Убийството на Бусе

26

Онемяхме. Тя ме съзерцаваше със съмнение и аз нея. Известно време поседяхме така.

— Да ти направя поне кафе — предложих аз. — Май и двете имаме нужда.

— Добре би било.

— Малко мазнина сигурно няма да ни навреди. Виж, че все още съм жилава. — Казвайки това, се изправих и прокарах ръце по тялото си. Едно момиче трябва да защитава самочувствието си при всякакви обстоятелства. И аз така правя.

Отидох в кухнята. Дойде при мен още докато слагах водата.

— Ако майката на Бусе е изчезнала заедно със снимките… — започна тя.

— Оказва се, че е по-умна, отколкото очаквахме — прекъснах я аз. Сложих малко повече кафе от обикновеното количество.

— Но не може — отвърна София. — Жената е сляпа. Как ще види, как ще разбере какво се случва?

— Ето това ме обърква и мен — съгласих се аз. — Освен това Бусе ми беше казала, че майка й не знае нищо, и затова спокойно и сигурно крие всичко в дома й.

— Глупости — възрази тя.

Започваше да се развиделява. Усещаше се хладнината на летните утрини. Лекото ми облекло ме накара да настръхна.

— Аз да си облека нещо.

— Добре ще направиш — рече тя. — Я се виж, превърнала си се в лоша порноактриса. Целият ти задник се вижда. Една жена трябва да е малко тайнствена.

— Не беше ли ти тази, която ме учеше, че трябва да си разкривам хубавите места, за да се виждат — казах аз. — Ето, разкрих ги. Я виж, като камък съм твърда.

Разговорът, който водехме в обърканата и може би опасна ситуация, в която се намирахме, беше неуместен. Отидох и се увих в изстрадалия си кашмирен шал. От два дни насам се увивах в него при всяка възможност. Определено си беше изкарал парите. Върнах се при нея в кухнята.

— София — започнах аз, — ако вие не сте я отвлекли, и аз не я видях, дори и любопитната й съседка не я е виждала, къде тогава изчезна госпожа Сабиха, без да се съобразява с това, че е сляпа?

— Честно казано, усъмних се в теб. Затова те следяхме.

— Не мога да повярвам, София! Накарала си ги да ме следят?

— Е, какво толкова? Как иначе можех да науча какво правиш?

— Как така? Сложи човек да ме следи ли?

Всичко можеше да се очаква от София. Имаше разбиране за морал, което можеше да приеме всичко за нормално и разумно. Тоест в това отношение беше доста широко скроена. Всички начини бяха оправдани, за да постигне желаното. Нямаше нужда да се учудвам.

— Би било правилно да се каже не човек, а хора. Надявах се, че можеш да ни отведеш при нея, но ти като глупачка все отиваше в нейния апартамент.

— Аз не знаех дори, че е изчезнала жената.

Кафето беше готово. Сипах го в чаши и подадох едната на нея. Можеше сама да си я носи.

Изпихме си кафетата в тишина. Тя изпуши и една цигара. Тъничка цигара „Мор“, която стоеше добре между пръстите й. Докато пиехме кафето, навън се съмна напълно. Апартаментът започна да се изпълва с утринната светлина, която обичах. Станах и изгасих лампата. На естествена светлина, без грим София изглеждаше още по-зле. А на мен ми се спеше.

— Чудя се дали да ти вярвам — каза тя. Отново насочи очите си към мен.

— Прави каквото искаш — отвърнах. — На мен ми се спи. И се отегчих от тази тема. Скочих от кола в движение, за да се спася от човека, когото пуснаха по петите ми. Вече нито ме интересува, нито имам желание. Само ми се спи.

— Намекваш ми да стана и да си отида.

— Почти… — казах. — Ако искаш, можеш да останеш и тук, разбира се. Мога да ти дам стаята за гости, в която спа за последно Бусе. Ще ти бъде удобно. Аз малко ли съм живяла в твоя дом.

— Знаеш ли, ако изляза с празни ръце оттук, не се знае какво ме очаква. Боли ме дори само от мисълта. Не мога да ги убедя толкова лесно и бързо, колкото ти успя да ме убедиш. Очакват от мен снимките.

— И какво сега — заинтересувах се, — все още някой чака пред вратата ли?

— Не знам. Не би трябвало. Не съм слагала никого. Но не знам, аз не разбирам всичко. Ако и други са се намесили, нямам представа какво биха направили.

Спогледахме се продължително.

— Захарче — каза тя, — всъщност на никого не му пука за жената, но ако писмото или снимките са у теб, или ако по някакъв начин излязат наяве, повярвай ми, и твоят живот ще се улесни. Дори могат да ти платят добри пари. Няма да се влачиш по клубовете така до сутринта. Или биха направили каквото поискаш. Имаш някой, който ти харесва, казваш как се казва, ще дойде у вас, ще го затвориш за колкото време искаш и ще си го използваш, както искаш. Откъде да знам, каквото ти хрумне…

— София, не ми вярваш, нали?

— Не знам. Вече нищо не знам. Иска ми се да ти вярвам, но не успявам. Инстинктите ми са объркани. Нещо отвътре ми подсказва, че не си честна с мен. Всъщност нямам идея какво е точно, просто едно чувство. Затова ту вярвам, ту не вярвам.

— Може би заради това, което сме преживели в миналото.

— Може би — каза тя. — Не знам защо, сега ти имам доверие. След малко може да се промени. Затова би било добре, ако час по-скоро си тръгна. Не знам как ще се справя с тях. Сигурно ще намеря начин. Най-малкото ще опитам. Ти все пак помисли, дръж си ушите отворени и ако чуеш нещо или ако ти попадне нещо в ръцете, ми се обади веднага.

Стана, като се зърна в огледалото до вратата, първо промени стойката си, изправи раменете си, после си оправи косата. Не изглеждаше възможно да се възстанови с толкова малко усилия, но все пак жалкият й вид се промени поне малко. Взе ми слънчевите очила от масичката до входната врата и си ги сложи. Отново се огледа в огледалото. Със сигурност беше по-добре.

— Много е светло. Не мога да изляза така. Вземам ги. После ще ти ги върна.

Бях готова да й дам заедно с очилата и най-прекрасната и най-любимата си дреха, само и само час по-скоро да си тръгне.

— Ама моля ти се… Разбира се, че можеш да ги вземеш — казах аз.

Прати една фалшива въздушна целувка, обърна се и излезе.

Поех си дълбоко дъх. Напрегнатата и пълна със случки нощ приключи страшно лесно и спокойно. Бях се справила със София, все едно изтеглям косъм от масло. Имаше нещо странно в това. Но ми се спеше. Часът наближаваше седем.

Реших да си легна и да оставя чашите мръсни. Така или иначе, навсякъде е достатъчно разхвърляно и объркано. После ще разтребя и ще измия. Имаше такива, като журналистката, чието име така и не запомних. Какво щеше да стане, ако оставя мръсни две чаши и кана за кафе „Наполитен“.

На път към спалнята забелязах плика, който бях приготвил за Али. Не беше ясно в колко ще се събудя следобед, ако си легна. Най-добре беше сега да го оставя на стоянката и да ги помоля да го предадат към десет часа.

С последни усилия се обадих на стоянката за таксита. Обясних им желанието си. Помолих ги спешно да ми изпратят някого. Естествено, плащах им повече за куриерските услуги, които ми осигуряваха. Затворих телефона и дръпнах плътните пердета на спалнята си. Пристигналото такси сигнализира с клаксон пред вратата.

Тръгнах както винаги да хвърля плика през прозореца на хола и да обясня, но се отказах. Ако наистина ме наблюдаваха, както каза София, можеха да ме разберат погрешно. Не исках да се случи нещо нелепо на шофьора. Дори и сънена, главата ми си работеше добре. Но не бях заръчала на шофьора да се качи горе. Щеше да надува клаксона, докато се покажа на прозореца.

Отидох да позвъня отново на стоянката. Дано да не подслушваха телефона. И чух звук на търкане под вратата. Да, малоумният помощник на магазинера беше донесъл вестника. Изтичах набързо и отворих вратата, за да го хвана. Като ме видя, започна да гледа странно. Дори като се запътих към него, се отмести с една крачка назад.

Беше прав. С този си вид изглеждах малко чудато. Момчето никога не беше ме виждало така. Съмнително бе дали въобще беше виждало някого така. Беше юноша. Ако гледката му е харесала, щеше да ме сънува един-два пъти, и толкоз. Както казват демоде психолозите, не може да стане гей само защото ме е видял и ме е харесал. Досега не съм срещал някой да е станал гей по този начин.

Обясних му положението и му дадох малко пари. Изслуша ме, без да отделя очи от мен. Накарах го да повтори, че е разбрал, и го изпратих. Ако ме следяха, нямаше как да наблюдавам през прозореца какво прави. Зачаках търпеливо. Чух как колата се отдалечава.

Изчаках колкото му е необходимо, за да стигне до стоянката, и отново се обадих. Да, били получили плика. Помощникът на магазинера им казал: „Няма да го изпращате преди десет часа.“ Знаеха адреса, бяха ходили там и преди. Потвърдих всичко.

Съблякох приличащите на корсет шорти, които ме стягаха навсякъде, но по-специално в кръста. Реших да си легна облечена на утринната хладнина. Вече можеше да заспя. Пожелах си спокоен сън като отплата за динамичния и вълнуващ ден, който преживях.