Убийството на Бусе

9

Толкова много не можеше да говори, дори и да й кажех да говори. Откакто се настанихме във фотьойлите, покрити с платнени покривки, Гьонюл реши да стане говорител на групата ни. Започна да съчинява несвързани изречения за това, колко се е затоплило времето, за вероятността от ново земетресение в Истанбул, къде би било мястото и какви биха били щетите, как се познава добрата диня, кой отбор кого трябва да привлече за следващия сезон, как добавянето на щипка канела и щипка карамфил променят вкуса на смляното у дома кафе и т.н.

Слушах ги, без да спирам да мисля за трупа на горния етаж. Проницателността ни бе обвързана с това семейство, а ние, оставили всичко настрана, като в антракт си седим с тях и пием чай.

При затишието, породено от отливането на първата ни обща глътка чай, пълничките розови бузи, подчертавайки истанбулския акцент, придобит от турските филми, изръси въпроса:

— И вие като Февзи сте се направили на жени, нали?

Отначало не можах да разбера дали включва и мен към въпроса, или не. На Гьонюл й причерня пред очите. Всичките й усилия да изглежда като истинска жена се оказаха напразни. Но искам да попитам, коя туркиня се интересува от трансферите на отборите?

Получи се отговор, който нямаше никаква връзка с въпроса:

— Казвам се Гьонюл.

— Добре, оперирана ли сте?

Гьонюл ме гледаше безпомощно. Хюсеин пък беше забил главата си в кристалната чаша за чай, която си личеше, че е извадена специално за гости. Мъничката чаша с тънка талия се беше загубила в дланта му. Направиха ми впечатление чистотата на ръцете и добре оформените му нокти.

Домакинът с вратовръзката, който всъщност беше заврян зет, усети ситуацията и се обърна към Закръглените бузи:

— Моля те, Айнур, пред детето…

О, да, пред детето! Откакто влязохме вътре, детето стоеше клекнало пред Хюсеин и го зяпаше с тъжни очи и сърдечни чувства.

— Какво има? И това са реалностите на живота. Не е ли така? Вместо да ги научава на улицата, да ги види и научи у дома.

Изглеждаше, че структурата на семейство от средната класа, както го познавах аз, се беше променила доста, откакто спрях да се занимавам с него.

— Всъщност господата са дошли при госпожа Сабиха.

Да, „господата“, тоест Хюсеин, Гьонюл и аз.

— Да… разбира се… Как е нашето Момиче Февзи? Много безполезен човек се оказа той, идва при майка си и не се отбива при мен. Човек би се отбил за по едно горчиво кафе. Няма да ти се залепи за ръката, ще вземеш един шоколад за детето и ще дойдеш, какво толкова. Не е ли така? А всъщност, както ви казах, детството ни мина заедно. Но още тогава си личеше, че той ще стане по-различен. Когато беше малък, винаги обуваше пантофите на майка си. Лакираше си ноктите. И после, за да не ги яде, казваше, че си слагаме лак за нокти. Това се случваше в началното училище…

Аз обичам носталгията, но съм сигурен, че яката госпожа с пълничките бузи, ако знаеше, че на горния етаж седи един пресен труп, нямаше да се лигави по този начин. Естествено, дори не допускаше, че с всеки изминал час съседката от отсрещния апартамент се движеше към подобна участ.

Един сърцераздирателен вик накара всички ни да подскочим от местата си. Севги се затича към вратата, а баща й към прозореца. А ябълковите бузи се усмихнаха в израз на извинение. Точно сега ли беше моментът, когато се посрещаха толкова ексцентрични гости.

И веднага след това се чуха юмруци по вратата, насочихме се към нея, семейството отпред, ние зад тях.

На прага стоеше пълничко момиче, което още не се беше отървало напълно от пъпките си. Лицето му беше почервеняло или от излишните грижи против пъпки, или от…

— Како Айнур! Леля Хамийет е умряла! Застреляна е! И то точно по средата на челото! — Червенината на лицето й беше със сигурност от трупа, който бе видяла. — Вуйчо ми й изпратил сушена черница. Майка ми затова ме прати при нея. Но са я застреляли! Точно по средата!

В такъв случай полицията беше неизбежна. Вече беше много късно да поискаме разрешение и да си тръгнем. Но ние все пак най-нагло си тръгнахме.

Домакинът с вратовръзката бил секретар в съда, посъветва ни въобще да не се забъркваме в тази работа. Това беше най-радостното предложение, с което се срещнах днес. Беше с толкова чисто сърце, че нямаше как да се усъмни в нас. Отвътре ми идеше да го прегърна и да го целуна, но жена му можеше да ме разбере погрешно.

Докато полицейската кола с виеща сирена се доближаваше към кооперацията, ние се бяхме качили в таксито, което Хюсеин беше паркирал пред една тъмна порутена сграда, и вече пътувахме, анализирайки ситуацията.

Дори и да не открием госпожа Сабиха, ние трябваше да стигнем до стаята на Бусе/Февзи. Щеше да е доста трудно да успеем, докато полицията беше обсадила кооперацията. Затова тази алтернатива бе елиминирана.

В една и съща кооперация, в два апартамента един под друг, две възрастни жени да станат жертви на убийство, си беше много повече от случайност. Тоест беше доста невъзможно. Добре, ако убийците са ликвидирали жената от горния етаж по погрешка, вземайки я за госпожа Сабиха, това можеше да ни спечели време да открием Сабиха и снимките и писмата. Ако госпожа Сабиха е в техните ръце, всичко, така или иначе, щеше да се промени. Ако са дошли в момента, в който тя се е качила на гости на горния етаж, може би са я взели и са очистили другата. В такъв случай нямаше какво да се направи.

— Къде отиваме? — попита Хюсеин.

— Нали говорихте за Етап. Обеща ми вечеря, да не забравиш.

Гьонюл, тоест Метин, между толкова много събития можеше да мисли за вечеря. Когато се ядосам, се обръщам към момичетата с мъжките им имена, с които са регистрирани.

— Метин, виж, между толкова много неща…

— Ааа, не, кълна се, не можеш да се отметнеш. Да не си обещавал. И бездруго светски личности като теб винаги се отмятат. Такива като теб имат скорпион в джоба си.

След толкова напрежение това вече беше прекалено.

— Добре — казах, — ще черпя. Вие двамата вървете. Аз имам работа. Но ще платя сметката.

Хюсеин веднага заби спирачки и се обърна назад:

— И дума да не става! Това е точно до нашия квартал.

— Е, какво, от Гьонюл ли се срамуваш? — настъпих го аз. Щом ми се сваляше пред всички, можеше да се движи и с някого като Гьонюл. Ето, това изискваше смелост.

— На мен ми писна вече от тази работа — каза той. — Отивайте където искате. Яжте каквото искате. Не ме интересува. Не ме намесвайте. Чухте ли!

— Аааа… какво ти става, бе? Че какво ми има на вида! Ама че е невъзпитан!

— Добре… успокойте се — казах аз. — Гьонюл, миличка, положението е критично, времето е малко за разрешаване на този въпрос. Нали разбираш?

— Не съм глупачка все пак. Какво има за разбиране?

— Тогава, ако искаш аз все пак да почерпя, отиди сама или, ако си съгласна, някой друг път да го направим.

Обиденото изражение на лицето на Гьонюл си личеше от увисналата й долна устна.

— Ако отида сама, сякаш ще ме пуснат вътре.

От една страна, у мен избухваха някои състрадателни чувства и хомосексуалният ми фанатизъм, а от друга — се ядосвах на това момиче.

— Тогава някой друг ден ще отидем заедно. Обещавам.

— Добре де, разбрах, отмяташ се. Педал, какво да му кажеш.

Приемаше се за жена и затова смяташе, че ме обижда тежко, като ми каже „педал“.

Хюсеин се протегна от предната седалка с най-младежката си раздразнителност и я хвана за яката:

— Ти как си позволяваш да говориш по този начин, ма!

— Остави — казах. — Аз сама ще се защитавам, ако е необходимо.

След като й пуснаха яката, Гьонюл веднага се съвзе:

— Добре, нека да не е тази вечер, но не забравяй, че обеща. Аз няма да забравя. Но за да е сигурно, да се разберем за ден — добави тя.

Идеше ми да я разкъсам, потиснах това чувство, на което не може да се устои.

— Ще ти дам телефона си, обади ми се другата седмица. Ако искаш, ела в клуба. Ще се видим — казах.

— Аз не ходя по такива места като Етилер и Таксим. Моят район е Аксарай, Бааджълер… и понякога Топкапъ. Нали разбираш.

— Ето, записвам ти номера си.

— Обаче гледай да го запишеш правилно. После да не излезе грешен номер. Недей да правиш като младите гейове.

Засмях се наум. Но все пак написах номера на клуба.

Взе листчето и попита:

— Како, как ти беше името, момиче?

Слезе в центъра на Аксарай.

Пътувахме към Ункапанъ под погледа на Хюсеин, който виждах в огледалото да казва „откъде ни я натресе тази“. Точно в този момент се сетих да погледна към таксиметровия апарат. Вероятно досега беше натрупал цяло състояние. Беше изключен.

— Апаратът се е изключил.

— Не съм го включил, за да се изключва.

— Защо не го включи? Това ти е прехраната.

— Като видях как се отнасяш към мен, вече съжалявам, че не го включих, но здраве да е. Ще ми платиш с нещо, което намериш за подходящо. Така или иначе, не желаеш моята помощ. Не сме и партньори. По филмите детективите са партньори, нали работят по двойки, ние не сме като тях.

Ще ми платиш толкова, колкото решиш, а може и да не ми плащаш — което налагаше разплащане по друг начин или означаваше „закръгли нещо над евентуалната тарифа и ми плати.“

— Пък аз тъкмо наивно си въобразявах, че попаднахме заедно в този случай и можем да го разрешим като детективите по филмите. Като в „Съдружници по неволя“. Като Брус Уилис и как се казваше онова момиче, което прилича на теб. Ти ще се надуваш, и аз… Но къде ти… твоето сърце е изстинало.

Нямаше смисъл да вмъква в приказката Сибил Шепърд. Но все пак направих компромис:

— Извини ме… Объркана съм, не исках да ти говоря на инат. Ако съм те обидила, извинявай.

— Виж, мислиш си, че като теглиш едно „извинявай“ и всичко ще се оправи. Наранявай ни, обиждай, после с половин уста се извинявай веднъж и всичко да се оправи. Чиста работа, бога ми.

— Добре, какво трябва да направя?

На лицето му веднага се появи онази стара мазна усмивка „остави ме да ти стопля сърцето“.

Въздъхнах доста дълбоко.

— Ти няма да се оправиш, за бога! — казах аз.

Не говорихме повече до къщи. Докато слизах от колата, осъзнах, че не нося достатъчно пари в себе си.

— Може ли утре да ти дам парите?

— Разбира се! Може и въобще да не ми даваш. Но ако имаш нещо студено за пиене, няма да ти откажа. Хубаво би било.

Затворих рязко вратата пред лицето му.

Ако беше някой друг, досега няколко пъти щеше да бъде пребит. Но в това момче имаше някакъв странен чар. Че му се ядосвах, ядосвах му се, и то много, но пък нещо в него ми допадаше.

Каквото и да ми е допадало в него, не е било достатъчно силно. Забравих го веднага, без да се замислям повече за това.