Убийството на султана

45„Пропускът ви причини смъртта на човек“

Тахир Хакъ… Човекът, който вероятно ми е помогнал най-много в света… Когото в повечето случаи съм чувствал по-близък от баща си… Учителят ми… По-възрастният… Старият ми приятел… Значи и той си беше отишъл… Но когато непознатият каза по телефона, че Тахир Хакъ е починал, бях повече изненадан, отколкото наскърбен. Не защото съм безсърдечен, а защото необикновените събития, които преживявах вече три дни, ме бяха объркали. Защото тъкмо мислех, че нишката вече се разплита, и всичко се забъркваше отново. Защото кандидатубийците, сред които бях и аз, непрекъснато се сменяха. От друга страна съм принуден да призная, че вестта за смъртта на любимия ми преподавател донякъде ме успокои. Защото, когато стана ясно, че нападението срещу Акън няма нищо общо със смъртта на Нюзхет, името ми излезе на първо място в списъка. А смъртта на Тахир Хакъ разпръсваше облаците на съмнението над главата ми. Излиза, че леля ми е била права донякъде, повтаряйки изтъркани лафове от типа „Този Мющак е безсърдечно дете“. Но откъдето и да се погледне, събитията бяха ужасяващи и точно толкова загадъчни. Три вечери и три кървави нападения срещу трима мои близки. Жестоки престъпления срещу двамата ми най-обичани хора… Какво ставаше? Можеше ли всичко това да бъде съвпадение? Или пропускахме съществени детайли? Да не би пък аз да бях целта, след като всичко се въртеше около мен? Аз ли? Че защо да ме смятат за заплаха? Как да мислят за опасен някакъв неспособен дори собствените си задължения да изпълнява историк, който дори не си пъхаше носа в чуждите работи, нещастник, провалил живота си за една

въображаема любов, последната издънка на рода Мющак Серхазин? Разбира се, че не. Кой и защо ще тръгне да ме убива? Кой и защо ще си окървавява ръцете заради някакъв непотребен като мен човек? Колкото и да твърдях в полицията, че съм започнал да нося оръжие, съмнявайки се заради убийството на Нюзхет, изобщо не бях в опасност. Това, че бях в центъра на събитията, си беше чиста случайност. И докато изкачвах широкото стълбище във внушителния блок на Тахир Хакъ в Тешвикие, премислях всичко това.

– Сам ли живееше? – попита Невзат, изкачвайки заедно с мен широките зелени стъпала. – Нямаше ли някой роднина при него?

– Не… Преди две години почина съпругата му. Госпожа Берин… Нямаха деца. Студентите му бяха деца… Професор Тахир много обичаше работата си… Тя беше целият му живот. На тия години изобщо не го мързеше, непрекъснато тичаше от лекция на лекция, от семинар на семинар. Както знаете, и днес до обед бяхме заедно – и в паметта ми изникна лицето на Тахир Хакъ. Носът ми пламна, буцата пак заседна в гърлото ми. Опитах се да спра сълзите. – Да, веднъж каза – изсекнах се и продължих: – „Смъртта иде, Мющак, усещам го. Дай Боже, да ме завари накрак, да дойде неусетно през нощта. Без да я усетя…“, но не би искал такава смърт – гласът ми затрепери. Не успях да се сдържа повече, сълзите рукнаха от само себе си. Не различавах и стъпалото пред мен. Голям мъж, а се облегнах на перилата и захлипах неудържимо… Разбралият състоянието ми главен комисар на криминалния отдел спря до мен и изчака да се успокоя. Когато сълзите намаляха и душата ми се поуспокои, протегна носна кърпичка.

– Вземете, използвайте я.

Никакви утешения, никакви празнословия от типа „не се съсипвайте напразно“ – само това.

– Трябва да ви предупредя – добави, докато се бършех. – Вероятно гледката горе няма да е приятна… Ако искате, изчакайте ме тук…

– Не, искам да дойда.

Когато стигнахме до апартамента, вратата беше открехната. Вероятно така я беше оставил бързият Али, изкачил стълбите тичешком, въпреки че бяхме дошли с една кола, обаче един помощник-комисар от първия пристигнал на мястото екип беше казал на Невзат по телефона, че така са я заварили. Също както преди две вечери у Нюзхет…

На влизане ме посрещна познат мирис. Остра смесица от портокал и грейпфрут… Госпожа Берин беше родом от Мерсин… Правеше великолепно сладко от грейпфрут; по традиция всяка година ми даваше по бурканче. Изобщо не обичам грейпфрут, но го вземах да не я обидя. Шазие също не го искаше, от захарта се пълнеело, да не говорим за целулита на бедрата… Но стрина Кадифе го обожаваше… Дойдеше ли сезонът на сладката, не забравяше да ми напомни: „Нали пак ще донесете сладко от грейпфрут, господин Мющак?“ Лека и пръст на госпожа Берин, но ароматът на приготвяното от нея сладко от години витаеше в дома.

Когато влязох в просторния хол със запълнени от пода до тавана стени с рафтове с книги, осветен с приглушена светлина както обикновено, пред очите ми изникна усмихнатото лице на винаги милата, винаги сърдечна жена, която, щом пристигнех тук, ме посрещаше пред същата тази врата с въпроса: „Гладен ли си, Мющак?“ Добре че госпожа Берин вече я нямаше на тоя свят. Кой знае как щеше да скърби за мъжа си, станал жертва на жестоко убийство. Пред вратата, където ме посрещаше госпожа Берин, чух предупреждение от познат глас.

– Внимавайте, професор Мющак, изчакайте секунда! – вдигнах глава и срещнах кафявите очи на Зейнеп. – Трябва да обуете тези найлонови калцуни. И ви моля много да не обикаляте наоколо… Постарайте се, доколкото е възможно, да стоите на едно място… Това е местопрестъпление… Да не съсипваме уликите.

Поех подадените ми калцуни.

– Добре, госпожо Зейнеп, не се безпокойте.

Да обуя калцуните с едрото си тяло и няколкото ката дрехи не беше чак като камила да мине през иглени уши, но все пак доста трудно. Но бях готов на всякакви неудобства само да не залича следите на убиеца. Докато се опитвах да нахлузя калцуните, пъшкайки, облегнат на стената, Невзат попита:

– Ти кога дойде, Зейнеп? Не беше ли при бижутера?

– Щом чух повикването, тръгнах веднага, господин главен комисар…

– Научи ли нещо?

Какво имаше предвид Невзат? Въпросът му беше ли свързан с нашето дело? Че с какво друго? Погледът ми незабелязано се плъзна към устните на Зейнеп. Но умното момиче го забеляза.

– После ще ви разкажа, комисарю – и млъкна. Не ми се понрави критичният поглед на Невзат, схванал ситуацията, но думата бижутер по това време нямаше как да не предизвика любопитство. Да не разследваха нещо, свързано с „Рубинените очи“? Но защо? Ако е така, значи са се усъмнили в Шазие. Али, който ме е проследил от болницата, е видял и влизането ми в кабинета на братовчедка ми и по пътя от железарския магазин до управлението е задавал въпроси за Шазие. Горката… Дано не пламне и нейната черга…

„Този Мющак вечно пакости на близките си…“

Обух калцуните и предвождан от Невзат, влязох в хола. Имаше нещо необичайно: дразнеща очите светлина… Не, не осветлението на стаята, явно то се беше оказало недостатъчно, та подвижни прожектори осветяваха помещението като ден. Али се беше изправил до двама полицаи с дълги бели престилки, на които пишеше „местопрестъпление“, с найлонови шапки и ръкавици пред пепелявосивата кахлена печка зад масата за хранене. И тримата наблюдаваха съсредоточено килима; приличаха не на криминалисти, а на експерти тъкачи, проучващи великолепните мотиви на персийския килим. Когато Али помръдна, разбрах заблуждението си. Гледаха не килима, а проснатото по гръб върху му тяло; безжизнения труп на преподавателя ми…

Главата ми се замая, разлюлях се. Зейнеп веднага ме хвана под ръка.

– Господин Мющак, добре ли сте, господин Мющак?

Държеше ме здраво, сякаш се боеше, че ей сега ще се строполя. Не, нямаше да припадна. Не, не беше моментът за бягство и отстъпление. Не, не бях предотвратил смъртта му, но трябваше да имам куража поне да погледна трупа на най-близкия си приятел.

– Добре съм, Зейнеп… – отговорих и полека издърпах ръката си. – Май се спънах…

– Сигурен ли сте?

Невзат също ме гледаше разтревожено.

– Сигурен съм – отговорих и на двамата. – Аз съм добре, вие си вършете работата…

Двамата полицаи, чиито действия говореха за доверието помежду им, се насочиха към проснатия на пода труп на стария ми приятел, а аз ги последвах няколко крачки по-назад. Опитвах се да зърна на пода Тахир Хакъ, с когото същата тази сутрин стояхме рамо до рамо, подхвърляхме си шеги, споделяхме тайни и се надлъгвахме. Но заради преминаващите пред мен хора успявах да видя едва наполовина безжизненото му тяло. Онова червеното дали беше кръв или шарка на персийския килим? Щом стройното тяло на Зейнеп се отмести, можах да видя лежащия на пода приятел. Беше облечен в кафявия си халат с жълта яка. Сигурно се е преоблякъл вкъщи, явно не е очаквал никого. Не ми ли каза, че ще говори с Четин? И то да го покани тази вечер… Внезапно осъзнах, че аз съм виновен за смъртта му. Не, това не беше заблуда, причинена от хроничното чувство за вина на Серхазинови, а самата истина. Ако бях споделил с Невзат подозренията си към онзи психопат, сигурно любимият ми преподавател щеше да е още жив. Да, но нали самият професор Тахир ме предупреди да не казвам никому? И то много строго. Нали каза: „Нека първо аз поговоря с Четин, после ще кажем на полицията.“ За казване каза, но професорът подхождаше емоционално към проблема. Не искаше да обвинява студентите си. Беше далеч от логическа преценка. Знам ли, може и да криеше нещо. А аз бях усетил опасността, знаех за риска и можех да му спася живота. Но докато ленивият ми мозък вземе решение, стана тя каквато стана. Негодниците го бяха убили безжалостно. Значи свиването ми в ъгъла не предпазваше мен и приятелите ми от опасност. За да се опазиш, трябва да действаш където и когато трябва. Но вече нямаше смисъл да се вайкам. Трябваше да направя всичко по силите си, та поне убийците на Тахир Хакъ да бъдат изправени пред съда. Това също така означаваше справедливост за пролятата кръв на Нюзхет. Вероятно нейните убийци и тези на професор Тахир бяха едни и същи. Изобщо не се съмнявах в това. А може и оръжието да беше същото… Глупости на търкалета, не биха могли да използват втори път оръдието на убийството на Нюзхет, защото собственоръчно го хвърлих в морето.

– Изглежда, са го ударили по главата с твърд предмет – предположи Али. – Вижте как кръвта е попила надолу. Намерихте ли оръдието на убийството?

– Не – отговори Зейнеп, приближавайки се до колегата си. – Но искам да погледна нещо – и коленичи до трупа. Мисля, че разтвори халата му. Аз също се приближих, за да виждам по-добре. Да не бях го направил. Първо видях облятото в кръв лице на Тахир Хакъ, сетне ужасения му поглед… „Защо ме послуша, Мющак? Защо не ми помогна?“ Отново ми се догади, отново ми се зави свят… Не, няма да припадам, не, няма да се предам така лесно. Поех дълбоко дъх.

– Ето, виждате ли? – сочеше моравото петно отляво на покритите с бели косми гърди на Тахир Хакъ под разкопчаната риза. – Вероятно тук е нанесен първият удар. И когато се е навел, убиецът го е ударил по главата с тояга или каквото е държал. Точно по лявата страна… Разбира се, ще можем да назовем поточно оръдието на убийството след анализа на халата и ризата…

– А това петно какво е?

Невзат сочеше тъмносивата кахлена печка… Най-ценното в тази къща… Която професор Тахир превъзнасяше до небесата като единствено наследство от бащиния дом, но сега служеше само като декор. Зейнеп се приближи пъргаво до безценната печка. Присви очи и се загледа в указаното от главния комисар място.

– Прав сте, има петно – и се върна няколко крачки назад, изваждайки от чантата на пода малка пръчка с памук на върха. Потърка с нея петното върху печката. Памукът на върха поаленя. – Да, май е кръв… Вероятно се е ударил при падането в печката или е търсил опора. – Хрумналата и нова мисъл предизвика колебание. – А може да е кръвта на убиеца. Ако жертвата се е съпротивлявала… Може и нападателят да е ранен. Надявам се, че е така. Ще разберем.

Смръщеното чело на Невзат не се отпусна, напротив, веждите му се сключиха още повече.

– Ами ако е нещастен случай?

– Какво?

Какво имаше предвид Невзат? Че професор Тахир е паднал и е умрял?

– Да, Зейнеп… Защо не? Може да е получил сърдечен пристъп. Помислете, та той е възрастен човек… Много над седемдесетте…

Погледна ме за потвърждение.

– Тази година щеше да започне осемдесет и втората.

– Осемдесет и две… Вчера проведе семинар, днес в ужасяващия студ обикаля часове наред по стъпките на Завоевателя. Не е ли малко множко за осемдесет и две годишен човек?

И сякаш спомнил си нещо важно, пак се обърна към мен.

– Имаше ли сърдечни проблеми?

Казах истината, макар и неохотно.

– Правиха му байпас преди шест години. Сменили три артерии, но оттогава не се е оплаквал.

Невзат дори не чу последното изречение.

– Чухте ли, имал е сърдечно заболяване.

За щастие Зейнеп беше упорита и не се съгласи така лесно.

– Ами синините по гърдите му… И отворената врата… И най-важното, убийството на историк като него преди два дни…

Скърцането на холната врата прекъсна думите и. Обърнахме глави и срещнахме уплашения поглед над внушителни мустаци, стигащи до ушите, върху прежълтялото лице на Хюсеин.

– Амии, викали сте ме… Аз съм портиерът, Хюсеин… -и изведнъж лицето му просветна. – О, здравейте господин Мющак, значи и вие сте тук.

Тръгна към мен, но Зейнеп го предупреди:

– Стойте там! Не мърдайте, ние ще дойдем.

Оставяйки полицаите с бели престилки при трупа на Тахир

Хакъ, Невзат и двамата му помощници и аз като част от екипа се приближихме до Хюсеин.

– Моите съболезнования, господин Мющак – опита се да ме заговори. Определено се притесняваше от полицаите. – Какво ни дойде до главата? Кому пречеше господин Тахир? Всички го обичаха, сърдечен човек беше…

– Ти ли намери трупа – прекъсна излиянията му Невзат.

– Аз… – беше се паникьосал, сякаш го обвиняваха в убийство, но бързо се съвзе. – Всъщност не аз, полицаите го намериха. Преди час пред блока пристигна екип… Трима униформени полицаи… Тук е извършено убийство, казаха. Страшно се изненадах… Няма такова нещо, отговорих. И откъде да знам, представа си нямах… Тахир Хакъ Бентли тук ли живее, попитаха. Да, на втория етаж, отговорих. Тогава ни заведи там, наредиха. Заведох ги. Вратата беше отворена. Понечих да вляза, не ме пуснаха… Единият остана с мен, другите двама влязоха. Така намерили мъртъв господин Тахир… Аллах да го прости, беше много добър човек – буйните му мустаци се разтрепериха, очите му се овлажниха и се обърна към мен: – Нали така, господин Мющак, вие по-добре знаете? Никога не е обидил никого. Който го е направил, да му изсъхнат ръцете дано… Какво са искали от горкичкия?

– Откъде знаеш, че е убийство? – сопна се Али. – Да не си видял нещо?

Брей, колко дръпнат беше тоя млад полицай! Хюсеин се стресна не на шега.

– Какво?

– Питам откъде знаеш, че е убийство?

– Ами не е ли? – попита чистосърдечно… – Господин Тахир от естествена смърт ли е умрял?

– Аз те питам същото. Откъде знаеш, че е убит?

Хюсеин погледна към мястото, на което лежеше професор

Тахир, сякаш там беше потвърждението на отговора му.

– Полицаите го казаха… Всичко е в кръв, рекоха. Ударили го по главата нещастния… С тояга ли, с що ли? А колко спретнат човек беше… Винаги елегантен… Казаха, че и дрехите му, и килимът са целите в кръв – и пак погледна към мястото, където лежеше Тахир Хакъ. – Не е ли тъй?

Въпросът му увисна във въздуха.

– Ти видя ли някого – намеси се Невзат. – Някой да е влизал или излизал от блока, да се е държал неадекватно или подозрително?..

– Не, не съм, началник… Само един дойде… Негов студент ли, що ли? Висок такъв… – и ме погледна, очаквайки помощ. – Вие го познавате, господин Мющак… Идваше винаги с едно слабичко момиче, дори много често с още един младеж.

– Четин ли? – попитах. – Оня сипаничавият…

Грабна ми думите от устата.

– Да, дето лицето му е като изорана нива…

И като видя израженията ни, се изненада.

– Да не би той да е убиецът? Ама господин Тахир много го обичаше. Имаше го като син. Дори му беше дал ключове от дома си.

– Значи е имал ключове? – промърмори подозрително Невзат. Изглежда, се отказваше от мисълта, че Тахир Хакъ е починал от сърдечна криза. – На влизане в блока ли го видя?

– Да, срещнахме се на входа…

– А видя ли го да излиза?

– Не, не го видях… Повече не съм го виждал.

– Кога дойде? Тоест в колко часа го видя?

По обраслото с буйни мустаци лице премина смущение.

– Не съм сигурен… Ама къде ти вече памет у мен, началник… Само че беше притъмняло, полицаите още не бяха дошли.

– Колко часа преди тяхното идване? – опита се да го улесни Зейнеп. – Можеш ли да кажеш приблизителен час?

Хвана с дясната ръка върха на пожълтелия мустак и го задърпа, но после си спомни, че това е неприлично и се отказа.

– Приблизително… Преди около три часа… – и заедно с главата поклати и безформеното си тяло. – Да, да, поне преди три часа… Щях да се подготвям за вечерната служба.

– Към пет ли?

– Не, по-късно ще е било, около шест.

– Шест казваш, значи – Невзат изгледа мустакатия портиер с присвити очи. После обърна поглед към мен спокойно, но като уверен в себе си човек. – Вие, професоре, сте били с Тахир Хакъ… Кога е свършила обиколката? Кога мислите, че се е прибрал?

Облегнах се на стената и се опитах да си спомня.

– Разделих се с тях около един часа. Но вече бяхме към края. Щяха да посетят музея „Панорама 1453“. Към три са приключили.

– Дали се е отбил някъде? Тоест направо вкъщи ли се е прибрал?

– Най-вероятно да. Защото беше много студено – и за миг се поколебах. Дали трябваше да кажа какво мисля, или да изчакам? Но след като Тахир Хакъ беше мъртъв, какво повече да чакам. Отгоре на това портиерът вече каза, че Четин е идвал.

– И което е по-важно, не беше в настроение – добавих убеден, че полицейският началник ще разнищи въпроса.

– Защо не беше в настроение?

Попита Невзат веднага точно както предположих. Погледнах портиера, за да усиля ефекта на думите си и за да не чуе той казаното.

– Добре, Хюсеин – рече разбралият недомлъвката Невзат.

– Можеш да си вървиш… Но не излизай от вкъщи, може пак да ни потрябваш.

Хюсеин задъвка пожълтелите от никотина мустаци и успокоен, че се е отървал от полицията, се отдалечи с бързи стъпки. В мен се вторачиха с еднакъв професионален интерес два чифта мъжки и един чифт женски очи.

– Може и да ми се ядосате – започнах… – Всъщност аз се ядосвам сам на себе си…

Интересът в очите им растеше.

– Трябваше веднага да ви кажа какво говорихме сутринта с Тахир Хакъ и да настоя да му пратите охрана.

– Какво говорите, професор Мющак? – не успя да скрие изненадата си Али. – Да не би Тахир Хакъ да ви е казал, че ще го убият?

Сега моят поглед се плъзна към старото тяло на преподавателя ми, лежащо на персийския килим.

– Не – въздъхнах. – Аз го предупредих, че може да бъде убит.

– Откъде знаехте?

– От разказа му…

– От разказа му?

Невзат реши да се намеси, обезпокоен от начина на разговор.

– Али, остави човека да разкаже… После питай каквото ще питаш…

– Този предобед – започнах отново, – по време на обиколката, професор Тахир сподели, че се съмнява в студентите си. И най-вече в Четин… Агресивен младеж… Започва скандал от нищо. По време на следването е участвал в крайни групировки…

Бързорекият полицай отново не издържа…

– Да, в университета се е забъркал в две сбивания – поясни. – Веднъж нападнал един студент с нож за месо, втория път се нахвърлил върху друг студент със сатър…

Значи бяха проучили досието на Четин. Това вече беше добра новина.

– Да, в миналото си е бил застъпник на един политически възглед – подсилих обвиненията. – Мислехме, че е зарязал тези неща, но в този дом се е нахвърлил срещу Нюзхет… Акън също бил тук, изял е шамарите. Ако не бях се намесил, щеше да убие момчето, каза Тахир Хакъ. Когато Нюзхет и помощникът и напуснали апартамента, той казал: „Не е ясно тия историци ли са или американски агенти. Ей такива правят хората убийци.“ Не можел да се успокои. Дори посочил кинжала върху бюрото и допълнил: „Дяволът казва вземи този нож, настигни жената и го забий в шията и…“ Горкичкият професор Тахир изпаднал в шок от реакцията на разгневения младеж, който обичаше като син.

– А къде е този кинжал?

Посочих към коридора.

– Сигурно е в кабинета на професор Тахир, на бюрото…

Зейнеп изтича в коридора, без да чака нареждане от главния комисар. Явно след дългите години съвместна работа хората се разбираха без приказки… Едно време и ние бяхме така – Тахир Хакъ, Нюзхет и аз, един-единствен поглед ни стигаше да предадем мисълта си, но после…

– Дали професорът е мислел, че бившата ви любима е убита от Четин?

Не се засегнах от това, че Невзат акцентира върху бившата ми любима.

– По-скоро не искаше да повярва. Защото Четин беше един от най-любимите му студенти. Но се съмняваше сериозно. Освен това, което разказах…

Главният комисар беше силно въодушевен от интересния обрат на разговора.

– Освен онова, което разказахте – повтори.

– По време на убийството потърсил Четин по мобилния, не му вдигнал. После позвънил на домашния нееднократно, но никой не отговорил. На следващия ден го попитал къде е бил предната вечер, а той казал, че си бил вкъщи…

Невзат сякаш се обърка.

– А Тахир Хакъ защо не ни каза това?

– Не искаше да издава студента си. Но явно повече не е издържал и тази сутрин ми разказа всичко. Изпаднах в ужас и настоях веднага да отидем в полицията. Той ме спря. Каза, нека първо поговоря с Четин, може да има някакво обяснение, да не го обвиняваме напразно. И пожела да му обещая, че няма да казвам на полицията. Каза още, тази вечер ще повикам Четин у дома, ще говоря с него и ако се наложи, после ще уведомим полицията. Да не бях го послушал…

– Да, голяма грешка – отговори Невзат. – А и днес ви предупредих да не криете нищо. Вижте как грешката ви доведе до убийство.

Беше прав от небето до земята.

– Извинете ме, ако знаех, че ще стане така…

– Трябваше да знаете – или отново криете нещо?

Естествено, че криех, но свих перки още повече и изхленчих:

– Как можете, господин Невзат! Опитвам се да ви помогна.

Полицейският началник изсумтя и ми размаха пръст.

– Вижте, професоре, предупреждавам ви за последен път, че ако разбера, че криете нещо, ще бъда принуден да ви задържа. Ясно ли е? Макар че никак не ми се иска, вярвайте ми, ще ви тикна на топло…

След като толкова много си бях заслужил тикването на топло, не знаех какво да кажа, затова се намръщих както когато ядях калая от баща си. Но главният комисар имаше нужда от мен.

– Хайде, хайде – започна отново, след като се поуспокои. – Според вас Тахир Хакъ защо защитаваше Четин?

Опитах се да отговоря, без да покажа, че съм засегнат.

– Убийството е тежко обвинение… Вероятно се е страхувал да не почерни безпричинно живота на студента си…

– Но животът на друг негов студент не само е бил почернен, а и отнет. Нали и госпожа Нюзхет му е била студентка?

Възможно най-невинният и логичен въпрос на света. Всъщност бях сигурен, че Тахир Хакъ е скрил информация и от мен. Не бях сигурен единствено дали лично е замесен в престъплението. Поради това не исках да споделям съмненията си с Невзат.

– Прав сте – казах, криейки за пореден път истинските си мисли. – Обаче Тахир Хакъ не беше много във възторг от Нюзхет…

– Заради разликата в гледните точки ли?

Естествено, никой въпрос на проницателния полицай не беше напразен, щеше да стигне до причините за убийството на Нюзхет и да попита дали професорът няма пръст в него. Но дори да беше така, нямаше да го чуе от мен. Никой не можеше да иска от мен да предам мъртвия си учител. Добре, но това не беше ли предателство спрямо мъртвата ми любима? Не, драги ми, аз не бях причина за смъртта на Нюзхет, та да я предавам. Ако Невзат искаше да намери виновника, трябваше да залови онзи психопат Четин. Само така можеше да разреши загадката.

– Не – добавих нова измислица към предишните. – Професор Тахир не харесваше Нюзхет като личност… Смяташе я за прекалено амбициозна. Според него тя беше готова на всичко заради интересите си.

– А може и да се е ядосвал, че ви е напуснала.

Мълчалият доста време Али започваше да чопли раната…

– Не мисля, професорът не се бъркаше в личния живот… Непрекъснато ме съветваше да я забравя. Казваше, че, вместо да я мразя, трябва да се опитам да я разбера.

– Ами професионалната завист… – веднъж започнали, тези полицаи нямаше скоро да приключат. – Не е ли възможно? Помислете, че студентът ви е по-добър историк от вас. Ученикът надминава учителя си…

Гласът на Зейнеп сложи край на играта на нерви между мен и чевръстите полицаи.

– Това ли е кинжалът на Тахир Хакъ?

Между палеца и показалеца си държеше позлатен кинжал.

– Да, подарък от един ирански професор…

Невзат, разглеждащ любопитно поетия от нея кинжал, промърмори изненадано, сякаш на себе си:

– Защо човек като Тахир Хакъ би държал на бюрото си такова оръжие?

Това вече беше прекалено.

– Оръжие ли? Я не преувеличавайте… Професорът го ползваше като нож за писма.

Невзат изправи гръб, леко отметна глава и промърмори нещо, от което се вцепених.

– Не подценявайте ножовете за писма, знаете ли колко убити с това уж невинно оръжие сме виждали? А забитото в шията на госпожа Нюзхет острие преспокойно би могло да бъде нож за писма.