Убийството на Бусе

22

В края на седмицата в клуба се изсипва голяма навалица. Дори отпред беше претъпкано с хора. Изпитах гордост. Обарванията, които получих, докато се опитвах да мина през тълпата в стремежа си да стигна до вратата, не създадоха у мен същото чувство. Един русокос беше изловен, докато се опитваше да ме ощипе. С леко движение му хванах ръката и я извих. Ако я бях извил още малко, щях да извадя ръката му от рамото, но беше едва началото на нощта, съжалих го. Джюнейт чу писъка на младежа и ми направи път.

— Добър вечер, шефе, гледам, пак изглеждате чудесно.

— Благодаря ти, захарче — казах аз. След това го издърпах настрани и му дадох списъка на забранените лица. Наведе се и започна да ме слуша.

— Коя беше Мехтап? — попита. — Оная високата или тази, която идва с червена перука?

— Какво значение има, бе — скастрих го аз. — Едната е Налян, другата е Мехтап, това е.

— По-добре би било да знам. Клиентът е по-щастлив, когато се обърна към него с име. Нали винаги казваме, че клиентът трябва да е доволен…

Това момче много ме разсмиваше. Всъщност си върши работата сериозно, въпросите, които задава, също са сериозни, но аз не мога да издържа на толкова сериозно отношение. Все пак сме травеститски клуб, преправен от публичен дом. Какво ни пука на нас за удовлетворението на клиента.

— Разкарай се! — казах, смеейки се. Нашите момчета знаят, че се шегувам, когато се направя на ядосана.

— Шефе, преди да съм забравил, тази вечер имаш страшен късмет. Двама души поотделно питаха за теб. Гледам, че са спретнати, привлекателни мъже, и ги пуснах, и двамата. Единият от тях отдавна е тук, дойде отрано. Другият влезе преди малко. Изборът остава на теб. Избирай, харесвай, използвай.

Приключи тирадата си с игриво намигване. Отвори ми вратата. Докато влизах, ме поздрави, заставайки мирно. В натурата му имаше нещо смешно.

Още с влизането през вратата ме завладяха бързите ритми на музиката. Добавих към стъпките си танцови движения. Роклята ми блестеше фосфоресциращо под лилавите светлини на клуба. Отново бях превъзходно обаятелна.

Писателят гей Рефик Алтън се изправи пред мен. Редовен клиент на клуба е. По принцип идва в по-късните часове и се занимава с мъжете, които не обръщат внимание на момичетата. Беше безплатен в сравнение с надутите тарифи на нашите, затова бедните момчета от кварталите го предпочитаха. Обикновено е леко нагъл и агресивен. Не оставя комисиона, но пие добре и дава як бакшиш на бара. Напоследък пак беше на дневен ред с новия си скандал: на всички, които евентуално все още не са разбрали, беше обявил, че е хомосексуален. Навсякъде по телевизионни интервюта, вестници и списания беше разказал с подробности как си пада по мъже. С око на хомосексуалист оценяваше с точки медийните мъже. Със сензацията, която сътвори, освежи увереността в себе си и стана още по-нахален.

— На какво си се направила? Заприличала си на тийнейджърките, танцуващи по женски в сватбените зали.

Честно казано, разговорът, започнал с това изречение, не обещаваше много. И оприличаването ми още с влизането през вратата на квартална пубертетка вместо на Одри Хепбърн беше на път сериозно да ми развали настроението. Можех да му отговоря гневно и да мина в контраатака. Стори ми се излишно.

— Точно така искам да изглеждам — отговорих аз.

Украсих думите си и с фалшива усмивка.

Той започна да се смее със същия фалш. Показа си целите венци, докато се кискаше.

— Много си забавна за бога.

Тъкмо да тръгна, отново ме хвана за ръката.

— Намери ли това, което търсеше?

Първоначално не разбрах. Беше спрял да се смее.

Доста сериозен си беше. Проумях, когато каза:

— Снимките на Бусе.

Все още държеше ръката ми.

— Не те разбрах — казах.

— Хайде сега, аз знам всичко. Няма нужда да се дърпаш.

Това пък откъде изскочи? Откъде знаеше Рефик за снимките на Бусе? Други причини ли имаше за неговото идване тази нощ тук?

— Нищо не търся — отвърнах аз. — Ако търсех, щях да открия.

— Не се вживявай в ролята си на квартална девойка и не се прави на глупак — продължи той. — Не ти отива. Кажи ми, ако откриеш нещо. Ще ти помогна да ги спазариш. Много добре познавам тези пазари. Имам връзки.

Мръсник! Значи, и Рефик Алтън си имаше причини да е по следите на снимките и писмото. Стана ми любопитно дали знае на кого са снимките. Но не можех ей така да изтърся името на Сюрея Еронат.

Вече се налагаше да наглеждам и Рефик.

— Лека работа, како — каза той.

Не обичам да ми викат „кака“. Още повече когато ми го казват гейове, въобще не ми се нрави. Момичетата може да се обръщат така, защото ме приемат като партньор за споделяне на проблемите, но гейове като този в никакъв случай!

След невинно изглеждащата със закръглените бузи, която беше поставила на най-видно място у дома си снимката на мъжа си със Сюрея Еронат, този педал Рефик Алтън също бе добавен към списъка ми на заподозрените.

Реших да не се занимавам, за да не се нервирам повече. Разменихме си поздрави и се насочих към бара, за да си взема питието. Шюкрю беше зает. Говореше, без да си повдига главата, и приготвяше питиета.

Усетих допир на хладна ръка. Обърнах се. Беше мъж, облечен в тъмен костюм. Беше млад.

— Добър вечер — поздрави той. Гласът му беше сух.

— Добър вечер — отговорих. Огледах го от главата до петите. Може би беше първият от питалите за мен. Опитах се да го разпозная. Не, не го познавах. Беше спретнат мъж. Освен че ръцете му бяха студени, на вид нямаше нещо, на което човек може да възрази. И все още не беше дръпнал хладната си ръка от моята. Това беше добре.

Дрехите му бяха ушити добре. Лицето му беше обръснато. Ризата му беше бяла и изгладена. Тъмната му вратовръзка беше стегната здраво. Изглеждаше добре. Ухаеше хубаво. Беше по-висок от мен. Около метър осемдесет и пет. Имаше масивна челюст, дебел врат и синьо-зелени очи, които подхождаха на светлите му коси, но изглеждаха малки върху лицето. Не беше един Джон Прюит. Но в общи линии бе от тези мъже, за които казват, че са привлекателни.

Помня мъжете, с които съм била. Дори да не е веднага, достатъчно е да погледна внимателно и да им чуя гласа, и мога да се сетя. Този със сигурност не беше от тях. Може да е идвал преди като клиент и да ме е харесал. Добре, но аз защо не съм го забелязала? Определено си заслужаваше.

Протегнах се към бара. Поздравих Шюкрю. Извади отдолу моя „Върджин Мери“ и ми го подаде. Доближи максимално лицето си към мен и заговори, без да чуят другите:

— Чака те откакто отворихме. Не обърна внимание на никого. Вуслат доста го сваля, той въобще не се заинтересува. Отказа и на Айлин. През цялото време питаше за теб.

Обърнах се и отново изгледах костюмирания. В едната си ръка държеше сода с лимон, което показваше, че има наклонност към здравословни питиета, а другата му ръка беше в джоба. Подсмихваше се срамежливо и ме гледаше. Щом ме е чакал толкова часове, можеше да бъде по-приканващ. И на мен ми се иска да бъда съблазнена. Усмихвайки се така срамежливо, почти играеше роля на Гари Купър.

Добре, във филма „Любов следобед“ Гари Купър беше съблазнил Одри Хепбърн с такъв поглед, но нито аз съм Одри, нито той е Гари Купър. Аз искам повече. Освен това хората на неговата възраст дори не знаят кой е Гари Купър.

Поздравих го с поглед и понечих да тръгна към залата. Така или иначе, имаше още един човек, който ме чакаше, и ми беше интересно кой е той. Костюмираният стоеше точно пред мен. Трудно щях да мина, ако не се поместеше. Вдигнах очи:

— Може ли да мина?

— Може ли да седнем и да поговорим малко? — каза той.

— Тук не е много подходящо място за разговори.

За момент през очите му премина притеснение.

Не трябваше да плаша късмета си още в самото начало.

— Може би по-късно, сега искам да се видя с няколко души — добавих аз.

— Задължително трябва да се видим. Цяла нощ ви чаках.

Така беше по-добре. Но, разбира се, на мен не ми стигаше. Исках да видя и другия, който ме чакаше. Конкуренцията винаги е била хубаво нещо. Освен това отдавна трябва да избираме според житейския си опит, от състезанията до изпитите в университета, от телевизионните канали до рафтовете на супермаркетите… Когато става въпрос за мъже, е валидно същото нещо.

— А сега, моля… — казах аз. Погледът ми е съдържателен. Веднага ме разбра и се отмести. Обади се зад гърба ми:

— Ще чакам да се върнете.

Усещах, че ме проследява с очи. Слях се с навалицата, целувайки се с момичета по пътя.

Дансингът беше пълен. Някои младежи демонстрираха стъпките, които бяха научили у дома, преди да дойдат. Макар да нямаха много зрители, това не им пречеше да продължат упорито шоуто си цяла вечер. Беше на мода през летните нощи да си събличат горните дрехи. Сваляха измокрените от пот тениски и демонстрираха телата си, повечето от които бяха хилави. Между тях се появяваха и добре сложени, тренирани фигури. Такива ги заглеждахме. Особено ако умеят и да танцуват малко секси, момичетата веднага минаваха на промоция, дори отиваха безплатно.

Един от тях бе Явуз и пак беше на дансинга. Тялото на момчето си беше хубаво, за бога. Не беше с напомпани мускули. Коремните мускули бяха на плочки като тава с баклава. Нямаше и грам мазнина. Имаше равномерен, бронзов тен. Беше изпотен и това го правеше по-привлекателен. Човек изпитваше желание да го докосне. Явуз знаеше всичко това и си танцуваше, като че ли е сам, без дори да се оглежда. Дънките му бяха с ниска талия, както беше модерно. Под пъпа му се разпростираха косми. На места се виждаше дебелият ластик на боксерките му. Някои момичета се побъркват по боксерки, а някои все още си падат по снежнобели чорапи. Казваха: „Колко чист младеж“. Особено ако белите гащи са без петна, го разказваха три дни.

Точно зад гърба си усещах погледите на моя Гари Купър. Направих усилие да не се обърна. Заговорих се с тези до мен.

Гледах към седящите на масите от другата страна на дансинга. Клиентите на средна възраст и над нея не танцуват. Само наблюдават. По традиция от публичния дом гледат танца на момичетата и избират. Поръчват на масата плодове, ядки и оставят добри пари. Накратко, раздават го тежко. Изведнъж видях сред тях таксиметровия шофьор Хюсеин. Очите ни се срещнаха. Усмихна се. Направих се, че не го забелязвам. Концентрирах погледа си в една точка и се втренчих, без да виждам нещо определено. Махна с ръка. На масата му беше Мюжде от нашите момичета. Беше се кръстила така на Мюжде Ар, когато бе на мода. Тогавашните й дълги черни коси сега бяха червени. Имаше проблеми с килограмите. Постоянно беше на диета. За бога, може ли да има дебел травестит? Мюжде беше такава. Убеждаваше себе си и тези, които й вярваха, че е закръглена като риба.

Значи, Хюсеин е тук. Не работи на стоянката, а е тук! Почувствах ярост, която не знам как да нарека. Никой от нашата стоянка, дори от собствениците на бизнес в квартала не беше идвал тук досега. В крайна сметка той бе дошъл като клиент. Нямаше какво да му се каже, но все пак ми стана малко тъпо. Очаквах да дойде тук заради мен. След като ме сваля толкова време, нямаше как да бъде извинен, че вместо мен е седнал с дебелата Мюжде. Не може някой, който харесва мен, да харесва и нея. Това си беше явна обида. Безсрамник!

Ако другият, който е питал за мен, е Хюсеин, загуби си шансовете тотално! Но не може да е той. Джюнейт го познаваше. Ако чакащият бе Хюсеин, той щеше да ми каже още на вратата. Хюсеин много пъти ме е оставял в клуба. Джюнейт винаги го е виждал, дори от време на време се поздравяваха. Значи, сред навалицата имаше още един мой почитател.

Развързах шалчето на врата си и го увих още по-добре. Ако сядането с пълната птица Мюжде на една маса е напук, и аз мога да правя напук. И то с най-добрия. И ако ще го правя, трябва да е веднага. Ако се забавя, няма да има стойност. Който и да е другият ми почитател, нека да изчака малко. Можех да избирам между Явуз или Гари Купър.

Вероятността Явуз да ми се върже беше малка. Когато започна да идва тук, беше опитал и при мен веднъж. Но аз не мога да бъда съблазнена като другите момичета и да обслужвам безплатно клиентите на клуба. Ако се запознаем вън, е възможно. За удоволствие. Това е друг въпрос. Тук се считам шеф и не бих искала да давам пример за неща, които не одобрявам в момичетата. Елементарен въпрос на принципи.

Фенът ми, приличащ на Гари Купър, беше точно зад мен. Можех да се обърна, да го хвана под ръка, да преминем заедно през дансинга и да се настаним на някоя маса. Беше висок, симпатичен и единственият млад костюмиран човек наоколо. Със сигурност щеше да привлече внимание. Освен това не се налагаше и да се мъча, стоеше до мен готов и чакаше.

Спрях се на костюмирания. Обърнах се, да, той беше точно зад мен.

— Да потанцуваме? — казах аз.

Отначало не отговори. Не обичам да ми отказват. Особено в моя клуб, въобще не обичам.

— По-добре да минем на някоя маса — предложи той.

Хвана ме под ръка, имаше намерение да заобиколи дансинга. А трябваше да минем точно през средата, за да ни видят всички.

— Как се казваш? — попитах го.

— Сюлейман — отвърна той.

— Приятно ми е.

Довлякох го до дансинга. Изглеждаше малко напрегнат. Помислих си, че ако му е за първи път и ако наистина ме харесва, е нормално да е напрегнат. Преминах през дансинга по възможно най-игривия начин с бавни крачки, хваната от ръката на Сюлейман. Бялата му риза фосфоресцираше точно като роклята ми. Блестяхме. Бях сигурна, че Хюсеин ни наблюдава. Настанихме се на масата в дъното, без да поглеждам към него и се правех, че съм отдала цялото си внимание на Сюлейман.

Масите в дъното не бяха предпочитани, защото не се виждаха добре и нямаха изглед към дансинга. Освен това бяха и по-безшумни. По принцип се използват за проверка на дрога, пазарлък или усамотяване. Дансингът беше пълен и затова тези маси все още бяха свободни.

Сюлейман отдръпна и държа стола, докато седна. Много ми хареса. Напоследък у мъжете не остана учтивост: не да ти хващат стола, дори вратата на автомобила не ти отварят. Всичко това е заради феминистките и лесбийките.

Самият той мина от другата страна на масата и седна. Усъмних се. Боже, за тези неща трябва да сте един до друг. Сядайки, си разкопча копчетата на сакото и издърпа леко крачолите на панталона си нагоре. Седеше изправен. Не се отпускаше. Не беше особено приказлив. Само мен оглеждаше. Аз се облегнах назад, седнах изправена по същия начин. Ако продължава така, тези, които ни видят, ще си помислят, че имаме важна делова среща. Или че е дошла проверка от финансите. Погледнах към масата на Хюсеин. Изглежда се занимаваше с Мюжде. Усети погледа ми и ме погледна. Очите ни се пресрещнаха. Отпих глътка от питието си и се обърнах към Сюлейман с кокетна усмивка.

— За първи път ли те виждам в клуба? — попитах.

— Да.

Изчаках да продължи. Очаквах да обясни откъде ме познава, защо ме харесва. Не продължи. Просто ме гледаше. Но очите му не даваха отговори на въпросите ми. Намирам за привлекателни малко говорещите мъже.

— Май не си много приказлив… — казах аз.

— Да — отвърна отново.

— Не знам дали някой ти е казвал досега, но приличаш на Гари Купър — добавих и обясних, ако евентуално не знае: — Филмов актьор. Стар…

— Знам — прекъсна ме той. — Баба ми все ми го повтаря.

Не майка му, а баба му!

— И дядо ми е приличал — добави той.

И отново се върна към чаровните си свенливи погледи. Или наистина му беше за първи път, или бе изпечен коцкар. Много добре играеше ролята на срамежливия влюбен.

— Добре, какво искаш да направиш? — попитах.

Преди да ми отговори, се почеса по челото. Усмихна се. Зъбите му също бяха хубави.

— Да излезем заедно, да ви заведа някъде.

Усещаше се, че говори тези неща с малко свян. В тъмното не личеше, но разбрах, че е почервенял. Отмести си погледа. А усмивката му след тази реакция ми хареса още повече.

Беше бърз. Но аз не съм толкова лесна хапка. Когато казва, че иска да излезе с мен, очаквам поне малко повече съблазън или желание.

— Още е много рано, току-що дойдох. Знаеш…

— Аз ви чакам от два часа.

Беше прав. След като е чакал мен, а не другите момичета.

— Сега е най-оживеният момент в клуба. Не искам да тръгвам веднага — възразих аз.

— Аз искам — настоя той.

Най-после беше поставил на коляното ми ръката си, която досега не знаеше къде да сложи. Беше я поставил, но ръката не помръдваше.

Въобще не беше казал „моля“. Всъщност това привлече и вниманието ми, и интереса ми.

Имаше някакъв странен чар в желанието му към мен, в това, че ме е чакал два часа, в решителността му да ме вдигне и да ме отведе, както и в този cool стил. Не се натискаше като лепка, както правеха другите. Не беше вулгарен. Казано на езика на клюкарските списания, бяхме като в началото на „връзка на ниво“.

Имам навика да кокетнича. Обичам да го правя. Възбуждах се допълнително от мисълта, че съм в периметъра на погледа на Хюсеин.

— Ако ме искаш на всяка цена, трябва да си малко търпелив и да изчакаш. Аз също дойдох тук, за да се забавлявам.

— После ще те докарам обратно — каза той.

— Къде ще отидем?

— У дома.

— У нас не може. Ако живееш далеч, не мога да дойда, ще отидем на хотел, разбира се, ти ще го платиш — рекох.

Усмихна се престорено.

— Не е особено далеч — увери ме той.

Трябваше да обърна внимание на думата „особено“, но ревността, която изпитвах към Хюсеин, ме беше заслепила. Бях си наумила час по-скоро да докажа нещо. А и човекът си беше хубав.

Вечният ми спасител Хасан се доближи до мен. Пак беше облякъл дънките, които му падаха от задника. Хасан беше толкова мъжкар, колкото може да бъде сервитьор, разхождащ се в травеститски бар, показвайки цепката на задника си. Извиних се на Сюлейман и се обърнах към Хасан. Държах ръцете си опънати и ги сложих върху коленете си една върху друга. Бедрата ми стояха леко наклонени, успоредно едно на друго. А краката ми бяха прилепени. Точно поза на Одри Хепбърн. Щеше да бъде по-хубаво, ако си бях сложила ръкавиците, но нека да има поне един недостатък. Първо примигнах леко с изкуствените си мигли, след което повдигнах веждите си, отворих широко очи и погледнах Хасан с огромна въпросителна и усмихнато лице.

— Не забелязах, че сте дошли — каза той. — София ви търси два пъти. Било важно.

Благодарих му.

— Не забравяйте да се обадите. — Хасан стисна рамото ми, след което реши да си тръгне. Постоянно мислех за Рефик Алтън. Извиних се на Сюлейман и се изправих. Догоних Хасан и хванах за кръста панталона, който се свличаше от задника.

— Откъде е научил Рефик за случая на Бусе? — попитах.

— Аз откъде да знам — каза той.

Не беше убедителен. Пуснах му кръста. Изтупа се и издърпа малко панталона си нагоре.

— Виж — продължих аз, — не ми играй номера! Знам, че приказваш много. Но има неща, които може да се кажат, има и такива, които не бива да се изричат. На Рефик не можеш да му кажеш дори какво си обядвал. Той е мръсник.

Гледаше ме с учудване.

— Аз не съм казвал нищо — рече той.

Не исках да губя време с Хасан, докато моят Гари Купър ме чакаше. Ако отрича, това е нещо, което сам преценява. Естествено, ще дойде подходящ момент. Водата му загряваше. Щеше да направи добре, ако го осъзнае. Отношението на Хасан към този случай и връзката му със София бяха започнали да ме дразнят.

— Предупреждавам те, внимавай — заключих аз.

Когато се върнах при Сюлейман, неговият коментар беше кратък:

— Вижда му се задникът.

— Сега е модерно.

— Не е за мен.

— Защо, нямаш ли доверие на задника си?

Шегата ми отиде напразно. Сюлейман дори не се засмя.

— Какво общо има това? — отговори той. — Не е необходимо да демонстрирам всичко, на което имам доверие.

Можеше да го попитам с ехиден тон „на какво имаш доверие“, но оставям този тип елементарни неща на другите момичета. Не е моят стил.

Ръката на Сюлейман започна да се движи неуверено по коляното ми. А Хюсеин ме наблюдаваше отдалеч. Щом забеляза, че го гледам, се обърна отново към Мюжде. Посвоему той също ме караше да ревнувам. Човек без усет, какво може да очакваш.

— Виж, скъпи — казах аз. — Не мога да остана задълго в ранен час. Но щом си чакал толкова…

Сюлейман вече беше на крака. От седнало положение изглеждаше и по-висок.

— Аз ще докарам колата. Тук не можах да намеря място за паркиране. След петнайсет минути ще те взема от входа — рече той.

— Виж, скъпи — казах отново, — ако имаш нестандартни желания, няма да стане.

Постави ръката си на рамото ми.

— Нямам.

Странно е, но тези, които имат различни желания, по принцип си казват. Искам така или ще направя иначе. Този не беше и от тях.

— Аз не мога да чакам на входа, ти, когато дойдеш пред вратата, ми изпрати съобщение. Този на входа се казва Джюнейт.

— Добре — рече той и прати въображаема целувка на бузата ми, да, на бузата ми, след което си тръгна. Останах неподвижна на мястото, където седях.

Реших да се обадя на София, докато чакам. Да видим сега какво ще каже, за да ми обърка мислите. Намерих Хасан и взех от него телефона на София. Знаеше го наизуст. Това също ми се стори странно. До вчера твърдеше, че не може да открие адреса на дома й, нямаше представа и за номера й. А сега го каза наизуст. Качих се на горния етаж, в офиса. Затворих вратата и прозореца, гледащ към залата. В противен случай от тази музика беше невъзможно да се чуе не телефонът, ами дори и собственият ми глас.

Набрах номера. Отсреща беше София.

— Здравей, София, аз съм — казах. — Търсила си ме.

— Знам какво правиш — започна тя. — Предупредих те да не се замесваш. Но ти се поставяш в центъра на работата. — Пак говореше накъсано.

— Какво съм направила? Какво знаеш…

— Че си отишла в дома на майката на Бусе, че си разхвърляла наоколо. Какво си намерила?

Стана ми любопитно откъде е научила всичко това, но какво значение имаше. Дебелата съседка може би е разказала, домът може би се наблюдаваше, може би и аз бях наблюдавана. Всички тези опции носеха точки. Но откъде можеше да знае тя какво съм намерила?

— Какво съм намерила ли? — попитах аз. Когато не се гледаме лице в лице, успявах да запазя увереността си. Гласът на София не ме потискаше толкова, когато не я виждах.

Телефонът издаде звук на смях, който създаваше чувство на синтетика.

— Ти знаеш по-добре. След като търсиш. — След това тонът й стана сериозен: — Трябва веднага да ми дадеш каквото си намерила. В противен случай положението ще излезе от контрол. Само така мога да те защитя.

— Кълна се, нямам нищо — отвърнах аз.

— Ще съсипеш и себе си, и мен. Постъпваш глупаво. Недей. Тези са сериозни. Няма никаква шега в тази работа. Дай ми веднага всичко, което си взела. Знаят, че е у теб.

— Но у мен няма нищо — настоях аз. — Когато влязох, домът вече беше разхвърлян, целият беше претърсен.

— Престани да играеш игрички с ума си, голям е колкото бълха! — Беше изрекла тези думи с най-мъжкия си тембър. Затрудних се да я позная. Бяха изминали години, откакто не бях чувала да звучи по този начин. Тутакси се посъвзе и се върна отново към благородния си глас на дива. — Знаят, че снощи си била там.

— Кои са те?

— Задаваш много въпроси. Това не е правилно. Никак.

— Кои са те? — настоях аз.

— Ако продължиш така, няма да има какво да направя.

— Ти си знаеш — казах и затворих телефона.

Можех да се защитавам сама. Отгоре на всичко действително нямах нито снимки, нито писмо. Само една касета, записана по време на интервю, направено под влиянието на наркотик. Освен това, до каква степен може звукозаписна касета да се смята за доказателство. Благодарение на технологиите беше възможно определен глас да се имитира. Ако не това, бе достатъчно лесно да се вземе един разговор и да се навърже дума по дума по начина, който се иска…

София пак беше развалила нервната ми система. Притежаваше нещо, което вреди на центъра ми за баланс.

Слязох в залата. В началото на стълбището при мен дойде Хасан.

— Говорихте ли със София? — попита той.

— Да! Теб какво те интересува?

— Пак е на телефона. Прекъснала е връзката. Чака. Какво казвате?

— За кое какво казвам?

— Ще говорите ли?

— Кажи й, че съм излязла…

— Няма да повярва… — докато изричаше това, го съпроводи с определена мимика, която си личеше, че е прихванал от момичетата. Присви и отпусна устните си. Не му отиваше. Нещата, които стоят добре на момичетата, са някак странни при момичета в мъжки вид.

— Не преигравай, Хасан — предупредих го. — Измисли нещо. Няма да говоря.

— А, вие си решавате! Защо се ядосвате на мен! — Обърна се и си тръгна, опитвайки да вдигне смъкващия се панталон.

След като приключа с господин Сюлейман, си заслужаваше да помисля надълго и нашироко върху случая със София. Освен това положението на Хасан също беше мътно. Какво му ставаше? Змия ли съм хранил в скута си? Какво е това подкрепяне на София? А и интересът му към случилото се с Бусе?

След като дори София е изплашена, значи положението наистина е сериозно. Скачането им срещу мен, и то напразно, означаваше замесване в беля.

Погледнах към вратата, на която имаше раздвижване. Група от пет-шест души влизаше вътре. Отпред бяха Суат и новата му приятелка манекенка. Бяха като Лаурел и Харди. Веднага зад тях идваше Махмут. Махмут Гюрсел с големия инструмент, ексхибиционистът, пианистът вокалист, който чука Бусе по яхтите. Ето това беше чудесно. Всички, на които чух имената в касетата, която изслушах, се появяваха един по един.

Този човек не посещаваше нашия клуб. Със сигурност имаше някаква причина да дойде. Суат едва ли би го довел ей така, без причина. Не беше трудно да се разбере по следите на какво е Махмут. Но не може да знае, че съм слушала касетата. Кога беше научил? Как беше разбрал?

Изглеждаше напрегнат. Според мен, това напрежение не се дължеше само на влизането му в травеститски клуб. Хасан ги посрещна. Целуването му със Суат и приятелското му здрависване с Махмут ме разстрои. Имаше нещо в Хасан. Не знаех какво е то, но щях да го открия. Манекенката беше красива и бе като лед.

Другите двама не ги познавах. Не се знаеше кой какъв ще излезе, но изглеждаше, че от тези за нас няма полза.

Джюнейт ми махаше с ръка от вратата, която се беше опразнила. Явно господин Сюлейман беше дошъл да ме вземе. Искаше ми се да не се срещам с Махмут и Суат. Не бях в състояние да се занимавам с въпросите им и с двусмислените им погледи, опитващи се да разберат какво знам и какво не знам. Клубът, който в други моменти ми се струваше голям, сега изглеждаше като една малка шепа. Нямаше как да избягам.

Отидох направо при тях. Прегърнахме се и се целунахме със Суат. Направи ми комплимент заради облеклото. Който разбира, разбира. Въпреки че с Махмут официално не се познавахме, като мениджър на клуба нямаше как да не знам кой е. Достатъчно известен беше.

— Добре дошли — казах аз. — Колко е хубаво да ви види човек тук.

Хвана ръката ми, дръпна я към себе си и я стисна. Погледите му щяха да ме изядат.

— Удоволствието е за нас — отвърна той.

Вдишвайки, правеше така, като че ли дърпа навътре целия ми аромат. Все още държеше ръката ми. С една дума, човекът беше вулгарен. Даже беше отвратителен.

— Моля да ме извините, трябва да изляза. — Издърпах ръката си. — Имам среща, за която дори закъснявам. Ще ви очакваме отново.

Опитът за възражение на Суат беше доста изкуствен, но яростта в погледите на Махмут си заслужаваше да се види. Беше като дете, лишено от любимата си играчка. Беше изпуснал възможността.

Дори и да не бях чула как се оплаква зад гърба ми на Суат, аз го знаех. Прекосих навалицата и напреднах, поклащайки се, към вратата.