В клопка

Първа глава

Определено има нещо в живота на престъпника, реши Сара Медисън, докато се обличаше за работа.

Никога не бе мислила кой знае колко по този въпрос, но сигурно, ако я бяха попитали, щеше да отговори, че престъпните занимания те превръщат в човек с неспокойно шарещи очи и мрачно стиснати устни, който непрекъснато се оглежда зад гърба си дали някой не го преследва. Ала в нейния случай този образ със сигурност не се бе материализирал. Напротив, никога не се бе чувствала по-добре, отколкото през последните шест седмици, откак започна необичайната й връзка с Малкълм Бренд.

Дори Дженифър бе забелязала промяната и се изказа върху нея снощи, докато деляха скромната си вечеря от макарони със сирене. Сара едва се сдържа да не открие пред сестра си тайната, че много скоро ще вечерят филе миньон. Но Дженифър никога не се бе славила с дискретност. Стигаше да изтърве една дума пред нея, и след малко ФБР вече щеше да чука на вратата.

— Още една седмица — прошепна тя и отметна кичур от правата си руса коса. — Само седем дни. — В момента това й се струваше цяла вечност. Как ли щеше да я преживее?

Високият тъмнокос мъж си пробиваше път през тълпата амбулантни търговци, просяци и джебчии, които изпълваха тясната мръсна уличка, виеща се между схлупените къщурки. Една старица, изникнала сякаш от друг свят, вървеше от къща на къща с магаренцето си и продаваше вода от бидоните, провесени през хлътналия му гръб. Дрипави мъже се провикваха от портите си, канейки непознатия американец в дюкянчетата си да разгледа скътаните там френски парфюми, японски транзистори и американски дънки.

Въпреки изобилието от контрабандни стоки, Алтиндаг, бедняшкото предградие на Анкара, не приличаше на място, където се сключват сделки за милиони долари. Ала Ноа Уинфийлд отдавна бе научил, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

Усети, че някой го дърпа за якето, обърна се и видя големи тъмни очи, смущаващо мъдри за такова малко дете. Ноа сви рамене, бръкна в джоба си и измъкна шепа монети. Момчето ги сграбчи с тънките си черни пръсти и се втурна през тълпата, без да поглежда назад.

— След няколко години няма да си прави труда да иска — промърмори Ноа с чувство за неизбежност, сещайки се за последния път, когато се бе осмелил да мине по тези тесни улички. Още носеше като спомен белега от нож.

Макар това да не бе първата му среща със смъртта, тази бе най-безсмислената. Ноа и досега се ядосваше при мисълта, че едва не се раздели с живота си заради един джоб турски лири на стойност по-малко от двеста долара. Винаги бе осъзнавал, че начинът му на живот е свързан с рискове, но във всички други случаи залозите бяха поне по-високи.

След като излезе от болницата, той бързо и решително приключи с работата си в Анкара. После изчезна. Малцина знаеха за построената му без никакъв план къща високо в планината Сан Хуан в Колорадо. За останалата част от света Ноа Уинфийлд сякаш бе преминал в небитието. Имаше свои си причини да иска да е така.

— Е, и какво правиш сега, момко? — запита се той, навеждайки глава, за да се вмъкне в порутеното кафене:

Когато за пръв път се зае с тази работа, смяташе безобразната схема за изключително опасна и в края на краищата невъзможна. Нищо не се бе променило. Още смяташе така.

Но като видя свръзката си, седнал в дъното на задимената стая, почувства как адреналинът му се вдига. Ако имаше нещо, което доставяше удоволствие на Ноа Уинфийлд, то бе предизвикателството. А тази лудория представляваше върхът на неговата кариера.

Мехмет Каведжи не си направи труда да се надигне, когато Ноа седна до него на масата. Дори не погледна към новодошлия. Погледът му остана прикован към схватката на билярда в другия ъгъл на стаята.

Ноа реши да не губи време с предисловия. Той бутна през масата кутия цигари, съдържаща нагъната банкнота.

— Кога ще се срещна с Явузоглу?

Каведжи прибра кутията в джоба си с бързина и сръчност на уличен хлапак.

— Явузоглу умря — съобщи той на турски. — Тази сутрин са го намерили.

Ноа изпсува кратко, но грубо.

— А пакетът?

Черните очи на Мехмет се плъзнаха бегло по стаята, без нито за миг да се спрат върху Ноа. После вниманието му отново се насочи към билярдната маса.

— Трудно е да се каже.

Ноа бръкна в джоба си и измъкна оттам кибритена кутия, в която имаше същата сума. Кутията моментално изчезна.

— Не е у убийците.

— Откъде знаеш?

Мъжът остана ням като сфинкс и Ноа за трети път посегна към джоба си. В следващия момент малкият турско-английски разговорник сподели участта на цигарената кутия и кибрита. Тогава за пръв път от пристигането на Ноа, Каведжи го погледна в очите.

— Защото, приятелю, той вече е извън страната.

— По дяволите! — сподавено изруга Ноа. Трескаво мислеше какво да прави сега.

Въздухът в тясната постройка без нито един прозорец бе застоял и натежал от миризмата на лук, пот и дим. Нямаше нищо общо със свежия чист въздух на Колорадо, който бе оставил зад себе си. И за какво? За да гони тоя, дето духа.

Каведжи спокойно пресуши две чаши чай.

— Не е толкова зле намекна той. — Вие американците винаги много бързате. — Протегна му тежко глинено гърненце, пълно със стафиди. — Ето. Яж, пий. После ще ти кажа къде да си намериш пакета.

Чашата на Ноа спря по средата на пътя към устните му. Бавно я остави на масата и почувства, че ръката му трепери. Насили се да се отпусне. Каведжи не трябваше да разбере колко важна е тази информация. Иначе хитрият турчин можеше да реши да се пазари за това, което знае.

— Колко? — попита той направо.

Кавежди лапна една стафида и сякаш се затрудни с отговора.

— Миналия месец дъщеря ми се върна от Истанбул. Мъжът й са го уволнили, така че сега те живеят при нас с жена ми. Казах ли ти, че вече съм дядо?

— Честито.

Черните очи пробляснаха и Ноа почти видя как в главата на Мехмет Каведжи калкулаторът прищраква. За толкова години двамата няколко пъти бяха работили заедно и макар че Каведжи бе скъпчия, винаги бе доказвал, че може да му се вярва. В този бизнес, в който човешкият живот бе също стока, продавана на онзи, който плати най-много, това значеше нещо.

— Малкият Ведат е много сладко дете — продължи Каведжи и сви рамене. — Но кой би предположил, че такова малко момченце ще има такъв апетит? Едно време купувах по две кила месо седмично, и стигаше за нас с жена ми. Сега, когато скромната ми къща е пълна до тавана с гладни роднини, трябва да купувам по шест кила.

— Колко? — повтори Ноа.

— Десет хиляди долара.

Ноа нямаше никакво намерение да си признае, че е бил готов да плати няколко пъти по толкова.

— Това е много месо — забеляза той шеговито.

— Сигурен съм, че ако се разчуе за този пакет, ще се нареди опашка от купувачи — възрази Каведжи.

— Внимавай — предупреди го Ноа и внезапно стана сериозен. — Не искам малкият Ведат да расте без дядо.

Под рунтавите черни мустаци на Каведжи проблесна усмивка.

— Ето затова винаги съм те обичал, приятелю. Толкова си сантиментален.

— Да бе — изръмжа Ноа и посегна към вътрешния джоб на якето си. — Такъв съм си. Сърцето ми вечно се облива в кръв.

Шумолящите банкноти от по хиляда долара бяха сгънати по пет. Ноа внимателно измъкна две, криейки останалите. Взе си една стафида от гърненцето и пъхна вътре банкнотите.

Каведжи изобщо не губи време да си вземе една шепа. Ноа знаеше, че той на младини е бил опитен джебчия. Тези умения си личаха и сега по бързината, с която изчезнаха парите.

— Твоят пакет е в Америка — довери му Каведжи. — Или много скоро ще бъде там.

— Сигурен ли си? — присви очи Ноа.

Турчинът се надигна от масата.

— Съвсем. Следващата седмица по това време ще е притежание на един колекционер от Аризона.

— Името му? — настоя Ноа, преди Каведжи да си е отишъл.

— Бренд. Малкълм Бренд.

Погълната от работата си, Сара не чу как се отваря вратата на обляното в слънце ателие. Осъзна, че не е сама, едва когато до ноздрите й долетя облаче тютюнев дим.

— Какво мислиш? — попита тя. — Ще мине ли?

Когато за пръв път се запозна с Малкълм Бренд, Сара не можеше да повярва, че този човек управлява цяла финансова империя, пуснала пипалата си толкова надалеч. Среден на ръст, слаб, с оредяваща побеляла коса и почти болнав вид, той не излъчваше мощ. После забеляза очите му. Те непрекъснато бяха нащрек, не пропускаха нищо. Заприличаха й на два сиви камъка. Сара бе решила, че в случая с Малкълм Брендън тези стоманени очи наистина бяха прозорци към тъмната му душа.

Малкълм замислено сдъвка пурата си, а острият му поглед прескочи между двете платна.

— Направила си нещо изумително. Никой не може да познае кой е оригиналът.

— Обичам Русо — отвърна Сара и се наведе да добави няколко щрихи към огромните водни лилии. — Той рисува така, сякаш всеки ден е неделя. Светлината е вълшебна, извираща отникъде, като насън. А начинът, по който е открил законите на перспективата… — Отдръпна се да огледа творението си и гласът й заглъхна. — Знаеш ли — продължи тя, — че Пикасо е бил очарован от Русо? Ужасно е важно, че той е открил напълно изобретения свят на Русо при прехода си от поетическия реализъм към кубизма.

— Ох, Сара — засмя се Малкълм, — ти винаги говориш като учителка.

Сара се изчерви от смущение.

— Виновна съм — призна тя. — Понякога се увличам. Ще се опитам да не ти изнасям лекция всеки път, когато дойдеш в ателието ми.

Погледът му се върна към двете платна, изправени едно до друго.

— Скъпа моя! — възкликна той с непохватен ентусиазъм. — Докато рисуваш като богиня, каквато си, можеш да ми четеш лекции колкото ти се иска. — Поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Днес си свършила много нещо — отбеляза той и кимна към вратата. — Защо не си тръгнеш по-рано? Сигурно има някой млад мъж, който през последните шест седмици не получава достатъчно внимание от теб.

— В момента нямам никого — отговори тя. — Но ако си сигурен, че всичко е наред, наистина обещах на племенника си тази вечер да го заведа на кино.

Малкълм великодушно махна с ръка:

— Върви — разреши той приповдигнато. — Приятно прекарване.

Сара започна да почиства четките си.

— Благодаря ти, мисля, че ще се възползвам — заяви тя с усмивка. Но в момента, в който Малкълм Бренд излезе от ателието, очите й потъмняха. — Мръсник! — измърмори и погледна косо към затворената врата.

Чудеше се кого всъщност се опитват да излъжат. Бе заинтригувана, когато преди месец и половина Питър Тейлър се появи в университета и й предложи работа за през лятото. Но интересът бързо отстъпи място на тревога, когато той й показа, че е съвсем наясно с финансовите затруднения на Дженифър и й предложи да помогне, като й осигури доход, два пъти по-голям от този, който Сара би получила като преподавател в летните курсове на местния колеж. Не можеше да разбере защо този непознат си бе направил труда да я проучва.

Започна да разбира, след като Питър й разказа някакви измислици за шефа си, който имал ценна художествена колекция. Очевидно човекът давал много приеми и търсел опитен имитатор, който да прерисува картините му. Питър твърдеше, че копията по време на прием ще се окачват на местата на оригиналите. Предпазни мерки, както ги нарече той.

Сара се дразнеше, че този възпитан и изискан човек може да я смята за толкова наивна. Очевидно той вярваше на приказките за разсеяните професори и си въобразяваше, че след като Сара живее в нереалния академичен свят, значи е достатъчно тъпа, за да не разбира какво става под носа й. Искаха от нея да рисува фалшификати. Защо — тя не знаеше, но със сигурност нямаше намерение да го прави.

— Тъкмо бе отворила уста да му каже какво точно може да стори с чековата си книжка, когато той й откри името на работодателя си: Малкълм Брендън, човекът, който се бе отнесъл толкова жестоко с баща й преди много години. Човекът, който бе откраднал авторските права на изобретението на Уолтър Медисън.

Сара веднага прие предложението. Нямаше представа какво са намислили тези двама мошеници, но твърдо реши, че тя ще е човекът, който ще им подложи динена кора.

След като започна да работи, откри съществуването на подземен склад, пълен с крадени произведения на изкуството, които Малкълм от години бе събирал. Миналата седмица дочу разговор на Питър и Малкълм за едно съкровище, което щеше да е перлата в короната на незаконната колекция на Малкълм. Тази информация й дойде като шестица от тотото.

Десет минути по-късно Сара стоеше пред библиотеката и най-безсрамно подслушваше. Нервите й бяха опънати до крайност, но задължително трябваше да научи с точно колко време разполага, за да измисли някакъв план.

Гласът на Малкълм Брендън издаваше нетърпението му:

— Какви са последните новини за най-новата ни придобивка?

Сара разпозна и гласа на Питър Тейлър, дългогодишния сътрудник на Малкълм:

— Прескочихме и второто препятствие. Пратката вече напусна страната.

— Значи все още се движим по график?

— Една седмица, най-много десет дни — потвърди Питър.

— Очаквахме неприятности, затова се движим по обиколни пътища. Необичайно, наистина.

— Какво искаш да кажеш? Доколкото си спомням, ти спомена, че нещата вървят без засечка.

И без да го вижда, Сара бе сигурна, че Малкълм моментално се разтревожи. Стори й се, че усеща как през плътната махагонова врата струят потоци електричество.

— Така е — призна Питър. — Просто въпросната стока не е обявена за открадната.

Настъпи дълго мълчание.

— Така ли? — попита накрая Малкълм. — Сигурен ли си?

— Определено. Внимателно следим тази част на света. Единственото, което съм чул и което може да представлява и най-малък интерес е, че търговецът е мъртъв.

— Ние ли сме свършили това?

— Не, когато нашите хора прибраха пакета, той беше жив. Излиза, че идиотът се е занимавал и с отглеждане на трева.

— Да не се е набъркал в търговията с опиум?

— Така изглежда. Опасно нещо е трафикът на хероин.

— Дяволски опасно — съгласи се Малкълм и думите му се изкривиха от хрипкав смях. — Затова винаги съм стоял настрани от наркотиците. Освен това, тях не можеш да си ги окачиш на стената или да ги сложиш във витрина.

Питър Тейлър също се разсмя, а през това време Сара се отдалечи на пръсти от вратата. Докато караше по извиващия се път към апартамента, в който през последните шест месеца живееше заедно със сестра си, се чудеше кое я възбужда повече — съзнанието, че много скоро ще притежава едно от най-големите съкровища в света на изобразителното изкуство, или мисълта, че ще отмъкне това съкровище изпод носа на Малкълм Бренд.

Доскоро за Сара вечерята бе време за тих и спокоен размисъл. Човек на навика, тя се връщаше всяка вечер в седем часа от лекциите по история на изкуството в университета. Отваряше пощенската си кутия и преглеждаше пуснатите там реклами, докато изпие чаша сухо калифорнийско вино. След това се преобличаше в нещо удобно и, пригласяйки на джаза от местната радиостанция, си приготвяше лека и проста вечеря — например омлет. Ако пък се амбицираше, можеше да е и салата от спанак или крокети.

Когато много я мързеше, се задоволяваше със сандвич с фъстъчено масло и конфитюр и сядаше да изгледа някой стар филм. Предпочиташе филмите от тридесетте и четиридесетте — луди комедии, леки, занимателни и искрящи от остроумие. Освен това тайно обожаваше трилърите, които често така я плашеха, че се будеше посред нощ, вживяла се в ужасяващите перипетии на героите.

Колегите й в университета биха се потресли; ако знаеха, че тихата и начетена Сара Медисън с удоволствие би се лишила от сън, за да види още веднъж шпионския трилър на Хичкок „Чуждестранен кореспондент“. Нито биха допуснали, че е гледала „Казабланка“ и „Африканска кралица“ толкова пъти, че вече и сама им е загубила бройката. Дълбоко в себе си Сара не вярваше, че те представят мъжете такива, каквито са. В края на краищата, кой мъж би могъл да се сравни с Кари Грант с неговия непринуден чар, или пък с Хъмфри Богарт — цинично мъжествен?

Всичко това се промени преди шест месеца, когато при нея се пренесе сестра й със седемгодишния си син. Сара много обичаше и сестра си, и племенника си, но те определено разрушиха спокойното й съществувание. Когато тази вечер се върна с кутия пица, тя се спъна в бейзболната топка, захвърлена току пред вратата. Пицата излетя във въздуха.

— Кевин, колко пъти съм ти казвала да си прибираш нещата, когато се върнеш от игра! — сгълча го Дженифър и протегна ръка да хване кутията, миг преди да се разбие на пода. — Апартаментът на леля Сара не е голям колкото нашата къща.

— Съжалявам — извини се момченцето разсеяно. Вниманието му бе приковано към телевизионния екран. Шумът в стаята можеше да се сравни с излитащ самолет.

Дженифър сложи дебелите резени пица в картонени чинии.

— Наистина е много мило от твоя страна да поемеш днес Кевин — обади се тя. — Знам, че вече трета поредна вечер си вързана с него, но обещавам да ти се отблагодаря за всичко.

— Нали за това са сестрите — успокои я Сара и намали телевизора. Кевин изглеждаше склонен да се оплаче, но улови предупредителния поглед на майка си и се усмихна любезно на леля си:

— Здрасти, лельо Сара. Избрах на кое кино да отидем.

— Ами! И на кое? — Сара имаше приятни спомени за хубавите филмчета на Уолт Дисни, но инстинктивно чувстваше, че не точно това е намислил племенникът й.

— „Гулис от далечния космос“ — оповести той.

— Гулис ли?

— Ще ти хареса. Банда извънземни кацат и превземат Канзас!

— Възхитително! — заяви Сара. — Направо нямам търпение. — Опита предпазливо от виното, което Дженифър току-що бе отворила. Не беше лошо като за вино от бутилка с винтова капачка.

Дженифър започна един безкраен спор.

— Все пак мисля, че трябваше да започна работа. Не ти е лесно да ни издържаш и тримата.

Сара поклати глава. Искаше й се да може да каже на сестра си, че след една седмица — най-много десет дни всичките им финансови проблеми ще бъдат разрешени.

— Имаш още една година, докато завършиш — напомни тя. — След това няма да трябва да се безпокоиш, че не можеш сама да издържаш Кевин.

Не е честно, помисли Сара тъжно, като погледна малкото момченце, очаровано от вида на толкова смачкани коли за десет минути телевизионна програма. Само преди една година животът на Дженифър изглеждаше толкова идеален. Пол Харисън, нейният съпруг, бе преуспяващ млад адвокат и те тримата живееха в прекрасна двуетажна къща. Кой би предположил, че той ще загине на една хлъзгава от дъжда магистрала? И сякаш този удар не бе достатъчен, и се оказа, че той е осребрил застраховката си и е вложил парите в сделка за закупуване на земя, която бе анулирана, защото една археологическа експедиция е открила там древна индианска гробница?

От двете сестри Сара бе по-независима. Дженифър бе изтърсачето в семейство Медисън. Дребничка и тъмнокоса, тя приличаше на крехка порцеланова кукла. Всички винаги се бяха грижили за нея. Никога не й се бе налагало да се справя сама.

Сега обаче се справяше забележително, помисли Сара. Шест месеца след смъртта на Пол, Дженифър продаде къщата, за да изплати дълговете на съпруга си. По настояване на Сара се върна в колежа, за да довърши образованието си, прекъснато от женитбата и майчинството. Догодина по това време вече щеше да е дипломиран адвокат и можеше да започне сама да си изкарва хляба. Това вероятно нямаше да е луксозният живот, с който бе свиквала, но поне щеше да й даде удовлетворението, че е стъпила на краката си. В този смисъл според Сара щеше да има и някакъв положителен резултат от трагедията.

— Уха! — Викът на Кевин рязко прекъсна размишленията на Сара. — Видя ли това, мамо? Две полицейски коли се сблъскаха!

— Не знам какво да правя с него — оплака се добродушно Дженифър. — Къде останаха зайчетата и катеричките?

— Очевидно не могат да издържат състезанието с криминалния инспектор — услужливо предположи Сара, гледайки как една тойота се разбива. Героите може и да бяха страхотни при разкриване на престъпления, но не можеше да се каже същото за шофьорските им способности.

— Чудно колко е пораснал за една година — забеляза Дженифър и подаде на сина си резен пица. Кевин послушно отвори уста и отхапа без да откъсва поглед от преследването на екрана. — Бих искала…

Сара се протегна и хвана ръката на сестра си.

— Знам — каза тя тихо.

Дженифър рязко стана от масата.

— Ела с мен да поговорим, докато се преобличам.

Сара погледна с копнеж към пицата. След това реши, че последното, което й трябва, са още калории и тръгна след сестра си към спалнята, с която след пристигането на Дженифър разполагаха по график: Сара спеше на дивана в хола на четни дати, а Дженифър на нечетни.

— Трябва да ти призная нещо — подхвана Дженифър в момента, в който останаха сами.

— Излъгала си ме за изпита миналия месец.

Красивото лице на Дженифър бе помръкнало от тревога.

— Не се шегувай. Сериозно е.

Сара приседна на леглото.

— Виждам. За Кевин ли става дума?

Дженифър закрачи из стаята.

— Не… Да… Е, не съвсем.

— Искаш ли да опиташ пак?

Дженифър се насочи към прозореца.

— Ти знаеш, че имах неприятности с курса по клинична психология — започна тя тихо.

— Мислех, че тези неприятности започнаха да се оправят.

Тя кимна.

— Отидох в учебния отдел. Назначиха ми чудесен ръководител.

Сара все още не схващаше проблема.

— Е, и?

Дженифър се обърна към нея. В очите й блестяха сълзи, а лицето й се бе свило от мъка.

— И той снощи ми призна, че е влюбен в мен! — проплака тя.

Личното мнение на Сара бе, че вече е време. Дженифър не бе от типа жени, които биха били щастливи да живеят сами.

— А ти какво чувстваш към него?

— Не знам. — Дженифър седна на леглото до Сара. — Браян е чудесен човек. Той сигурно би бил страхотен съпруг. И се разбира много добре с децата — неговата специалност е детска психология. Но аз се чувствам толкова виновна!

— Мина цяла година — напомни й Сара, въпреки че нямаше нужда. — Никой не може да те обвини, че продължаваш да живееш живота си. — Усмихна й се окуражително. — Освен това, не си се съгласила да избягаш с него в Лас Вегас, нали?

Усмивката, с която Дженифър й отвърна, бе малко несигурна.

— Разбира се, че не. Ние само ще учим. Може би след това ще пием по едно кафе.

— Мисля, че това звучи прекрасно — заяви Сара твърдо. — Време ти е отново да започнеш да се срещаш с мъже. Особено с такива, които могат да ти изкарат изпита по клинична психология.

Дженифър се засмя.

— В този етап от живота ми това е дори по-важно, отколкото да изглежда като Том Селек.

Сара простена:

— Не ми казвай…

Дженифър се усмихна. Изглеждаше по-млада, отколкото бе изглеждала от месеци насам.

— Прилича — призна тя.

Докато седеше в тъмния салон с Кевин и разсеяно гледаше как на големия екран чуждопланетните нападат Канзас, Сара се върна към разговора със сестра си. Ако Дженифър се омъжеше, вече нямаше да има нужда от парите, с които смяташе да я изненада.

Това няма значение, каза си тя твърдо. Тук ставаше дума за нещо повече от пари. Това бе въпрос на чест — честта на баща й. Малкълм Бренд бе измамил Уолтър Медисън и бе съсипал кариерата му. Сега, след всичките тези години, от небето й бе паднал шансът да му го върне.

Един особено противен извънземен започна да поглъща силоз с царевица. Сара си представи изражението на Малкълм, когато открие, че съкровището му го няма, и се усмихна.