Убийството на султана

41„Щяха да отворят гроба на Мурад II“

„Няма ненаказано престъпление.“ Макар и хиляди години да са минали от тази мисъл, която е юридическата обосновка на око за око, зъб за зъб, тя още е в сила. Естествено, не бих защитил глупости от рода няма възмездие, ако не убием отнелия човешки живот, но вече съм сигурен, че престъпникът е прокълнат вовеки веков. Колкото и да се старае убиецът, не може да измие кръвта от ръцете си и никога не може напълно да се освободи от легналата на плещите му тежест от съюза с архангел Михаил. За външните наблюдатели може да са интересни сценариите за убеждаване на полицията, прокурора и дори себе си и търсенето на всевъзможни вероятности, но всичко е напразно. Възмездието за извършеното престъпление дамгосва челото ни с невидимо желязо. Неизбежно е като смъртта. Това петно може да не се забележи веднага, но рано или късно се проявява. Всички напъни за спасение, лъжите, опитите за прехвърляне на вината другиму могат да забавят малко появата на петното на челото ни, но пълното му заличаване не е далечна вероятност, а абсолютна невъзможност.

Изпречването на пътя ми на подлия син на Наил Дилли – Адем – още веднъж ми припомни тази безспорна истина. Щом съм убил Нюзхет, трябва да си платя. Всички тези мисли бързо прелитаха през ума ми, докато вървях от магазина към булеварда. А цената беше много по-голяма от парите, които Адем щеше да поиска от мен. Да, беше възможно протакане чрез редовни месечни вноски за този безсрамник… Вижте ме само… Уважаваният учен, който цял живот е стоял настрани от кавги и побои, избягвал е провиненията и неприятностите, истанбул-

ският аристократ Мющак Серхазин се превърна в играчка на изнудвач, способен на всякаква мерзост за пари.

„Трябваше да помислиш за това, преди да убиеш!“ Психопатът в мен се хилеше зловещо от тъмната си пещера, показвайки остри като ножове зъби. „Кой си ти, та да убиеш човек? Виж как оплеска всичко.“

Започнах да възразявам, че дори не е ясно дали аз съм извършителят.

„Пак лъжеш! И то себе си…“

Прав беше, но упорито се държах за вероятността да съм невинен като за изгнила сламка.

Защо пък да лъжа, това, че онзи джамбазин Адем ме е видял на улицата, не доказва, че съм убиец… В този момент на същата улица са могли да бъдат много хора.

„Не на улицата, а в магазина му…“

Какво, да не е престъпление да вляза в магазина?

„Мен ако питаш не е, дори не е престъпление да намушкаш оная женска, но трябва да признаеш, че толкова много съвпадения вече са в повече. А и времето, когато си бил там е многозначително.“

Какво му е на времето?

„Ако помниш, главният комисар каза, че убийството е извършено между 19 и 20 ч. А фишът в дюкяна на онзи безсрамник сочи 19:38… Когато дойде на себе си в блока «Сахтиян», часът беше 19:42. Точно пет минути разлика. Тоест напълно достатъчно да оставиш двата сандвича и четирите бири на изнудвача, както и кредитната карта, която ще те прати в затвора и със замаяна глава да стигнеш до блока «Сахтиян»…“

Добре, но това не доказва ли невинността ми? Не е възможно за пет минути да вляза в апартамента на Нюзхет, да я убия и да сляза надолу.

„Разбира се, освен ако не си я очистил, преди да отидеш в магазина…“

Ако не съм я очистил… Вероятност след вероятност… Все недоказуеми. Не, драги ми, това, че Адем Дилли ме е видял вечерта в магазина си, изобщо не доказва, че съм убиец.

Разсмя се весело.

„Твоят главен комисар би казал: «Прав сте, професор Мющак, това са недоказуеми неща. Когато сте пристигнали в апартамента, е било 19:40 ч. Тоест не бихте могли да извършите престъплението. А това, че скрихте от нас посещението си в апартамента, грижливо изтрихте пръстовите си отпечатъци, извадихте оръдието на убийството от шията на жертвата и го хвърлихте в морето, няма доказателствена тежест. Ако твърдите, че сте невинен, така да бъде», и би закрил делото. А бе, ти идиот ли си? С тези улики и информация дори най-милостивият прокурор ще те прати в затвора, без да му мигне окото. Ясно е като бял ден.“

Добре, но кой тогава нападна Акън? Да речем, че аз съм заклал Нюзхет, а бившият ми асистент? И него ли аз съм ранил? Хубаво, имал съм достатъчно причини да убия старата си любов, но защо да нападам Акън?

„Това не мога да кажа, но ако не озаптиш оня бъбривец Адем…“

Ако не го озаптя… А как да стане това?

„Много просто, докосвайки веднъж, не, за по-сигурно поне три пъти по-лекия от перушинка спусък на пистолета, който перчещият ти се баща никога не използва по предназначение… И хайде честито, няма Адем, няма проблем.“

Не дрънкай глупости… Никого не мога да убия… Или поне докато умът ми си е на мястото. А и Адем е склонен на компромиси. Може би това е единственият ми шанс. Поне за известно време мога да го спра с пари и през това време делото да бъде прекратено. Чандарлъ не беше ли пробвал този начин? Не беше ли предложил на Мехмед II лъскави византийски алтъни на златен поднос?

„И какво стана, като ги предложи? Завоевателя го арестува на следващия ден след превземането на Константинопол… И след четирийсет дни – право в ръцете на палача… Ето ти резултата. А ти какво правиш? Опитваш се да решиш проблема с подкуп като Чандарлъ Халил. А тръбиш наляво и надясно колко добре познаваш султан Мехмед Завоевателя. Грънци познаваш. Ако го познаваше, щеше да знаеш как да решиш проблема. Как бил решен гордиевият възел? Говоря за Александър Велики. Идола на Завоевателя. Шат, с един удар на сабята. Така решава и нашият Завоевател, по същия начин, със скоростта на светлината… След като превзел Константинопол, не слязъл от коня, не съблякъл ризницата, не прибрал сабята. Десет години воювал. Казват, че превзел точно двеста града… Животът му е легенда… Пътят – низ от победи… Защо – защото подчинил света. Ако ти не ги подчиниш, те ще те подчинят. Двукракото, наречено човек, разбира само от сопа. Уважава само силата. И гьостерицата върши работа. Хайде да вървим по отъпканите пътеки, доказали правотата си, и по най-бързия начин да се справим с оня Дилли, та да се свърши веднъж завинаги…“

Не е ли жалко, човечецът има две деца…

„Жалко ли? Я се разплачи… Не мога да повярвам, той ще ти зачерни живота, а ти го съжаляваш… Не видя ли как те гледа? Как върти гуреливите си очички… За пари ще продаде и децата си, бе… Кой знае колко дългове има. Дали към казиното, лихваря или наркодилъра? Разбери най-сетне, никога няма да го заситиш… И двата апартамента да продадеш, пак няма да се справиш… Няма да те остави, дори и да профукаш последната стотинка от наследството на фамилията Серхазин. Събери си акъла в главата и го викни утре на някое закътано местенце… Пусни му три куршума в челото и хайде кой откъде е…“

Докато Адем Дилли се строполяваше в кръв на земята, ме стресна клаксон и вой на спирачки… Бях застанал насред най-оживения булевард в Шишли. Под носа ми – огромен бял джип. Черна глава, подадена от прозореца на водача и раззината огромна уста.

– Що не внимаваш, бе! За малко да пукнеш… Гледай малко къде вървиш!

Пешеходците по тротоарите почти сладострастно наблюдаваха резила на това човекоподобно, все още изненадано изтъпанчено в средата на пътя.

– И още гледа, а… Хем виновен, хем нагъл… Ей сега слизам да ти сера в устата. Ей да му се не види, тоя идиот ще ме докара до убийство! Хич не ме гледай като теле в железница…

Прав беше; не стига че убих Нюзхет, ами щях да направя убиец от непознат човек.

– Извинете… – заекнах. – Не се сърдете, замислил се бях…

Надявах се да миряса, но тая мечка в човешки облик съвсем

превъртя.

– Замислил се бил, ей сега ще те замисля аз тебе… Виж го как още стърчи насред шосето. А бе, възрастен човек си, я сиктир оттук, върви си го търси от другиго…

Преглътнах обидите, понеже знаех, че пожеланието му рано или късно ще се сбъдне, дори леко кимнах за поздрав и бързо преминах на тротоара.

– Бързо… Бързо… По-бързо… – викна ми някакъв шантав младеж със сплетена коса и брада, застанал под светофара. – Бягай, чичка, бягай… Този град е чудовище… Един ден ще погълне всички ни… Бягай, чичка, бягай, докато не те е глътнал…

Гледаше ме мило, с обич, която не видях в ничии очи през последните дни.

– Бягай, чичка, бягай…

Послушах го и се забързах. Искаше ми се незабавно да се отдалеча от този град, превърнал се в истинско чудовище при смесицата на бетон, стъкло, пластмаса и съществата, наречени човеци, от тази срамна сцена. Но бъбривият принц на мрака в мен се намеси.

„Бягай, Мющак, бягай… Винаги си бягал, щом видиш зор, веднага подвиваш опашка и напускаш полесражението… Като имаше възможност да стиснеш за яката онзи простак в колата и да му смажеш физиономията, бягай сега… Да те видим докъде ще стигнеш…“

Не позволих на лудия в мен да каже нещо повече; само ме объркваше. Бързо го натирих в тъмната му дупка…

И накъде бях тръгнал? Към болницата, разбира се. В теб има въображаем маяк, Мющак, зарежи ума и се довери на краката си. Ето, завиваш наляво и насреща ти е „Етфал“… Горкият Теоман, сигурно още ме чака. Нали бях му казал, че ще отида следобед, а то вече притъмнява. Ами чантата? С татковия пистолет… С кой акъл го взех… Още е в приемната на Шазие. Ами ако някой отвори чантата? Шазие никога не би направила това. Нека си седи там, като изляза от болницата, ще я взема. Бездруго сигурно бъкаше от полицаи в стаята на Акън.

Пред болничната стая нямаше нито един полицай. Тъкмо мислех, че никой не взема на сериозно нашия Невзат, когато вратата се отвори и се показа напрегнатото лице на дръпнатия комисар Али. Смръщил вежди, изострил поглед, прехапал долна устна. Да не би да беше закъснял и Акън са го… Като срещна погледа ми, избухна:

– Виждате ли, професоре, никой не е дошъл. Ами ако му се беше случило нещо, от кого щяха да търсят сметка? Но вината е наша… Колко пъти казах на главния комисар, не ги жалете. Подайте рапорт и на секундата ще долетят. Но нали знаят, че Невзат е добър и му се качват на главата… – и посочи стаята с ръка. – Момчето е сам-самичко… Влизаш, прерязваш му гърлото и излизаш…

– И Теоман ли го няма?

– Не, професоре, никой… – замълча. – Но зад вратата имаше бележка – извади от джоба си сгънат на две лист и прочете: „Професоре, чаках ви, не дойдохте. Трябва да си ида вкъщи. Ще се върна до час, Тео“ – свърши с четенето и ме погледна. – Вероятно вие сте професорът…

– Да, а Теоман му е съквартирант…

– Добър приятел, няма що, оставил ранения и си заминал.

– Той няма вина. Предупреди ме, че ще си тръгне и аз уж да дойда рано, обаче…

Святкащите му очи изведнъж се вторачиха.

– Ей го нашия светкавичен отряд, пристига. Виж само как се тътрузят… Сякаш са тръгнали по курви в Бейоглу… Елате ми, елате, ще ви науча аз вас!

След всички събития сутринта не бях в състояние да гледам как Али кастри колегите си и влязох в стаята.

Акън все още не беше в съзнание. Може би спеше от силните успокоителни. Много го боляла раната на езика. Приближих се, лицето му беше спокойно. Значи не го болеше. Добре, докторът каза, че ще се оправи. Повече щяло да продължи заздравяването на счупените пръсти. Но скоро щял да проговори. Ех, дано по-скоро разкаже какво се е случило… Може да се разреши цялата загадка. „Да, господин главен комисар, Четин и Ерол дойдоха у дома. Без да подозирам нещо, ги поканих вътре… Още от вратата се нахвърлиха върху ми.“ Дали наистина щеше да каже така? Да разкаже това? Или? Или какво? Не, не аз съм нападнал Акън. Погледнах бившия си асистент, чиито коси изцяло закриваха челото му. Дишаше леко. Че защо да го нападам? Не мога да си спомня такова нещо. Но и убийството на Нюзхет не си спомням. От паметта ми е изтрито всичко след телефонния разговор. Пълен мрак. Ни звук, ни образ, ни мирис… Ами ако аз съм ранил Акън? Хайде стига, не мога да нападна двама души едновременно! Но кой твърди, че е едновременно? Нали не знаем по кое време е бил нападнат Акън? Възрастната му съседка каза, че се прибрал към пет. Някакъв сериал започвал по телевизията… Значи… Значи, след като не помня какво съм правил… Преди да убия старата си любов, съм се отбил в дома на бившия ми асистент… Престани, стига толкова! Дори не знаех, че Акън е бил асистент на Нюзхет. Научих го вчера от Сибел… Защо да нападам момчето без причина? Ами ако съм го чул преди това и съм забравил? Нали такава ми е болестта… Дисоциативна фуга… Глупости, да не свързваме всяко забравяне с това. Всъщност, ако съм чул за асистентството на Акън, трябва да съм научил и за пристигането на Нюзхет в Истанбул. И след като не е възможно, нито вероятно да забравя това… Не, няма нужда от такова напрежение. И защо непременно аз трябва да съм виновен? Когато Акън проговори, случаят непременно ще се изясни. И аз ще се измъкна от този ужас. Ами

Адем Дилли? Когато заловят истинския убиец или убийци, и този проблем ще се реши. Ще кажа на Невзат за заболяването си, ще обясня, че не съм признал, защото не съм бил сигурен дали съм извършил престъплението, и край. Може би пак ще ме смъмри, но ще прекрати следствието. Дори помощникът му подметна, че Невзат е добър човек… Даже прекалено… Обнадеждено докоснах изплъзналата се под завивката лява ръка на Акън… Размърда пръсти, аз се притесних да не го събудя, но той леко дръпна ръката си, без да отвори очи. Отново задиша равномерно. Тъкмо се успокоих, когато отнякъде дочух звън. Моят телефон ли беше? Не, моят не звъни така. А и звънът беше много тих. Май идваше от шкафа отзад. Отворих вратата и звънът се чу по-силно. Идваше от вътрешния джоб на коженото яке, с което покрихме Акън, преди да го качим в линейката. Извадих телефона… На дисплея пишеше Мансур. Дали му беше приятел? Звънеше настойчиво. Може да е научил за станалото и изгаряше от любопитство.

– Ало?

– Ало? Къде си Акън, момчето ми?

Гласът беше сърдечен.

– Ами, аз съм преподавател на Акън…

Мансур сигурно беше изненадан, защото замълча. За да му вдъхна доверие, трябваше да говоря сърдечно поне колкото него.

– Не съм чужд човек, казвам се Мющак, професорът по история Мющак Серхазин…

– О, професоре, най-накрая да се запознаем. Аз съм Мансур… – говорът му наподобяваше чуруликане. – Акън ви пазеше в тайна… Дори името ви не е споменал. Само казваше професор по история… Е, къде е този скитник? Днес щеше да ми се обажда…

Макар да не разбирах защо Акън ме е пазил в тайна, явно въпросният Мансур нямаше понятие за нападението. Трябваше ли сега да разкажа подробно всичко? Не, по-добре да си мълча.

– Акън нещо не е добре, почива си…

– Да му се не види, да оздравява… Както и да е, професоре, всъщност не Акън, а вие ни трябвате. След като вече се запознахме, по-добре да обсъдим с вас този проблем с гробницата.

Гробницата ли? За какво говореше той? Да не ме бъркаше с Нюзхет?

– Все пак вие сте ръководителят.

Ръководителят… Ясно, мислеше ме за Нюзхет. Добре, но защо Акън е скрил самоличността на Нюзхет? Защото вършеха нещо нередно, затова. Гробница? Да, на Мурад II в комплекса „Мурадие“. Щяха да разкриват гроба му. За токсикологичен анализ. Явно законовите допитвания са останали без резултат. И как не, тръгнали да оскверняват националната гордост. Оскверняване или откриване на истината? Я стига, както и да е… Накрая и мен забъркаха в този злополучен проект… И бързакът на телефона ме мисли за ръководител. Веднага трябваше да опровергая, докато не съм си навлякъл още неприятности… Чакай де, чакай, може да не са неприятности, а шанс. Късметът ми носи на крака удобния случай за разрешаването на загадката. Би било лудост да го изпусна.

– Не е ли тъй, професоре – продължаваше настойчиво да ме убеждава Мансур. – Много време загубихте в разправии с директора на фондациите в Бурса. Няма значение дали е чичо или брат на Акън. Казах му – до когото и да опрете, няма да получите разрешение… А ако бяхте дошли веднага при мен, работата досега да е свършена… Не можах да убедя Акън! Е, сега вече, като се запознахме с вас, няма проблеми.

– Да, но ако говорим по телефона…

– В никакъв случай! – тайнственият му тон би обезпокоил всекиго. – Знаете, господин Мющак, че такива разговори не се водят по телефона.

След изнудвача Адем Дилли осквернителят на гробове Мансур… Браво Мющак, на верен път си. Осквернителят на гробове Мансур… Глупаво определение, какво значение имаше дали е обирджия на гробове или некрофил? Може би човекът от другата страна на линията беше моето спасение.

– Прав сте – опитах се да скрия вълнението си. – Трябва да се видим. Кога?

– Веднага…

– Веднага ли?

Аз не можех да се придвижа толкова бързо, но Мансур беше нетърпелив.

– Няма смисъл да протакаме, професоре. Днес щяхме да се срещнем с Акън. Щом той не е добре, елате вие. С мен е и майстор Хасан… Както знаете, преди е участвал в реставрацията. Познава като петте си пръста не само гробницата, но и джамията, медресето и целия комплекс. Ще обясни и как да влезем в гробницата. Ще ни посочи цена, а аз ще кажа комисионата си. Хайде, чакаме ви в магазина на Зейрек…

– Магазина на Зейрек?

– Не ви ли обясни Акън? Да е жив и здрав, много наивно момче. В железарията на майстор Хасан. Улица „Ибадетхане“, успоредна на джамията „Молла Зейрек“… Та тръгвайте, да не ви чакаме дълго…

– Добре – и след като напълних дробовете си с пропития с лекарство въздух на болничната стая, повторих решително, донякъде да убедя и себе си: – Добре, тръгвам веднага.