В клопка

Единадесета глава

Когато на следващата сутрин се събуди, Сара бе сама в леглото. Наметна халата си и тръгна да търси Ноа. Намери го в хола да разглежда книгите в библиотеката й и тихо въздъхна от облекчение.

— Ти още си тук.

— Разбира се.

Тя пъхна ръце в джобовете на белия халат.

— Страхувах се, че си излязъл.

Изражението му стана едновременно нежно и укорително.

— Наистина ли мислиш, че мога да изляза, без да кажа довиждане? Освен това съм дошъл тук да върша работа, не помниш ли?

Как би могла да забрави? След само дванайсет часа животът й щеше безвъзвратно да се промени. Тя щеше да се превърне в крадец. Можеше ли някога да си представи, че ще се съгласи на такова нещо, а след това да продължи, все едно, че нищо не се е случило?

През лицето й премина сянка и Ноа почувства как го пробожда остро чувство за вина. То определено не бе за първи път, откак въвлече Сара в плановете си. Снощи едва не й каза всичко, но не можеше да рискува. Опитваше се да си внуши, че е за нейно добро, но това не го успокояваше. Чудеше се какво би направила тя, когато разбере истината. Сара Медисън може би бе способна да обича един крадец. Но какви чувства би изпитвала към лъжец?

— Сара — обади се той тихо, — всичко ще бъде наред.

Тя се отпусна в един фотьойл.

— Иска ми се да можех да го повярвам.

— Да направя кафе — предложи той.

В отговор Сара само кимна. Не кафето бе това, което й трябваше. Трябваше й да чуе, че Ноа, изправен пред сериозността на положението, ще се откаже от нелепия си план, преди да е станало прекалено късно.

Той се върна в стаята и й подаде една чашка. Сара се усмихна в отговор. Не се доверяваше на гласа си. Къде щеше да е Ноа утре сутринта? Къде щяха да са те двамата? В затвора? В Бразилия? И най-важното, щяха ли да бъдат заедно?

— Имаш доста разнообразен вкус за книги — забеляза той светски, разглеждайки книгите в библиотеката. Там имаше всичко — от учебници по история на изкуството, през класика до съвременна литература.

Имаше само няколко романса. Най-любимите й книги бяха приключенските романи и криминалетата. Ноа се чудеше дали не са останали от някой предишен наемател на апартамента. Не му харесваше възможността някой друг мъж да е живял със Сара, да е делил живота и леглото й.

— Обичам да чета — Отвърна тя разсеяно, отпивайки от кафето си.

— Виждам.

Погледът му се спря върху една книга и той вдигна вежди. Измъкна я от библиотеката и погледна корицата, предназначена да събужда мъжката фантазия. Героят, Джейк Хоук, облечен в защитен костюм, бе стиснал в ръце автоматична пушка, а суровото му начернено лице бе мрачно и строго намръщено. Пламъците и рушащите се здания зад гърба му намекваха за ужасиите, с които бяха пълни двестата страници текст.

— Джейк Хоук не е ли малко груб като за една преподавателка по история на изкуството? — подсмихна се Ноа. — Знаят ли уважаемите ти колеги в университета за тази черта в твоя характер?

— Обичам тази книга — заяви Сара, подразнена, че Ноа май й се подиграва. — Джейк Хоук е вълнуващ, а и аз харесвам в живота ми да има малко опасности. Леко се намръщи.

— Искаш да кажеш, че обичаш да се вживяваш в преживяваните от друг опасности — предположи той.

Сара остави чашата от кафе на масичката.

— Доскоро беше така. После помислих, че полудявам, когато реших да ограбя Малкълм Бренд. — Сви рамене. — Сигурно това е резултат от прекалено голямата доза от тези приключенски книги.

— А сега? — попита той внимателно. — Как се чувстваш сега?

Тя поклати глава:

— Просто ми се иска всичко вече да е свършило, за да мога да се върна към своя спокоен и скучен животец.

— Наистина ли вярваш, че това е възможно?

— Вероятно не е — съгласи се тя с въздишка и погледна Ноа право в очите. — Все още има време да се откажем. Все още можеш да се махнеш.

Той седна на дивана срещу нея и кръстоса крака. Загледа се в книжката в ръцете си и започна разсеяно да я прелиства.

— Значи пак стигнахме до мен. Снощи ми се стори, че това е наше общо дело.

Сара съжали, че е отворила въпрос за това. Имаше един ключов момент, за който снощи в паниката си бе забравила. Ноа никога не бе казвал, че приема съдружието им за пожизнено.

— Не знам какво мислех снощи. В края на краищата, ти със сигурност не си ме канил да дойда в Бразилия с теб.

— А ако те бях поканил?

— Снощи щях да дойда.

Той затвори книгата.

— А тази сутрин?

— Не знам — призна тя. — В момента не знам как се чувствам за каквото и да е. Струва ми се, че съм в някакво вцепенение. — Успя да се усмихне накриво: — Дали на това викат „оглупяла от страх“?

— Може би. — Той отново прелисти книгата. — Изглежда внимателно четена — забеляза повече на себе си, отколкото на нея.

— Три пъти съм я чела — сподели Сара.

Ноа вдигна, глава.

— Три пъти? — повтори невярващо. — И защо?

— Не знам — сви рамене Сара. — Предполагам, че Джейк ми е интересен като характер. Всеки път, когато чета книгата, разбирам още нещо за неговата личност.

— Е, разгадала ли си го вече?

— Не съвсем. Доста сложен човек е. — Загледа се замислено в Ноа. — Всъщност, като заговорихме за това, той много ми напомня за теб.

Ноа сведе очи към мрачния непоколебим мъж на корицата.

— Не знам как да приема това.

— Казах го в най-добрия смисъл — успокои го Сара.

Той не изглеждаше съвсем убеден.

— Ако правилно си спомням, Джейк Хоук е вълк-единак. Той не вярва на никого и на нищо. Това не ми изглежда добър начин човек да си живее живота.

— Той е длъжен да е такъв — възрази Сара. — Той трябва да оцелее в света на международните заговори, където животът не струва нищо, а верността се дължи на този, който плати най-много.

Ноа се усмихна на сериозното й изражение.

— Звучи, сякаш човекът има нужда от една добра жена.

Сара поклати глава.

— Коя жена би издържала да е омъжена за мъж като Джейк? Искам да кажа, официално той е от военното разузнаване, но да си признаем, изобщо не прилича на такъв. Методите му нямат нищо общо с общоприетите. Понякога е безмилостен като лошите хора. Дори повече.

— Необичайните обстоятелства често налагат необичайна тактика — подчерта Ноа.

Сара осъзна, че вече не говорят за Джейк Хоук. Сега обсъждаха самия Ноа — мъжа, чиито методи бяха точно толкова необичайни, колкото на измисления офицер от военното разузнаване. Разликата, помисли тя тъжно, бе че докато Джейк имаше поне оправданието, че служи на своята страна, целите на Ноа бяха съвсем егоистични.

— Необикновен човек — съгласи се тя. Наведе се напред напрегнато: — Ноа, има ли нещо, което мога да направя, за да те накарам да размислиш?

— Само що се отнася до твоето участие. Ако не мислиш, че ще можеш да се справиш, кажи ми го сега. Прекалено много зависи от теб.

— Не мога да понеса мисълта за затвор — призна тя с тих и несигурен глас.

— Аз също — съгласи се Ноа весело.

— Но след като ФБР само те чака да направиш следващия ход, не виждам как ще се измъкнеш.

— Имай ми доверие.

Сара се бе изправила и крачеше из стаята.

— По дяволите, Ноа, ако ти нямах доверие, не бих се съгласила да стигна толкова далеч. — Погледът й попадна на неразгадаемото му лице и очите й се смекчиха. — В края на краищата, наистина ме впечатли с галерия „Хъдзън“, макар че тръпки ме побиват, като си помисля какво си накарал твоя приятел Джо да направи. — Изведнъж стана мрачна. — Знам, че звучи ужасно егоистично, но не мога да не мисля какво би било за Дженифър и Кевин, ако се върнат и открият, че съм арестувана от ФБР. — Повиши глас, очевидно разстроена. Бе започнала да се съмнява доколко е разумен нейният план. Откъде накъде ФБР щеше да й повярва, че е имала искреното намерение да се погрижи короната да бъде върната на Турция?

Ноа също се изправи, сложи ръце на раменете й и я спря за момент.

— Слушай, Сара, няма да ни хванат. Но ти обещавам, че ако все пак ни хванат, ще им кажа, че аз съм те принудил. Ще им разкажа всичко за фалшифицирания Мане и ще призная, че аз лично съм го продал, за да те изнудя да ми помагаш. — Стисна устни. — По дяволите, дори ще им кажа, че съм те заплашил, че с племенника ти ще се случи нещо лошо.

— Никога няма да ти повярват — възрази тя тихо.

— Защо пък не?

Погледът й му казваше повече, отколкото каквито и да е думи биха могли.

— Защото ти никога не би могъл на никой да направиш нещо лошо — прошепна тя.

Ноа трепна вътрешно. Можеше само да се надява, че Сара е наистина толкова всеопрощаваща, колкото изглежда, защото само след няколко часа върху нея щеше да се стовари истински ад.

— Значи още си съгласна? — попита той. Почти му се искаше тя да е размислила.

Бил е луд да я въвлече във всичко това. Но като си спомни, че бе решила сама да вземе короната, Ноа реши, че не е имал избор.

— Съгласна съм — въздъхна Сара. — А сега не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво точно ще правя?

Това си е истинска лудост, помисли Ноа, и отново не за пръв път.

— Май си права — съгласи се той примирено. — Ще донеса чертежите.

Пусна я и отиде в кухнята. Сара взе книгата с намерението да я остави на мястото й. Вгледа се в корицата и сравни наум суровия герой с Ноа. Джейк Хоук бе по-нисък и косата му бе черна вместо блестящо кестенява. Очите му, светещи върху почернялото лице, бяха тъмнокафяви, а на Ноа — светлокафяви.

Но Сара навсякъде би разпознала този стоманен поглед. През последните няколко дни неведнъж го бе виждала насочен към себе си. Художникът бе уловил чувството за сила — това тлеещо чувство за сила, което определено имаше и в Ноа. В излишък.

Когато Ноа се върна в стаята с чертежите, решителността му още веднъж се поколеба, като видя отпуснатите й рамене. Необичайни обстоятелства, напомни си той. Със сигурност не за пръв път използваше някого, за да постигне целта си. Но това бе първият път, когато се чувстваше толкова отвратително.

Седна на дивана и разстла чертежите върху масичката.

— Надявам се, че не те е страх от мишки. Някои жени се плашат от тях. Сигурно трябваше да те попитам още вчера.

— Мишки ли? — повтори тя.

— Мишки. Нали знаеш, такива едни малки бели пухкави създанийца, които тичат на свобода из цялата къща.

Сара го погледна.

— Ти си ги пуснал, нали?

— Виноват — ухили се Ноа.

— Но защо?

— За отклоняване на вниманието — обясни той. — Всъщност, един от тези малки симпатяги ще включи алармата вместо нас.

— Ти искаш алармата да се включи?! — Сара знаеше, че Ноа обича риска, но чак дотам бе нелепо.

— Помещението е прекалено добре охранявано, така че няма да можем да влезем и излезем, без да задействаме датчиците на пода или фотоелектричните лъчи.

— Знам, че си специалист по такива неща — призна тя колебливо, — но след като знаеш къде са ключовете, защо да не можем просто да изключим алармата?

— Защото ключът вече не е в сейфа — съобщи й той. — Последния път, когато проверих, го нямаше.

— Знаех си, че ще отвориш този сейф — измърмори тя. — Кажи ми, не намери ли случайно там скрити скъпоценности?

Очите му бяха неразгадаеми.

— Намерих само купчина хартии. Финансовите отчети на някаква корпорации и завещанието на стареца. И преди да си почнала да се надуваш, спомни си, че тръгнах да отварям проклетия сейф, само защото се опитвах да ти спестя пълзенето през онези тръби.

Capa успя да изобрази една извинителна усмивка.

— Много съм ти благодарна, но ако ключът не е там, къде е тогава?

Ноа сви рамене.

— Малкълм тези дни е необичайно нервен. И има защо. Предполагам, че носи ключа у себе си.

— Не вярвам бурната ти кариера да е включвала джебчийство — предположи Сара с надежда.

— Е, сега вече наистина ме обиди — изръмжа Ноа.

— Само си помислих — извини се тя. — Е, след като не можем да вземем ключа, какъв е планът?

Преди да отговори, той я изгледа замислено.

— Все още имаш време да се откажеш.

— Ако се откажа, ти ще се опиташ ли да я откраднеш сам?

— Да.

Тази единствена дума реши съдбата й.

— Няма да се откажа — натърти Сара. Бе умерено изненадана, че Ноа изглежда почти ужасен от декларацията й. „Сигурно мисли, че ще оплескам нещата“, реши тя.

— Ще слезеш в подземието. Близо до тавана има отвор, през който в склада влиза студен въздух. Ще трябва да отвориш решетката, за да пуснеш мишката на пода.

— И мишката ще включи алармата?

— Ако се окаже, че не е достатъчно тежка, за да задейства датчиците на пода, ще я уловят фотолъчите.

— И после?

Ноа не й отговори направо.

— Нека ти задам един въпрос. Какво ще е първото нещо, което Бренд ще направи, когато алармата се включи?

— Ще отиде да види кой се е вмъкнал в галерията — отвърна моментално Сара.

— А преди това?

Тя се замисли за миг.

— Ще изключи алармата.

— Точно така. Ще иска да е достатъчно тихо, за да чуе кой се движи там.

— Но ще намери само нашата мишка.

— Една или няколко малки бегълци, които ще се врат във всеки ъгъл и цепнатина на къщата — потвърди Ноа. — Ще види короната, ще реши, че тревогата е била фалшива и ще се върне горе.

— И ще включи отново алармата — наблегна тя.

— Ето защо ти ще имаш приблизително шейсет секунди, за да влезеш в стаята, да грабнеш короната и да се вмъкнеш обратно в онази тръба.

Сара се поколеба.

— Много е на ръба.

— Но е осъществимо.

Тя се надяваше да е прав.

— А къде ще си ти през всичкото това време?

— Ще те прикривам. Атмосферата там определено се сгъстява с всеки изминал ден. Мисля, че Тейлър подозира нещо, а след като Бренд толкова иска да влезе в „Арт Дайджест“, ако не съм до него, когато алармата се включи, ще съобрази, че цялото интервю е било номер. Приеми нещата, Сара. Той не е натрупал цялото това богатство с глупост.

— Не — съгласи се тя. — Малкълм може да е какъв ли не, но определено не е глупав. — Изведнъж се сети нещо: — Но ако аз не съм около него, няма ли да заподозре мен?

— Бренд няма. Той мисли, че ти нямаш инстинкт на убиец, помниш ли?

— Много добре помня — мрачно отговори Сара, спомняйки си за онзи ужасен разговор. — Ами Питър?

— Тук си права — съгласи се Ноа. — Но не се безпокой. Баронесата ще го занимава с други неща.

— Да не искаш да ми кажеш, че баронесата е включена във всичко това?

— Казвам само, че от известно време преследва Тейлър и по лични, и по професионални причини. Ако добре я познавам, тя цяла вечер ще му виси на главата.

Връхлетя я неприятно подозрение.

— Ти би използвал всеки, нали?

Изражението му се напрегна от обвинението в тона й.

— Не ми харесва това, което мислиш.

— На мен също — съгласи се тя с измамно спокоен тон.

Ноа едва забележимо стисна устни, но Сара вече познаваше всяка негова мимика. Тази не бе от най-окуражаващите. В съзнанието й веднага изплува Джейк Хоук.

— Не те използвам, Сара.

— Разбира се, че ме използваш, Ноа — отвърна тя спокойно.

— Добре — призна той. — Използвам те. Но все пак не е това, което мислиш.

— Да не би да четеш мисли, освен че крадеш? — Усмивката й бе студена и отчуждена. — Не знаех, че имаш толкова много таланти.

Да я вземат дяволите! Как можеше в един момент да е толкова мека и достъпна, а в следващия твърда като стомана? Част от него искаше да я раздруса, но другата част приемаше упоритата й сила.

— Аз пък не бях разбрал, че си идиотка.

В съзнанието й прелетяха съмнения. Изкушаваше се да забрави случаите, когато Ноа се бе проявявал истински загрижен за нея — тези моменти на близост, които нямаха нищо общо с наистина чудесното му любене.

Когато очите им се срещнаха, Сара осъзна, че не е толкова ядосана, задето Ноа я използва като съучастник, колкото се тревожи, че той може да не я обича така, както тя го обича. Осъзнаването на тази любов не бе дошло изведнъж, то бе пропълзявало към нея постепенно и бе ставало все по-силно всеки път, когато тя отново и отново потвърждаваше, че ще работи за неговата кауза или позволяваше да бъде въвлечена още по-дълбоко в безумната му схема.

— Да те вземат дяволите — измърмори тя. — Ако имах поне малко ум в главата, щях да те изритам от този апартамент, да превъртя два пъти ключа след теб и да забравя, че някога изобщо съм срещала такъв непоносим човек.

— Точно това би трябвало да направиш — съгласи се Ноа. — Ако имаше поне малко ум в главата.

— Винаги мога да те предам на властите и да прибера наградата — заплаши го тя, знаейки, че никога не би го направила. — Тогава дори нямаше да трябва да деля парите с теб и Дан.

Ноа сви рамене:

— Това е още една възможност — каза той дружелюбно. — Макар че по някаква причина твоята мания за пари напоследък май е намаляла. Жената, с която се запознах преди няколко дни, не би жертвала всичко, което има, за да помогне на един човек, когото почти не познава. Един обикновен крадец. — Надвеси се над дивана и впи поглед в нея.

— Е, какво ще стане сега, Сара? Да си отида ли или да чакам да извикаш ченгетата?

Сара затвори очи и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Къде е тази проклета мишка, с която ще трябва да работя? — попита накрая.