Убийството на султана

21„Какво по-страшно от окован дух?“

Когато излязох в парка на болницата, в лицето ме блъснаха снежинки като камшичен удар; отново ли се започваше? Слава Богу, не продължи. Сигурно беше от студа. Югоизточният вятър не позволяваше на снежните облаци да се струпат и беше дарил на града ясна нощ, пълна със звезди като предишната. Ако след южняка повееше лодос, заедно с доведения дъжд щеше да стопи натрупания по тротоарите сняг. Но сега не се противях на студеното време. Чистата зимна вечер ми идваше като мехлем след потискащата, тежка болнична атмосфера.

Противно на очакванията ми Теоман се оказа самоотвержен. „Вървете си, господин Мющак, аз ще остана…“ Но не можех да пропусна разговора с доктора след операцията. А и бях принуден да отговарям на безбройните, протоколни полицейски въпроси. Изобщо не засегнах случая с Нюзхет. Довереникът ми Теоман също не каза нищо по въпроса. Бях отбягнал въпроса в болницата, но какво щях да кажа на главен комисар Невзат, когато научеше? Трябваше да му се обадя още когато намерих Акън. Трябваше… Бях запазил номера му в телефона си, но не го потърсих не защото не се сетих, а за да държа всичко под контрол.

„Тоя Мющак е маниак на тема контрол! Никому няма доверие.“

И как да имам, като най-любимият ми човек най-много ме изпързаля… Тахир Хакъ, когото смятах за баща, кроеше зад гърба ми заговор, достатъчен да изгния в затвора. Всеки ме дебнеше, всеки ми мислеше лошото. Но онзи главен комисар изглеждаше разумен. Дали? Доколко го познавах? Ами ако си беше създал погрешно впечатление за мен и мислеше, че съм

виновен? Не можех да споделя с тях информация, без да съм се подсигурил. Добре де, ако го научат от полицейския протокол? Че как биха могли да направят връзката? Естествено, ако никой не кажеше, че Акън е бил асистент на Нюзхет. Никой нямаше да каже. Ако имаше такъв, това би бил Тахир Хакъ. А откъде да знам, че не го е казал? Не го допускам. Ако беше така, Невзат веднага би задишал във врата ми. Не, професорът не би сътрудничил на полицията в този случай. Както казваше, ние сме си наши. Не, Тахир Хакъ няма да се разприказва поне докато не подсигури себе си и фанатичната си групичка. В края на краищата Невзат ще научи. И само това ли? Ще разбере, че Нюзхет е незабравимата ми стара любов. Може би и че съм бил на местопрестъплението… Да, това е неминуемо. Коя ли поред е тази скрита от полицията информация?

„Корабът вече се пълни с вода, Мющак. Ако не запушиш пробойните, ще потъне.“

Следобед в открити води при Големия остров45. Морето жълтее като уморените дървесни листа. Лодка под наем под гаснещите слънчеви лъчи… С Нюзхет до мен. Започнал е уловът на дребен паламуд. Уж ще ловим риба. Лодката наистина е пробита, има два пръста вода на дъното. Но не е ясно къде е пробивът. Дори да знам, нямам представа как да го запуша. Малко приключение, завършило с излизането ни на брега, без да сме хванали и една рибка… Но това кърваво приключение, в което се въвлякох снощи, изобщо не изглеждаше да приключи толкова лесно. Да, лодката бързо се пълни с вода, отварят се нови пробойни, а брегът е доста далеч…

Слава Богу, докторът донесе добри новини след операцията. Раната в езика не била толкова дълбока, било счупено само едно ребро, а прободните рани в бедрата щели да зараснат до седмица. Може би това беше предзнаменование, начало, знак… Както се нижеха бедите, така можеха да се занижат и добрите новини. Акън щеше да разкаже какво са целели с Нюзхет и така да се разбере причината за непонятните престъпления…

Баща ми се обажда от осветената витрина на магазина за облекло на възлово място, пъхнал едрото си тяло в кожата на Шерлок Холмс.

„Моля те, внимавай Мющак, това е важно, защото, ако научиш защо е убита жертвата, ще разбереш и кои са убийците.“

Искам да се доверя на баща си и да повярвам свещено на всяка негова дума. Но паметта ми, сякаш беше много важно, връщаше газенето през снега преди само двайсет и четири часа по улиците на същия район. Газене ли, та това си беше бягство. Да изчезна час по-скоро паникьосан от онзи кървав апартамент и снежната улица. Но сега нямаше защо да бързам. Защото не аз нападнах Акън, но снощи… В блока „Сахтиян“, на улица „Ханъмефенди“ в Шишли, с ножа за писма с туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката, забит в шията на Нюзхет… Завоевателя… Пак стигнахме до великия владетел…

Да не би пък да съм си го измислил? Да не съм съчинил в онези мрачни, лишени от логика часове сценарий, в който Нюзхет да е паднала жертва на възхищението ми към Завоевателя? Може да съм сметнал за прекалено убийството и, защото ме е изоставила и съм имал по-смислен повод? Добре, но защо главен комисар Невзат чоплеше същия въпрос?

„Дали госпожа Нюзхет не е установила връзка между «отцеубийството» и Завоевателя, господин Мющак? Връзка, която да подлуди от завист всичките ви колеги?“

Не зная, но ако аз съм убил Нюзхет, кой тогава е нападателят на Акън? Естествено ти… Ти си навсякъде и винаги… Кой го казва? Леля ми? „Разбира се, че си виновен, ако не беше блъснал Шазие, сиропът от вишни не би се излял върху любимите ми копринени дантели.“

Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, дете, което панически опитва да се скрие под полите на майка си… И разочарованието в погледа на майка му…

„Защо блъсна Шазие, Мющак?“

Че де да знам. Може би защото бях дете? Не можеше ли да съм я блъснал, защото внезапно спря, докато се гонехме? А може само да съм искал да я докосна.

„И говори отгоре на всичкото. Ах, любимите ми дантели…“

Да, зацапването на избродираните с коприна паунови крила с вишнев сироп беше ужасно. Не зная защо бяха толкова важни тези дантелени плетки, останали от Бог знае коя прабаба, та да се накаже така жестоко невинното произшествие, произлязло от тичането на малко дете.

„Недейте, за Бога, съсипвате детето, наказанието не възпитава, а подчинява!“

Не, това не бяха думи на мама или на баба, а на Ницше… Да, онзи с рунтавите мустаци. Май и той е имал психически проблеми като мен. Не точно психически, а умствени. Като че ли е много различно… Но е неизбежно занимаващите се с психически проблеми да се натъкнат на умствените. Фройд, Цвайг, Ницше… Ето ти още един велик немски мислител… Дето си блъска ума, опитвайки се да преодолее страха… Страх ли? Да, страхът може да превърне човек в странно създание, но по-ужасно е да затвори духа му в стая с невидими стени… Какво по-страшно от окован дух? Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, наранено от страха самочувствие, увредено от страха съзнание… Дете, странящо от улицата, живота и хората… Последната издънка на рода Серхазин – Мющак.

„Ето, заради това го обвинихте – говореше не баща ми, а непознат мъж с черна роба под уличната лампа. – И понеже сте страхливец… Нужни са ви качества, за да заслужите мястото си в обществото. Най-вече смелост. Колко жалко, че не я притежавате. Страхливците са виновни по презумпция. Те се правят, че не виждат реалността, вместо да се изправят насреща и. Опитват се да замажат станалото, сякаш не им е работа. Вие, ако не бяхте страхливец, не бихте заличили следите си на местопрестъплението, не бихте унищожили уликите и по-лошото – не бихте изхвърлили ножа в морето, да не говорим за сапуна. Онзи с миризма на виолетки… Дори да не сте убили Нюзхет Йозген, ще влезете в затвора, понеже сте страхливец.“

Прав беше онзи с черната роба, чието име не знаех. А и нямах намерение да му противореча; всички знаеха, че съм страхливец. Но можех да споря за влизането в затвора. Да, въпреки малодушието ми нямах намерение да вляза в затвора вместо някой друг. Това беше въпросът: кой е другият?

Сезгин… Колкото и да се напъвах, не можех да си представя порасналия Сезгин, когото познавах от къдрокосо дете с очи мъниста, като убиец. Сега той е в студената стая за наблюдение или разпит в полицията под стоватовата лампа… Какво ли разказва на Невзат? Защо не бях попитал главния комисар днес, при идването му в университета? Разбира се, Невзат щеше да изготви подробен доклад. Дори не пожела да присъствам на разговора му с Тахир Хакъ. Сигурно защото все още бях заподозрян №1. Ако се докажеше, че Сезгин не е убиецът… Значи, ако смъртта на Нюзхет е свързана с нападението срещу Акън, алчният и племенник спокойно щеше да се измъкне. И ако това се случи… Не, преди мен бяха Тахир Хакъ и групата му…

Ако не бях историк, а полицай, щях да се насоча направо към тях. Защото уликите, с които разполагам… Да, това беше проблемът. Аз разполагах с информация, която те нямаха.

„Вижте какво, господин комисар, ако убиецът не е Сезгин, то най-вероятно са професорът и тримата му студенти. Защото не са пожелали да се оклеветява славната ни история… Те всъщност не са лоши… И за да продължат традицията на романтичното описание на историята като Намък Кемал, се отнасят благосклонно към миналото ни, скривайки грешките и недостатъците с цел утвърждаване на националната ни самоличност, при нужда пренебрегват реалността, дори убивайки Нюзхет…“

Убеден ли бях в това? Нашият Тахир Хакъ… Любимият ни преподавател с Нюзхет… Който винаги ни е помагал и никога не е щадил подкрепата си… Той не би могъл, но чакалите му – ако не сега, то кога? Четин с физиономията на джамбазин, придружен от умния наивник Ерол, възложил организацията на онова момиче Сибел със змийските очи… Няма ли противоречие? Нали това момиче със змийските очи ме насочи към Акън?

Ако тя не беше ми казала, никога нямаше да разбера за него. И през ум не би ми минало да отида до тях. Дали в последния момент не е поискала да му помогне? Каза, че са стари приятели… Може да я е загризала съвестта. Кой, онова момиче, в чийто леден поглед няма и капка съчувствие? Това не се знае. Човекът е сложна личност. Във всяко добро има и лошо и обратното… Ама че душа имаме… Благословена като бойно поле… Доброто и злото, правото и грешното, любовта и омразата са все ръка за ръка във всеки един момент…

А може би са искали да ме сплашат. Но това не е нужно… Тахир Хакъ ме познава много добре. Наясно е, че такъв като мен, дето се бои от сянката си, ще стои далеч от рисковани постъпки. Но ако младите фанатици не знаят… Ако нещата са излезли извън контрола на професора… Като си спомня напрежението на лекцията… Как само се противопоставяха на професора…

А може би трябваше да си поприказвам открито с Тахир Хакъ. Да му разкажа случилото се, без да спестявам никаква подробност, и да река, моля, кажете ми какво знаете… Огромен риск! Ами ако не е, както го мисля, и професорът е замесен? Това не значеше ли да се хвърля надолу с главата в пропастта? Но задължително трябваше да говоря с него. Без да споменавам обстоятелствата, които биха ме изкарали виновен, само да споделя съмненията си и дори да го подплаша: „мисля, че онзи главен комисар подозира и вас“, та да го накарам да си отвори устата. Да, трябваше да го направя, и то час по-скоро… В противен случай Невзат днес-утре, като научеше за случилото се с Акън, щеше да се лепне за мен.

Извадих мобилния и набрах домашния номер на професор Тахир. Звънях продължително. Къде се беше запилял? Тъкмо да се откажа, когато чух сънния му старчески глас:

– Ало, моля?

– Здравейте професоре, Мющак се обажда…

– Божичко, ти ли си? – гласът му беше уморен. – Заспал съм в креслото. Беше тежък ден.

Нямаше предвид лекцията; никога не се беше оплаквал от работата си. Бяха го съсипали смъртта на Нюзхет, разпитите и, естествено, прикриваната тайна.

– Моля да ме извините, професоре… Ако знаех…

– Няма нищо, няма нищо – прекъсна ме. – Добре че се обади, щеше да ми се схване вратът… После дни наред не се оправя… И баща ми беше така, Бог да го прости. Атеросклероза ли, що ли?

Ако го бях оставил, щеше да продължи да се оплаква.

– Вижте, професоре – започнах. – Потърсих ви в неподходящ момент, защото…

Не можех да намеря точните думи, но, слава Богу, Тахир Хакъ го отдаде на възпитанието ми.

– Какъв неподходящ момент, Мющак? Та още няма девет… А и ако ти не се обадиш, кой да се обади, момчето ми? Имам ли по-близък от теб на този свят?

Наистина ли? Толкова близък ли ме чувстваше? В такъв случай не би ми навредил. Каква ти вреда, бе! Какво освен добро съм видял досега от този човек? Досега – значи, още се съмнявам. Но това е несправедливо; професорът винаги ме е обичал. Дори в отношенията ми с Нюзхет винаги е вземал моята страна. А да не би пък точно заради това, защото ми е причинила толкова мъка, да я е…

– Чакай, кога ще е погребението на Нюзхет – прекъсна светотатствените ми подозрения. – Надявам се да не е утре, нали знаеш, че обиколката по стъпките на Завоевателя е утре…

Значи, не анулираше нищо запланувано. Толкова ли не го беше грижа за Нюзхет? В края на краищата умрял беше негов студент, и то много близък навремето… Веднъж стомна за вода, втори път… Не, едва ли мислеше така, по-скоро не желаеше да мисли за смъртта. И най-вече се ръководеше от прословутата си професионална дисциплина или – по думите му – съвест за задълженията. Точно като баща ми, господин Фехим… „Желязната съвест на изпълняващите задълженията си както подобава поколения е единствената гаранция за националното ни съществуване.“ Наистина възпитаното в първите републикански периоди поколение беше съвсем различно.

– Ако не дойда на погребението, ще ми е много мъчно – потвърди размишленията ми. – Знаеш, че обичах Нюзхет, макар и възгледите ни да се разминаваха…

– Как да не знам, професоре, но не се тревожете, не мисля, че погребението ще е утре. Трябва да се направи аутопсия.

– Аутопсия ли – измърмори. – Защото е убита?

Любителят детектив в мен веднага оживя.

– Разбира се, трябва да научат причината за смъртта.

– Че не е ли ясна? Нали главният комисар каза, че е наръгана с нож…

За малко да кажа да, с нож за писма. С туграта на Завоевателя на дръжката… Отгоре на всичкото днес някой беше влизал в кабинета ми и ровил из компютъра ми за материали, свързани с Баязид II, син на Завоевателя. А точно над падналото тяло на ранения Акън висеше картина със Завоевателя и Джем султан. Там, където са нападенията, има препратки към султан Мехмед Завоевателя и семейството му. Какво бихте казали за това? Интересна би била реакцията му. Но не го направих и отбивайки отново темата, по която трябваше да говорим, казах тъжно:

– Да, Нюзхет е била наръгана. В шията, казват.

– Ужасно! Колко са жестоки хората, Мющак. За пари да наръгаш леля си… Горката Нюзхет! Гледай какво я сполетя. Да тръгнеш от Америка, да пристигнеш в собствената си страна и смятаният за най-близък човек да те наръга… – замълча, като че ли не можеше да проговори от скръб. – Знаеш ли дали Сезгин си е признал?

Де да беше, колко по-лесно щеше да бъде за всички ни, но още не се знаеше дали е виновен. Добре би било да се върна на въпроса.

– Не зная, професоре. Но днес се случи още нещо ужасно. Нали познавате Акън?

– Акън? Кой пък беше той?

Говорехме за Нюзхет, но намекваше, че не познава асистента и. Не, този старчок изобщо не беше наивен.

– Акън Чотакан…

– А, онова момче ли… Не беше ли асистент на Нюзхет?

– Помагал и за проекта – наблегнах на думата проект. – Щели да се върнат заедно в Чикаго…

– Да, дочух такова нещо… И какво е станало с Акън?

В гласа му имаше напрежение.

– Снощи е бил нападнат.

– Какво? Мъртъв ли е?

Изненадата му сякаш беше истинска.

– Слава Богу, жив е. Ще се оправи… Но са го пребили жестоко… И за да не проговори, му отрязали езика…

– Ох – простена. – Чудовищно… Кой го е направил?

– Не е ясно, но може да са били нападателите на Нюзхет.

– Същите ли… – и замълча. Неудачно мълчание. – Не, не мисля – каза, без да дочака отговора ми. – Знаеш наклонностите на младежа… Вероятно някой от особените му дружки…

Ето че беше намерил оправданието…

– Може би – рекох, за да не прекъсна разискването. – Но съм много объркан, професоре… Добре би било да поговорим…

– За какво?

Гласът му изведнъж се отдръпна и изстина.

– За тези събития… Трябва да ви кажа нещо…

– Казвай, де.

Прозвуча укорително. Но вече не ми пукаше.

– Не е за телефон…

Страхът му се възвръщаше.

– Много ли е важно?

– Може би… Ако и вие ми подхвърлите някаква хипотеза…

Отново мълчание.

– Естествено, ще се опитам да ти помогна – каза, след като осмисли думите ми. – Знаеш, че си важен за мен. Но какво общо има това убийство с нас?

– И Нюзхет нямаше, но я убиха…

Сам се изненадах от логиката си, но въздействието беше по-силно от предполагаемото.

– Плашиш ме, Мющак… Какво имаш предвид, момчето ми?

– Извинете, ако съм ви разстроил, професоре… Но трябва да поговорим. Мога да дойда веднага…

Гласът му потрепери и още малко да се разтревожа.

– Какво? Сега ли? Не, не съм в състояние… – я виж, предпочиташе да се измъкне. Вероятно щеше да обсъди ситуацията със съучастниците си. Или се подлагах на още по-голяма опасност? Дали тази вечер нямаше да ме нападнат? Още малко да се паникьосам, но се успокоих, когато каза:

– Сутринта ще показвам на хората Истанбул на Завоевателя. Трябва да си легна рано… Ако се съглася да дойдеш, докато стигнеш, отдавна ще съм заспал. Да се видим ли утре сутрин?

– Разбира се – отговорих, скривайки разочарованието си. – Както ви е удобно.

– Добре тогава, утре сутрин ела в кафенето на крепостта… Където ходим всички… Към осем… Разходката започва в девет. Ще поговорим.

– Благодаря, професоре… Ще се видим там.

– Добре тогава, приятна вечер…

Щеше да бъде приятна, повече нямаше да бягам, да се въздържам или страхувам. Щях да кажа истината и да предам на правосъдието убийците на Нюзхет. Или мен да тикнат в затвора… Внезапно се почувствах добре. Тъкмо да заподскачам като дете, подсвирвайки си по затрупания със сняг тротоар независимо от едрото си тяло, когато си представих лежащия в моргата труп на Нюзхет. Не на Нюзхет, а изстиващото тяло на онази остаряваща жена. Проболият ме снощи леден поглед… Настръхнах и се разтреперих. Веднага изтрих от паметта си студения блясък на сините очи, рязко повдигнах яката на палтото, пъхнах ръце в джобовете и се забързах към булеварда, който щеше да ме отведе към маршрутките на Кадъкьой.