Убийството на султана

26„Ще ги налагаш три пъти дневно, учителю“

Четин сериозно се разтревожи, като седнах отзад. Непрекъснато ме поглеждаше в огледалото. В погледа му витаеха въпроси… А когато ме видя да излизам от блока, учтиво приближи с колата и отвори вратата до себе си, сигурен, че ще вляза. Аз обаче в този момент бях зает с проверката дали вътре няма още някой. Не, онзи луд грешеше, Четин беше сам. И все пак трябваше да съм предпазлив. Въпреки тежащия в чантата ми 38-милиметров пистолет не би било разумно да седна до едрия младеж. „Като ти пръсне спрея в лицето…“ Дори това да не се случеше, не ми се седеше до тоя противен тип. Затова леко се приведох до отворената врата и казах на Четин:

– Извинявай, но не обичам да седя отпред… Плаши ме да гледам пътя толкова отблизо – и се настаних на задната седалка.

Дори да беше се засегнал, заподозреният в убийство не възрази, търпеливо изчака да се настаня и попита едва след като тръгнахме:

– Винаги ли сте така или само днес?

Наистина ли се интересуваше, или проверяваше дали не се съмнявам в него?

– Всъщност от дете се страхувам. Но с възрастта стана по-зле. Нервната система отслабва… Е, няма майтап, минах шейсетте. Всеки ден ново двайсет…

Не зная дали повярва, но изглеждаше успокоен.

– Чакайте, професоре, в сравнение с Тахир Хакъ сте още много млад… Той превали осемдесетте, но още е като скала. Всеки ден тича от мероприятие на мероприятие.

Макар ръката ми да беше върху чантата, готова да грабне бащиния пистолет при нападение, не биваше да издавам тревогата си. Изсмях се тихичко. Май усети, че е прекалил, и замълча, но аз отговорих, за да разсея напрежението:

– Те са от старата гвардия… Силата и устремът никога не ги напускат… Сякаш черпят енергия от другите.

Прикова поглед в мен в огледалото. Какво съм искал да кажа? Веднага се поправих:

– Да, енергията на другите им дава сили. Особено на младежи като вас… Любопитството, вниманието и трепетът ви преминават в тях. Не е ли така? Лекциите, семинарите, уроците на открито направо зареждат професор Тахир. Уж се пенсионира, но никога няма да зареже работата си.

Усмихна се и отправи поглед към мокрия от топящия се сняг път. Разбира се, всички тези дрънканици бяха, както казват старите хора, репчене; след малко щеше да започне надлъгването с център Нюзхет. Надявайки се той да направи първата стъпка, изчаках да ме попита за Акън, но той, изглежда, не беше на тая вълна.

– Трябва да минем по втория мост – наруши мълчанието. – Надявам се да не е много натоварено – и докато излизаше на булеварда, добави притеснено: – Вече сме закъснели. Наближава осем. Вярно, предупредих професор Тахир, че ще закъснеем, обаче…

В тона му не се долавяше упрек, но аз веднага поех върху себе си цялата вина на света.

– Извинявай, Четин… Снощи се зачетох в книгата за Завоевателя на Решат Екрем Кочу. Да се подготвя за днес… Но се увлякох. Не забелязах как е минало времето.

– Заедно с приятелката ви ли четохте?

За момент бях забравил лъжата си.

– Приятелката ми?

– Нали казахте, че имате гостенка, професоре…

Ето това беше намек. Май подценявах ума на този младеж – ако в колата имаше глупак, то бях аз. Хайде, празнодумецо Мющак, отговори да те видим.

– А, Фериха… – че коя ли пък беше Фериха? Никога в живота си не бях срещал жена с това име. Както и да е, лъжата вече тръгна. Има ли значение дали ще е Фериха или някоя друга. – Фериха не се интересува твърде от история. Хобито и са цветята… Най-непознатите видове… – спомних си няколко наименования на цветя, които срещнах преди време в едно списание. – Като например Lathirus Karsianus, който единствен в света се отглежда в Карс57. Аз не се интересувам, но според Фериха всичко живо е от значение, независимо дали е цвете или трева. Казва, че никое живо същество, било то човек или цвете, няма право да посегне на живота на друго същество.

Засмя се тихо:

– Тогава е нормално да не се интересува от история… Няма история, в която не само цветята или животните, но и хората да не са се убивали един друг…

Разговорът тръгна в желаната от мен посока…

– И особено ако става дума за трона… – пуснах мухата.

Щом чу думата трон, настроението му се изпари и млъкна.

Но нямах намерение да го оставя на мира.

– Какво мислеше Нюзхет по този въпрос?

Вместо отговор прозвуча скърцане на спирачки и аз политнах напред. Ако не бях се задържал с ръка, щях да си разплескам физиономията в предната седалка.

– Еййй! – извика Четин към спрелия точно пред нас огромен камион… Видях как мускулите му се напрегнаха, а черните му коси щръкнаха като бодли на предпазващ се от заплаха таралеж. – Виж го ти, магарето му недно, дори мигач не даде. Да слезеш, та да му вкараш…

Ето как блесна истинският лик на нашия млад историк. Нямаше го вече вежливия, възпитан младеж от сутринта, беше се превърнал в озъбен нападател. А може това да беше истинската му същност.

– Не се ядосвай, Четин – опитах се да го успокоя. – Няма смисъл да си късаш нервите с него… Пътищата бъкат от такива шофьори…

Не се успокои, напротив.

– Нали видяхте, професоре? Как говедото внезапно спря точно пред мен. Още малко и щяхме да се пъхнем отдолу му.

Реакцията му беше по-остра от очакваната, явно беше много раздразнителен.

– Успокой се, нали не стана катастрофа… Хайде, не се измъчвай… Да вървим.

Шофьорът на камиона, който и представа нямаше за станалото, тръгна, ние – също, но гневът на Четин не премина. Когато след десетина метра се появи възможност, той подмина камиона и наду бясно клаксона като псувня…

– Ей от това разбира говедото…

Мисля, че говедото беше разбрало, защото и то наду клаксона… Нашият млад учен заръмжа като мечка:

– Ей сега, твойта мама…

Олеле, щеше да спре.

– Недей, Четин – докоснах рамото му. – Да не се разправяме с човека… Неприлично е!

Погледна шофьора в страничното огледало: изпълнен с ярост и омраза поглед… Тогава разбрах: беше напълно сериозен и ако го оставех, щеше да слезе от колата и да се сбие с другия.

– Хайде, Четин, хайде, бездруго сме закъснели…

Дишаше тежко от гняв.

– Ако не бяхте вие, щях да му дам да разбере.

А може би, ако не бях аз, нямаше толкова да се ядоса. Това, че не отидох на срещата, че не го поканих вкъщи и най-вече зададох въпрос за Нюзхет, го беше раздразнило и понеже не можа на мен, изкара си го на шофьора.

– Това не са хора, професоре… И колите им големи, за никого не им пука. Минават на червено, изпреварват неправилно, притискат ни с камионите. Гадини…

Колко лесно изпускаше нервите си този младеж. Дали можеше човек със слаби нерви да извърши хладнокръвно убийство? Да премисли и планира всичко предварително… А може не той да го е планирал, само да е нанесъл удара. Но не бях убеден, че Нюзхет е жертва на предумишлено убийство. Може би завършилите с убийство събития са следвали хода си като спирала. Ако Четин така се е ядосал и на Нюзхет… И ако са били сами… Ако тогава е зърнал ножа за писма на масичката… Защо не? Професор Тахир е трябвало да защити любимия си студент. Да, но какво е правил там Четин? Може и той да е бил поканен на вечеря. Нюзхет е поканила в дома си недолюбван асистент. Защо недолюбван, просто са спорили. Но както и да е, не можеше ли да покани асистента си вместо някой непознат? Може и да го е поканила… Може би затова Акън… Добре, но не попита нищо за Акън. Или професор Тахир не му е казал за раняването на асистента ми? Тогава защо да говори за нещо, което не му е известно…

– Тия трябва да ги биеш три пъти дневно, професоре – започна отново. – Да хванеш манивелата и да им натрошиш кокалите… Те само от това разбират…

Забрави да спомене да им отрежеш езика, после да ги оставиш в спалнята, та да пукнат от загуба на кръв… Да, несъмнено Четин беше в състояние да убие. С помощта на Ерол и онова хитро момиченце… И със съветите на Тахир Хакъ…

– Веднъж имах подобен случай – тоя калпазанин нямаше да се укроти. – С мен беше професор Тахир. На булевард „Барбарос“… Един жълт микробус ме засече… От ония маршрутки… Ако не бях извил волана навреме, щеше да влезе през вратата на професор Тахир. Ами помислете, професоре, един от най-ценните турски учени да погине заради някакво животно… Не, тия копелета не трябва да се жалят. Който не познава законите, не бива да се наказва по тях…

Естествено, и жените, дето не разбират историята, не бива да отиват в нея със забит в шията нож за писма… Заедно с греховните си помисли…

– Нали съществуват ония дяволии пневматичните пушки… Но с по шест патрона… Сложи си една в колата… И като ти изскочи някой от тия, хич не му мисли, ами натисни спусъка…

Настръхнах. Описваше мен. Бях направил това, за което говореше. Но не пневматична пушка, а пистолет и не с патрони, а с куршуми и пак шест. Не асистент по история, който носи в колата пневматична пушка, а професор по история с пистолет в чантата… И сред нас, историците, ли съществуваше насилие? Не, къде ти, взех пистолета за защита… А този малоумник искаше пневматична пушка, за да убива досадниците по пътя… Щеше да пролива кръв, за да уталожи гнева си.

– Хич да не го слушаш, професоре… Да не гледаш разплаканите му очи… Защото видят ли зор, тия започват да лъжат, да се подмилкват, да ти целуват ръцете и краката.

Вече ставаше досадно. Нямаше да млъкне, нямаше да изтърве нишката.

– Не преувеличаваш ли малко – попитах. – Нямаше катастрофа, Четин. Дори не се блъснахме… Може някоя кола пред камиона да е сбъркала. Вероятно заради това е спрял.

– Никой нямаше пред него – каза, но по-кротко. – Видях, отпред нямаше никой.

Когато се поуспокои, продължих по-уверено:

– Както и да е, не бива така да се ядосваш… И да направиш скандал, какво от това? Мислиш, че ще си извадят поука? А и ние сме учени, не ни подхожда уличен бой… Какво ще си помислят, ако ни видят?

Не възрази. Значи, разбираше от упрек този луд за връзване.

– Не подхожда, Четин… А и не дай Боже, ако онзи има оръжие…

– Къде ти у тях такава смелост – махна пренебрежително с ръка. – Страх ги е от полицията, не биха носили оръжие тия негодници…

Полицията… Ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Чак сега осъзнах отминалата опасност. Ами ако тоя никаквец наистина беше нападнал шофьора и полицията ни беше отвела в участъка. И при обиска се намереше оръжието ми… Провинение след провинение…

„Мющак Серхазин, намушкал бившата си любовница, беше заловен с оръжие, възнамеряващ да убие колегата си.“

Представих си снимката си на първите страници на вестниците като Джеймс Бонд с бащиния пистолет в ръка. Божие наказание! Че защо ли взех това оръжие? Стегни се, умнико Мющак! Защо ли повярвах на думите на онзи побъркан в огледалото? Поне да можех да използвам тази проклетия… „Ето ти моят съвет, сине – казваше милата ми майчица. – Никога не пипай това оръжие, не дай Боже, ще се гръмнеш. най-добре да го дадем някому и да се отървем…“ Да, това беше най-правилното. Но заради вечната си тъпотия не бях го дал никому… Да го хвърля някъде при удобен случай… Чакай, не се паникьосвай веднага… Така ли се хвърля на боклука бащино наследство?

– Може да смятате реакцията ми за пресилена – прекъсна мислите ми гласът на Четин. – Прав сте, тия говеда объркват човек… – дали не беше осъзнал грешката си? – Извинете, не бих желал да съм на ваше място.

Протегнах се и отново докоснах рамото му, но по-меко, по-приятелски…

– Няма значение, уплаших се за теб. Няма смисъл да си създаваш неприятности.

– Зная, професоре, зная, благодаря ви…

За пръв път между нас имаше някаква искреност. Може би вече щеше да попита за Акън. Не, отново напрегнато мълчание. Когато влязохме в кръстовището на моста към Фенербахче, не издържах и попитах:

– За какво говорехме одеве, Четин?

– Амии… – стресна се като събуден от сън.

Дали наистина беше забравил толкова важно нещо, или играеше игра?

– Преди камиона да изскочи пред нас – опитах се да му припомня, но напразно, продължи да ме гледа с празен поглед в огледалото.

– За професор Тахир ли говорехме?

Или наистина паметта му беше слаба, или играеше ролята си по-добре от мен…

– Не, не за професор Тахир… – възкликнах развълнувано, сякаш току-що се бях сетил. – А, ето, говорехме за Нюзхет. Нали сте имали някакъв спор… Какво ти разказа Нюзхет?

Видях как се намръщи, щеше да си каже, жалко. Но не, лъжех се.

– Всъщност професор Тахир започна спора – махна с ръка. – Критикуваше ориенталските възгледи. Без да назовава имена, обвиняваше такива като професор Нюзхет и според мен беше напълно прав.

Престорих се на изненадан.

– Но професор Тахир много я харесваше…

– Харесваше я, обаче Нюзхет говореше глупости, професоре. И онзи неин хомосексуален асистент…

– Акън ли?

– Да, точно той… Нали щеше да получи стипендия в Америка, та винаги я поддържаше. А госпожа Нюзхет много преувеличаваше. Турските историци били небрежни, историята не се пишела само по документи, не можело да се прикрива действителността.

Знаех, че напусналата ме любима беше дръпната. Гледаше на хората отвисоко, с превъзходство.

– Съвременните историци ли обвиняваше?

Смени скоростта и отговори:

– И не само тях, професоре, от Турсун до Нешри и от Битлиси до Кемал Пашазаде58– всички. Били официозни военни историци… Никога не написали и дума отрицателна или критична за владетелите по времето си. Но и ние сме грешили.

Изопачавали сме действителността, за да защитим османците. Да, да, точно така каза. Изопачавали сме действителността. Налагали сме си автоцензура.

Знаех, че възгледите на Нюзхет за историята се промениха след заминаването и за Чикаго. Това личеше почти във всяка нова статия. Беше убедена, че повечето ни родни колеги са романтици и рухването на разпокъсаната Османска империя е породило рефлекс за защита на миналото в турските историци. Според нея те или избягваха коментарите, задоволявайки се единствено с натрупване на информация и документи, или вместо да покажат миналата действителност, описваха въображаема история, защитаваща националните интереси. Твърдеше, че историкът, бил той американец, французин, китаец, японец или турчин, трябва да се освободи от националните и религиозните си предубеждения и да бъде обективен. Но проблемът вече не беше в гледната точка за историята на Нюзхет, а в причината, довела до убийството и.

– Добре, но как стигнахте до правото на убийство – попитах, пристъпвайки към криминалния случай.

– Какво право на убийство? – размърда се неспокойно на седалката.

Вероятно беше разбрал накъде водя разговора.

– Правото на султана да убива – поясних. – Да отстрани съперниците за трона… – и замълчах, симулирайки несигурност. – Нали вчера Тахир Хакъ говореше за това… Спорили сте за това право – въздъхнах дълбоко. – Бог да прости Нюзхет, имаше интересни виждания по този въпрос. Имам предвид Завоевателя… – той ме погледна объркано в огледалото, опитвайки се да разбере намеренията ми. – Не е ли казала нещо странно по този въпрос?

– Какво значи странно?

Тонът му беше леден. Вече се беше окопитил и щеше да бъде по-предпазлив. Май нямаше да постигна целта, заради която се качих в колата. Защото професор Тахир го беше подготвил добре. Не биваше да съм твърде настойчив, но връщане назад нямаше.

– Знам ли, нещо за отцеубийството…

– Чие?

Тонът му беше все така студен, все така дистанциран и подозрителен…

– Че чие да бъде отцеубийството на Завоевателя… Вчера говорихме в кабинета ми… Дори професор Тахир каза, че за това сте спорили с Нюзхет.

– Да, тезата за евентуалното убийство на Мурад II…

Грешеше, аз пръв бях повдигнал този въпрос. Следователно паметта му не беше толкова добра. Но изглеждаше решен да продължи да лъже.

– Госпожа Нюзхет обвиняваше Завоевателя за много неща. Казваше, че при османците – по подобие на Римската империя – била широко разпространена традицията не да се избират, а да се избиват претендентите за престола. Като пример за това изтъкваше Указа за братоубийство на султан Мехмед Завоевателя…

Май вече не лъжеше. Нюзхет би защитавала такава теза.

– Тахир Хакъ беше против. Казваше, че в името на реда убийството на нарушителите му е правилно. Но жената така буйно оспорваше възгледите ни, че не се сдържах и се разкрещях. Защитих правилността на Указа за братоубийство. – Бързо се обърна и ме погледна. – И вие сте го споменали… Имам предвид разработката ви на Указа за братоубийство… Изказали сте почти същите твърдения…

Дали беше така. Опитах да си спомня: „Причината за отстраняването на единствения, осеммесечен брат Ахмед при повторната интронация на Мехмед II е категоричното противопоставяне на Халил Чандарлъ, защото младият падишах, съзнавайки, че войната за трона все още не е приключила, не е имал друг изход.“ Да, точно така бях написал. И понеже винаги съм бил стеснителен и когато пишех, и когато говорех, възгледите ми винаги можеха да се изтълкуват превратно, тъй като въртях и сучех само и само да не обидя нито Исус, нито Мойсей, камо ли любимия ни пророк Мохамед, камо ли най-важното, вярващите в тях, та дори и колегите, защитаващи националната ни гордост и готови да сипят огън и жупел по дръзналите да посегнат на знатното ни минало. Тоест казаното от Четин за разработката ми на братоубийството не беше далеч от истината. Поради това не гъкнах.

Но по-забавно беше спокойствието на Четин. Докато преди няколко минути се гърчеше от притеснение, какво се беше променило, та така изведнъж се успокои? И вчера наблюдавах същото. Когато този младеж с коса на таралеж влезе заедно с Тахир Хакъ и Ерол в кабинета ми, и тримата бяха много напрегнати. Интересуваше ги проектът на Нюзхет или по-скоро информацията ми за него… Дори Тахир Хакъ директно попита какво е възнамерявала. И аз глупакът, мислейки, че държа юздите, май изръсих, че изследва убийството на Мурад II от сина му. Точно тогава безпокойството им изчезна и също като Четин сега внезапно се успокоиха. Може би наистина проектът на Нюзхет нямаше нищо общо с отцеубийството. Дали не грешах? Може би не беше от значение статията на Фройд за отцеубийството, написаните на листа думи Patricide, Filicide, Fratricide, поставената отметка на отнасящия се до Мурад II раздел в книгата на Бабингер? Не, такава отметка не бях видял, за нея ми каза главен комисар Невзат. Той не би лъгал. Не би, но може би страдаше от параноя като мен.

Погледнах Четин, който продължаваше да ме баламосва. Какво да мисля за менящите се реакции на този лъжлив асистент? Хайде да речем, че той се поддаваше на необосновани емоции, но как да обясня несъответствията в поведението на Тахир Хакъ? Дори да не бяха Завоевателя и отцеубийството, в проекта на Нюзхет определено нещо ги тревожеше. И най-вероятно беше убита заради това. Да де, но какъв беше проектът? Какво знаеше този раздразнителен младеж, което аз не знаех? Най-вероятно това беше причината за убийството и раняването на Акън. Сезгин не можеше да бъде убиец. Скоро главен комисар Невзат щеше да го установи. Но нашият учител, с когото след малко щях да се срещна, определено нямаше да ми каже истината. Единственото хубаво нещо в случая беше, че те не знаеха какво знам аз…