Убийството на султана

„Ще се бием – или ще спечелим, или ще загинем“

Всички в малката ни група бяха объркани, а някои – притеснени. Защото разказът ми не беше приятен. Че кой иска да бъде на страната на победените? Симпатизиралите доскоро на прекаралия безсънни нощи в шатрата си пред стените млад падишах и войниците му сега вече разбираха тръпнещите от ужас зад стените на Константинопол. Но въпреки огромните несгоди, изтърпени пред стените петдесет и четири дни в дъжд и кал, въпреки дадените жертви разказът щеше да свърши добре и нашите щяха да превземат града. Нямаше да отидат напразно толкова усилия, мъки и пролети реки от кръв. Но този жалък историк им беше показал една друга действителност, беше описал състоянието на хората зад стените. Толкова ли беше необходимо? „Много състрадателно дете е нашият Мющак!“ По дяволите милосърдието. Какво ли не ме сполетя заради тези болнави чувства. Дори рискувах живота си. Не аз, Нюзхет… Не само го рискува, а и го загуби. Но не заради състрадание, а от амбиция… Защото тя изобщо не мислеше за другите. И може би беше права. Съжалението към другите, съчувствието, споделянето на грижите им прави и теб, и тях нещастни. Я виж онези колко добре се били подготвили за победа… И после се намира някакво подобие на историк като мен и им измъква залъка от устата. Да, подобие на историк… Защото нашата работа не е да съжаляваме жертвите на войната, а да предаваме възможно най-реално събитията. Само онези, които никога не успяват да си свършат работата както трябва, проявяват ненужни емоции и вместо действителността предават страданията на потиснатите. Така ли? Толкова ли е просто? Ако нямаше хора, нямаше

да има нито народи, нито история… Олеле, хайде сега оправяй се. Сложни проблеми, древни спорове, разсъждения в задънена улица. Отгоре на всичко не го правя съзнателно. Такъв съм си, така виждам историята… Обикновено през очите на губещите… Някаква изкривена гледна точка…

Най-странното беше липсата на възражения от страна на Тахир Хакъ. Друг път щеше да се намеси в разказа ми много преди приятеля си Бахри. Е, не толкова грубо като него, а по-фино, с по-въздействащи изрази. Щеше да обясни, че поддържането на някоя страна във войната е присъщо на творците, но при научно изследване е не само наивно, а и ненужно. Прав е, заемането на страната не само на победителите, но и на победените пречи на обективността и може да породи впечатление, далечно от действителността. Но нашият педантичен професор не беше забелязал това. Защото имаше угризения на съвестта. И се страхуваше да не се превърне волно или неволно в причина за смъртта на Нюзхет. Вероятно с нетърпение очакваше края на обиколката, за да поговори с Четин. Още преди да завърша разказа си, каза:

– По време на обсадата нашите извършили четири големи атаки срещу крепостта – върна ни към дните на войната. – Първата била на 18 април. На дванайсетия ден от обсадата… Продължилият дни наред оръдеен обстрел причинил тежки загуби за отбраната, били ранени и убити десетки воини и най-същественото – подобните на непроходими планини стени станали целите на дупки. Но защитниците не стояли със скръстени ръце, стискали зъби и се опитвали да запушат пробойните, да покрият дупките на крепостните кули с тухли или поне да ги укрепят с чували пясък или да закрият отворите с дървесни стволове, храсти и клечки. Младият султан вярвал, че моментът е настъпил, и смятал, че чрез този пръв набег с войниците към стените ще прецени както собствената си сила, така и съпротивата на обсадените. Нападението било извършено в непрогледен мрак. Когато спусналите се в рововете еничари преценили, че са достатъчно близо до стените, запалили факлите и под думкането на тъпани и зурни едновременно нападнали вражеските позиции. Метнали въжетата с куки по разрушените стени, опрели подвижните стълби и се опитали да преодолеят неприятелския рубеж. Истински героични усилия. Макар и със закъснение защитниците на стените забелязали щурма и започнали да отблъскват нападателите със стрели, копия и саби. В предните редици се сражавал Джовани Джустиниани, който създавал големи главоболия на нашите по време на обсадата. Битката продължила четири часа. За съжаление в края на тези кошмарни часове нашите били принудени да се оттеглят. Несъмнено султан Мехмед не си е мислил, че с тази атака ще превземе града. Все пак оттеглянето го разочаровало, но за съжаление провалите щели да следват един след друг и два дни по-късно, на 20 април, щяло да дойде поражението в морето, за което разказах преди малко. Но младият султан, неприемащ загуба, нямало да се откаже и с навлизането на 22 април в Златния рог щял да срине бойния дух на врага.

Огледа внимателно групата като учител, проверяващ дали учениците го слушат.

– Разбрахте ли за какво говоря?

Сред бавно прехвърчащите снежинки закимаха глави с барети и шапки.

– Разбрахме, естествено… За прекарването на корабите по сушата…

Тахир Хакъ се усмихна доволно и щастливо.

– Хубаво, а кога се е състояла битката в Златния рог? Когато сме потопили вражеската галера…

– На 28 април – втурна се възторжената обожателка на професора, госпожа Жале. – Капитан на потопената галера бил Джакомо Коко.

Говореше с апломб, сякаш малкият спор одеве я беше окуражил – изглежда, беше забравила студа и умората.

– Да, името на потопения с кораба си капитан било Джакомо Коко – повтори опитният ни водач. – Това поражение довело до оттеглянето на ромеите. Нали така, Мющак?

Спипа ме точно когато тупах с крака да се стопля.

– Да, да… – и като забелязах, че ме гледа очаквателно, се стегнах и заизреждах: – Както каза професор Тахир, латинците са възнамерявали с ненадейна клопка да подпалят корабите ни в Златния рог. Разбира се, обсъжданият детайлно часове наред план е бил пазен в строга тайна. По-скоро те са мислели така. Но далновидният султан бил информиран още след първото съвещание. В онези дни разузнаването е било изключително важно и сведенията на агентите са стрували купчини злато. Съвсем естествено нашите са имали много шпиони в Константинопол. Уведоменият за клопката султан Мехмед Хан започнал подготовка в очакване на врага, без да каже никому и в пълна тайна. Както вече знаете, сражението завършило с големи загуби за латинците. Това дало повод на венецианците да обвинят генуезците от Галата в информиране на турците. Спорът щял да се разрасне, но се намесил Константин и го прекратил. Но през цялото време на обсадата не престанали да се нападат взаимно нито латинците и константинополци, нито венецианци и генуезци.

– И това било от полза – отне ми думата най-известният в страната османски историк. – Де да беше се задълбочило неразбирателството помежду им и час по-скоро сломена съпротивата им, но не станало. Огромната ни армия пред стените ги заставила да се обединят. Както и да е, втората атака срещу крепостта започнала на 7 май, десет дни след победата в Златния рог. Времето вече се затопляло и когато топовете млъкнели, вместо изгарящия ноздрите барутен мирис се разнасял вълшебен аромат на цветя и пролетта напомняла за себе си. В една прохладна нощ, когато човек би предпочел любовта пред войната, нашите щурмували стените за втори път. Имам предвид специално частта между Едирнекапъ и „Топкапъ“. В атаката, започнала по залез слънце, съвсем неочаквано за защитниците участвали около трийсет хиляди войници. Те щурмували стените на живот и смърт със стълби, въжета с куки и тарани. Стрелите, снарядите, гръцкият огън и камъните се сипели като дъжд, но те се предпазвали с щитове, опитвайки се да влязат в града. Жалко, че усилията, кървавата атака и проявата на храброст, продължили часове наред, останали безуспешни. Но не се предали и на следващия ден оръдията ни загърмели по-силно и непрестанно. Хилядолетните стени били поставяни дни наред пред трудно изпитание от тежките удари на каменните гюлета. Третият щурм срещу крепостта бил проведен през нощта на 12 май. Този път Мехмед наредил атака срещу стените по склона към Златния рог, тоест района при Егрикапъ. Отново човешки тела срещу острите стрели, копията и изгарящия серен огън, отново леещи се реки от кръв, отново нечувано геройство, но за жалост отново отстъпление… Ако не посочим другия фронт, където самоотвержено и храбро се е водила сухопътна битка, историята на обсадата би била непълна. Атакуващата по море и суша армия опитала нещо неочаквано за превземането на града. Сражения в тунелите… Тоест опит за прокопаване на тунели под стените, по които да се влезе в града. Изкопчиите от частите под командването на Заганос паша били смели майстори, докарани от сребърните мини в Сърбия. Изкопаването на първия тунел започнало близо до Едирнекапъ. Но поради твърдата и камениста почва позицията била подменена с Егрикапъ. Целта била преминаване под стените, защитаващи двореца „Влахерна“. За съжаление защитниците забелязали тунела на 16 май. Екип под командването на инженер Йохан Грант веднага започнал прокопаването на насрещен тунел. Не след дълго Грант и работниците му проникнали в нашия тунел и подпалили подпорите и укрепленията. Тунелът се срутил и десетки наши войници загинали под земята. Но веднага започнало прокопаването на нов. А Грант като майстор в лова на къртици продължавал да открива и пали тунелите. Казват, че безмилостната борба продължила до последните дни на обсадата.

– Говори се и за дървена кула… – намеси се момичето с аромат на виолетки. – Била нещо внушително. На колела. Приближила до стените.

– Така е… Умният султан всеки ден сюрпризирал защитниците. Когато сутринта на 18 май обсадените видели внушителната кула пред стените, се разтреперили от страх. А грандиозното съоръжение било построено за една нощ. Издигало се върху дървено скеле, обвито с много пластове биволски и камилски кожи. На върха имало широка тераса. Бойците стигали до нея по стълба. Ако кулата стигнела до стените, край с отбраната. На 18 май нашите се опитали да приближат кулата до крепостта, пробивайки си път с бой. Изравнявали пътя, заравяйки рововете пред себе си, и стъпка по стъпка приближавали града. Схванали сериозността на положението, защитниците на крепостта самоотвержено се противопоставяли на османските войници. Не може да се каже, че усилията им са били напразни. И този ден нашите не стигнали до крепостта, надявали се на следващия. Но през нощта се случило нещо ужасно: защитниците успели да подпалят кулата с факли. Страховитата кула изгоряла като свещ в тъмнината заедно с войниците вътре. Отново претърпели поражение.

Бахри, замлъкнал след последното натриване на носа, не можа да издържи и избухна:

– А бе, Тахир, пак ще се ядосаш, но който те слуша, би помислил, че е дошъл краят на нашите. На какво прилича това – поражение след поражение. Ами как тогава сме превзели този град?

Тахир Хакъ мълчаливо погледна среброкосия си приятел. В този момент на напрегнато мълчание си помислих, че сега професорът с докрай опънатите си нерви ще схрупа другарчето си като бисквитка.

– Не се вълнувай, Бахри – изненада ме отново. – Накрая ще превземем града. Потрай още малко.

И без да му даде възможност за отговор, пак се обърна към групата:

– Така както претърпените поражения ни разочароват дори днес, емоциите в ожесточеното сражение се изостряли още повече, хората били много по-чувствителни. Дотолкова, че сред войниците се надигнал ропот, а някои започнали да разпространяват зловредни слухове, че градът е омагьосан и не може да бъде превзет. Би било наивно да се мисли, че тъпчещата на място точно седем седмици, геройски щурмуваща стените без никакъв резултат войска не се е поддала на мълвата. Уведомен за случилото се, султанът, който винаги научавал всичко, сменил тактиката. Изпроводил пратеник при императора да му съобщи, че е безсмислено да се пролива повече кръв и ако предаде града, няма да пострадат нито жителите, нито имотите им. Но отговорът бил категоричен: „Предаването на Константинопол не е нито мое, нито нечие друго право. Ако има нещо за предаване, то са посветените ни на града души.“

През тези дни в султанската шатра бил пристигнал гост от Унгария; пратеник, донесъл вестта за интронацията на новия крал Владислав. След като се представил на султана, той се срещнал с великия везир Чандарлъ Халил и настоял за прекратяване на обсадата, защото в противен случай унгарците щели да бъдат задължени да подпомогнат защитниците. Докато османските държавници се опитвали да проумеят дали казва истината, или блъфира, новината за наближаващата града папска флота от трийсет галери светкавично плъзнала сред войската. Положението било критично. Младият султан незабавно свикал военен съвет. На него присъствали не само везирите, а и най-висшите командващи и духовници. Тук по-ясно се чул гласът на Чандарлъ, който от самото начало бил против обсадата. Съвсем решително заявил: „Веднага да вдигаме обсадата. В противен случай ще останем сред унгарците в гръб, папската флота в морето и константинополските сили отпред и ще претърпим тежки загуби.“

Било напрегнато съвещание. Определящо съдбата на седмия османски владетел Мехмед и на Константинопол. Съветът на великия везир бил логичен, през петдесетте дни на обсадата не бил постигнат значителен успех, а бъдещ такъв бил съмнителен. Впил поглед в една точка, Мехмед мълчаливо слушал изказването на може би най-опитния от управлявалото османците четири поколения наред семейство Чандарлъ везир. Докато думите се нижели, лицето му все повече пребледнявало и може би си спомнял как везирът подло го детронирал преди седем години. Захапал долна устна, криел погледа си, защото не желаел някой да съзре бушуващата в душата му буря.

Когато Чандарлъ Халил завършил изказването си, настъпила дълбока тишина. Уплаха, съжаление или отстъпление? И точно в този мъчителен момент думата взел Заганос паша. Опитвал се да държи изправено умореното си на бойното поле тяло, а на фона на потъмнялото от пролетното слънце лице очите му просветвали като два остри ножа. Започнал изказването си с думите, че великият везир е сериозно заблуден. Казал, че мисълта за вдигане на обсадата е унизителна, и твърдо заявил: „Константинийе е тежко ранен. Защитниците губят надежда. Унгарците лъжат, че ще изпратят войска срещу нас, а папската флота в морето е химера. Противниците ни никога няма да се обединят. Защото за тях религията е по-важна от града“, и погледнал умолително младия султан. „Константинийе Ви е предрешен улов, господарю… Очаква Ви ранен зад стените. Ако оставите тази прекрасна сърна и си заминете, ще бъде жалко, защото друг ще отнесе свещения улов, който ранихте.“

Младият падишах извърнал застиналия си поглед. Очите му блеснали също като тези на Заганос паша. Но преди да отговори, се намесил учителят му Акшемседдин: „Прав е Заганос паша. Аллах ти е отредил този град. Не отблъсквай дадения ти свише шанс. Погледите на жертвите ни са насочени към теб. Не предизвиквай клетвите им. В никакъв случай не се съмнявай в победата. Не опетнявай паметта на дедите си. Пророчеството на Мохамед е с теб, както и смелите ни воини, на твоя страна е и съдбата. Виж как насреща ти Константинийе очаква да го вземеш. Колко още да чака, върви го превземи!“

Великият везир повече не могъл да възрази. Султан Мехмед Хан огледал бойните си другари, сякаш Чандарлъ Халил го нямало и дори никога не е съществувал. Показвайки, че всеки от тях е ценен за него, казал: „Хей, мои способни паши, юначни воини, храбри мъже и другари по оръжие. Когато дойдохме пред тази крепост, заварихме ровове като пропасти, стени като планини и море с дяволски капани… Но запълнихме рововете и ги превърнахме в равнини, продупчихме стените и проправихме път, превзехме морето и го прочистихме от дяволите. Константинийе вече е в ръцете ни. Още един напън… Решителност, честност и вярност… Храброст, ум и самоотверженост… Зная, че ги показвате вече петдесет дни. Зная, че никой не може да ви оспори самоотвержеността, никой не може да ви отрече героизма. Но малко остана до победата. Петдесетдневните ни усилия сломиха съпротивата на обсадените, убиха надеждите им и те са в тежко положение. Един напън… Само един последен напън. След него Кралицата на градовете ще бъде наша.“ И този напън бил през нощта на 28 срещу 29 май.

Тахир Хакъ замълча… Групата и звук не издаваше. Странна работа, дори снеговалежът намаля, сякаш не искаше да пропусне разказа. Белите снежинки се топяха и изчезваха, преди да докоснат земята. Красноречивият ни ръководител вече се настройваше за последния напън, когато Бахри го прекъсна:

– И кой е бил прав? – Този път не търсеше под вола теле от прекален национализъм, а наистина се интересуваше. – Наистина ли градът е бил готов да се предаде? Или Завоевателя е искал да повдигне бойния дух?

Тахир Хакъ кимна изключително сериозно, сякаш беше един от отговорните паши във военния съвет и след малко щеше да нареди щурма на войниците си:

– И двете. Градът бил съсипан, но защитниците на крепостта още не възнамерявали да се предадат. Въпреки умората, пораженията и дори липсата на надежда все още имали сили за бой. И вярвали, че трябва да умрат за този град – замълча. – Но не бързайте, нека не подминаваме току-така – и отново придоби загадъчно изражение. Обърна засенчения от каскета поглед към мен: – Да, професор Серхазин, мисля, че тук трябва да вземете думата – и влезе в ролята на военен кореспондент. – Заповядайте, слушаме ви: какво е било положението в Константинийе на 29 май 1453-та?

– Ужасяващо – започнах веднага, за да задържа вълнението от разказа. Какво глупаво определение след емоционалното изказване на Тахир Хакъ. Но нямаше по-точно. – Ужасяващо. Въпреки че са удържали срещу нашите цели петдесет дни, защитниците вече били загубили боен дух. Защото градът бил толкова плътно обсаден, че хората не можели дъх да си поемат. Всички – и наяве, и насън – живеели в някакъв кошмар. Чувствал се остър недостиг на провизии. Населението се страхувало от зарази. И папските кораби въобще не се виждали на хоризонта. Както казах преди малко, въпреки всички несгоди хората чакали спасение от Дева Мария. Очаквали знак за спасение от небето. Обаче разпространяващите се предсказания не вдъхвали надежда. Изглеждало, че Иисус и Богородица закрилница са отвърнали очи от тях. И един инцидент допълнително съкрушил надеждите.

Случило се няколко дни преди 29 май. Предвождана от духовници, многолюдна тълпа с икони на Богородица, молитви и песнопения решила да извърви пътя от Златния рог до Мраморно море. Целта им била да преминат по стените, за да повдигнат духа на защитниците и да призоват светците на помощ. Но още в началото на похода иконата на Дева Мария изведнъж паднала. Опитали се да я вдигнат, но тя била като прикована в земята и колкото и да се мъчили, не успели да я изправят. След доста усилия все пак я вдигнали, но в този момент започнала ужасяваща буря. Небето се продънило; дъжд на капки колкото биволско око, последван от градушка като орехи, се посипали върху множеството. За кратко време градските улици се превърнали в реки. Ако възрастните не държали децата, водата щяла да ги отнесе в морето. Така походът не завършил. Хората сметнали това за трагично предзнаменование. Но лошите поличби не спрели дотук. На следващия ден Константинопол бил обвит в плътна мъгла. Когато след часове се разнесла, над „Света София“ се появил жълт лъч. Той се издигнал бавно от великолепния купол към небето. Хората изпаднали в ужас. Защото Иисус бил светлина и явно ги напускал.

Всички тези поличби отново съживили суеверията. Според едно предсказание както градът бил построен от император Константин, така и краят му щял да настъпи при император със същото име. Дали вече не идвал този ден? Започналият съществуването си с Константин град с Константин ли щял да го завърши?

Според друго предсказание градът не можел да падне по пълнолуние. Защото при паганите77закрилница на града била Хеката, богинята на луната. Докато сребърните лунни лъчи огрявали стените, градът бил в безопасност. Но точно по това време започнало лунно затъмнение, продължило часове. Всички тези поличби не били на добро. Песимизмът причинил по-големи психически травми, отколкото османската армия. Тогава хората се запътили към „Света София“. Нека си припомним, че откакто в този най-голям православен храм се отслужила литургия заедно с католиците, хората го смятали за опетнен и не влизали в него. Обаче след петдесет и повече дневната обсада те били толкова отчаяни и нещастни, че забравили верските различия и се подслонили там с надеждата Господ да се смили над тях.

И само гражданите ли? Държавниците също предусещали приближаващата беда. На едно съвещание била подхвърлена идеята императорът да напусне града със семейството си. Всички били съгласни. Но Константин отказал, без дори да се замисли. Решително заявил: „Вместо безчестен живот след падането на Константинопол предпочитам да ме погребат в земята му. Ще се бием – или ще спечелим, или ще загинем. Всяко едно е по-добро от живот в страх.“ Говори се, че участниците в съвещанието не могли да сдържат сълзите си.

– Да, едната страна губи, другата побеждава – пак се обади Тахир Хакъ. Изглеждаше опечален. За пръв път го виждах такъв; дали и той не се вълнуваше като мен? Или смъртта на Нюзхет го беше променила? – Човещина – разпери ръце. -

Жалко, но историята се пише с кръв. Винаги и навсякъде… – изражението му се промени, опита да се усмихне. – Измръзнахте ли? Отзад се намира музеят на Завоевателя… Ако искате, да влезем. Има великолепна панорама на 29 май, като я разгледате, ще разберете събитията по-добре. Там можем да довършим разказа.

– Не, господин Тахир – възрази госпожа Жале. – Нека продължим тук… Няма по-съвършена картина от сцената, която предизвика в представите ни разказът ви.

Най-много се изненадах от баритона на Бахри:

– Права е госпожата – рече, подсмърчайки от студа. – Нали тук се е разиграло всичко? Да останем на същото място. Няма да замръзнем.

След като никой не възрази, професорът получи възможност да стигне до последния ден на обсадата:

– Ранните часове на вторник, 29 май… Константинопол е потънал в злокобно мълчание в хладната пролетна нощ. Генуезецът часовой на стената, опрял гръб в полуразрушена кула, слушал песента на щурците. Внезапно чул друг звук. Нещо като стенание, засилващо се все повече. Наострил уши. Лек повей носел звука откъм османския рубеж и той резонирал в стената. Часовоят ясно доловил арабска реч. „Аллах акбар… Аллах акбар…78“ Звукът идвал от бреговете на Златния рог, разливал се на вълни по стените и достигал до Мраморно море. Още преди часовоят да призове към оръжие стените, мостовете, портите, дворците, църквите, домовете и целият град заедно с уплашените си жители потреперили от познатия възглас. Вече и щурците замлъкнали. Гигантските оръдия на Мехмед открили огън по стените. В османския стан засвирили победни тръби, задумкали тъпани. Зад стените настъпила паника. Първо забили църковните камбани. Безспирно биели чановете на всички християнски храмове в града, от малките до манастирските, и като ерихонски тръби сякаш възвестявали приближаващата беда. Започвало генералното настъпление.

Юнаците на капитан Хамза бей откъм морето, смелчаците на Заганос паша в Златния рог, стрелците на Караджа бей пред двореца „Влахерна“, храбрите анадолски воини на Исхак паша при „Топкапъ“, славещите се с непобедимост еничари – цялата османска армия като един тръгнала на бой. Но нападението щяло да се съсредоточи най-вече между Егрикапъ, Едирнекапъ79и Топкапъ80. Защото там стените били най-порутени. Защото натам били насочени оръдията. Защото най-славните воини и на двете страни били струпани в този район.

Султан Мехмед надянал ризницата и със сабя в ръце лично командвал атаката. Първо насочил към стените нередовната армия, наричана башибозук. Понесли стълби, с различни саби, малки и големи щитове и всякакво облекло се втурнали в атака, пеещи бойни песни на различни езици. Сред тях имало както турци, така и жадни за приключения сърби, германци, унгарци, та дори и византийци. Окопитилите се защитници веднага отговорили на нападението. Противопоставяли се на прииждащите като порой османски бойци с всичко възможно – гюлета от малки топове, татарски стрели, камъни от катапулти, вряла мазнина, изливана от стените, гръцки огън и всякакво ръчно оръжие. Атаката продължила около два часа. Но въпреки проявеното геройство и зачестилите жертви сражението на живот и смърт, без да се обръща внимание на умората, не дало резултат. Мехмед знаел, че така ще стане, и веднага оттеглил уморените, ранени, дали много жертви и паднали духом войници. Защитниците сметнали, че това е краят, и надали радостни възгласи. Възторжено отправяли благодарствени молитви към Иисус. Но радостта щяла да им приседне. Защото Мехмед вече бил навлязъл във втория етап на многократно обмисляната тактика. Дал заповед за настъпление на очакващата в бойна готовност група анадолски бойци. А те били много по-дисциплинирани и добре познаващи сражението в екип. Отпочинали и бодри, след заповедта на султана се втурнали като река от плът към стените с викове „Аллах, Аллах!“.

Макар и изтощени от двучасовото размахване на саби и хвърляне на стрели и копия, защитниците продължили да отбраняват стените с огромна самоотверженост. Точно тогава изстреляното от гигантското оръдие на Орбан гюле направило огромна дупка в стената между Едирнекапъ и Топкапъ. Използвайки удобния момент, група от триста бойци веднага щурмувала разрушената стена. Дори успели да влязат в града. Но защитниците незабавно ги убили. Но все повече губели сили. А османците разполагали с отпочинали и прекрасно познаващи изкуството на боя хиляди еничари. С първите дневни лъчи, осветили кръвопролитието при стените, падишахът оттеглил и анадолските воини. Защитниците дори не се зарадвали, защото се страхували да се надяват. И скоро щели да разберат, че са прави. Султан Мехмед Хан, изпълняващ замисъла си стъпка по стъпка, застанал пред въоръжените до зъби, готови да убиват и да бъдат убити еничари, посочил със сабя стените и извикал: „Хайде, герои, хайде, лъвове мои, това е градът и той ни очаква. Хайде, юнаци, врагът е изтощен и ранен. Духът им е паднал, могат да побягнат всеки момент. Хайде вече да вземем този град… Напред!“

Еничарите и личната султанска гвардия поели към стените под закрилата на щитовете като гигантска костенурка. Просветляващото небе не се виждало от стрели. Но опитните воини стигнали до стените без прекалено много жертви. Тогава отново влезли в близък бой. Камбаните на градските църкви биели като луди и призовавали всички на помощ на защитниците. Трябва да признаем, че те упорито се противопоставяли на нашите и размахвали саби четири часа на живот и смърт. Но не било възможно повече да удържат на толкова силна армия. Първият пробив дошъл съвсем неочаквано от големия герой в отбраната, Джовани Джустиниани. Доброволецът командир защитавал Романовата порта, сиреч Топкапъ насреща ни. Един еничар, приближаващ под оръдейните изстрели кулите сред труповете на османските герои, паднали пред стените, се озовал лице в лице с него. Дори другарите му да били дотичали, вече било късно. Нашият юнак вещо измъкнал сабята и я забил в генуезкия рицар. Тежко раненият Джустиниани се уплашил от смъртта и поискал да напусне крепостта. Въпреки молбите на Константин да остане Джустиниани наредил на хората си да го пренесат до кораба му. Бягството на Джустиниани и бойците му бил тежък удар. Сред защитниците настъпила паника. Това не убягнало на султана, следящ сражението отблизо; като забелязал объркването на противника, викнал към еничарите. „Врагът бяга, атака, юнаци, атака… Крепостта вече е наша. Градът падна, напред…“

Градът падна – тези две думи обиколили стените като магически ключ за отваряне на вратите. С издигането на слънцето и по стените на Егрикапъ и Едирнекапъ се появили еничари. Мястото на византийското знаме с двуглавия орел било заменено с османското в червено и зелено, войниците нахлули в града като река през порутените стени и отворените порти и се сражавали с все сили, за да приключат щурма, донесъл на султана им прозвището Завоевателя. Виковете „Градът падна!“ обикаляли обграждащите Константинопол стени заедно с пролетния вятър и сломявали и последните съпротивителни сили на защитниците. Нашите успели да проникнат в града не само по суша, но и през стените откъм морето. През първите часове битката била много ожесточена. Войниците, гневно чакали пред стените петдесет и четири дни, губили другар след другар петдесет и четири дни, се нахвърлили безмилостно върху защитниците. Говори се, че по улиците потекли реки от кръв. Горките жители – уплашени до смърт побягнали към „Света София“, от безпомощност и все още таена надежда за сбъдване на древно пророчество.

Професор Тахир ме погледна възторжено.

– Разреши ми аз да разкажа за това пророчество, Мющак… Научилите за падането на града им жители панически се опитвали да се доберат до колоната на Константин, сега Чемберлиташ. Защото вярвали в предсказанието, че когато врагът стигне до колоната, от небето ще слезе ангел и ще подаде на героя спасител омагьосан меч с думите: „Вземи този меч и с Божията благословия защити народа си.“ И този свят боец щял да тръгне по заповед на ангела, а османците щели да се уплашат и да избягат. Но това не се случило, нашите войски спокойно минали покрай колоната на Константин и стигнали до „Света София“.

Разбрал безнадеждността на ситуацията, император Константин свалил имперските си одежди, изкрещял: „Градът падна, защо съм още жив?“, и се нахвърлил срещу еничарите с меч в ръка. Смелият василевс знаел, че отива на смърт. Както винаги казвал, предпочитал достоен край, подобаващ на император, вместо живот в безчестие. Докато яркото пролетно слънце се издигало в небето, градът вече бил превзет, ожесточени битки се водели само до някои кули, църковните камбани замлъквали една по една и Константинопол се предавал къща по къща, улица по улица.

Разказът му беше толкова впечатляващ, че ми се причуха църковните камбани. Метален звук от камбанарията на все още непревзета от нашите църква. Слабо, но настойчиво звънтене. Мисля, че не само аз, а цялата група го чуваше. Защото професор Тахир беше млъкнал и се оглеждаше, опитвайки се да открие източника на звъна. Да, но защо се обърна към мен?

– Телефонът ти звъни, Мющак.

– Моля?

– Телефонът ти, казвам… Нали твоят звъни?

Определено беше прав, звънът не идваше от камбанарията

на все още непревзета на 29 май 1453 година църква, а от телефона в джоба на якето ми, чийто звук забравих да изключа. Много навреме… Кой ли ме търсеше тъкмо когато османската армия навлизаше в Константинопол. Все на мен се случват такива неща! Не мога да опиша колко се притесних.

– Извинете ме – казах и бръкнах в джоба. Възнамерявах да изключа звука, но на дисплея видях името на главен комисар

Невзат и се отказах. – Трябва да отговоря – поясних и се отдалечих от групата. Телефонът продължаваше да звъни. Що за упорство? Вдигнах разтревожен:

– Ало… Ало, кажете господин Невзат.

– Здравейте, професор Мющак – тонът му не издаваше нищо. – Надявам се, че не ви безпокоя. Да не сте в час?

Малко се поуспокоих.

– И така може да се каже, но няма значение, заповядайте, слушам ви.

– В момента сме в блока „Сахтиян“… В апартамента на госпожа Нюзхет…

Какво ти спокойствие. Приближаваха ме стъпка по стъпка. Да не би да са намерили в апартамента пръстовите ми отпечатъци?

– Да… – измънках.

– Трябва да дойдете.

Не трябваше да питам, но не се сдържах.

– Защо? Какво се е случило?

– Имам един-два въпроса, трябва да поговорим.

Полицаят беше категоричен и нямаше как да откажа.

– Добре – рекох, опитвайки се да потисна страха си. – До един час ще бъда там.