Убийството на султана

33„Това не е ли било османска турска държава?“

Когато стигнахме до мястото на съединяване на стените по морето, успоредни на спокойното течение на Златния рог с идващите откъм двореца „Влахерна“69стени по сушата, все още се колебаех дали да се тревожа за Тахир Хакъ, или да се съмнявам в него? Ако Четин и приятелчетата му бяха убийци, то нашият старец беше застрашен. Но Тахир Хакъ, когото познавах, не беше толкова наивен. Прекрасно знаеше интересите си и внимаваше какво приказва и какво прави.

„Ние сме историци, Мющак, не бива да сме като слон в стъкларски магазин. В противен случай ще плащаме счупеното.“

През дългогодишната си преподавателска практика нито веднъж не е бил слон в стъкларски магазин и нито веднъж не е платил счупеното. Мъжът, почти набор на младата ни република, беше близък и с военните превратаджии в хода на демокрацията, подлагана на чести удари и все още понакуцваща, и с дошлите след тях цивилни политици и беше спечелил уважението на хора от различни прослойки. Макар и противниците му да го определяха като колаборационист, поклонниците като мен тълкуваха това като умение за дистанциране от всички. Според мен не склонният на компромиси професор, а държавата, поставила в това положение хората на науката, трябваше да се срамува. Разбира се, обект на спор не бяха историческите му разработки на документи, уважавани дори от неприятелите му. Поради това не беше логично да мисля, че любимият ми преподавател, измъкнал се майсторски от всякакви политически игри, ще стане жертва на кървавите замисли на тримата начинаещи историци, които накрая щяха да паднат в мрежите си. Но той остаряваше и можеше да не прояви едновремешната си схватливост и да се издаде неволно, ставайки последната цел на безмилостния Четин. Освен това ме объркваше упорството му да лъже също като Четин за темата на спора по проекта на Нюзхет и задълбочаваше подозренията ми. Изобщо не беше добър знак съпричастието му към мрачната тайна с онзи млад здравеняк, когото обвиняваше в убийство.

Когато се озовахме пред внушителните крепостни стени, които въпреки разрухата и поникналите между ерозиралите тухли треви, че дори и малки дървета, въздействаха магически, тези два въпроса продължаваха да се блъскат в съзнанието ми.

Не можех да пренебрегна лекцията, макар да не бяхме приключили важния разговор с професор Тахир. Бях стигнал до Айвансарай70, където се събират следващите една след друга стени по морето и сушата. Защото би било грубо внезапно да изчезна, след като бях дал толкова информация на групата за завладяването, а освен това в интерес на истината, говорейки за отбраната на Константинопол, се бях върнал в онези дни и бях започнал отново да се чувствам като историк.

„Letuftehanne’l Kostant?niyyete, ve le ni’mel emru zalike’l emr, ve le ni’mel ceysu zalike’l ceys.71“

Арабските думи се лееха от устата на водещия групата и се разстилаха над пепеливите води на Златния рог и посипаните със сняг крепостни стени. Той ни огледа като овчар, сигурен в целостта на стадото си, и попита:

– Какво означава този арабски израз?

Неочаквано вдигна ръка младежът със сплъстената брада между четирите момичета на задната седалка и преведе изречението на турски.

Професор Тахир беше озадачен точно колкото мен.

– Браво, момчето ми – измрънка. – Откъде знаеш арабски?

Младежът почервеня, дали от студ или от смущение?

– Арабин съм, господине…

От групата се надигна смях.

– Казвам се Джордж… Палестинец съм… Арабин и християнин…

Смехът стихна и настъпи мълчание. Палестинецът Джордж не се впечатли и посочи момичетата до себе си:

– С тях изучаваме история в Босфорския университет. Дипломната ни работа е султан Мехмед Завоевателя… Заради това се включихме в обиколката…

Когато заговори, акцентът му пролича. Естествено, опитният професор не се интересуваше дали момчето е арабин или християнин. Той имаше възпитаници от всякакви националности.

– Добре сте сторили… – усмихна се под мустак. – Дали все пак ви бях полезен?

– И то много, професоре – отговори най-високото момиче. Щом устните, червени като шала около врата и, се раздвижеха, на дясната и буза се появяваше малка трапчинка. От момичето на няколко крачки пред мен ме лъхна позната миризма – на виолетки. Нюзхет! Старата болка се промъкна в ноздрите ми. когато за пръв път се включихме в тези обиколки, Нюзхет беше младо момиче. Дори връзката ни не беше започнала. Тахир Хакъ все още беше доцент. Носеше тежка кожена чанта. Черна… Да, тежка и макар в нея да нямаше пистолет като в моята, тежеше като камък. Знам го, защото, докато разказваше, аз я носех. И разказваше много по-вълнуващо от днес за обсадата, много по-темпераментно… Цитираше повече стихове. Най-вече писаните от Яхия Кемал72за завладяването…„С последни сили стреляй да разбиеш тези стени / При нападението призори“. Всъщност тези обиколки са вдъхновени от великия поет. Защото той е бил първоначалото им.

– Чели сме за всичко това – прекъсна мислите ми гласът на момичето. – Но разговорът на мястото на историческите събития е страхотен опит.

Това се понрави на професора.

– Страхотен опит, а… – и се изсмя тихичко. – Тогава нека продължим този страхотен опит.

Отново влизаше в ролята на симпатичния историк. Тъкмо да се запитам как го прави с толкова въпросителни в ума си, когато се сетих, че и аз съм го правил. Аз също, въпреки че съм бил не по-малко загрижен и напрегнат от него, никога не съм издавал усещанията си пред групата.

„Ролите, Мющак, не са само за актьорите. В съвременното общество всеки си има роля. Щем или не, принудени сме да играем наложената ни роля… Не можем да я изоставим дори в ущърб на комфорта си. Ако го направим, ще нарушим както своя, така и обществения ред.“

Не, това не беше подсъзнателен разговор с баща ми, а Тахир Хакъ, подготвящ се за нова тирада с гръб към морето, забол поглед в мокрите от топящия се сняг крепостни стени.

– Да, скъпи приятели, няма съмнение, че изказването на нашия Пророк Мохамед за Константинопол, нямащ равен на себе си, се отнася до завладяването му от мюсюлманите. Знаем, че заради изпълнението на повелята му градът е бил обсаждан нееднократно. Обаче не бил постигнат резултат при тези обсади, в които са участвали и много последователи на Пророка. За да проумеем усилията на онзи славен командир, предприел завършилата с успех атака, трябва да се върнем към началото на разговора ни при първия етап от обиколката. Как завърши той при Румелийската крепост?

Бавно огледа групата. Неполучил отговор, запита боязливо и разочаровано:

– Не казвайте, че не си спомняте… Нали разказах подробно…

Отново никакъв отговор от групата.

– Недейте така, приятели… Къде отишъл Мехмед II след построяването на крепостта?

– В Одрин – отговори госпожа Жале. – Върнал се в столицата.

Не беше като да нямаше гордост в гласа и.

– Да, върнал се в Одрин. Защо? За да започне подготовката на обсадата – посочи ме с брадичка. – Мющак ни каза за двата стълба в отбранителната стратегия на Константин Драгаш.

И преди да зададе въпроса, Пеями се втурна възторжено:

– Помощта на християнските държави и тези крепостни стени…

– Виж колко добре си спомняте… – окуражи професорът боязливия съпруг. – Но май останалите нещо се стесняват. Няма нужда… Най-добрият преподавателски метод не е слушането, а питането. Когато слушате, активирате паметта си, а когато питате, сработва логиката. Както и да е, да се върнем на темата… Така, за отбраната на града последният император на Източната Римска империя разчитал на две неща. А Мехмед, превърнал османската държава в империя, изградил стратегията си върху разрушаването на тези две опорни точки. Подписал мирни договори с християнските държави, за да не се намесват в обсадата. И след като отстранил по този начин заплахата от нападения от Европа, изпратил в Моравия Турахан бей73и синовете му. Защото моравските владетели Тома и Димитрий, братя на императора, трябвало да възпрепятстват помощта за Константинопол.

Посочи стените към Едирнекапъ, извиващи се леко нагоре като гигантска стара змия с тук-там олющена и загубила цвета си кожа.

– Младият падишах вече можел да помисли за дългата стена, смятана за непроходима. Как можел да преодолее тази каменна преграда, заобикаляща града в протежение на километри? Разполагал с най-силната армия в Европа, но сама по себе си тази бойна машина не вършела работа. Имал юначни бойци, които отивали на война с песен като на сватба, но най-важното не било да остави жертви пред стените, а да сложи началото на нов живот в града. Защото му било повелено да завземе Константинопол и да го превърне в розова градина. С една дума, Мехмед прекрасно знаел, че само военна сила не е достатъчна за преодоляване на стените. Поради това извикал в столицата най-добрите топчии. Говорихме за един от тях.

Въпросителният му поглед се спря върху Джордж.

– Орбан – промърмори симпатичният арабин от християнско потекло. – Унгарецът Орбан.

– Да, Орбан, но той не е бил единственият, разбира се. Инженер Муслихидин също запретнал ръкави за строежа на достатъчно големи за разбиването на стените оръдия. Но да не омаловажаваме Орбан, защото, познавайки отблизо стените на Константинопол, знаел много добре ширината, височината и слабите места на непреодолимата верига. Работили ударно през суровата одринска зима. Сън не ловял Мехмед – денем в мислите, нощем в спомените му бил единствено Константинопол. Такава изгаряща страст го поглъщала, че нямало да се успокои, докато не отворел докрай вратите на кралицата на градовете и не я прегърнел.

– Бил е длъжен, нали?

Този път беше госпожа Жале. Тахир Хакъ сякаш изтръпна. Погледна я намусено. Не разбрах защо. Да не беше притеснен от прекъсването? Не, нервите му бяха опънати и вече започваше да губи контрол, дори много беше издържал досега.

– Моля?

Жената, неочакваща такава реакция от възпитан човек, опита да се усмихне невинно:

– Нали вие го казахте, господин Тахир… Че Мехмед е бил длъжен да постигне по-голяма победа от варненската… Иначе щял да загуби битката с Халил Чандарлъ.

Помислих, че професорът с обичайната си деликатност ще подмине въпроса. Но не го направи.

– Нали говорихме за това? – каза рязко. Всички се вцепениха. Горката женица се чудеше какво да каже. Но нашичкият

не млъкна, а се обърна към групата: – Нали говорихме за това, приятели? – и погледна към мен. – Ти не отговори ли на този въпрос, Мющак? – и без да дочака отговора ми, извърна поглед към госпожа Жале: – Госпожо, нека вече оставим настрани варненската битка…

Брадичката на нещастната жена се разтрепери. Но вироглавият старец изобщо не и обърна внимание:

– Вижте какво, опитах се да го разкажа в крепостта… Султан Мехмед Завоевателя е бил изключителна личност. Целяща създаването на световна империя, наречена Османска. Също както Константин, пренесъл столицата тук от Рим… – и вдъхна дълбоко студения, влажен въздух. – Обаче… – силна кашлица прекъсна думите му… Неприятно… Изкашля се пет-шест пъти без промеждутък. – Ай да му се не види… Нещо ми заседна…