В клопка

Дванадесета глава

Сара вече се бе облякла за приема и чакаше Ноа да се върне от поредната тайна мисия, на която бе отишъл този път. Все още я дразнеше, че той не й казва всичко, но се бе отказала да настоява. Когато той влезе, издокаран във вечерно облекло, тя реши, че чакането си е струвало.

— Изглеждаш не по-малко изискан от Питър — похвали го тя, загледана в него.

Ноа направи гримаса.

— Мразя тези неща — измърмори той: — И определено не ми харесва Питър да ми е пример за подражание.

Сара се разсмя.

— Е, харесва ти или не, изглеждаш страхотно. Баронесата няма да може да удържи ръцете си далеч от теб.

— Значи ще трябва да ме пазиш — заключи той с усмивка.

— Между другото, ти изглеждаш повече от страхотно. Това ли е роклята, която купи вчера?

Сара се завъртя, за да покаже безбожно скъпата покупка, като момиченце, което се хвали с новата си бална рокля.

— Да. Харесва ли ти?

Той хвърли на масата пакетите, които носеше, и я привлече в прегръдките си.

— Много — произнесе в устните й. — Но жената в нея ми харесва още повече.

Сара облегна глава на рамото му.

— Непрекъснато ме вбесяваш — заяви тя. — Но точно когато реша, че вече не искам да имам нищо общо с теб, ти казваш точно каквото трябва.

Той положи една целувка на върха на главата й.

— Опитвам се.

— Какво има в тези пакети? — попита тя разсеяно. Искаше й се да можеха просто да забравят за приема и да прекарат вечерта само двамата.

— Нещо за теб. — Ноа вдъхна сладостния аромат на парфюма й и му се прииска да прати по дяволите всичко и цяла нощ да прави любов с чувствената жена, която сега бе в прегръдките му.

„Първо работата, после удоволствията“, напомни си той. Толкова дълго бе живял според това правило, че то се бе превърнало в негова втора природа. Но никога досега не се бе чувствал по-изкушен да го наруши заради нещо по-лично.

Сара вдигна глава с блажена усмивка.

— За мен? Ти си ми купил подарък?

Очевидното удоволствие, озарило сияещото й лице, го накара да се почувства като първокласен мръсник.

— Не е точно подарък — призна той разкаяно. Пусна я, за да вземе пакетите. — По-скоро нещо като екипировка.

— О! — Усмивката й стана малко по-колеблива, защото осъзна, че Ноа все пак се интересува повече от кражбата, отколкото от нея. — Е, да видя какво си донесъл — каза тя с насилен ентусиазъм.

Ноа извади найлонов анцуг.

— Би трябвало да ти стане — измери с поглед тялото й.

Тя погледна етикета и взе анцуга от ръцете му. Бе точно нейният размер, съгласи се наум. Не й се мислеше как Ноа е станал такъв специалист по отгатване на женските размери.

— Нямаше да се сетя, че вкусът ти се разпростира и върху такива неща — пошегува се тя, опъвайки еластичната материя.

Ноа се засмя:

— Не е каквото мислиш. Колкото и да е приятна тази рокля, която си облякла, не мога да си представя как с нея ще пълзиш през онези тръби.

Сара сведе очи към дългата до пода дреха.

— Не се бях замислила за това. — Огледа тънката материя.

— Прав си, разбира се. Но не мога ли да облека просто джинси и тениска?

— Това е по-добро — увери я той. — Не искам да се закачиш за нещо вътре.

При тази мисъл Сара видимо потрепери.

— И аз — съгласи се тя разгорещено.

— Има и качулка, за да не ти се изцапа косата — обясни той услужливо.

Сара успя да изобрази една слаба усмивка:

— За всичко си помислил.

— Това ми е работата.

Искаше й се да не й напомняше непрекъснато този неприятен факт.

— Няма ли да изглеждам малко подозрително, ако се появя на приема в този вид?

— Няма да се появиш в този вид на приема. Ще се преоблечеш в кабинета на Бренд, точно преди да се пъхнеш в тръбата. След като излезеш, ще приберем короната и отново ще сложиш роклята си, така че никой нищо няма да разбере.

— Значи ще излезем с короната направо през парадния вход?

Той кимна.

— Това е идеята.

Сара пое дълбоко въздух.

— Е, мисля, че е време да се заемем за работа. — В тона й нямаше никакъв ентусиазъм.

— По-добре да не се появяваме заедно. Ти ще влезеш първа, а аз ще дойда след петнайсетина минути. Дай ми чантата си.

Сара му подаде бялата си чанта. Ноа нави на стегната топка анцуга, така че да се събере вътре. Това обаче изобщо не я накара да се почувства по-добре. След това той погледна към краката й.

— Обувки — измърмори замислено. — Не ми се вярва под тази рокля да носиш гуменки, нали?

Тя поклати глава.

— Много неща съм готова да направя за теб, но не и това. — Тя повдигна роклята и показа фините си обувки с високи токове. — Това ще нося.

Той огледа широката пола на роклята й.

— Какво ще кажеш под полата си да пъхнеш чифт удобни практични обувки? Има достатъчно място да ги скриеш.

— Хич не си и мисли! Защо не ги скриеш под твоето сако? — предложи тя с мила усмивка.

— Защото ще развалят линията ми.

— По-добре твоята линия, отколкото моята.

Ноа не обичаше да няма пълен контрол върху нещата, осъзна Сара, и със сигурност не за пръв път. Забеляза как лицето му помръкна и й стана мъчно за него.

— Не се безпокой — потупа го окуражително по рамото. — Така и не съм си прибрала нещата от къщата на Малкълм. В стаята ми има гуменки.

— Можеше още в началото да ми го кажеш! — Раздразнението му бе прекалено очевидно.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по здраво стиснатите устни.

— Можех — съгласи се тя. — Но тогава щях да изпусна удоволствието поне веднъж да те видя объркан.

Отговорът му можеше да се опише само като изръмжаване.

— Ще се видим след петнайсет минути — заключи тя и се насочи към входната врата.

— Ще те изпратя до колата ти — предложи Ноа и обви ръка около кръста й.

Сара седна в колата и той заметна вътре широките гънки на роклята й.

— Сара… — започна колебливо, когато тя пъхна ключа в таблото.

Сара го погледна.

— Да, Ноа?

— Наистина съм ти много благодарен.

— Знам.

— Когато всичко свърши, трябва да поговорим.

— Ще поговорим.

Любопитно й бе отчаянието, изписано на лицето му. Надяваше се, че няма да й се наложи да изслуша една безкрайна прощална реч. Ако имаше намерение да изчезне от живота й, по-добре това да станеше бързо.

— Ще ми обещаеш ли, че каквото и да се случи, ще ме изслушаш? — Сега отчаянието се долавяше и в гласа му, и от това съвсем не й ставаше по-добре.

— Обещавам.

В очите му премина сянка на съмнение.

— Това е всичко, за което те моля — промълви той, наведе се над седалката и я целуна с внезапно избухнала страст, от която й се зави свят: — Ще се видим скоро — обеща, когато целувката най-после свърши.

— Скоро — откликна Сара тихо.

Ноа затвори вратата и се отдръпна на тротоара. Гледа я, докато потегли. След това кратко и грубо изруга.

Вече половин час Сара държеше чаша с шампанско. Не искаше да пие нищо преди кражбата. Пълзенето през тези тесни тръби щеше да е достатъчно страшно само по себе си. Определено не й трябваше алкохол, за да засили това чувство. Продължаваше тайно да хвърля погледи към вратата в очакване на Ноа.

— Мила моя — говореше й баронесата, — виждам, че в края на краищата си приела моя съвет. Прелестна рокличка. Толкова невинна.

Сара огледа прилепналото златисто ламе на баронесата и се усмихна. Мина й през ума, че вероятно Гизела би трябвало да е човекът, който да измъкне короната. По тази рокля определено нямаше нищо висящо, което да се закачи на някой пирон. Но пък с тази рокля жената едва ли би могла да седне, какво остава да пълзи на четири крака. Странно как изобщо успяваше да диша.

— Благодаря — отвърна тя разсеяно. Къде се губеше Ноа? — Бяхте права за „Галънт“.

— Е, не е точно Париж, но ако човек е много закъсал, може да намери някоя свястна дреха — съгласи се Гизела.

— Е — започна светски разговор Сара, — често ли ходите в Европа?

— Поне два пъти годишно — потвърди баронесата. — Наистина обичам Америка, но корените ми са все още в родината.

— Чувала съм, че можете да проследите произхода си няколко поколения назад. Завиждам ви за това. Повечето американци не могат.

— О, мила моя — сподели баронесата, — семейните ни корени винаги са били много важни за нас. — Взе нова чаша с шампанско от сребърния поднос на минаващата покрай тях сервитьорка и остави празната. — Ние сме от маджарите, първите унгарци, които са завладели тази територия през девети век, след като са напуснали Урал.

— Девети век — повтори Сара, все още насочила цялото си внимание към вратата. — Само като си представи човек…

— Добавили сме и венециански клон към фамилията, когато Зара въстанала срещу венецианската република и се поставила под покровителството на моя предшественик, крал Бела Трети — продължаваше Гизела.

— Ако добре помня историята, това е било много отдавна. Преди венецианските кръстоносни походи.

— Дванайсети век — потвърди баронесата. — О, да, Левински е много стара фамилия. Казвала ли съм ти някога, че Петър Велики е обожавал вината на нашето семейство?

— Мисля, че съм чувала за това — отвърна Сара и в този момент видя Ноа да влиза в стаята. — Извинете ме.

Знаеше, че баронесата ги наблюдава, затова го поздрави любезно, сякаш не бяха нищо повече от познати покрай работата.

— Господин Ланкастър, колко мило, че успяхте да дойдете тази вечер.

— Не бих я пропуснал за нищо на света — отговори Ноа. — Къде е Бренд? — попита той Сара с половин уста.

Тя се престори, че отпива от вече стоплилото се шампанско.

— Представа нямам. Тук съм от половин час, а той още не се е появил.

Ноа се намръщи:

— Интересно.

— И на мен така ми се струва. Мислиш ли, че подозира нещо?

— Не знам. Къде е Тейлър?

— Беше тук преди малко, но напоследък не съм го виждала. Баронесата ме хвана да слушам историята на знатния й род. Като говорим за това… — Гласът й угасна, защото видя как Гизела се насочва към тях.

— Ноа, скъп-пи — възкликна тя възторжено, — сега вече празненството може да започне. — Хвана с две ръце лицето му и го целуна.

Сара нямаше намерение да седи и да гледа как тази жена се натиска на Ноа. Изпитваше непреодолимото желание да изскубне косата й от изрусените корени. Нямаше ли това да отклони вниманието, помисли и се усмихна наум.

— Извинете ме, ще отида да сменя питието си — рече тя.

— Разбира се, мила — отговори баронесата нехайно. — Приятно прекарване. Аз ще се погрижа за забавленията на гостите. — Хвана Ноа под ръка.

— Не се и съмнявам — измърмори Сара.

Реши, че моментът да си вземе гуменките не е по-лош от който и да е друг и тръгна по коридора към стълбите. Когато Питър излезе от кабинета на Малкълм, Сара нямаше къде да се скрие.

Той сякаш се изненада, че я вижда.

— Сара, какво правиш тук?

— Оставих любимото си червило горе. Отивах да си го взема.

Това изглежда го задоволи.

— Казах ли ти колко прелестна си тази вечер?

— Каза ми — отвърна тя и се насили да се усмихне. Погледна зад гърба му. — Малкълм тук ли е?

— В стаята си е — обясни Питър. — Тази вечер не се чувства добре. Помоли ме да му донеса някои документи.

— Значи е достатъчно добре, за да работи, но не е достатъчно добре, за да дойде на приема?

Питър се усмихна снизходително.

— Знаеш какъв работохолик е този човек. Сигурно и на смъртния си одър ще пише.

— Ами приема? — попита Сара, трескаво обмисляйки как ще се отрази това на плановете на Ноа.

— Ще му донеса тези документи и ще предам извиненията му на гостите. При толкова много храна и напитки никой няма да почувства липсата му.

— Сигурно.

Питър хвана ръката й и започна да я гали.

— Нямаше те тези два дни.

Сара преглътна отвращението си от докосването му.

— Обясних това на Малкълм. Може да съм се съгласила да работя с вас двамата, но това не значи, че ми харесва.

Той изцъка с език.

— Още ли ми се сърдиш? Мислех, че сме се разбрали за това.

Тя успя спокойно да посрещне изпитателния му поглед.

— Аз всъщност не ти вярвам, Питър. Ти от години работиш с Малкълм, а си готов да го предадеш. Защо трябва да очаквам по-добро отношение към мен?

Той прекара пръст по лицето й.

— Защото, любов моя, ти си много по-привлекателна от Малкълм Бренд.

— А баронесата?

Той присви очи.

— Какво баронесата?

Сара сви рамене.

— Определено я намираше достатъчно интригуваща, докато яздехме онази сутрин.

За нейна изненада той се разсмя.

— Ето значи защо си толкова студена към мен. Ти ревнуваш!

Сара отвори уста да възрази, че няма такова нещо, но после реши, че би било тактическа грешка да изяснява чувствата си.

— Можеш ли да ме обвиниш? — попита тя и се нацупи. — В края на краищата, баронесата има титла, пари, а доколкото чувам, картините й конкурират колекцията на Малкълм. Как бих могла да се сравнявам с нея?

Питър изглеждаше склонен да я прегърне и тя се отдръпна.

— Някой може да дойде — запротестира тя.

Той я изгледа замислено.

— Не мога да реша дали си най-голямата шегаджийка на света, или наистина се страхуваш от мен.

— Не е заради теб — заекна Сара, опитвайки се да измисли някакво извинение, задето продължава да го отблъсква. В главата й се мярна нещо, което баронесата бе споменала, когато коментираше роклята й, и тя се вкопчи в него: — Просто аз не съм толкова опитна, колкото изглежда мислиш. Трябва ми малко време.

Направо виждаше как зъбните колелета в главата му се завъртат, докато се опитва да разгадае думите й.

— Да не искаш да ми кажеш, че си още девствена? — попита невярващо.

Тя кимна, без да вдига очи от мраморния под.

— На твоята възраст? — изненада се той. — Защо?

Сара вдигна глава.

— Може би чакам нужния мъж.

Посланието се завъртя във вихрушка между тях и Сара затаи дъх, докато чакаше Питър да го преглътне. Накрая в очите му светна пламъче, което бе едновременно чувствено и тържествуващо.

Той хвана ръката й и поднесе вплетените им пръсти към устните си.

— Остани след приема.

— Не знам — дръпна се тя.

Пръстите му се стегнаха.

— Ще бъде хубаво, Сара. Обещавам ти.

Сара знаеше, че Ноа би я убил, ако зададе следващия си въпрос, но трябваше да разбере.

— А короната, Питър? Какво става с нея?

Той се засмя печално.

— Ти наистина си знаеш интереса, малка госпожичке.

Сара му се усмихна сладко.

— Ти също, Питър. Сигурно затова небето ни е свързало.

— Или адът — измърмори той грубо. — Ще ти предложа една сделка, моя алчна шегобийке. Остани с мен тази нощ и на сутринта ще вземем короната, преди Малкълм да се е събудил.

Сара се престори на изненадана:

— Тя тук ли е? Вече?

— В подземието е… Искам те, Сара.

Сара погледна към хартиите в ръката му.

— Не мислиш ли, че трябва да занесеш тези документи на Малкълм, преди да е дошъл да те търси?

— Би трябвало — съгласи се той неохотно. — Ще се срещнем при басейна, след като всички си отидат.

Сара кимна.

— Ще бъда там.

Той тръгна. Подметките му затропаха по мраморния под. Сара издиша, след това продължи по коридора и се втурна с всички сили по стълбите към втория етаж.

Ноа се надяваше, че отговаря на баронесата на нужните интервали. Тя бъбреше за фамилията си и за произведенията на изкуството, с които избягала от Унгария, когато руснаците потушили въстанието през петдесет и шеста. Ръцете й го пляскаха по гърдите, пръстите й си играеха с косата му и опитите й да го прелъсти с всяка изминала минута все повече му играеха по нервите. Къде по дяволите беше Сара? Прекалено дълго се бавеше.

За момент се бе уплашил, че Тейлър я е заловил, но той влезе в залата и съобщи, че техният домакин се чувства твърде уморен и не може да слезе. След като гостите възпитано помърмориха колко съжаляват, празненството продължи.

— Скъп-пи, тук стана много топло — чаровно сбърчи нос баронесата. — Хайде да излезем да се поразходим навън.

— Може би просто ти трябва едно студено питие — предположи Ноа.

Никога досега не бе изпитвал такова облекчение при появата на някой човек, както когато Питър Тейлър в този момент дойде при тях.

— Бих бил много поласкан, ако баронесата се разходи с мен — предложи той любезно. — Показах ли ви най-новата придобивка на Малкълм?

Ноа усети, че е затаил дъх. Възможно ли бе той да й съобщи за короната?

— И каква е тя, мили? — попита Гизела разсеяно. Погледът й прескачаше между двамата мъже, сякаш се опитваше да реши кой от тях обещава по-пълноценна вечер.

— В конюшнята има нов арабски жребец. Пристигна днес.

Баронесата реши.

— Обожавам арабските коне — възкликна тя и плесна с ръце. После се обърна към Ноа: — Няма ли да ти липсвам, скъпи?

— Разбира, се, че ще ми липсваш — отвърна Ноа, без да се замисля. — Но ще се опитам да го преживея.

Тя се засмя — лек, сребрист смях.

— Ти си такъв великолепен лъжец, Ноа. — Очите й обходиха стаята. — Защо не отидеш при госпожица Медисън? Изглежда се чувства малко не на място.

Ноа погледна към Сара, която стоеше сама до коктейлната маса.

— Може и да отида.

— Кажи й, че ти харесва роклята й — посъветва го баронесата. — С нейната мизерна заплата горкичката сигурно цял месец няма да може да хапне. Ако един красив мъж й направи комплимент, разноските поне ще си струват.

— Ще се опитам да го вмъкна в разговора — съгласи се Ноа.

Баронесата го потупа по бузата.

— Забавлявай се, скъп-пи, но не прекалено много. Не мисля, че нашата Сара може да се справи с мъж като теб.

Сара я опроверга в момента, в който Ноа се приближи до масата.

— Мислех, че Питър трябваше да забавлява баронесата — изсъска тя и захапа една солета.

— В последния момент ме спаси — похвали се Ноа с крива усмивка. — Вече щях да си пъхна главата в купата с пунша и да се удавя, ако трябваше да преживея още една секунда, като слушам всичките тези женски глупости.

— Виждах колко страдаш. — Сара лапна една маслина.

Наистина страдах. Всъщност се тревожех за теб.

— Наистина ли? Смешна работа, нямаше такъв вид. — Отхапа от една пълнена гъба.

— Винаги ли ядеш, когато си ядосана?

Сара преглътна.

— Винаги. Мисля, че е по-добре, отколкото да хвърлям разни неща.

— Сигурно. Но ако продължаваш, няма да можеш да се напъхаш в онези тръби.

— Ще се напъхам — измърмори тя и натрупа дебело парче шунка и две парчета швейцарско сирене върху едно лучено руло. — И кога ще го направим?

Ноа взе сандвича от ръцете й и го остави на масата.

— Сега — съобщи й той спокойно.