Убийството на султана

6„Всяка нация има герои, с които се гордее“

Едва стигнах за корабчето. Ако бях послушал хлевоустия шофьор и бях изчакал сблъскалата се с мерцедес камионетка на входа на Азапкапъ да освободи движението, всякак щях да изпусна корабчето в 21 ч. Без да ми пука за допълнителното вкочаняване на вледенените ми крака, слязох пред джамията на Соколлу Мехмед паша, преминах под плътния снеговалеж открай докрай през четвъртъчния пазар, където едно време бяха прочутите крепостни стени на Галата, а сега се разполагаха най-изпечените мошеници в търговията, и когато стигнах до пристанището на Каракьой, вратите вече се затваряха. Пъргаво размахах ръце и ако не бях привлякъл вниманието на служителя с огромен нос, затварящ вратите, щях да изпусна корабчето.

Параходът беше празен. Предпазливите истанбулци отдавна се бяха прибрали по домовете си заради лошото време. Отпуснах се върху празната пейка до парното под прозореца в голямата зала на входа. Опрях мокрите си обувки в нагорещения радиатор и се загледах в изчезването на снежинките в морето. Но след малко леко набразденото море изчезна. Видях излизащия си от блока „Сахтиян“ силует. Уплашен, отчаян, стремящ се да избяга час по-скоро. Никой да не ме види… Никой да не разбере, че съм бил у Нюзхет… И ако може всичко, свързано с нея, да изчезне. За жалост това не беше възможно. Професор Тахир знаеше, че съм поканен на вечеря. Добре, отбих първата атака, казвайки, че няма да отида. Той всъщност не се заинтересува. Дали нямаше да се поинтересува и след като разбереше, че съм убил Нюзхет? Естествено, че знаеше за връзката ни. И лесно щеше да се досети, че болезненото ми влечение към Нюзхет можеше да ме подтикне към убийство. Ама не, как пък да се досети? Като дори аз не вярвам, че съм извършил престъпление. Така ли? Тогава защо изтрих отпечатъците в апартамента, унищожих доказателствата и прибрах оръдието на престъплението?

Започнах да се отпускам… Глад… Дали не ми падаше кръвната захар? Или това беше умора от преживяното? Нищо подобно, само тази странно миришеща топлина в корабчето след ледената атмосфера вън… Но отлично знаех, че не бива да се отпускам. Съсредоточих се и заоглеждах пътниците. Бяхме седемнайсет души. Точно пред мен седяха трима пийнали, които щом си отвореха устата, воняха на бира. Ожесточено, почти до бой спореха за дербито „Фенербахче“ – „Галатасарай“, което трябваше да се играе в края на седмицата, ако спреше снегът. Средната пейка до тях беше окупирана от шумна петчленна група младежи и девойки, идващи от училище или курсове, които се замерваха с вече топящи се снежни топки, сякаш намокрянето вън не им стигаше. В другата страна на помещението седяха достолепен господин и важната му съпруга, които благосклонно наблюдаваха палавите си деца. Зад тях през прозореца мълчаливо гледаше една от красивите жени на Истанбул, показваща със стойката и поведението си, че не и пука за света въпреки дебелите дрехи. Насреща и трима брадати сектанти с дълги черни палта и отново нахлупени на главите след отръскването на снега такета… И точно срещу тях трима млади банкови или държавни чиновници, които ги гледаха с укор…

Не личеше някой да се интересува от мен. Можех да сложа точка, като изляза тихо навън и изхвърля в морето онзи остър нож на убийството и носещия отпечатъците ми сапун с мирис на виолетки, без някой да ме забележи. Но не още, опасно би било да излизам вън, едва спасил се от студа. Трябваше да изчакам пътниците да се успокоят, да забравят останалите и да потънат в доволство…

Гледах навън, докато корабчето напусна пристанището и се плъзна по все повече вълнуващото се море. Отдясно се простираха бреговете на историческия полуостров, обсипани с кораби. Може би там чакаше пътниците, които да превози до отсрещния бряг, сестрата на нашето корабче, изтънчен градски параход, привързан в пристанището на Еминьоню18, устояващ на вълните, предпазвайки изящната си конструкция. Малко по-нататък ферибот, приключил днешната си служба, се готвеше да заспи, ако му позволи нарастващото морско бучене. Доста по-далеч от него, близо до Сарайбурну19, беше пуснал котва огромен пътнически параход… На борда му пишеше „Freedom“. Свобода! Да скоча сега на този параход и да се отърва от тази снежна вечер, от това кърваво проклятие, от страха и чувството за вина… Възможно ли беше? Още на първото пристанище щяха да ми щракнат белезниците… А и бягството не означаваше ли да понеса със себе си проблемите, грижите и страховете си? И все пак ми се искаше… В края на гигантското бяло туловище на парахода, който нямаше да ме отведе до свободата, забелязах суша. Наситена светлина… И зад нея – първият хълм на Истанбул в цялото си величие… Устояващи на вятъра сред дърветата крепостни стени, кубета, кули, покриви… Дворецът „Топкапъ“, който почти четиристотин години е бил дом на османската династия… Новият владетелски дворец, както са го наричали… Познавах като петте си пръста всяка негова врата, всеки двор, всеки павилион, всяка стая, банята, готварницата, яхъра и фурната, любим терен на османските историци… И свещена територия за мен с двояк смисъл…

За пръв път бях признал чувствата си на Нюзхет пред Бабюз-сааде, или Вратата на щастието. Като казвам, че съм ги признал, не мислете, че аз съм го направил. Къде тиии? Естествено, че първа Нюзхет разкри чувствата си, тя се взря в очите ми, тя ме хвана за ръка… Аз, онемял от щастие, се бях вцепенил до една мраморна колона пред вратата, където се е извършвало коронясването. Ти махни вцепеняването, но смелата ми любима, гушнала се в мен като разгонена котка, посочи двама възрастни

Квартал в Истанбул. – Б. пр. Квартали на Истанбул. – Б. пр.

немски туристи, които ни гледаха с любопитство, и каза: „Наблюдават ни“, с което тотално съсипа нещата…

Много време прекарахме в пустите стаи на този дворец… Проследихме заедно следите на историята в документите, възможните за разчитане ръкописи, миниатюрите, картините, облеклата, оръжията и скъпоценностите. Хубави дни, като сън… Да, владетелският дворец… Домът на Завоевателя в Константинопол, откъдето е отправял държавните си послания към османците и е издавал най-важните си решения… най-сигурното му убежище… Какво пишеше над дворцовата врата?

„Нека по волята и милостта на Аллах владетелят на два континента и повелител на две морета, сянката на Аллах в този и отвъдния свят, любимецът му на двата небосклона, господарят на земята и водата, Завоевателя на Константинополската крепост Султан Мехмед Хан, син на Султан Мурад Хан, син на Султан Мехмед Хан, да увековечи Божието царство и господството му да се издигне над най-блестящите звезди на небосклона…“

Господство над звездите… Не е ясно доколко това пожелание е вдъхновило прочутия писател Стефан Цвайг, но в книгата сиЗвездни мигове на човечествотое поставил Завоевателя редом с Достоевски и Толстой… Още един немски говорещ гений, заинтересувал се от Завоевателя… Немски говорещ… Добре, мисля, че и Фройд като Цвайг е от еврейски произход… Евреин… Немски говорещи евреи…

Що за невъзможни асоциации правех? Интересът на Фройд към нашия велик владетел беше нелогична вероятност, съществуваща единствено в обремененото ми съзнание. По тази тема нямаше нито бележки, нито статии… Завоевателя, главен герой в историческото изследване на Бабингер и Достоевски, основна тема на разработката „Отцеубийство“ на Фройд, представляваше две напълно различни същности. Но нашата известна историчка беше открила общото: отцеубийството… И какво още? Не, колкото и да беше дръзка, Нюзхет не би посмяла да каже това. Но защо пък не? Кариерата и не се ли основаваше на това? Да руши табутата, да разработва проблемни тези, да нахлува в секретни области… Добре, но дори Нюзхет, колкото и да е била замаяна от успехите си, би знаела, че опитът за уличаване на Завоевателя в отцеубийство е изначално обречен на неуспех. Така де, но човешкият ум работи по свой си начин. Понякога амбицията е толкова силна, че желанията се възприемат като действителност. Ето заради това е възможно бившата ми любовница да не се е посвенила да се захване с това въпреки великолепния си като красотата и разум… Дали? Ами ако греша? Ако убитата от мен жена не е мислела така? Тази безупречна навремето кожа, сбръчкала се сега… Ако мислите и не са се променили като кожата…

„Характерът не се променя до смъртта – казваше майка ми, Бог да я прости. – Семейното възпитание, средата, образованието, всичко е временно. Човешката същност не се променя.“ Добре, да предположим, че убитата от мен тази вечер жена си е останала същата, но това не доказва, че би разработвала теза за отцеубийство, извършено от Завоевателя. Прав си, сякаш кимна с глава Тахир Хакъ.

„Обобщението обикновено е грешен метод.“

Нюзхет познаваше добре поне колкото мен османската история… Нямаше нужда да се търси под вола теле. Естествено, някои принцове са се опълчвали срещу бащите си, воювали са с тях, но нашият Завоевател не го е направил. Той някак си ми стана близък… Не само на мен, на нас…

„Не се опитвайте да отнемете и това от този смазан народ, жаден за успехи, гърчещ се под чувството за вина.“

Тези думи не са мои, а на общия ни професор Тахир Хакъ. Това е коментарът му за анализа ми на Указа за братоубийство.

„Всеки народ си има героите, с които трябва да се гордее. Не бива да ги отнемаме от горките хорица.“

Но нямах намерение да отнемам който и да било султан от когото и да било. И понеже се безпокоях, че отдавна не съм разработвал каквото и да било и това се говореше в кулоарите на университета, реших да опиша любимия ми период на Завоевателя с мисълта, че вече е време да се захвана с нещо, започвайки от тази историческа заповед. Обаче Нюзхет, както вече се разбра, не приличаше на мен и след раздялата ни подготви десетки разработки и статии, без да засвидетелства и най-малко уважение към националните ни ценности. Заради това Завоевателя и отцеубийството…

Пак стигнахме до същото. Не, драги ми, Нюзхет не е способна на това… Понеже Завоевателя никога не би посегнал на баща си. А и не е било нужно… Защото баща му Мурад II е бил уморен от войни, отегчен от интриги и съсипан от мъка по любимия си син Алаедин Али, загинал млад в резултат на заговор. Заради това е поискал: „Да се оттегля за известно време от управлението насаме, да се успокоя и отпочина.“

Сиреч Мурад II сам е преотстъпил трона, завладян с толкова убийства, на сина си… Може да се попита какво още би направил. Но от толкова голяма челяд Всевишният е допуснал оживяването единствено на Мехмед II. Онова дете, което впоследствие се превръща в Завоевателя… И кой знае защо, въпреки че Мурад II му дал бащиното си име, по никакъв начин не го причислил към любимите си принцове…

– Аллах да пази челядта ви… – прекъсна размислите ми за завоювалия този град и баща му един глас.

– Аллах да превърне в злато всичко в ръцете ви.

Насреща ми се беше изправила с протегната дясна ръка млада жена с хитро святкащи под дрипите очи. Кога ли беше влязла? Нали бях огледал салона, нали очите ми бяха все във вратите… Може би е спала на някоя пейка или се е крила някъде, за да не я изхвърлят служителите. Като видя изненаданото ми изражение, сигурно помисли, че казаното досега не е достатъчно, та разнообрази молитвите:

– Аллах да наспори делата ви…

Да ми спорят делата… Ето това беше хубаво пожелание… Пуснах в шепата на младата просякиня останалите в левия джоб на сакото ми дребни монети… Ухили се, показвайки пожълтели зъби.

– Аллах да ви закриля от беди и неприятности…

До този момент не беше го направил, много вероятно и занапред да не го направи. Но наистина страшно ми се искаше пожеланията и да се сбъднат. А прибралата милостинята жена явно отдавна ме беше забравила. Вероятно тримата пияници на предната пейка не и хванаха окото, та се отправи към господина и жена му встрани от тях. Изведнъж забелязах, че всички пътници, включително шумните младежи, я наблюдават. Ето го удобния случай. Точния момент да изляза навън и да се отърва от уликите за престъплението. И докато просякинята приближаваше към новата си цел, бавно станах от топлия радиатор.

Както и предполагах, никой не се интересуваше от мен. Тримата пияндета пред мен я наблюдаваха, коментирайки, че е обикновена лъжкиня. Докато минавах край тях, чух единия с дебел глас да казва:

– Какво си мислиш, тая може да ни купи и тримата. Тия, брато, са въшливи от мангизи.

Нямах представа колко пари имаше жената, но мислено и благодарих, че е привлякла вниманието върху себе си, и бързо се измъкнах от топлия салон в снежната вечер навън.