Убийството на Бусе

16

Реших да се разходя и да помисля на ведра глава в обърнатия надолу с главата апартамент на госпожа Сабиха. Влязох в стаята на Бусе и се загледах в леглото, чието шалте беше захвърлено на земята. Беше декорирана точно като стая демоде на младо момиче. Имаше дори и розово плюшено покривало за легло. Горната част на скрина на отсрещната стена беше превърната в тоалетка. Бяха подредени полупразни и празни шишенца от различни видове парфюми. Нямаше нито един мъжки аромат между тях. Всеки един беше сладникав и замайващ: черно-бяло, „Диорела“ с етикет с десен на „Принс дьо Гал“, „Пойзън“ в лилаво шишенце, „Лер дю Там“ на Нина Ричи в оригинално шишенце на Лалик, „YSL Рив Гош“, „Живанши“ в квадратно шишенце, „Самсара“ на Герлен. Лично аз харесвам повече леко пролетни и по-леки аромати. Но и без това не обувам и панталони на „Шанел“ като Бусе.

Всичките чекмеджета на скрина бяха изпразнени на земята. Шарени мъжки гащи, бели слипове, дантелено женско бельо, фланелки с фестонени краища, всичко бе на земята. Направиха ми впечатление копринени боксерки с телесен цвят. Взех ги. Бяха напоени с миризмата на лавандула от чекмеджетата.

Погледнах към плакатите на стената. Беше пълно с недостъпни приказни жени и красиви мъже. Имаше доста снимки на Ричард Гиър, начело с афиша на филма „До последен дъх“ — там бе гол до кръста. Част от тях бяха скъсани и захвърлени на пода.

Не знаех какво търся. Но щеше да бъде много хубаво, ако имаше някой албум, лексикон или дневник, който да им е убягнал от погледа. Обиколих и другите стаи, но не можах да открия нищо. Нямаше друго освен няколко книги, написани на Брайловата азбука. Честно казано, това си беше точно жилище на сляп човек. Личеше си, че всичко писмено, намерено в стаята на Бусе, беше отнесено.

Какво се е случило с госпожа Сабиха? Къде е тя? Защо домът й е в този вид? Къде са известните снимки и писмата?

Влачех се точно към задънена улица. Побързах час по-скоро да напусна този потискащ дом, в който нямаше никаква хармония между цветовете на мебелите.

По Закръглените бузи бяха избили червени петна, тя финализираше своята тирада. Изчаках до първата точка. Трябваше да се намеся.

— Аз си тръгвам — казах.

— Къде? — попита тя. — Ти ни причини всичко това и сега бягаш значи.

Това бе отправено към мен. После тя се обърна към съседите, които все още ни наблюдаваха, всъщност наблюдаваха само нея, и посочвайки ме, продължи речта си с по-висок тон:

— Ето това е приятелят на Февзи, за когото ви говоря!

Хванах я за ръката и я затеглих към дома й. Беше изненадана, не се съпротивляваше. Последва ме. Затворих вратата, след като влязохме. Веднага се позвъни. Да, бях забравила навън намусената й дъщеря. Пуснах я вътре.

— Сега се успокой и ме изслушай! — казах аз.

— Добре. — Тя се намести във фотьойла в хола, без да има и следа от шоуто преди малко. Дръпна и чедото си към себе си. — Слушам — рече. — Готова съм да изслушам обясненията, които ще дадеш.

Обобщих в общи линии ситуацията и й обясних проблема си.

— Искам да ми разкажеш за всяка връзка на Бусе, която помниш — помолих. — Може да намерим някоя улика от тези връзки.

— Добре. Става. Ще ти разкажа… Но нека да те предупредя за нещо, аз не съм се запознавала никога с тях. Тя винаги идваше и ми разказваше. Може, докато бяхме в средните класове, да съм виждала един-двама от тях в училище и това е. Знам толкова, колкото ми е разказвал. А, и по едно време ходехме в сладкарница „Инджи“ на Бейолу да ядем профитерол, ходехме на кино в Нишанташъ. Там си показвахме един на друг тези, по които си падаме. Ако се случеше да си падаме по един и същи мъж, ми се караше и ме щипеше по ръката. Две седмици ми беше сърдита за това, че и аз харесвам Ричард Гиър.

Да, ето че още тогава е започнала. Междувременно познанията за семейството и живота на дъщерята „чедо“ се оформяха подробно отрано.

— И аз се научих да харесвам тези, които не харесваше тя. Ах, колко само беше ревнива на тази тема. След това пък тя започна да харесва тези, които харесвах аз. Естествено, накрая оставаха за нея. Сега, като ти ги разказвам тези неща, да не си помислиш нещо погрешно. Нищо не съм правила. Ако бяха актьори, си събирахме снимките им. Аз ги харесвах отдалеч. Само си приказвах. Това е.

Дотук беше класическа литература.

— Февзи, тоест Бусе, започна отрано да играе. Още не бяхме завършили средното училище, а тя вече правеше разни работи. Ходеше да се целува и други такива. След това известни неща. Но, разбира се, каквото и да станеше, ми разказваше всичко.

Щеше да бъде добре, ако не беше толкова сигурна в това отношение. Нашите не разказват всичко. Към разказите си добавят малко приказки за феи и малко Джон Холмс. Не се е случвало мъж, когото са харесали, да се е оказал с малък инструмент. Може и да е истина. Има статистика.

— Всъщност сега разбирам, че е имало и неща, за които не е разказвала.

Имах право да се съмнявам. Четеше ми мислите. Дори и отчасти, тя ми четеше мислите.

— Какво? — попитах аз. По този начин й създадох илюзията, че участвам в разговора и комуникацията е двустранна. И тя продължи:

— Ами вижте какво се случва. Правила е нещо дори и с известни хора. Честно казано, показваше снимки и други неща, но въобще не се сещам за някой популярен. Може впоследствие да е станал известен.

— Добре, къде си криеше снимките и други неща? — я попитах. — Нищо не е останало вкъщи.

— Аааа… Взели са всичко, нали…

След известно време се отегчих. Доспа ми се. Търпението ми е ограничено дори когато момичетата разказват лични работи. А цензурираната версия на една домакиня от средната класа беше в буквалния смисъл на думата нетърпима. Трудно беше да се стигне донякъде по този начин.

Беше станало следобед, когато се сбогувах и си тръгнах. Надвишавах личните си граници на търпение. Бях гладна. Съпротивих се самоотвержено на настоятелността на Закръглените бузи и станах, след като благодарих за предложението „ще хапнем каквото има“.

Спомних си, че този район не ми е много познат, и спрях първото такси, което се появи пред очите ми.