Убийството на султана

46„Не само вие сте изоставен“

„Забитото в шията на госпожа Нюзхет острие преспокойно би могло да бъде нож за писма.“ Докато стигнах до нашата улица, думите на главен комисар Невзат все ме човъркаха. Дали пък не знаеше нещо? Дали не искаше да каже знаем, че си изхвърлил в морето ножа за писма? Че откъде? Ами ако Адем Дилли си беше променил мнението и беше им разказал всичко? Защо да го прави? Не, не би доносничел онзи хитрец, дето окото му е все в парите, поне не засега, след като не съм отказал да платя. Защо тогава този полицай, през чиято глава какво ли не е минало, каза това? Случайно ли беше? Не, не беше случайно, ами плод на глупостта ми… Нали аз подхвърлих израза „нож за писма“? А и ако се съмняваха в мен, защо да проучват Четин? Дори Невзат беше почти сигурен, че престъплението е извършено от онзи сипаничав младеж… Надявам се да го пипнат онова чудовище, та всички да си отдъхнем…

Вървях в ледената нощ. Всичко в бяло, всичко в кристали… Нито една бездомна котка, нито едно гладно куче, никой освен мен по улицата… Обитателите на квартала бяха угасили лампите и отдавна се бяха отпуснали в меките прегръдки на съня… Снеговалежът беше спрял, мразът беше обгърнал всичко наоколо, но кой знае защо това ми действаше успокояващо. Свежият морски вятър сякаш бродеше из коридорите на ума ми и се мъчеше да вкара в релси зашеметената ми от нижещите се през последните три дни ужасяващи събития душа, да възвърне същността ми, която убийствата бяха лишили от човечност. Дали беше възможно? Бях загубил двама души, оставили дълбоки следи у мен – какви ти следи, направо дали смисъл на живота ми, – и то в два последователни дни… И то при ужасяващи убийства… Да преодолея жестоката травма, да се върна към нормалния живот… Нормален ли? Дали някога съм имал такъв? Имаше ли по-нормален от живота в дома на Шевки паша? Семейство от сгромолясала се империя, излязло от употреба… Баща заврян зет, побъркан от преданост към държавата. Нещастен човечец, опитващ се да бъде авторитетен вероятно поради чувството си за малоценност. Три нещастни жени… Но нека не съм несправедлив, баба ми по майчина линия не беше нещастна. Тя поне имаше хубави спомени, в които да се прислони. Но дъщерите и отдавна нямаха щастие. Леля беше по късметлийка – викаше, крещеше, изливаше чувствата си и успяваше да се успокои. Поне имаше смелостта да бъде лоша. Не се свенеше да завижда и не само това, ами и доставяше удоволствие да го показва. Особено към едничката си сестра, единствената си кака, моята нещастна майка… Мразеше майка ми не само защото беше по-хубава, но и защото баща ми не я беше напуснал и най-вече заради фалшивия и оптимизъм… Макар и не истински, но бликащ оптимизъм. Тя се опитваше да намери утеха под закрилата на този неискрен оптимизъм. Мисля, че към края и особено след смъртта на баща ми намери онзи несъществуващ, но бленуван рай. Несъществуващ ли? Може би нямам право да говоря така. Има ли значение дали обзелото ви чувство е истинско или не, щом ви прави щастливи? Стига да си вярваш. Когато се обсъжда, размишлява и въобразява, щастието се стопява, наранява и в един момент хубавите мигове изтичат като пясък през пръстите ти. Не сте усетили нито началото, нито края, също като снеговалежа. Но Шазие не беше съгласна с мен. Според нея щастието биваше или истинско, или фалшиво. Да вярваш в несъществуващо щастие било признак за душевна болест. Можело да нарани същността ти. Шазие! Момиче, израснало между нещастни сестри… Още една нещастница в къщата на Шевки паша… Може би член на семейството, заинтригуван от психоанализа като спасение от дълбокото нещастие. И Мющак Серхазин… Последният мъж от рода, продължил упорито да следва пътя на вечното фамилно нещастие. Хронично влюбеният, превърнал в изкуство неумелото проиграване на професията, кариерата, бъдещето на знатното си семейство – с една дума, на целия си живот – в името на несподелена любов. Даже хроничната любов имаше някакъв смисъл. „Който не е опитал любовното вино, няма да узнае що е опиянение.“ Това опиянение беше дори самоличност, начин на живот. А сега и то липсва. Нюзхет почина също като Тахир Хакъ, замина и ме остави завинаги. Нямаше дори вероятност някой ден Нюзхет да ме обикне отново, нямаше вероятност да се върне, нито да ми напише писмо. Жестоката жена, оставила ме безмилостно преди двайсет и една години, повече нямаше да се върне. Вече няма ни жестокост, ни копнеж… Единствено онази любов. Онази хроническа любов. Как ще живее тя оттук нататък? Как и с какво ще се подхранва?

– Професор Мющак…

Подскочих. Кой ли беше сега? Огледах се, но не забелязах никого. Да не би вече да ми се причуваха гласове от отвъдното?

– Професор Мющак… Тук съм, професоре…

Извърнах глава и забелязах висок мъж при паркирал голф в сянката на съседния блок. Стори ми се познат. Присвих очи и се помъчих да си припомня. Щом го познах, сърцето ми лудо се разтуптя. Беше Четин – онзи грозен психопат, отнел двамата ми най-любими хора. Трябваше да извадя пистолета от чантата, но полицаите временно бяха отнели бащиното ми оръжие. Ако не бяха го взели, какво щеше да стане? Това безмилостно същество щеше ли да ме остави да го използвам? Бързо се обърнах към него, слагайки чантата пред гърдите си като щит, в случай че ме нападнеше с нож или нещо подобно… Но едрият младеж нито извади оръжие, нито се опита да ме нападне.

– Клеветят ме, професоре – имаше уморен, съсипан вид. Приближи се, провлачвайки крака. – Не вярвайте на полицията… Клевети… Не съм убил професор Тахир… Казвам ви истината, нито него, нито когото и да било…

Трудно схващах казаното.

– За какво говориш, Четин? – опитах се да го забаламосам.

Той обаче нямаше време за празни приказки.

– Полицията ме търси навсякъде, професоре… Ходили у нас и като не ме намерили, отишли при баща ми. Мама е с високо кръвно. На легло е… Баща ми ме прокле по телефона: „Аллах да те накаже!“…

Явно нахлулите в дома му полицаи не бяха успели да заловят това изчадие… Изчадие ли? По-скоро приличаше на подгонено животно.

– Моля, помогнете ми. Никой друг не може да ми помогне. Кълна се, никого не съм убивал…

Беше си за съжаление – нямаше го вече онзи щур младеж, дето се репчеше всекиму, мястото му беше заело момче, страхуващо се от сянката си…

– Мога да обясня всичко… Всичко… Каквото пожелаете… Аз ви телефонирах…

За какъв телефон говореше?

– Да, тази вечер аз ви се обадих. Казах ви за смъртта на професор Тахир…

Очите ми едва не изхвръкнаха от изненада.

– Ти ли беше?

– Аз – и макар да не виждах в тъмното как е почервенял, стеснителното му поведение показваше колко е смазан. – Да, аз бях… Обадих се от телефонна кабина с предплатена карта. От Меджидийекьой99… Не познахте гласа ми, понеже закрих микрофона с носна кърпичка.

Внезапно наоколо просветна. Автомобилни фарове ни осветиха като на кино. Четин подскочи уплашено…

– Полиция!

Не, осветилите ни и подминали фарове не бяха на полицейска кола, а на тъмнозеления фолксваген на единствения рокаджия на улицата Нежат. Но дори отново настъпилият мрак на пустата улица не успокои Четин.

Квартал в Истанбул. – Б. пр.

– Професоре, да не стоим повече така насред улицата… Да отидем у вас да поговорим…

Ей тогава ме налегна яко съмнение. Да не би този уплах, това смущение да бяха номер? Да не възнамеряваше и мен като Нюзхет и Тахир Хакъ да промуши в собствения ми дом? „Трима историци по класическата османска епоха бяха убити мистериозно в разстояние на три дни.“ Погледът ми се плъзна към колата, пред която стоеше Четин. Може би налудничавият Ерол и Сибел със змийските очи също бяха наоколо. Макар и да не видях никого в колата в този мрак, не можех да поема риска.

– Не, вкъщи имам болен. Старата ми леля… Не искам да я безпокоя по това време.

С треперещи ръце посочи колата.

– Тогава да поговорим вътре.

Отстъпих една крачка.

– Не, ела да повървим…

Сякаш не очакваше това.

– И вие се съмнявате в мен…

Вече не бях в състояние да разигравам ролички.

– Не съм ли прав? Криеш самоличността и гласа си, а после изникваш насреща ми посред нощ като престъпник. Как да ти се доверя?

Сви рамене и се прегърби.

– Прав сте…

– Разбира се, че съм прав, от самото начало криете нещо от мен… Как сега да ти повярвам? – той наведе глава като роб, очакващ присъдата си. – Добре – продължих, усъмнил се в правотата си. – Ако имаш какво да кажеш, ще те изслушам, но не тук на тъмно. Да тръгнем към булеварда…

Уплашено погледна към указаната от мен посока. Човек можеше да си помисли, че в края на улицата ни очакват в засада спецназ с тежки оръжия.

– Не бой се, Четин, стига вече! Защо полицията да те търси тук? По-нататък има едно денонощно кафене, там ще поговорим.

– Не, да не сядаме никъде, професор Мющак – промърмори разтревожено, – може да ни нападнат – и огледа мен и края на улицата, чудейки се какво да предприеме. – По-добре да повървим…

Не беше за вярване – онзи психопат, нахвърлящ се като луд всекиму сутринта, и този уплашен дангалак едно и също лице ли бяха?

– Добре, да тръгваме.

Докато вървяхме обратно по пътя, откъдето бях дошъл, той забързано рече:

– Тахир Хакъ умря от естествена смърт. Пред очите ми… Получи сърдечна криза…

Изгледах го накриво.

– Каква сърдечна криза? Целият беше в кръв.

Преглътна мъчително.

– Падна и си удари главата в печката. Кахлената…

Припомних си думите на Невзат. Ами ако е нещастен случай, беше казал опитният полицай.

– Дълго се опитвах да го спася – продължи да обяснява Четин. – Дори му направих сърдечен масаж…

Спомних си синините по гърдите на професор Тахир… И това беше познал главният комисар… Каза, може да е сърдечен пристъп. Ако е вярно… Е, и Четин ли е невинен? Не, не мога да повярвам. Попитах гневно, почти обвинително:

– Защо не повика лекар и линейка?

– Защото мина много време – и спря по средата на улицата. Плачливо занарежда: – Вярвайте ми, професор Мющак, истината ви казвам. Когато падна на пода, отдавна беше мъртъв…

Не, не бях убеден, не можех да приема, че е невинен.

– И ти го остави така и побягна.

Безпомощно разпери ръце, още малко да падне на колене и да се моли.

– Уплаших се, професоре, много се уплаших… Ако имаше вероятност да оживее, не бих го оставил… Казах ви, отдавна беше мъртъв – и ревна. Не хлипаше, но цялото му едро тяло се тресеше от плач. – Аллах да ме накаже… Винаги изпадам в ярост… Човекът с право се беше усъмнил в мен… Ти ли уби Нюзхет, попита ме. Аз отрекох. И тъкмо се готвех да обясня, когато…

Не можа да продължи и захълца.

Почувствах нещо като съжаление… Май започвах да вярвам на този подозрителен хлапак… Протегнах му останалата в джоба ми кърпичка на Невзат.

– Вземи, избърши си лицето.

Пое я без възражения.

– Много благодаря…

Докато подсушаваше сълзите си, опитах да размисля трезво. Ако той не беше убиец, кой тогава? Изведнъж осъзнах, че мисля грешно. Налице бяха две престъпления. Може Тахир Хакъ да е умрял от естествена смърт, но очевидно Нюзхет не беше получила сърдечен пристъп. Сиреч този младеж, който сега се гърчеше насреща ми, можеше безмилостно да е наръгал Нюзхет и макар да не е искал да убива Тахир Хакъ, да го е нервирал и причинил смъртта му. Как да узная истината? Трябваше да го принудя да разкаже всичко от самото начало. Както казваше покойният ми баща, дяволът е в детайлите. Нямаше никаква причина да вярвам на сълзите на този здравеняк, но трябваше да се престоря, че вярвам. Ако решеше, че ще му помогна, щеше по-лесно да се разкрие.

– Виж какво, Четин – сложих ръка на рамото му. – Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко… Искам да науча всичко до последната подробност.

– Добре, професоре, ще ви кажа – и като върна кърпичката на умелия полицай на неопитния следовател, започна разказа си. – Професор Тахир ми се обади следобед.

Пак се опитваше да мотае.

– Не – възпротивих се рязко. – Не питам за днес, а за всичко от самото начало. Имам предвид от спора ви с Нюзхет и шамара на Акън. Информацията за самото начало, която скри от мен…

Стояхме един срещу друг. Светлината от снега подчертаваше чертите му и превръщаше в плашеща маска агресивния му вид… Не ми пукаше. Вече бях преминал границата.

– Не пропускай и най-дребната подробност – предупредих го отново. – Ако искаш да ти помогна, трябва да науча всичко. Абсолютно всичко… Разбра ли?

Кимна като войник под командването ми.

– Разбрах.

Колко хилав и покорен беше гласът му!

– Ако забележа, че ме лъжеш или криеш нещо от мен, веднага си тръгвам!

– Не си тръгвайте, професоре.

Започна да преглъща и май се просълзи. Виж ти, тоя нахакан младок бил ревльо като мен.

– Всичко ще разкажа, от самото начало… – и подсмъркна няколко пъти. – Всъщност професор Тахир започна всичко. Че откъде иначе да познавам Нюзхет Йозген?

Изрече това, когато отново тръгнахме по покритата с тънък слой лед улица. Дали пак не ми играеше номера този измамник? Да не искаше да отърве кожата, стоварвайки всичко върху мъртвия ни преподавател?

– За пръв път въпросът беше повдигнат преди година… – продължи разказа си. – Бяхме в дома на професора – Сибел, Ерол и аз… На неделна закуска… Знаете, че професорът не обичаше да закусва сам… Телефонът звънна. Беше госпожа Нюзхет. Професорът говори с нея сърдечно, но като затвори, беше намръщен. Промърмори нещо от сорта: „Какво пак е намислила тази жена?“ Полюбопитствахме. Отговори ни, че за да бъде интересна и да привлича вниманието, не се свеняла да прави изследвания, унижаващи националните и моралните ни ценности. Използва израз, който никога няма да забравя: „Не вижда никого освен себе си.“ Ще прощавате, но беше намесено и вашето име. Каза, че тази жена се отнесла много зле с вас. Не влезе в подробности, но разбрахме, че сте имали интимни отношения. Така приключи разговорът. Но след два месеца беше подновен. Връщахме се от семинар на тема „Завоевание и поезия“ в института „Яхия Кемал“. Телефонът на професор Тахир отново звънна. Пак беше госпожа Нюзхет. Когато разговорът приключи, той каза гневно: „Онази жена е полудяла. Иска да отвори гроба на Завоевателя ненормалницата. Щяла да изиска токсикологичен анализ… И защо, моля ви, великият владетел бил отровен и всеки имал право да научи истината, а историците били длъжни да оповестят такива събития и трябвало всички да сме по-смели, научните работници не трябвало да се съобразяват с официалните мнения и да бъдат независими от държавното становище… Намерението и е ясно, пак търси сензация. Да си направи реклама чрез светите мощи на султан Мехмед Завоевателя. И най-безсрамно иска помощ от мен. За да се отвори гробът, трябвало разрешение от Дирекцията на фондациите и ако историците съберели подписи, щяло да стане много лесно. Аз трябвало пръв да се подпиша. Защото, ако я подкрепял толкова уважаван учен като мен, другите щели да ме последват…“

Като чух това, кръвта ми кипна. Какво целеше тази жена? Каква беше скритата и цел в желанието да опетни националната ни история, използвайки като повод съмнителната смърт на най-великия владетел по тези земи?

– Скрита цел ли? – измърморих, без да разбирам какво имаше предвид Четин. – Нали професор Тахир го е казал, каква друга цел би могла да има Нюзхет?

Погледът му казваше колко сте наивен.

– Ние не бяхме съгласни с мнението на професор Тахир по този въпрос.

– Кои вие? – прекъснах го. Стояхме под уличната лампа. – Някаква организация ли имаш предвид?

Вълнението, с което разказваше досега, внезапно изчезна.

– Не, професоре, каква ти организация? – и пак се обезкуражи, в погледа му се появи паника. – От години не се занимавам с това. Обещах на татко и най-вече на професор Тахир. Заклех им се… Това не е лъжица за моята уста… Насилието и терорът не са ми присъщи…

Сетих се за непристойните ругатни към шофьора на камиона тази сутрин, но премълчах.

– Кои тогава сте вие?

– Ами кои, ние със Сибел и Ерол… Според нас в тази работа имаше нещо политическо. Знаете какво става в региона. Турция може да се върне към старите дни. Може да стане лидер в Близкия изток, както по време на Османската империя… Да изгрее звездата и… И точно тогава някакъв уж турски професор, живеещ в Америка, започва проект, петнящ славното османско минало. Не е ли странно?

Изглежда, не се съмняваше, че ще се съглася.

– Наистина нямам идея, Четин – отговорих, стараейки се да не стъпвам върху кристализиралия лед. – Не се интересувам от съвременна политика. Но доколкото познавам Нюзхет, не би се забъркала в такива мръсотии. И особено в политически заговори, за които говориш. Казаното от Тахир Хакъ е по-близо до ума… Явно тя е разработвала интересен проект… Искала е започването на нова дискусия, доказвайки отравянето на Завоевателя.

– А може ли да се е променила? Колко само методи за промиване на ума има в Америка. Все пак не сте се виждали от дълго време.

Заинтересува ме единствено последното изречение.

– Откъде знаеш, че не сме се виждали?

– Професорът го каза. След като научи за смъртта и… Събра ни у тях.

Значи Тахир Хакъ знаеше, че не съм се виждал с бившата ми любима. Защо не ми го каза? Може да не е бил сигурен. Но по-интересното е, че след смъртта на Нюзхет е повикал младежите за коментар. Прикривайки интереса си, попитах:

– И по какъв повод се спомена името ми на тази сбирка?

– Не беше сбирка, просто се срещнахме. Ден след убийството… В дома на Тахир Хакъ… Викна и трима ни…

Ето че нещата постепенно се навързваха. За да се уверя, попитах:

– Имаш предвид сутринта на деня на семинара в университета ли?

– Да, още щом разбра за смъртта на Нюзхет, ни се обади. Май се съмняваше във всички ни. Настоя да научи кой къде е бил предишната вечер…

Трябваше да го попитам къде наистина е бил, след като професорът го е търсил по мобилния и вкъщи без резултат, и какво точно е правил по това време, но замълчах, за да не го изплаша. Оставих го да продължи и да изплюе камъчето…

– Когато разбра, че нямаме нищо общо с престъплението, си отдъхна. Или поне така изглеждаше. Защото явно отдавна се е съмнявал, но не искаше да ни го покаже. „Оттук нататък е работа на полицията – каза. – Няма какво повече да направим. И вече да прекратим темата с отварянето на гроба на Завоевателя… Няма нужда още някой да научи за тази идиотщина. Моля ви, ако стане дума за проекта на Нюзхет, не казвайте нищо никому… Дума дупка не прави, но къща разваля… Преди години, в младостта ми, въпросът беше повдигнат от художничката Елиф Наджи. Тя постави на обсъждане тезата на германския историк Бабингер като своя. Медиите също се заинтересуваха. Открити пленуми, статии във вестниците и още малко да отворят гробницата на Завоевателя. Добре че накрая победи здравият разум и се отказаха от тази простотия… И след като Нюзхет е мъртва, нека приключим с темата. Да се правим, че нищо не се е случило…“ Когато професорът изрече това, не се въздържах да го предупредя, че онзи младеж Акън и професор Мющак знаят за проекта. Той ми отговори с присъщото си хладнокръвие: „Акън е умно момче. Има си собствени грижи и се надява час по-скоро да отиде в чужбина. Не мисля, че ще продължи проекта. Ако се наложи, аз лично ще поговоря с него. Що се отнася до Мющак, не смятам, че знае нещо. И без това от години не са се виждали с Нюзхет. Вчера се чухме по телефона, не спомена нищо по този въпрос“, каза и изясни взаимоотношенията ви. По-скоро какво ви е сторила Нюзхет… Мир на праха и, за мъртвите или добро или нищо, но тази жена била много неверна…

Направих се, че не забелязвам погледа на Четин, вървящ успоредно с мен, и продължих напред.

– Защо са такива жените, професор Мющак?

Сега за любов ли щяхме да говорим?

– Остави, Четин, тези неща са сложни… Да се върнем към онази сутрин… В университета… Заради това ли, когато дойдохте в кабинета ми и казах, че Нюзхет проучва смъртта на Мурад II, се съгласихте с мен? Говоря за отцеубийството. За да прикриете инициативата и за отваряне на гроба на Завоевателя?

По устните му заигра срамежлива усмивка.

– Не се сърдете, но такова беше нареждането на Тахир Хакъ.

– Ами претърсването на кабинета ми също ли беше по негово нареждане?

Направо се разлюля. Заби поглед в земята и не знаеше какво да отговори.

– Кажи де, нали с теб се сблъсках в коридора?

– Да – прошепна. Изглежда, съжаляваше. – Моля да ми простите, професоре… Исках да се уверя, че не знаете за този проект. Не повярвах на професор Тахир. Смятах, че госпожа Нюзхет е замесена в международен заговор. Не ме разбирайте погрешно, не ви обвинявам. Но трябваше да се уверя. Исках само да погледна файловете ви. Бездруго там се влиза лесно. И ключове има…

Как само фанатизмът заслепяваше хората.

– И увери ли се? – попитах саркастично…

– Зная, че не бях прав – отново се осмели да ме погледне. – Но опитайте се да ме разберете. Изниква някаква си и твърди, че Завоевателя е бил отровен. Щяла да проучва, да пише статии и да ни излага пред света… То да беше само отравянето – добре. Всички сме наясно със заговора на Великия венециански съвет. Можеше да се каже, че италианците са го отровили и точка. Госпожа Нюзхет обаче твърдеше, че това долно деяние е планирано от Баязид II. Беше убедена, че заговорът е замислен лично от сина на великия владетел, осмия падишах на османската държава Баязид II. Нали уж не се знаело накъде ще тръгне на поход през 1481 година султан Мехмед Завоевателя, ама според госпожа Нюзхет се е знаело. Завоевателя бил тръгнал към Амасия, срещу Баязид… Да, възнамерявал да обяви война на сина си, който не изпълнявал нарежданията му и не събирал данъците. Защото искал да възкачи на трона не тесногръдия си и недостатъчно инициативен голям син, а прогресивния, смел, умен и подобен нему Джем султан. Обаче знаещият целта на Завоевателя Исхак паша в двореца и близките на Баязид командири чрез контраатака успели да отровят падишаха на третия ден от похода. Стоварвайки вината за смъртта на султана върху великия везир – караманеца Мехмед паша, – унищожили всички намерения на великия владетел за трона. Това се изтъква като доказателство и поради назначаването от Баязид II на Ибрахим паша, син на наказания от султан Мехмед Завоевателя Чандарлъ Халил, като велик везир. Убийството на Завоевателя може дори да се нарече умение на държавата в сянка. Можете ли да си представите, професоре, че изказващият тези невероятни твърдения е турчин… При това професор по история…

Четин отново беше въодушевен, липсваха му единствено еничарската военна музика и османското знаме в червено и зелено…

– Значи заради това е заслужила смъртта си?

Въпросът ми му подейства като студен душ. Застина, по

заснежената улица не се чуваше нищо друго освен слабия вой на вятъра.

– Казах ли това, професоре?

Държеше се агресивно, а не отбранително. Но не се впечатлих. А и можех да бъда по-смел, тъй като приближавахме булеварда.

– Няма значение какво си казал. Отговори ми на въпроса. Затова ли уби Нюзхет?

Направо подскочи.

– Да я убия? Недейте, професоре, никого не съм убил.

Вече ми беше писнало от лъжите му.

– Не сам, разбира се, заедно с двамата ти приятели…

– Сибел и Ерол ли?

Колко беше приятно да го видя как се гърчи.

– Че кой друг? – продължих. – Сигурно Сибел е почукала на вратата… Нали е момиче, Нюзхет не би се усъмнила…

– Не е вярно, професоре… Когато госпожа Нюзхет е била убита, ние… Бяхме разделени със Сибел. Връзката ни беше приключила – едрото му тяло изглеждаше тъжно на пустата улица. Опита да се усмихне на лъжата си, но не успя. – Както виждате, не само вие сте изоставен…

Явно любовното приключение на този грозен младеж беше завършило с разочарование като моето, а може би и по-зле. Изказах първата хрумнала ми вероятност:

– С Ерол ли?

– Не зная – реши да приключи въпроса. Но понеже бях засегнал болното му място, реши да продължи: – Не съм сигурен. Онази вечер ги проследих – погледна ме в очите и подчерта: – Да, тайно ги проследих.

Изобщо не ми пукаше за любовните му терзания. Трябваха ми доказателства, че е убиец.

– Коя вечер имаш предвид?

– Когато е била убита госпожа Нюзхет… И тримата бяхме на „Таксим“. В библиотеката „Ататюрк“. Имаше семинар на тема „Инфлацията по времето на Завоевателя“. Тръгнаха си заедно. Аз ги последвах. Отидоха в дома на Ерол. Влязох в интернет кафето и часове наред чаках Сибел да излезе. Чаках любимото си момиче да излезе от дома на най-близкия ми приятел. Не излезе, наближаваше полунощ. Ще речете, че това нищо не доказва, но явно и преди е оставала при Ерол. Но я питайте мен. Беше най-близкият ми приятел.

Ей това беше истинска изненада. Човекът, който набеждавах в убийство, твърдеше, че по време на убийството, побъркан от ревност, е следял любимата си. Навярно лъжеше. Вероятно тримата убийци са намислили този сценарий… Това беше най-логичното предположение. Но един момент… Нали Сибел каза, че ще търси помощ от Акън, за да замине в чужбина? Не се ли тревожеше за Акън именно заради това? Умореното ми съзнание тотално се обърка. Да не би Четин да казваше истината? Дали заради това беше толкова ядосан в колата? Дали беше искрен? И сякаш прочел мислите ми, промърмори обнадеждено:

– Можете да попитате собствениците на кафенето… Кафе „Аватар“, точно срещу дома на Ерол… Собственикът е плешив… Дебеланко, който не си вижда краката от бирения корем… Доста поприказвахме онази вечер, сигурно ме помни… Ако го попитате, ще потвърди думите ми…

Ето че имаше и свидетел, но за да се убедя окончателно, трябваше да задам още един въпрос:

– Защо удари Акън? В дома на професор Тахир. Заради онзи проект ли?

По лицето му пак се появи уплахата като при фаровете на фолксвагена.

– Нали разбрахте? – кимна. – Не е заради проекта. Щеше да помогне на Сибел да замине в чужбина… Не съм сигурен, но вероятно Сибел му е казала, че ме напуска. Знаете, че съм раздразнителен… Може да му е казала: „Трябва да напусна Турция, за да се отърва от оня ненормалник.“ Не понесох подигравателните приказки и погледи на Акън и му забих един. Разбира се, бях раздразнен и от историята със Завоевателя, но истинската причина беше отмъкването на Сибел далеч от мен…

Толкова добре познавах безпомощния израз по лицето му, покрусата, присъща единствено на гърчещите се от мъка хора. Не, не лъжеше. Не беше убил нито Нюзхет, нито професор Тахир. Вероятно беше безпомощен като мен, но категорично не беше убиец. Хубаво, но кой тогава беше убил изоставилата ме преди двайсет и една години моя бивша любима? След като нямаше повече заподозрени… Или?.. Мисълта за това вече затормозяваше ума ми.