Убийството на султана

19„Като светец, почитан с кръв“

Докато Теоман превърташе малкия ключ в старата ключалка на вратата, все още цареше изнервяща тишина. Той беше доста пълен за разлика от Акън, но по-млад, отколкото си го представях, около трийсетте… На едрата му глава имаше ръчно плетена лилава барета, а шал в същия цвят върху бялото кожено яке украсяваше якия му врат. Със себе си беше внесъл приятен пролетен аромат, смесен с вечерната прохлада. Заварвайки ме да го чакам, беше огледал от горе до долу едрото ми тяло в отдавна демодирани дрехи и беше промърморил раздразнено:

– Сигурно сте господин Мющак, виждал съм ви на снимка… Акън ми е говорил за вас.

И толкова. А му бях казал по телефона, че Нюзхет е убита и Акън вероятно е в опасност. При това положение не трябваше ли да се разтревожи за приятеля, с когото живееше заедно? А и възрастната жена беше подсказала, че двамата са близки приятели. А може би се беше подразнил, че съм го принудил да затвори офиса по никое време, или пък не вярваше, че нещо може да се случи на Акън, та заради неоснователната тревога на някакъв изкуфял професор да промени плановете си за вечерта. Почти търкаляйки дебелото си туловище по стълбите пред мен, обърна кръгло лице и каза само:

– Снощи не се прибрах вкъщи. И не зная какво е правил Акън.

Искаше да каже, че не е бавачка на съквартиранта си. Това му безгрижие породи в мен съмнения. Да не би да преувеличавах? Това, че Акън не отговарял по телефона, че не се обадил никому след смъртта на Нюзхет и се скарал вкъщи с някакъв

приятел, не доказваше, че му се е случило нещо лошо. Може би наистина, както си мислеше дебелият дизайнер, се забавляваше някъде. А може би доловеният от възрастната лелка шум от затваряне на врата да сочеше, че Акън е излязъл. Дали не бях допуснал голяма грешка, позволявайки на онова лукаво девойче Сибел да ми размъти ума? Една друга възможност, прехвърчала в главата ми като внезапно налягащия Истанбул мрак, ме накара да се разтреперя от страх. Ами ако Сибел и приятелчетата и ме бяха проследили… Ако това беше постановка, за да открият дома на Акън? Като пълен глупак бях взел такси от площад „Султан Ахмед“ и бях дошъл в Акаретлер. А те по петите ми… Възможно ли беше? И защо не? Нали искаха да намерят Акън? Ако това им беше целта, можеха да вземат адреса от университетските регистри. Не, не можеха; той не беше посочил истинския си адрес, понеже се криеше от казармата… Далеч по-късно се беше отървал от войниклъка, показвайки на донаборната комисия някаква отвратителна снимка, доказваща хомосексуалността му…

„Много се срамувах, професоре… Искат снимка на акт. Пълен позор… Но нямах друг изход. В казармата, сред онези зажаднели мъже, можеше да ми се случи нещо далеч по-лошо.“

Да, в университета липсваше адресът на Акън. Нали затова го поиска онзи зеленоок дявол… Дявол ли? Наистина ли това момиче беше толкова проклето? Не, ето сега вече май преувеличавам… Знам ли… Наистина не знам. Толкова съм объркан… Сигурно преувеличавам… Ако е така, как биха предположили, че ще отида у Акън? Не съм направил дори и намек. Само си създавах проблеми… Не, всъщност Сибел ги беше създала. Знаел ли съм за проекта на Нюзхет или не? Това е въпросът. Предполагам, вече са разбрали, че не знам.

Когато изкачихме стъпалата до апартамента с не особено разговорливия Теоман, той извади ключове от джоба си и докато отключваше вратата, аз продължавах да си чопля ума. При първото превъртане се чу щрак и вратата веднага се отвори. Спокойният архитект още преди да влезе, извърна глава и ме изгледа неприязнено, сякаш казвайки: „Видяхте ли, паниката беше излишна.“ Но явно този убийствен поглед не му беше достатъчен, та реши да допълни:

– Ако Акън си беше вкъщи, щеше да сложи веригата отвътре – и повдигна тъничките си изскубани вежди. – Всяка нощ… Да, всяка нощ става, без да го мързи, да проверява пусната ли е веригата или не.

Пробутваше ми логика.

– Извинете, господин Теоман – рекох възможно най-възпитано, – но не трябваше ли вратата да е заключена точно заради това? Вижте как се отвори с едно завъртане на ключа.

Не ми обърна много внимание.

– Ако бърза, понякога само я хлопва.

Не ми се разправяше повече.

– Надявам се да е така. Знам, че ви затрудних, но, повярвайте, много се притесних за Акън… И все още съм притеснен… Търся го почти двайсет и четири часа. Къде е това момче?

Хвърли ключовете в джоба на якето си така нервно, сякаш нищо не бях казал, все едно че ме нямаше. Без да си даде труд дори да ме погледне, въздъхна отегчено и силно блъсна вратата с две ръце.

– Тежи като воденичен камък. Кой идиот е правил тази врата…

Кой идиот? Толкова много има наоколо ти… Дето те измъкват от офиса, дето им се причува скандал от съседния апартамент, дето правят такива огромни груби врати…

Така се радвах, че лелката отсреща, чула идването ни, не се показа на вратата. Как ли щеше да се оскърби горкичката, ако чуеше този грубиян да нарича съпруга и идиот?

Когато вратата се открехна, сърдитият архитект се отдръпна и посочи навътре с ръка вежливо, но изнервено:

– Заповядайте, господин Мющак – каза полусериозно, по-луобвинително. – Ето, отворих… Заповядайте да потърсите Акън.

Как само ме унижаваше, колко ме презираше. В момента ми идеше да пренебрегна чувството за вина и да му стоваря един в сурата… Но понеже си знаех, че няма да го направя, веднага потиснах безсмисления си порив.

– Благодаря, затрудних ви, но…

Повече не издържа, впи в очите ми убийствен поглед и каза:

– Да, наистина ме затруднихте… Нещо повече, заради вас отложих среща… С представителите на голям хотел. Схващате ли, щяха да ми възложат вътрешното обзавеждане на целия хотел…

Изведнъж млъкна… Ослуша се. По лицето му се появи нещо подобно на тревога. Какво му стана пък сега? Погледна ме с големите си кравешки очи. Нямаше и помен от предишната фукня. Посочи с показалец навътре.

– Чухте ли?

– Какво да чуя?

Залепи ухо до открехнатата врата.

– Слушайте… Като че ли… Сякаш някой стене.

Нямах време да се наслаждавам на правотата си и внимателно се заслушах.

Стори ми се, че чух някакъв глас. Но стонът беше толкова слаб, че не бях сигурен. Ако не бяха превземките на тоя горделивец, щях веднага да кажа, че някой пъшка. Но уплашен от грубата му реакция, отместих поглед и измърморих:

– Не съм сигурен. По-добре да влезем да проверим.

Това съвсем го стресна.

– Дали Акън… Дали не са го…

Изведнъж му светна в дебелата глава и уплашеният му поглед стана умолителен.

– Аз… Не мога да вляза… Тоест… Не мога да гледам кръв.

Всъщност и аз не бях особено любопитен да видя кръв,

още повече два трупа през ден… Стоп, още не се знаеше дали Акън е мъртъв… Но след такива преживявания човек става песимист, без да иска. А съдейки по стоновете, Акън още беше жив. Само че ако почакахме още малко пред вратата… Сега аз блъснах с все сили открехнатата врата; наистина тежеше като воденичен камък.

– Вие изчакайте тук – казах, преди да прекрача прага. – Аз ще погледна… Само че стойте тук, защото може да ми потрябвате…

– Добре… добре… Ако искате, да уведомя полицията…

Главен комисар Невзат? Още не, първо аз трябваше да разбера какво се е случило…

– Не, нека видим, пък тогава… Да не намесваме полицията ненужно…

– Добре, както кажете…

Колко нежен бил гласът на нашата царица на капризите, колко трептящ… Тъкмо да го оставя на страховете му и да вляза през вратата, когато видях, че отсрещната се отваря. Влязох в дома на Акън, за да не срещна загрижения поглед на възрастната жена.

Просторен хол… А очаквах вестибюл. Не, вестибюлът беше в жилището на Нюзхет. Направих няколко стъпки, кракът ми потъна в нещо меко, вероятно подът беше застлан с дебел пухкав килим. Макар и да нямаше осветление, процеждащ се отнякъде лъч правеше различими стъклената масичка, заобиколена от големи фотьойли, малкото бюро под прозореца, столовете и заемащата половин стена библиотека, за да мога да вървя спокойно, но това не беше достатъчно.

– Осветлението… Къде са ключовете? – попитах стоящия на вратата Теоман. Преди него ми отговори някакъв стон. Беше по-силен от преди. Да, не бяхме се излъгали, тук определено имаше някого. Стонът идваше от коридора и докато се насочвах натам, чух разтревожения глас на Теоман:

– До вратата, ключовете са на стената с поставката за телефона…

Бяха зад гърба ми, натиснах ги. Стаята се освети в розово и стонът се чу по-силно.

Раненият вероятно беше чул влизането ми. Веднага тръгнах към коридора. Дали това беше Акън? Че кой друг да бъде? Тогава видях проснатото на пода тяло. Лежеше на дясната си страна пред вратата на стаята, в която още светеха лампите.

Главата и раменете му бяха в коридора, а останалото, което не виждах, вероятно беше в стаята. Толкова неподвижен, че след последния стон го помислих за мъртъв. Уплаших се и не посмях да приближа. Изстена отново, за да ме окуражи, сякаш доловил чувствата ми.

– Охххх…

Прииска ми се да приближа и кажа тук съм, но ме плашеше вероятната гледка. И въпреки че осъзнавах значението на всяка секунда, не намерих смелост да доближа ранения. За момент пропаднах в мрак. Черен, непрогледен и безсмислен… Тесният коридор, лежащият на пода бивш мой асистент, чакащият на вратата дизайнер, всичко, всичко ми се стори безсмислено. Този полуосветен апартамент с всичките си мебели се стовари върху ми като чук… Прииска ми се да зарежа всичко и да побягна. Точно както от жилището на Нюзхет…

„Естествено, видиш ли се натясно, бягаш, Мющак.“

Права беше леля ми, не бях смелчага, но нямаше да успея да се измъкна оттук, както не можах и от дома на старата ми любов. И не само защото съвестта ми не даваше, а и защото знаех, че дори да си тръгна, няма да изляза сух от водата… Защото знаех, че и Акън като Нюзхет никога нямаше да ме остави… Освен това, когато открих старата си любов, тя отдавна беше умряла, докато бившият ми асистент още дишаше. И в момента никой друг освен мен не можеше да му помогне. Потиснах страха си и тръгнах по коридора.

– Оххх…

Гласът му едва се долавяше… Ускорих крачка. След малко, макар и да не виждах добре лицето му, се убедих, че това е Акън… Познах черните му, къдрави коси.

– Акън… Акън – обадих се. – Добре ли си?

Говорех по-силно от необходимото. Всъщност окуражавах не него, а себе си. Не е толкова страшно, виж, че още е жив… Но можеше само да стене.

– Оххх…

– Добре, Акън – приближих се. – Спокойно, момчето ми, ще се оправиш…

Първо ме удари остра миризма… Подобна на ръжда, но не, позната, особена миризма… Не разбрах каква е, докато не забелязах тъмната течност на пода. Мястото под главата му беше почервеняло. „Като честван с кръв светец…“ Къде бях срещнал това изречение? В романите на Достоевски ли?

„Не – възрази Нюзхет. – Достоевски няма такива неприятни изречения. Но с охота описва престъпленията. Сякаш сам е убил онези хора… Е, и с много кръв, естествено… Когато Разколников забива брадвата в главата на старицата…“

Убеден съм, че и в романите на Достоевски не е чак толкова кърваво. Нито в стаята с трупа на Нюзхет… Нямаше ли толкова кръв? Може би е засъхнала… Може да не съм забелязал от паника. Както и да е, повече нищо не можех да направя за старата си любов, но можех да спася бившия си асистент.

Загрижено огледах потъналия в кръв Акън. Опитваше се да каже нещо, но при всяко отваряне на устата по голия под се изливаше червеникава пяна… Не само подът беше гол, върху тялото на бившия ми асистент нямаше нищо. Беше свил колене, дали от студ или в отбрана – не беше ясно, опитвайки се да приеме формата на ембрион.

„Усилието да излезе от майчината утроба, превръщането на зародиша в бебе е първият отпор срещу житейските несгоди и стреса…“

Не позволих на Шазие да продължи. Да, оглеждах Акън… Беше опитал да се свие като ембрион, но не съвсем успешно. Дясната му ръка лежеше под тялото като счупен клон. По корема и гърба имаше петна, по-тъмни от шала на дебеличкия дизайнер. А кръвта се процеждаше към стаята чак до леглото. Около леглото беше потъмняла, почти до черно. Дори по дървения обков на матрака се виждаха засъхнали петна кръв. Сигурно са започнали да го бият в леглото. И са го оставили, мислейки го за мъртъв. Но Акън се беше оказал по-силен от допустимото, изящното му тяло бе издържало и със сетно усилие се е опитал да стигне до вратата. Момчето беше направило всичко възможно, за да оживее. Аз какво да правя сега? Пак ме заля вълна от безпомощност… Усетих се безсилен като лежащия гол на пода асистент. Зави ми се свят, обля ме пот. Да не би пак онази криза?

Не, не можех да се отпускам. Не е сега моментът… Младежът има нужда от мен…

– Охххх…

Не мога да твърдя, че стонът на Акън ме окуражи, но поне се съвзех. Поех дълбоко въздух и понечих да коленича до него. Щеше да се почувства по-добре, ако ме видеше. Тъй като не можеше да мръдне глава, все още не разбираше кой е в апартамента. Да, хубаво би било да ме види. Докато коленичех, кракът ми се удари в нещо. То леко тракна и се плъзна към спалнята: нож. Но не за писма, а с черна дръжка. Най-обикновен кухненски нож за хляб.

– Оххх…

Накрая ме видя, но не ме позна, сигурно беше в шок. Опита се да помръдне лявата си ръка, но не успя.

– Оххх…

Кръвта от устата му продължаваше да тече. Тогава забелязах: раната беше в устата. На мястото на езика помръдваше месеста каша и устата му се пълнеше с кръв. Настръхнах. Бяха му отрязали езика. Погледът ми отново се насочи към безжизнената дясна ръка под тялото му. Бяха му отрязали езика и счупили ръката. Вцепених се от ужас. Що за хора бяха това? Как са могли да го направят? Агресивният в мен веднага подаде глава от пещерата, където се криеше.

„Не мога да схвана кое те изненадва. Забилите ножа в гърлото на Нюзхет са направили същото и на това нежно момче.“

Но това си е истинско изтезание…

„А ти да не очакваше ласкаво докосване? Ех, Мющак, ех, как не разбра, че най-важна е силата. Който е силен, става шеф… И създанието, наречено човек, разбира най-добре езика на силата.“

Повече не издържах безполезните дрънканици на този ненормалник. Начаса го изритах обратно в пещерата и затиснах входа и с огромен камък, та да не може да излезе, когато му скимне.

Вдигнах глава и видях Завоевателя… Не, не грешах. Естествено, не самия Завоевател, а негова репродукция. Масленият портрет „Мехмед II и синът му“, за който се твърдеше, че е на великия италиански художник Белини. Смяташе се, че младежът срещу Завоевателя е Джем султан. Туграта на Завоевателя върху ножа за писма, с който беше убита Нюзхет, Завоевателя и синът му Джем султан на мястото, където беше нападнат Акън… Бащи и синове… Не, това не беше роман от Достоевски… Но имаше такова произведение; не мога да си спомня заглавието, но беше от друг руски автор. Да не би сега да го намерех тук?

„Глупак – изкрещя баща ми. – Пропускаш истинската нишка… Няма значение дали ще намериш онзи роман тук. Важното е, че и на двете местопрестъпления има по нещо, свързано със Завоевателя…“

Баща ми отново беше напълно прав. Султан Мехмед Хан Завоевателя… Предмети, свързани с великия владетел, и на двете места… Случайност ли беше? Или извършилите зверствата предаваха някакво съобщение? Кому? Кому ли? На мен… Кой ме изпрати тук, онова дяволско момиче… А кой изпрати нея при мен – онази жестока банда… Да, желаещите да видя всичко това…

– Оххх…

Още една пръска кръв падна на пода и оставих предположенията за по-нататък.

– Добре, добре, Акън… Сега викам линейката.

Докато трескаво търсех мобилния си, ме стресна глас:

– Идват.

Обърнах глава и видях застаналия на няколко крачки от мен Теоман. Гледаше виновно, явно накрая беше победил страховете си.