкрепата, от която се нуждая, но все пак отговорността си е моя. А всъщност има едно нещо… Колко съм силна аз? Докъде може да се протегне моята ръка? Какво мога да направя пред тяхната сила? Коя съм аз? В крайна сметка съм един остаряващ и изпадащ от лигата жалък травестит.

Ето на това не можех да повярвам лесно. Бях съгласна, че остарява и изпада от лигата, но последното нещо, което можеше да се каже за София, беше „жалка“. Ако тя е „жалка“, какво бяха нашите бедни момичета?

— Виж на какво приличам — каза тя и се обърна настрани в стола, за да разкрие гърба си. Беше цялата в синини.

— Съжалявам… — казах. А вътрешно си помислих: „Ще ти мине.“

— Ако им осигуря снимките и писмото, ще заслужа уважението им. Няма вече да гледат на мен като манекен от най-ниското ниво. Мога да стана една от тях, сериозна част от системата. Дори си помечтах да получа добро заплащане и да прекарам в спокойствие старините си. Както и едно-две околосветски пътешествия, дълго пътуване по море… Страхувам се да не ме убият, ако не успея да ги намеря — добави тя. Краят на изречението бе съпроводен със силна въздишка.

Не можах да не попитам:

— Както убиха възрастната жена от горния етаж ли?

— Виж, там работата е малко объркана. Нашите са влезли на горния етаж по погрешка, знаеш го. Старата жена озлобяла, започнала да се противи и… Така се появил проблемът. — С пръсти изобрази пистолет, за да обясни случилото се. — Жалко, разбира се, но късно осъзнали, че са влезли в погрешен апартамент. Отговорният за тази грешка беше наказан, разбира се. Когато слезли на долния етаж, не успели да открият нито сляпата жена, нито едно написано листче дори.

— Вярно, къде е госпожа Сабиха? — попитах аз.

— Ние не сме й направили нищо. И нашите се чудят.

— Как така, ако не сте я отвели вие, къде е тя?

Ето, сега вече и двете бяхме изумени. Разсъних се напълно.