Убийството на Бусе

4

Сънят ни се отрази добре. Събудих се в ранния следобед. Дръпнах плътните непропускащи светлина пердета. Стаята се изпълни със светлина. Веднага отворих прозореца: чист въздух. Колкото и да е топло през лятото, от задния двор винаги подухва хладен и влажен въздух. Обичам задния двор, пълен е с плодови дръвчета и хортензии.

Като видях затворената врата на стаята за гости, се сетих за Бусе и влязох тихичко в банята. Сигурно спи. Хладката вода ме освежи, мисълта за началото на новия ден ме развълнува. След това направих сутрешно кафе в кухнята: за двама. Горчивият вкус, който усещам с първата глътка, първо ми спира дъха, след това ме събужда.

Влязох вътре и потърсих някаква спокойна, приятна музика. Спрях се на концерта в дует на Бах BWV 1060. Добре се отразява, особено в слънчеви утрини. Не помня колко различни версии имам у дома. Харесва ми да ми се намира под ръка. И все пак най-много обичам синтетичната версия на Пекинелите с джазмена Боб Джеймс и изпълнението на Хогууд и Русе на автентични клавесини. За тази сутрин избрах автентичните инструменти. Освен това фактът, че и Кристофър Хогууд и Кристоф Русе са хомосексуалисти, ме кара да чувствам особена симпатия към тази версия.

Запътих се към стаята за гости, за да събудя Бусе. Почуках на вратата и леко я открехнах. Стаята беше празна. Леглото беше оправено. Инстинктивно извиках името й. Очаквах звук от някоя част на апартамента; не дойде. Пообиколих и повторих. Апартаментът ми е обширен, но не може да се смята за двореца Долмабахче. Бързо проверих възможните места: Бусе я нямаше! Беше си отишла.

Изсипах в мивката кафето, което бях приготвила за нея. Разположих се в най-любимия си фотьойл с кафето си, за да събера мислите си и да преценя ситуацията. Започнах да мисля в компанията на Хандел: едни хора, засега трима, бяха по следите на Бусе — или на Февзи. Всъщност те не бяха по следите на Бусе/Февзи, а на писмото и снимките, които тя притежаваше. Те бяха от една стара авантюра на Бусе/Февзи с човек, който сега е на много важна позиция. Според думите й, бяха добър материал за изнудване. Снимките и писмото бяха в „младежката“ стая на нашата в дома на сляпата й майка. Апартаментът на Бусе беше претърсен. След това трима мъже я бяха причакали в дома й.

След като бяха открили Бусе и дома й, нямаше да е много трудно да стигнат до клуба. Тази нощ или в най-лошия вариант утре със сигурност ще се появят. Тази част вече ставаше директно мой проблем.

Бусе бе избягала от хората, влезли в дома й, и дойде при мен. Нашите момичета са свикнали с вулгарни случаи. Дребни кражби, някои нападения са част от всекидневието им. Та не биха се изненадали лесно. А Бусе/Февзи беше като шокирана. Не можа да ми разкаже какво е станало и защо така се е получило, понеже и самата тя не беше успяла да разбере. А сега изчезна. Точка.

Това беше всичко, което знаех. Въпросът беше дали искам да направя нещо, или не. Вариантите бяха, първо: да изчакам. Да изчакам Бусе/Февзи да изпита нужда и да дойде при мен.

Второ: да поема отговорност за Бусе/Февзи, която е със статут на служител на почасова работа в клуба, който менажирам, и да предприема нещо. Най-напред да я открия, да я защитя…

Трето: да вникна в основата на случая и да опитам да го разплета. Не знам какво означава.

Четвърто: да намеря снимките и писмото, ако е необходимо да посреднича, и да приключим случая мирно, да унищожа материала; или за доброто на Бусе да го продам на добра цена.

Със сигурност има и други различни опции, но аз маркирах само тези.

Мелодията на телефона ме стресна. Може би е Бусе. Сигурно ще обясни защо е избягала, без да каже нищо.

Но на телефона беше Хасан.

— Добро утро — каза той. — Не те събуждам, нали?

— Не, бях станала.

— Добре, Бусе още ли е там?

— Не, сутринта е станала и си е тръгнала, докато аз спя.

— Не се ли обади?

— Все още не.

Изведнъж загрях: откъде знаеше Хасан, че Бусе е при мен?

— Ти откъде знаеш? — попитах го.

— След като си тръгнахте, тя дойде точно когато затваряхме клуба. Качих я при вашия таксиджия. По случайност и той беше тук. Ако Джюнейт не му е казал, че сте си тръгнали, вероятно е чакал вас.

Отговорът беше удовлетворителен.

— Притесних се — продължи той. — Не изглеждаше много добре.

— Прав си.

— Но какво й е? Какво се е случило?

— Личен въпрос.

— Ясно, само исках да разбера.

— Виж — казах, — ти си прекалено любопитен. Знаеш, че е или от любопитство, или от кур. Каквото и да ти се случи някой ден, причината ще е едно от тези неща.

— Ако задължително ще ми се случва нещо, нека да е от любопитство — отговори той. — Не искам кур… Нека остане за вас.

Не знаеше какво изпуска или се правеше, че не знае.

Затворихме.

Веднага след като приключихме, телефонът иззвъня отново. Помислих, че Хасан е забравил да каже нещо, и веднага вдигнах.

След моето „Моля“ един глас прозвуча малко твърдо:

— Телефонът ти даваше заето. Предполагам, че не съм те събудил…

Не можах да позная кой е, но той веднага се представи. Беше Ферух, мъжът на Белкъс. Действително имах добри взаимоотношения с Белкъс, ала не беше всекидневие мъжът й Ферух да ми се обажда, и то рано сутрин.

Попита ме как съм, що съм, благодари за вниманието, което отделих предишната вечер. Прекарали хубава нощ, въпреки че тонът му не потвърждаваше това.

Рядко съм срещала Ферух извън клуба. Говореше доста по-сдържано от това, което помнех. Като че ли оставяше време за реклама между всяко изречение, дори между всяка дума.

— Белкъс също ти изпраща много поздрави — каза той.

Благодарих отново. И аз й изпратих поздрави. Добре, в този час Белкъс отдавна трябваше да е отворила бутика си.

Първо Хасан ме пообърка. Желанието му да знае всичко, да се интересува от всичко… След това обаждането на Ферух поръси червен пипер в и бездруго обърканата ми глава. Беше точно ситуация „защо ме целуна зет ми“.

Избрах първата опция: да изчакам.

Всъщност това беше най-трудната от възможните опции. Защото те занимава напълно. Може да бъде изхабяващо. А да забравиш изцяло, да оставиш въпроса встрани и да бездействаш, така или иначе, не се броеше за чакане. Щеше да ми остане в главата, но трябваше да си вървят и всекидневните работи. Бях казала, че между добродетелите ми е и търпението.

Имах доста за вършене, докато чакам. Влязох в стаята, която използвах за офис, и проверих бележника си. Доколкото помня, в 16:30 ми предстоеше много сериозна среща с фирма „Wish & Fire“.

Компютърно проектиране. Или каквото и да е там. Така се нарича, но по принцип създаваме системи за сигурност на компютрите и развиваме защита срещу хакери отвън. През деня се занимавам с тази работа. Парите са добри. Нагласявам си времето, както си поискам. Пълна свобода. Освен това в тази област аз съм специалист втора категория, тоест такъв, който все още не е станал напълно известен. Тези, на които не им стигат парите за големите имена, тези, които не могат да се разберат с тих, идват при мен. Пазарът ми е добър.

Имам кабинет в една фирма, която предоставя услуги по тези въпроси. На вратата пише „Консултант“. Ако искам, ходя, ако не, решавам проблема в компютърния си кабинет у дома. Когато такива големи фирми се срещат с мен, в повечето случаи означава, че работата върви. Естествено, не е лесно, хакерите всеки ден се развиват и подивяват. Да се справиш с тях, става също все по-трудно.

За мен щеше да е от полза да отида с малко по-неофициални дрехи, вместо да съм облечен съвсем представително. Неофициалното облекло увеличаваше стойността на услугата, която ще получат. Все пак се очаква да не съм облечен като банкер със запек. И затова си избрах една риза в модерния оранжев цвят. Като обух под нея и бял панталон, вече блестях достатъчно.

Отидох дори по-рано на срещата. Стана така, както предполагах. Системите им бяха на два пъти сривани за „удоволствие“. Искаха подкрепа от мен. Колко били важни за тях информационните потоци, колко чувствителни били в това отношение контактите им в чужбина. Рутинното изпращане на доклади до седалището им в Канада, осигуряването на достъп за тукашните им дистрибутори до информацията за представяне на материали, поръчки, които да се следят на момента, и състоянието на глобалните резерви. Изслушах всичко това. Водех си бележки, докато слушах. Казах, че ще помисля. Шефът на нашата фирма, всъщност и мой съдружник, Али, в такива случаи винаги си отваря широко очите и ме гледа. И сега беше така. Намигнах му, без другите да усетят.

След като приключи срещата, казах на Али:

— Нека да видя системите им, каква е работата, как ще стане, да разбера колко време е нужно. После ще им дадем цена.

Погледна, сякаш разбра, въпреки че търговската му глава не проумяваше нищо от това.

— Ти решаваш. Специалистът си ти — каза. Беше прав.

Върнах се у дома, без да се бавя излишно. Седнах на компютъра. Разгледах международните и местните сайтове на фирмата „Wish & Fire“, влязох в системите им, без никой дори да усети, проучих мрежите за докладване и информационни потоци. Всъщност беше лесна работа. Глобалната система бе изградена с канадска наивност и си вървеше. Сигурността беше почти нулева. Резервите в 32 различни страни по света бяха свързани помежду си. Все пак интегралните елементи с високо напрежение, които продаваха, освен че бяха много редки, бяха и доста скъпи. Някъде отделни елементи липсваха. Дистрибутор, който имаше нужда, си осигуряваше материала от резерва, където достъпът бе най-лесен. И така нататък, и така нататък. Накратко беше работа, която щеше да им коства 20 000 доларчета. Всъщност това бе като муха пред слон в сравнение с цените на стоките, които продаваха, но тези международни фирми бяха изключително стиснати. Пресметнах, че ще го направя с максимум десет — дванайсетдневен труд. След като свърших работата първо в главата си, се обадих на Али и го осведомих. Беше на шумно място, но когато става въпрос за пари, той чува добре, слуша ме с ентусиазъм.

Прииска ми се да помързелувам малко пред телевизора, преди да си приготвя вечеря. Превъртах каналите, когато се звънна на вратата.

Дойде Хюсеин от стоянката.

— Моля — казах аз, като успях да извадя леко надменен и твърд тон.

— Ами… — започна той. — Какво стана с приятелката ти? Добре ли е? Сутринта беше толкова зле. Исках да разбера.

Всички се интересуват от Бусе. Първо Хасан, сега и този.

— Добре е — отговорих аз. — Благодаря ти за интереса.

— Щеше да се обадиш, ако има нужда от нещо…

— Не се наложи.

Гласът ми излезе с достатъчно гълчащ тон. Не тръгваше и чакаше. Ясно беше какво иска, но нямаше достатъчно смелост.

— Да?

— Довечера, ако ще излизаш, в колко часа да дойда да те взема и да те оставя в клуба де?

Отново имаше същото изражение на лицето, отново гледаше посвоему, като сваляч.

— Още е много рано — казах. — Ще потърся на стоянката. Ти не се притеснявай. Не чакай.

— И дума да не става — продължи той. — Нима имам по-хубава работа от това да те чакам.

— Добре тогава, чакай! Ти си знаеш. Това си е твоят бизнес.

— Добре, кога ще излизаш?

— Не знам. Когато се приготвя. Хайде сега лека вечер.

Естествено, затворих вратата.

Изнервях се от постоянното преследване на този Хюсеин. Освен това какво търсеше рано сутрин пред клуба? Ако следеше мен, той знае, че не оставам до този час. Ненужен беше и интересът му към Бусе, която е виждал само веднъж. Поставяше въпроса единствено за да има възможност да говори с мен.

Както винаги по това време, след като превъртях всичките канали и не можах да попадна на нещо, което си заслужава, изключих телевизора. Влязох в кухнята с намерението да си приготвя нещо хубаво. Напоследък душата ми е празна. Готвя постоянно за един човек. Времето, за което изяждам сготвеното, трае по-кратко от половината време, за приготвянето му, но въпреки това, докато готвя, успявам да си почина.