Убийството на султана

18„Прекрасната любов е проигран живот“

Слязох от таксито по средата на наклона на Акаретлер40, пред чешмата на султанката майка благотворителка. Султан Абдулмеджид, живял повече от триста години след султан Мехмед Завоевателя, изградил тази късметлийска чешма в памет на добродетелната си майка. Казвам късметлийска, понеже безброй много исторически чешми са били разрушени от безхаберни управници, но тази е останала до наши дни. Приближих да прочета написаните върху камъка думи на известния по онова време поет Зивер41, но за съжаление падащият мрак правеше невъзможно разчитането на релефните букви…

„Зиме тъмата неочаквано похлупва Истанбул. Като тъжна новина“, казваше покойната ми майка.

Години по-късно щях да науча, че получила известието за смъртта на дядо, когото много обичала, в една такава зимна вечер. Застанала както обикновено пред прозореца в тъмната си стая…

„Запалете, запалете всички светлини в къщата…“

Улицата, в която влязох, нямаше нужда от светлина. Въпреки че лампите още не светеха, отблясъкът от снега разреждаше вечерната тъма и можех да видя къде стъпвам. Акън живееше в бежовия блок зад целтиса42в края на малката уличка. Мъничкият апартамент на втория етаж от сградата беше наследен от майка му, починала преди три години от рак на белите дробове.

Тогава дойдох тук за пръв път. Апартаментът беше като кутийка – спретнат, подреден и пълен със стари мебели. Асистентът ми ме беше поканил на парти шест месеца след погребението, към средата на юни. С кой ли акъл бях приел поканата. Но едва влязъл през вратата, разбрах грешката си. Електронна музика, която не понасях… И въпреки че не беше толкова късно, вътре като сомнамбули обикаляха момичета и момчета, пияни или надрусани… Не само обикалящи, впили се един в друг двойки по креслата, на големия диван, че и накрак… Част от гостите бяха чужденци: американци, германци, испанци, дори двама високи, дългопръсти алжирци с гримирани очи. Все пак мнозинството бяха турци, но не познавах нито едните, нито другите. Защо ли ме беше поканило това момче на парти, което изобщо не беше в мой стил? Вероятно от съжаление. За да не бъда сам. Но като дух и култура бях много далеч от тези хора. Човек антика отпреди много години, образцов историк, попаднал от древния Истанбул на това разнородно парти. Странно, но гостите изобщо не ми обърнаха внимание. Имаше толкова много необикновени хора, че май ме причисляваха към тях… Един младеж, чиито гелосани коси блестяха дори на оскъдното осветление, облечен в черна прилепнала тениска и тесни дънки, ми подаде препълнена чаша. Естествено, отказах веднага. Никога не пия непознати напитки.

– Ако не го изпиеш, няма да чуеш музиката, морук – прошепна в ухото ми. Тази дума не означаваше дъртак, мисля, че я използваше като синоним на приятел. Все пак се стреснах. Гласът му беше влажен и лепкав. Все още стисках като дете сираче в прегръдките си виното, което купих на идване. Тогава забелязах младо момиче с шорти на жълти маргаритки и бяло бюстие над тях, дълги коси с цвят на портокал. Решително се отправи към мен. Усмихна се и разпери ръце:

– Здравейте, професоре, добре дошли.

Ако не беше гласът, никога не бих познал: беше Акън. Отдръпнах се рязко, сякаш бях видял чудовище. Беше разочарован. Очите зад изкуствените мигли се натъжиха.

– Защо се учудихте, професоре?

Попита толкова искрено. Знаех, че е хомосексуалист. Не беше го скрил от никого.

„В това мъжко тяло има жена, професоре.“

Не беше лесно в университет с предимно консервативни хора като нашия да заявиш на всеослушание „харесвам мъже“; искаше се много смелост. Когато това стигна до Тахир Хакъ, гордеещ се със свободомислието си, ме предупреди нееднократно: „Кажи на онзи Акън да не се кипри като момиче.“ Но Акън изобщо не се държеше като жена, поне до оная вечер. Да, нито гласът му беше престорен, нито походката – беше естествен. Но когато защитаваше правотата си, ставаше смел като лъв. Веднъж каза в очите на професор Тахир: „Ако не предадем детайлно истината за сексуалния живот в османските дворци, историята ни няма да бъде пълна.“ Интересното беше, че нашият професор не можа да отговори на устатия студент. Та мисълта ми е, че ако Акън не беше толкова умен и трудолюбив, нямаше да се задържи в университета. Но и така не се задържа… В тази страна всеки е в плен на хомофобията… Като казвам всеки, и себе си имам предвид. Ето на, когато студентът ми понечи да ме прегърне в собствения си дом, аз отскочих като от огън. Да, мога да се оправдая, че ако не беше нахлупил тази огромна оранжева перука, нямаше този тежък грим и шортите на маргаритки, можех и да не го направя, обаче това не оневинява невъзпитаната ми постъпка. Акън, който не очакваше от мен такава реакция, ме погледна разочаровано през изкуствените мигли и попита:

– Какво ви изненадва, професоре?

Искаше да каже, нали знаете за сексуалната ми ориентация. Нищо не съм скрил от вас. Да не би тайно да сте се отвращавали от мен? Или пък и във вашето грамадно мъжко тяло се крие жена като в моето? Не, не бях хомосексуален; нито тайно, нито явно… Веднъж, докато спях, Шазие беше лакирала ноктите ми. Но каква вина имах? Спомням си, че татко побесня. Тогава за пръв път чух тази дума. „Какво е това, педал ли ще правиш детето?“ Педал… Не, нямаше да стана педал по думите на баща ми, нито гей по определението на Акън. Защото в това едро, грубо тяло не се криеше жена, а дете, както казваше Нюзхет. Дете, което не се посвени да убие… Както и да е, когато видях Акън, се поколебах. Но скоро се съвзех.

– Няма нищо, Акън… – подадох му виното. – Колко шарена компания…

Но думите ми не разсеяха разочарованието му. Тогава разбрах колко всъщност ми е вярвал. И колко е бил самотен в университета. Може би онази вечер за пръв път му е хрумнало да напусне Истанбул. Но не го показа.

– Да – отговори и се огледа. – Понякога така се развличаме… А аз за вечерта се премених като травестит. Не съм такъв всъщност… А и не всички тук са хомосексуални… Но всички са напрегнати. И си рекохме, нека тази вечер се освободим от стреса, ограниченията и табутата, да бъдем себе си… Това парти, професоре, е памет за себе си…

Памет за себе си… Наистина какви сме ние? Изгубили себе си деца на нация, дошла от степите на Средна Азия, смесила се с изградилите цивилизации по тези места народи и основала нова империя… Изгубили себе си… Кое е това себе си, което сме изгубили? Расата ли? Религията ли? Честта си? Умът си? Паметта си? Обществена дисоциативна фуга… Временна загуба на паметта на едно общество… Не бях убеден, че е временна, но съществуваше. Защото всеки следващ владетел, всяка следваща власт пишеше отново историята в свой интерес. А писаната с оглед на интересите история няма нищо общо с действителността. Всъщност като общество имахме нужда от такива сбирки като на Акън, за да си спомним реалността: „Парти за напомняне кои сме.“ Естествено, парти не само за припомняне на сексуалната ни идентичност. Нито пък купон. А можеше и да не е събиране. Но безусловно дейност за напомняне кои сме. Към религиозните и националните празници трябваше да прибавим и празниците на самоличността… Кой в каквото ще да вярва, кой какъвто ще език да говори, кой каквото ще да облича, кой каквото ще да яде и да пие… Всеки трябва да бъде себе си.. А какво означава да бъдеш себе си?

Онази вечер Акън, успял да бъде себе си, пък може би и само на такива партита, пое от ръката ми бутилката вино и се запъти към кухнята. Ето, сега идвам за втори път тук след онази вечер. Когато стигнах до вратата на апартамента на втория етаж, изкачвайки тесните стъпала, бях останал без дъх. Стори ми се, че в стълбищното пространство дочувам гласа на Шазие: „Иди си прегледай сърцето.“ Отпъдих загрижения глас на братовчедка си и натиснах звънеца. Ни шум, ни раздвижване… Отново… По-настойчиво… И отново… Не, никой нямаше да отвори вратата. Акън не беше вкъщи, дали Сибел не беше права? Да не му се беше случило нещо? Натиснах звънеца за последен път. Стори ми се, че чувам глас, но не беше отвътре, а зад мен. Обърнах се и видях бледото лице на възрастна жена зад полуоткрехната врата. Каза нещо, но гласът и беше толкова немощен, че не разбрах. Понечих да се приближа, но тя започна да затваря вратата.

– Моля ви… Аз съм преподавател на Акън… От университета… От вчера нямаме връзка с него…

Огледа едрото ми тяло през цепнатината. Не можеше да реши дали да ми вярва или не.

– Моля ви, не затваряйте – настоях умоляващо. – Нямам лоши намерения… Идвах за смъртта на госпожа Бедиа. Може и да сте ме видели на погребението.

Всъщност не я помнех, но вероятно беше добър съсед, щом се тревожеше за Акън.

– Да… – под кожата с цвят на восъчна свещ леко потрепна синя вена, деляща отвесно тясното и чело. – Вие сте онзи професор… Който защити Акън в университета.

Ето това се наричаше слонска памет. Докато аз не успявах да си спомня дори извършеното снощи престъпление, това бабе на поне осемдесет години с лекота си припомни видения преди три години човек.

– Да, да, вие сте онзи професор… Бедиа ви споменаваше с благодарност… И се казвахте… Мувафак43…

– Мющак – поправих я. – Мющак Серхазин…

– Да, Серхазин… И тогава се зачудих. Ще прощавате, ама имате странна фамилия, господин Мувафак.

Мувафак… Точка. Не я поправих, дотолкова всеки можеше да сгреши. Но това би било последното име, което би ми подхождало. В какво ли успях за толкова години живот? Да не бях създал щастливо семейство? Или изградил блестяща кариера? Да не бях преживял изгаряща любов? Е, да не съм несправедлив към себе си, имах изгаряща любов… Че кой би чакал някоя жена двайсет и една години? Загърбвайки професия, приятели, семейство, младост, вълнения и надежди… И то жена, която си тръгва без никакво обяснение… Да, бях преживял прекрасна любов. Защото прекрасната любов означава проигран живот… Понеже истинската любов е като безпощаден бръшлян. Както бръшлянът се увива около всички растения и дори големите дървета около него и ги убива, задушавайки ги, така и любовта не допуска съществуването на никакво друго чувство. В любовта нямат място успехът, щастието и моралът. Единствено страдание и красота… Красота, която постепенно изцяло се превръща в страдание. И затова обикновено краят е трагичен… Аз също съм спазил правилата. Запечатал съм изгарящата любов с подходящ за същността и великолепен финал: с кръв… Не, това все още не е ясно. Може би старата ми любов не аз, а Тахир Хакъ и младата му банда… Нали всъщност заради това съм тук. За да разбера дали убилите нея не са премахнали и бившия ми асистент… Спри, спри, не бързай толкова, още не се знае какво се е случило с Акън…

– Наистина, господин Мувафак – продължаваше да нарежда възрастната жена, – много благодарствени молитви отправи за вас покойната Бедиа… В университета сте били покровител на Акън…

Изобщо не мисля, че съм го направил. Понеже никой от целещите се нависоко аспиранти не е пожелал да сътрудничи на напълно непотребен професор без стремежи, съм бил принуден да взема Акън, също в списъка на нежеланите като мен, макар и по други причини. Защото имаше канцеларска работа. А изключително педантичният Акън нямаше равен на себе си в това. Ето, това е истината. Добре де, добре, да не съм несправедлив към себе си, отнесох се с разбиране към младежа… Изобщо не ме засягаше дали е хомоили хетеросексуален. Май го и обикнах…

– Бедиа много ви уважаваше… – обкръжените и с пепеляви кръгове лешникови очи се навлажниха. – Горката, много се притесняваше за сина си… – и отвори вратата докрай. Вероятно всичките и подозрения към мен бяха изчезнали. – И как да не се притеснява? Ох, знаете какъв е Акън… Нито мъж с мъжете, нито жена с жените. Никому да не дава Господ… Чудеше се какво да прави, горкичката – вероятно и мина през ум, че се е изпуснала, та съмнението отново пропълзя в погледа и. – Аз не можах да имам деца. Винаги съм съжалявала за това, но като видях Акън… Лошо ли е това според вас, господин Мувафак… Сиреч човек е или мъж, или жена… Може ли да има нещо средно?

Държах се сърдечно с Акън… Дали не можех да бъда като тях?

– Не може – успокоих жената с намерение да преминем към същността. – От вчера Акън не вдига телефона. Звънях и преди половин час, не отговори. Май и вкъщи не е. Виждали ли сте го днес?

По лицето и се изписа тревога.

– Снощи имаше страшен скандал. Викове, крясъци…

Олеле, дали не беше права Сибел да се безпокои?

– Кой е вдигнал скандал, Акън ли?

– Не зная… Не разбрах… Но стените ни са много тънки… Чува се съседът, като кашля… Но аз вече недочувам. Не долових всичко… Мисля, че първо се караха с господин Теоман.

– Той кой е?

Застина от изненада.

– Не го ли познавате?

– Не, не го познавам… – все още беше изненадана и трябваше да разясня. – От много време не съм виждал Акън. Този Теоман в университета ли учи?

Втурна се да ми обяснява възторжено като дете.

– Не, не, отдавна е завършил… Архитект е. Декорирал домове май… Дизайнер му викат… Имал офис в Бешикташ… Да ми прости Господ, лошо за никого не казвам, но и Теоман бил като Акън… Тоест така де… – и погледна разтревожено към вратата на отсрещния апартамент, сякаш там щеше да изникне Акън. Но като видя, че вратата няма намерение да се отвори, малко сниши глас и продължи сладко-сладко: – Те се ожениха и олеле, май живеят като мъж и жена… Госпожа Алие от горния етаж рече не комшу, те са еднакви… Сиреч и двамата са като жени… Теоман му е бил съквартирант… По-точно наемател… Дошъл тук, когато Акън заминал за чужбина…

Отплесваше се.

– Човекът, с когото се е карал, не беше ли Теоман?

Замълча, сякаш притеснена, че съм я прекъснал, и тъкмо си

мислех, че няма да продължи, започна отново:

– Не… Те никога не се караха с Теоман. И с мен се държеше добре. Даже ми подари от ония памучни пердета. Дето се дърпат от горе на долу. За прозорците ми в кухнята… Да, Акън понякога идва на закуска при мен… Веднъж доведе и Теоман. Изглежда малко надут, но…

Пак беше изтървала нишката и се видях принуден да я прекъсна.

– А сигурни ли сте, че снощи е имало скандал?

Този път изобщо не се поколеба.

– Сигурна съм, викове и крясъци, вътре нещо се счупи. Никога не са вдигали такава олелия… Според мен това не беше Теоман. Гласът не ми беше познат.

Веднага се заинтересувах.

– Успяхте ли да чуете нещо?

– Не, беше ужасно шумно…

– Нямаше ли друг? Освен онзи глас имам предвид?

– Акън… Макар да не успях да разбера, познавам му гласа – възрастната жена се развълнува, преживявайки отново предишната вечер. – Другият беше ядосан. Задушаваше се от гняв, та нищо не му се разбираше…

– Какво стана после?

– После гласовете замлъкнаха. Скандалът, шумът, всичко престана. Ненадейно… Внезапна тишина… Гробовна… – и млъкна. Дали не мислеше за приближаващата я смърт? – Господ никому да не дава прекомерно страдание – и пропъди от ума си налегналите я тъжни мисли. – Та какво казвах?

– Тишина…

– Да, тишина… Звук не се чуваше… Не зная колко време мина. Тъкмо си лягах… – и посочи със сбръчканата си ръка отсрещния апартамент. – Внезапно вратата се затвори. Не много рязко… Като че не искаха някой да чуе… Внимателно… Но вратата проскърца… Покойният Рафет я направи… Мъжът ми, Рафет… Беше капитан в градските корабчета… Загубих го преди четири години… Съпругът на Бедиа отдавна се беше преселил в отвъдното. Бяхме добри приятели, не само съседи, семейно… Къде ги такива хора сега? След господин Нафиз моят Рафет помагаше на Бедиа… Тези врати той ги е правил. И двете са образцови… Казваше, че са много здрави, като крепостни… От времето малко се подуха, нали са дървени… И каквото и да правиш, при затваряне скърцат. Снощи чух същия шум. Наострих уши. Някой вървеше по коридора. Стъпките му едва се чуваха… Както казах, не искаше никой да разбере, че е излязъл от апартамента.

Не се сдържах да попитам, макар и да не се надявах на отговор:

– Не погледнахте ли през прозореца от любопитство? Да видите кой е излязъл?…

– Как да не ми е било любопитно? Но не погледнах. Ех, господин Мувафак, вие сте младеж за мен… Като остарее, човек го мързи и две крачки да направи. Задъхвам се и след един метър. А и прозорецът е далеч от леглото ми, та не станах.

– А после? Някой друг не е ли влизал или излизал?

Безкръвната и устна леко увисна. През полуотворената

уста се показаха мънички като на бебе зъби.

– Не е… Или поне аз не чух. Нали казах, вече недочувам… Понякога бъркам гласовете…

Точно от това се страхувах – да не казваше нещо невярно или непълно. Настойчиво попитах:

– Още по-късно, примерно тази сутрин, не е ли влизал някой? Акън, Теоман или някой друг…

Леко поклати малката си глава със събрани на тила коси като на Нюзхет…

– Не… Може Акън да е излязъл, а аз да не съм чула.

Ами ако не беше излязъл, ако наистина беше онова, което си мислех… Тахир Хакъ и дружинката му… Или пък някой, за когото представа нямах, който е убил Акън също като Нюзхет… Нож за писма, забоден в шията на бившия ми асистент… С туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката… Не, точно това беше невъзможно, понеже бях погребал оръдието на убийството в тъмните води на Мраморно море. Какви ги измислям… „Премини към същността, към същността“, прошепна зад рамото ми татко…

– Този господин Теоман кога се прибира?

Безнадеждно примигна с избелелите си очи.

– Вечер е, трябва вече да си дойде… Естествено, ако не се отбие другаде… Младежите не обичат да си стоят вкъщи…

– Знаете ли телефона му?

Леко разтвори изкривени ръце.

– Аз не, но господин Ахмед го знае… Живее на приземния етаж… Портиерът на сградата…

Внезапно се почувствах като детектив от криминален филм. Бях разпитал някого, без да се усетя. „Това дете прилича на детектив.“ Естествено, никой не беше казвал това, но ми се щеше татко да се беше гордял с мен… Но не беше… „Пак грешиш, Мющак. Първият въпрос към жената трябваше да бъде дали вчера е чула Акън да се прибира у дома. Ако е чула, първо трябваше да разбереш сам ли е бил или не.“ Точно така говореше баща ми. Показвайки още веднъж колко по-умен и информиран е от мен и как аз нищо не мога да свърша като хората. Но беше прав, веднага изпълних нареждането му.

– Хубаво, а спомняте ли си кога се прибра Акън вчера преди скандала?

Бездруго набръчканото и чело се сбръчка още повече. Мислех, че ще отрече, но лицето и светна.

– Преди оня сериал… По телевизията, за стоянката на таксита… Таксиджиите си разказват забавни преживелици… Прибра се точно преди да започне сериалът… Към пет часа…

– Забелязахте ли дали е имало някой с него?

– Май да… Да, да говореше с някого, но не зная с кого.

Гласът и съвсем заглъхна; сигурно се обвиняваше, че не

може да помогне. Съжалих я. Протегнах ръка.

– Благодаря… Много ми помогнахте…

Ръката и беше леденостудена и едва стисна пръстите ми.

– На мен също ми е интересно… Дано не му се е случило нещо на момчето…

– Не се безпокойте – усмихнах се уверено. – Ако науча нещо, ще ви уведомя…

Погледна ме недоверчиво, но не затвори останалата в наследство от съпруга и тежка дървена врата, докато не слязох до долния етаж.