В клопка

Тринадесета глава

Сара вървеше с Ноа по коридора към кабинета на Малкълм. Краката й се бяха вдървили.

— Нервна ли си? — попита той, усетил лекото й треперене.

— Това е много слаба дума.

Той спря, хвана с две ръце раменете й и се вгледа в пребледнялото й лице.

— Знаеш, че никога не бих ти позволил да направиш нещо опасно.

Колко й се искаше да го повярва! Но въпреки желанието си, не можеше да се отърси от чувството, че най-голямата любов на Ноа е короната.

— Не би ли?

Пръстите му леко потъркаха голата й кожа.

— Ти все още не можеш да ми се довериш, нали?

— Искам да ти се доверя — отвърна тя честно.

— Още само един час — обеща Ноа. — После ще проведем този толкова закъснял разговор.

Сара въздъхна:

— Още не мога да повярвам, че правя това.

— Никой не те принуждава — наблегна той.

Някаква малка част от нея би искала той да я принуждаваше. Всичко би било толкова по-лесно.

— Хайде просто да свършваме.

Той погледна към краката й.

— Къде са обувките ти?

Сара успя да се усмихне слабо:

— Започвам да ставам много добра в тези шпионски истории — скрих ги в една урна пред кабинета на Малкълм.

Усмихващите му се очи бяха нейната награда.

— Истинска Мата Хари.

Сара се стегна и отново тръгна.

— Щеше да се наложи насила да я домъкнеш. Не беше ли тя екзекутирана за сътрудничество с германците?

— Не се тревожи за това — успокои я той безгрижно. — Според международните военни закони, за да те осъдят като шпионин, трябва да те заловят на вражеска територия маскирана или представяща се не за това, което си. — Усмихна й се: — Бих казал, че ти си в пълна безопасност.

— Дори няма да те питам откъде знаеш това — измърмори тя.

Бяха стигнали до вратата на кабинета. Ноа натисна дръжката и се намръщи.

— Заключено е.

— Това не е изненадващо. Малкълм често заключва кабинета си, когато не работи.

— Звучи ми разумно. — Ноа измъкна от вътрешния джоб на сакото си парче тел. Две секунди по-късно вратата се отвори. — Фасулска работа — отбеляза той самодоволно.

Сара поклати глава. Той прекалено сръчно се бе справил с ключалката. Но пък какво бе очаквала? Очевидно това бяха неговите оръдия на труда. Тя измъкна гуменките си от урната и влезе пред него.

При гледката, която ги посрещна, изпусна гуменките на пода и отвори уста да изпищи. Спря я ръката на Ноа, залепена на лицето й.

— Не издавай звук — предупреди я той. Резкият му шепот стържеше в ухото й. — И не гледай. Разбра ли?

С разширени от ужас очи Сара гледаше към Малкълм Бренд, който бе седнал на кожения си стол и изцъклените му очи сякаш я пронизваха.

— Ако си махна ръката, обещаваш ли да не пищиш?

Тя послушно кимна.

Ноа освободи устата й и я подхвана, защото Сара се олюля.

— Поеми дълбоко въздух — заповяда с рязък шепот.

Сара се опита да вдиша на пресекулки.

— Още веднъж.

Този път имаше по-голям успех и кислородът разсея черната мъгла, затъмнила съзнанието й.

— Той не е ли… — Не можа да се насили да изрече думата.

Ноа бе стиснал устни.

— Страх ме е, че да.

Сара не можеше да откъсне поглед от лицето на Малкълм. Очите му изглеждаха почти безцветни, лицето му бе пепеляво, а устата — отпусната.

— Никога досега не съм виждала умрял човек.

— Повярвай ми, Сара, никак не е по-лесно, колкото пъти и да си виждала. — Взря се в нея. — Ако те пусна, няма ли да паднеш?

Тя премести поглед от тялото към очите на Ноа и от загрижеността, която видя в тях, силите й се възвърнаха.

— Мисля, че не.

Той отиде да затвори вратата зад тях и с едно бързо движение я заключи.

— Първата ни работа е да проверим дали ключът не е в сейфа.

Сара се чудеше как може да е толкова делови в такъв момент. Със сигурност крадците на скъпоценности не се срещаха с толкова мъртъвци по време на работа. Наблюдаваше го как бързо превърта комбинацията на ключалката.

— Празен е.

Сърцето й се сви.

— Ще трябва да проверим в джобовете му — оповести Ноа.

Сара сграбчи ръката му.

— Не можеш да направиш такова нещо!

Ноа покри леденостудената й длан със своята.

— Ако е в него, можем просто сами да изключим алармата и още сега да вземем короната.

— Не можеш още да мислиш да откраднем короната — възмути се тя. — Трябва веднага да се махнем оттук. Малкълм е мъртъв. Някой може да помисли, че ние сме го направили.

Ноа се освободи от пръстите й, доближи се до трупа и клекна.

— Отдавна е умрял — заключи той, като опипа отпуснатата ръка на Малкълм. — Предполагам, че поне от два часа.

— Убит ли е? — попита тя едва чуто.

Ноа поклати глава.

— Не мисля. Няма никакви следи от насилие. Нали беше ми казвала, че имал болно сърце. Вероятно е естествена смърт.

Сара се обърна и се загледа в тъмнината зад прозореца. Не можеше да наблюдава как Ноа пребърква джобовете на мъртвеца.

— И тук го няма — измърмори той. — Ще трябва да се върнем към първоначалния си план.

Тя рязко се извъртя към него.

— Не можеш да говориш сериозно!

— Разбира се, че говоря сериозно. Жалко, че този мръсник е умрял. Много ми се искаше да видя как ще прекара остатъка от живота си в затвора. Но ние сме дошли да вършим работа, Сара. Това не променя нищо.

Сара поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Наистина не мога да повярвам, че можеш да си толкова безчувствен… Ноа, един човек е умрял. Не ме интересува колко лош е бил, фактът е, че сега вече никога на никого не може да навреди. Защо да не се задоволим с това?

Очите на Ноа бяха неразгадаеми.

— Защото утре сутринта тук ще гъмжи от хора — ченгета, адвокати, журналисти. Няма как да не открият подземието. И короната. Не мога да позволя това да се случи. Дори ако трябва сам да вляза в тези тръби.

Сара погледна към широките му рамене, които изпъваха шевовете на шития му по поръчка смокинг.

— Никога няма да успееш.

Лицето му бе каменно.

— Трябва да опитам. Прекалено много зависи от това.

— Няколко скъпоценни камъка? — предизвика го тя. — Би рискувал свободата си, живота си за няколко проклети камъка?

— Повече от това е — възрази той рязко. — Трябва да разбереш, Сара, аз не работя сам върху това. Има хора, за които е много важно да получат короната. Наеха ме, защото аз съм най-добрият, единственият, който може да я вземе. — Стисна зъби. — Имам задължението да направя точно това, с или без твоята помощ.

— А задълженията ти към мен? — попита тя тихо. — Към нас? Мислех, че знача нещо за теб. — Сара разбираше, че му се моли, но не можеше да се спре.

Ноа би искал още сега да може просто да отведе Сара оттук — в своите планини, където небето бе кобалтовосиньо, където орлите се рееха с удивителна грациозност, където въздухът бе свеж и прозрачен. Където животът бе чист и прост. Но не можеше да го направи. Не още.

А след тази вечер се съмняваше, че някога би могъл да я убеди да дойде по своя воля. Чудеше се как би приела да бъде отвлечена. Нещо проблесна в дълбините на очите му, но изчезна прекалено бързо и Сара не успя да го разтълкува.

— Това няма нищо общо с нас — увери я той тихо.

— Лъжеш се — поправи го тя също така тихо, но твърдо.

— Това има всичко общо с нас.

— Давам ти моята дума.

— По дяволите, говориш също като онзи глупав Джейк Хоук!

— Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. В книгите. Истинският живот не е нещо, излязло от шпионските романи.

Той въздъхна уморено: После се наведе и вдигна от пода гуменките й.

— Върви си у дома, Сара Медисън. Ти си права. Това не е място за теб. Никога не е било. — В гласа му нямаше укор. Само дълбоко съжаление.

Сара взе гуменките. „Не прави това“, помоли го тя наум. „Ела с мен. Веднага, преди да е станало прекалено късно.“

— Сбогом, Ноа — каза тихо.

Той притисна ръка към бузата й.

— Сбогом, Сара. Пожелавам ти хубав живот. — Очите му омекнаха и Сара очакваше да я целуне, но вместо това той отпусна ръка и се извърна. Пъхна ръце в джобовете и се загледа през прозореца. Широките му рамене хлътнаха надолу.

Сара протегна ръка, обмисляйки дали да не отиде при него. После се отказа, отключи вратата и излезе.

След не повече от три крачки разбра, че не може да го направи. Не можеше да си отиде от Ноа. Не така. Нямаше представа в какво е забъркан — признанието му, че работи за други, бе изненада за нея. Но каквото и да бе то, тя трябваше да направи каквото може, за да го предпази от опасност.

— Да вървим — заяви тя рязко, като влезе обратно в стаята.

Ноа се бе качил на един стол и сваляше решетката от вентилационната тръба. При неочакваната й проява всичките му мускули се напрегнаха.

— Когато всичко това свърши — произнесе бавно, — напомни ми да ти кажа колко те обичам.

Сара кимна.

— Точно това имам намерение да направя. — Гласът й бе тих, но твърд и уверен.

Той слезе от стола.

— Трябва да се преоблечеш.

Тя измъкна анцуга от чантата си.

— Обърни се.

Въпреки сериозността на ситуацията, Ноа не можа да сдържи усмивката си.

— Не е ли малко късно да развиваш чувство за благоприличие?

— Предлагам ти само да открадна вместо теб скъпоценната ти корона — заяви тя твърдо. — Стриптийзът не се включва в цената. — Крадешком хвърли един бърз поглед към безжизненото тяло на Малкълм. — И завърти този стол обратно — заповяда тя. — Достатъчно лошо беше, когато беше жив. Не искам тези безцветни очи да ме гледат похотливо, след като е умрял.

Ноа незабавно се подчини. Трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да не изхитрува и да я погледне как се преоблича, но Сара вече бе понесла повече, отколкото една жена би трябвало да понесе от който й да е мъж.

— Готова съм — съобщи тя кратко.

Ноа се обърна бавно и очите му се разшириха, като я видя в прилепналия анцуг. Черният найлон повтаряше извивките на тялото й като втора кожа. Не помнеше някога да е виждал нещо по-изкусително. Едва сдържа автоматичната реакция на тялото си.

— Със сигурност не приличаш на никой крадец на скъпоценности, който съм виждал — каза той дрезгаво.

Сара се изчерви.

— Имаш странен вкус за женското облекло. Чувствам се, сякаш съм на пистата, а духов оркестър свири дива музика.

Той поклати глава:

— Изглеждаш дяволски секси, но мисля, че това е заради сравнението на този костюм с такава жена от класа.

Сара не можа да сдържи усмивката си.

— Винаги готов с идеалния отговор, а?

— Само за идеалната жена.

Размениха си един дълъг поглед, после Сара пое дълбоко въздух.

— Да започваме това улично представление — заяви тя рязко. — Преди да съм дошла на себе си.

— Ето картата на вентилационните тръби, за да не се загубиш. — Той й подаде лист хартия.

— Дори не ми го споменавай!

— Не се безпокой, навсякъде трябва да завиваш надясно. — Бръкна в джоба си. — И фенерче, за да не пълзиш в пълна тъмнина.

Тя потрепери, като си го представи.

— Ноа — попита внезапно, — там няма да има паяци, нали? Мога да изтърпя мишки, но паяците са друго нещо.

— Прекалено е горещо — успокои я Ноа и завърза около кръста й едно въже. — Ще ти трябва, за да влезеш обратно в тръбата. Трябва само да залепиш вакуума на върха на тръбата, да завържеш въжето, и готово.

— Защо реши, че мога да се катеря по въже? — попита тя любопитно, докато си слагаше наколенки като на спортистите.

Той сякаш се изненада от въпроса.

— Таванът е висок само два метра и половина, а и аз съм направил възли, за да се захващаш. — После смръщи вежди: — Сигурно можем да изработим нещо като стълба.

— Мога да се изкатеря — призна тя. — Когато бях малка, татко ми беше направил въжена люлка. Непрекъснато се катерех по нея, макар по онова време да не мислех, че така се подготвям за бъдещата си професия.

— Човек никога не знае какво ще му потрябва — забеляза той весело. — Ето ти радиостанция. Ще си говоря с теб, докато стигнеш до подземието.

— Много ти благодаря.

Лицето му бе сериозно.

— Знаеш, че ако имаше някакъв друг начин…

Тя притисна пръст към устните му.

— Знам — отвърна тихо.

Погледът, който си размениха, изразяваше повече, отколкото думите биха могли. Накрая Ноа тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Да не забравим твоята малка приятелка. — Отвори един шкаф и извади картонена кутийка с дупки на капака.

— Скрил си я тук, когато си пуснал другите, нали?

— Исках да съм сигурен, че ще намеря поне една, когато ми потрябва.

— Изглежда си помислил за всичко. — Погледът й се плъзна към тялото на Малкълм. — Ноа, а кой ще изключи алармата?

— Надявам се, че липсващият ключ е у Тейлър. Нали ми каза, че по-рано си го видяла да излиза от този кабинет?

Сара кимна.

— Малкълм трябва вече да е бил мъртъв. Тейлър сигурно е решил, че това е шансът му, и е взел ключа.

— Звучи разумно — съгласи се Сара замислено. — Той ми обеща, че ако прекарам нощта с него, на сутринта ще имаме короната.

Ноа присви очи.

— Не си ми казвала за това.

— Не мислех, че е необходимо.

Ноа стисна зъби.

— Когато всичко това свърши, ще му счупя врата.

Сара се засмя.

— Не е ли чудесно? Ето ни тук, в една стая с труп, гласим се да извършим престъпление от международен мащаб, а ти си се загрижил за честта ми.

— Все някой трябва да се загрижи — изръмжа той. — Нали не си се съгласила?

Тя го потупа по бузата.

— Не се безпокой, не мога да понеса едновременно повече от един крадец в живота си. — Очите й омекнаха. — Случайно да си спомняш как ме излекува от клаустрофобията в асансьора?

На устните му трепна усмивка, като си спомни необузданата й страст по време на онази целувка.

— Как бих могъл да забравя?

Тя обхвана в длани лицето му.

— Мисля, че ми трябва подтик — рече тихо.

Ноа я привлече в прегръдките си. Целувката, която започна като нежен успокояващ жест, бързо премина в нетърпелива и собственическа. Чувствата й се завъртяха във вихрушка, устните й се разтвориха, езикът й срещна неговия — отчаяно, страстно, горещо. Точно това й трябваше — нещо, което ще продължава да държи сетивата й, докато е в тръбите, и да съсредоточава мислите й върху това, къде е и какво прави, все в името на любовта.

— Сара… — Дланите му се плъзнаха по гърба й, погалиха кожата й през тънката материя.

Върхът на езика й обрисува устните му.

— Наистина те обичам — прошепна тя.

Неочаквано той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.

— Надявам се, че винаги ще ме обичаш.

Сара се вторачи в него, опитвайки се да разчете тайните, скрити зад безизразните му очи. Мълчанието между тях увисна и се проточи сякаш безкрайно.

— Да свършваме — отсече той накрая.

Сара преглътна и кимна храбро.

— Пожелай ми късмет.

Докато я повдигаше към отворената шахта, Ноа стисна пръсти около кръста й.

— Късмет.

Сякаш цяла вечност пълзя през тъмния тунел. Бе горещо като в ада, и косата й залепна за челото, но кожата й бе леденостудена от ужас. От време на време, по команда от Ноа спираше и поемаше дълбоко въздух, за да се успокои. В тези моменти си представяше целувката му и по някаква причина, която не можеше съвсем да разбере, този спомен й даваше сили да продължи. Той удържа думата си и продължаваше да я окуражава, докато тя се провираше през лабиринта от тръби.

— Скоро трябва да стигнем — прошепна на мишката, която носеше. — Не може да остава много.

Приглушеното цвърчене откъм картонената кутия я убеждаваше, че животинчето изпитва не по-голямо удоволствие от нея.

— Разгледай го от друг ъгъл — продължаваше да шепне, намирайки успокоение от това, че има някаква компания в тъмните тръби. — Сигурно е все пак по-добре, отколкото да си вечеря на Кармен.

— Отново спря за момент и погледна картата. Ако Ноа бе прав, оставаше още един завой, още няколко метра, и щеше да стигне. Пое дълбоко въздух и продължи:

— Еврика! — възкликна със задъхана усмивка.

— Сара? — Гласът на Ноа бе забележително спокоен като за тези обстоятелства.

— Стигнах до шахтата — съобщи тя. Сега остава само да закрепя вакуума и да издърпам решетката.

— Не ми се иска да те оставям… — гласът му бе изпълнен със съжаление, — но трябва да се върна при другите.

Сара отвори уста, но от нея не излезе ни звук. Преглътна и опита отново.

— Всичко е наред — успя да произнесе най-после. — Ние с Дъг ще се справим.

— Дъг ли?

— Моето приятелче — обясни тя. Чувстваше се доста глупаво. — Нарекох го Дъглас Фейрбенкс Младши. Струва ми се, че му подхожда.

Смехът му бе топъл и успокояващ.

— Ти си неповторима. Сега запомни, имаш само шейсет секунди. Да не се захласнеш по шедьоврите на Бренд.

— Не се безпокой за мен — отвърна тя. — Само се погрижи за Питър.

— Тръгвам. И, Сара…

— Да, Ноа? — прошепна тя.

— Не знам как някога бих могъл да ти се отблагодаря — призна той кисело.

— Не се безпокой — увери го тя с доста повече самоувереност, отколкото чувстваше в момента. — Имам наум хиляди предложения, които тази вечер ще обсъдим.

Ноа се засмя одобрително. След това приемникът в ръката й онемя и Сара разбра, че вече е сама.

— Добре, Дъг — прошепна тя. — Сега е наш ред.

Отне й известно време, но накрая успя да измести решетката. Ноа й бе обяснил, че хлабавият възел около мишката ще се изхлузи, щом я пусне на земята. Надяваше се да е прав. Не й се вярваше Питър да приеме идеята мишлето да бяга из подземието, вързано за каишка.

Когато се зае за работа, сърцето й заби силно. Залепи вакуума върху гладката повърхност, прекара въжето през куката и дръпна за опит. Държеше.

След това повдигна капака на кутийката, извади мишката и когато тя се опита да се изскубне, успокоително я погали по бялата козинка.

— Знам — каза тихо. — За всички ни не беше лесно. Но скоро всичко ще свърши. После можеш да отидеш при приятелчетата си.

Бавно, сантиметър по сантиметър, спусна мишката към пода. Затаи дъх и дръпна шнура. Възелът се разхлаби, точно както бе обещал Ноа, и тя успя да изтегли въженцето обратно в тръбата. Едва успя да постави решетката на мястото й, когато се разнесе силният звук на сирена. Сара притисна ръце към ушите си и се взря през решетката. Шумът бе оглушителен. Можеше само да се надява Ноа да е прав, че Питър има ключ.

Звукът спря така внезапно, както бе започнал. Вратата се отвори и тя чу гласове. Очевидно някои от гостите, разтревожени от сирената, бяха дошли с Питър. Сара се молеше Ноа да е между тях. Миг по-късно подземието се обля в светлина.

Сара моментално забрави мисията си и зяпна просторното помещение, което служеше като частна галерия на Малкълм. Разпозна някои картини, които бяха изчезнали от най-престижните галерии в света. Сафавид от шестнайсти век, смятан за един от най-изящните примери на ислямското изкуство в света, висеше редом с портрет на Пол Ревер, нарисуван от великия американски художник Джон Сингълтън Копли. Опитното й око оцени поразителния реализъм в чифлика на Феърфийлд Портър, окачен съвсем не на място до класическите идеализирани пози на нежните нимфи на Уилиям Бугеро.

Стените бяха опасани с лавици, по които Сара забеляза керамично куче от епохата Хан и съд от времето на династията Минг, които си деляха мястото с индийски миниатюри от двора на Акбар от шестнайсети век. Отначало я изненада липсата на какъвто и да е порядък в колекцията на Бренд. След това осъзна, че вкусовете му не включват нито някаква определена епоха, нито школа. Единственото общо между картините и статуетките в подземието бе, че те бяха измежду най-редките от този вид в света. Дори в колекцията на Бренд основното бяха парите.

След това погледът й се фокусира върху една стъклена кутия в средата на помещението. Там бе тя, с цялото си злато и скъпоценности — митичната корона на Константин.

Макар да знаеше, че не може да бъде видяна, Сара не се сдържа и се дръпна назад в тръбата, когато се чу резкият звук от стъпки по каменните стъпала. Спря да диша, докато започна да й се струва, че вече ще се взриви. В полезрението й се появи Питър. Лицето му бе напрегнато и намръщено, а очите му обхождаха голямото помещение. Когато погледът му се плъзна по стената, на която бе шахтата, Сара притисна ръка към устата си, за да не се издаде. Той бавно тръгна към нея и сърцето й заби бясно.

Направо й се искаше да разцелува мишката, която притича през краката на Питър, пронизително цвърчейки от ужас. Лицето на Питър видимо се отпусна.

— Просто една от гадните мишки на Малкълм — извика той към хората, чакащи горе на стълбите. — Фалшива тревога. — Хвана мишката и предпазливо я вдигна за опашката. После огледа за последен път подземието, обърна се и тръгна нагоре по стълбите.

В следващия миг Сара изскочи от тръбата. Спусна се по въжето и почти безшумно се приземи на пода. Замръзна за момент, уплашена, че Питър може да я е чул, но откъм стълбите не се долавяше никакъв звук. Прекоси стаята, вдигна капака на стъклената кутия и припряно отнесе короната към тръбата, без да си позволява да обръща внимание на красотата й.

Спря се объркана. Как би трябвало да носи короната, докато се катери нагоре по въжето? Но един бърз поглед към часовника й показа, че има още само двайсет секунди. В пристъп на вдъхновение я нахлупи на главата си и запълзя по въжето. Изтегли го обратно в тръбата точно когато стрелката отброи, шестдесет секунди.

Сара задъхано се облегна на металната тръба. Бе го направила. Тя, Сара Медисън, уважаваната преподавателка по история на изкуството, която винаги бе живяла спокойно и уравновесено, току-що бе отмъкнала едно от най-големите съкровища, които светът някога бе познавал. Освободи вакуума от гладката повърхност на тръбата и в ъгълчетата на устните й затрептя усмивка.

Докато пълзеше обратно през лабиринта от тръби, усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато накрая засия върху цялото й лице. Адреналинът още бушуваше във вените й. Никога през живота си не се бе чувствала по-жива.

Когато стигна до кабинета на Малкълм, Ноа я чакаше и я пое от шахтата.

— Прав беше! — възкликна тя. — Това е най-вълнуващото нещо, което някога съм правила! Не мога да повярвам, че го направихме. Не мога да повярвам, че аз го направих! Разбирам защо не можеш да се откажеш, Ноа. Прекрасно е!

Ноа не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше изпоцапаното й лице. Очите й светеха като сапфири, лицето й сияеше като есенни рози, тя цялата трепереше от възбуда като породист жребец на старта. Безценната корона на Константин бе кацнала на върха на главата й, килната опасно на една страна.

Бе най-красивата гледка, която някога бе виждал и въпреки че благодареше на щастливите си звезди, че се е върнала жива и здрава, се чудеше каква ли кутия на Пандора е отворил тази вечер.

Дръпна короната от главата й.

— По-добре да изнесем това оттук.

Тя кимна ентусиазирано, измъкна роклята си от бюрото и я пъхна под мишница.

— Да вървим.

Ноа се засмя, извади от джоба си носна кърпа и изтри бузите й.

— Не мислиш ли, че е добре да се преоблечеш? Би било малко трудно да се оправдаем, ако ни хванат, докато си още с костюма си на Мата Хари.

Носът й се сбърчи по съвсем необичаен за нея начин, който обаче се стори на Ноа много чаровен.

— Прав си. Трябваше да се сетя. — Тя започна да смъква анцуга.

Ноа реши, че Сара е поставила нов рекорд, защото само след секунда вече се бе преоблякла, мръщеше се на джобното си огледалце и разресваше русата си права коса.

— Е — отбеляза тя, прибирайки гребена в чантата, — по-добре от това не може да стане. — От въздишката й бретонът й се разроши.

— Изглеждаш страхотно — увери я той и обви ръка около кръста й. После се намръщи: — Да се надяваме само, че никой няма да ни види как излизаме с короната.

— Имам решение на тази задача. — Сара подканващо повдигна широката пола на роклята си. Отдолу имаше два дълбоки джоба, всеки от които би побрал короната.

— Няма ли това да развали линията ти?

Сара се засмя.

— По-добре е, отколкото да нося короната на главата си.

Напуснаха къщата без непредвидени проблеми и скоро Ноа бе зад кормилото на колата на Сара и караше към апартамента й. Утре сутринта щеше да изпрати някой да прибере взетия под наем автомобил, с който бе дошъл. Сара все още хвърчеше в небесата и той не мислеше, че е разумно да я остави тя да кара.

Ноа се усмихваше наум, спомняйки си колко възбуден бе самият той от първата си задача. Уплашен, но възбуден. В края на краищата, чувствата му бяха потушени от едно изгаряне. Тази вечер обаче ентусиазмът на Сара бе заразителен.

— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — прошепна тя с благоговение и прокара пръст по скъпоценните камъни, които проблясваха с отразения блясък на уличните светлини. — Няма да ми се иска да я дам.

— Като говорим за това… — започна Ноа, решил, че определено е дошло времето да й каже истината. Всъщност, трябваше да признае, че отдавна беше време.

Но в този момент стигнаха до апартамента й и Сара го прекъсна:

— Ноа, видях един човек пред прозореца ми. Някой се е вмъкнал вътре!

Той въздъхна уморено. Не ги бе очаквал толкова скоро. Дан му бе обещал, че ще му дадат малко време насаме със Сара. Очевидно се бе случило нещо, което е променило графика.

— Ела с мен, Сара — каза той глухо. — Време е да се запознаеш с останалата част от отбора.