В клопка

Втора глава

Въздухът в апартамента бе натежал от очакване. Винаги е така в етапа на планиране, спомни си Ноа. Бе забравил как опасността може да накара кръвта му да пулсира по-бързо, какво удоволствие му доставя възбудата от лова.

Облегна се назад на стола, нараненият мускул на гърдите му се опъна и той си напомни, че във всяко нещо винаги има две страни. Опасността обикновено струваше скъпо. Въпреки това той бе на мястото си — определяше стратегията.

Двамата мъже можеха да разговарят открито. Вече бяха проверили за „бръмбари“. Не че Ноа бе очаквал да открие подслушвателни устройства. Досега бяха успели да запазят в тайна новината за кражбата. В този смисъл той смяташе смъртта на непочтения търговец на произведения на изкуството за неочакван плюс.

— Ето ти документите. — Високият мъж, пременен в металносив костюм с военна кройка подаде на Ноа купчина листа. Дениъл Гарет беше бивш военен, твърдо решил да не разреши на времето да накърни здравото му като скала тяло. — Ще се представяш като журналист от „Арт Дайджест“. Няма нужда да ти казвам, че ще си добре покрит.

Ноа не бе изненадан. В края на краищата, неговият чичо бе издателят на престижното списание. Въпреки че роднините му не одобряваха необичайната му професия, те никога не биха направили нищо, което да застраши член на семейството. Кръвта вода не става. Дори парите не могат да променят този факт.

— Какво те кара да мислиш, че Бренд изобщо ще ми позволи да прекрача прага му? — попита той недоверчиво. — Не ми се вярва да иска точно в момента някой да си пъха носа при него. Особено журналист.

— Бренд има един фатален недостатък. Въпреки славата и богатството, има едно нещо, което парите така и не могат да му осигурят.

— Порядъчност?

— Точно така. Винаги го е дразнило, че светът, в който той толкова се стреми да влезе, го възприема единствено като гангстер.

— Какъвто всъщност е.

Дан кимна в знак на съгласие.

— Разбира се. Този човек се е занимавал с всички видове изнудване, които някога са били измисляни. Някой ден ще му се върне.

— А междувременно ние ще направим живота му малко по-неудобен.

— Това е планът.

Ноа прегледа документите, запознавайки се с новата си самоличност. Ноа Ланкастър. Поне му бяха позволили да запази първото си име. Това винаги помагаше.

— Ако приемем, че ти си прав и ме пуснат в крепостта на Бренд, какво ще правим оттам нататък? Пакетът няма да стои на показ.

— Ти винаги си бил изобретателен, Ноа. Вярвам, че ще измислиш нещо.

В отговор Ноа само изръмжа. Някои неща никога не се променят.

Сара с въздишка огледа сутрешната си работа. Определено не бе най-доброто, на което бе способна. Беше уморена, с лошо настроение и ослепяващо главоболие. Дженифър се прибра чак след два сутринта и беше на седмото небе. Сара покорно изслуша възхитения разказ на сестра си как е прекарала вечерта, опитвайки се в подходящите моменти да вмъква окуражителни забележки. Наистина се радваше за Дженифър, но имаше нужда от няколко часа почивка.

— Нещо не е ли наред? — попита дълбок мъжки глас от вратата.

Сара се обърна и успя да изобрази една бледа приветствена усмивка към Питър Тейлър. Макар да знаеше, че е затънал до гуша в безскрупулните далавери на Малкълм Бренд, беше й трудно да мрази мъж с изтънчената изисканост на Кари Грант.

— Като гледам какво съм направила тази сутрин, по-добре да си бях останала вкъщи — оплака се тя.

Питър прекоси стаята и се вгледа в лицето й.

— Струваш ми се малко бледа — забеляза той съчувствено. — Да не започваш да се разболяваш?

— Просто ме боли глава. Тази нощ не успях да се наспя. Откакто Дженифър и Кевин са при мен, все едно, че живея на Централна гара.

— Имам решение на този проблем. — Той я озари с такава красива усмивка, та Сара едва не забрави, че този човек й е враг.

Тя остави четката си.

— Цялата съм слух.

— Живей тук.

Очите й се разшириха.

— Тук?! В тази къща?

Той сви рамене и реверите на изключително добре скроения му костюм леко се повдигнаха.

— Защо не? Къщата е голяма, горе има много празни спални. — Отново онази окуражителна усмивка. — Не знам защо не съм се сетил за това по-рано.

Бе прекалено просто, осъзна Сара, търсейки къде се крие уловката. Откога се чудеше как да се вмъкне в къщата след мръкнало, за да реши как да изпълни плана си. Сега Питър й поднасяше отговора на тепсия.

— Не бих искала да те затруднявам — възпротиви се тя, чувствайки, че трябва да се опъне поне от приличие.

Той махна с ръка и златните копчета на ръкавелите на искрящо бялата му риза проблеснаха на яркото утринно слънце.

— Глупости. Освен това, мисля не само за теб, а и за себе си. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това, да виждам усмихнатото ти лице всяка сутрин на масата за закуска.

— Ами Малкълм?

— Той ще е с две ръце за.

— Сигурен ли си? — Ако бе на мястото на Малкълм Бренд, Сара не би искала никакви гости да се мотаят из къщата през следващата седмица.

— Сара, Сара — въздъхна леко Питър, — ти със сигурност си забелязала, че Малкълм обича красивото. В края на краищата, той е посветил живота си да се обгради с красиви произведения на изкуството. — Погледът му би могъл да разтопи масло. — И ако не мислиш, че е прекалено дръзко от моя страна да ти го кажа, ти си по-прекрасна от която и да е от другите му придобивки.

Сара не можеше да отрече, че й стана приятно да получи такъв ласкателен комплимент от мъж, в чиито крака жените без съмнение падаха. Но думите му включиха алармен звънец в главата й.

— Питър, не искам ти да мислиш… имам предвид, не искам Малкълм да реши… — Тя почувства как страните й пламват и гласът й угасна.

Питър се разсмя от сърце.

— Мила ми Сара — произнесе той с шеговита тържественост, — обещавам ти, че никой няма да те притисне до стената и да поиска от теб да се простиш с целомъдрието си. Тук си в пълна безопасност. Опитай се да се поставиш на мястото на Малкълм — предложи той. — Ти можеш да постигнеш много повече, ако си добре отпочинала. Освен това няма да си ограничена от работно време. Можеш да рисуваш винаги, когато ти дойде вдъхновение, независимо дали е ден или нощ.

Нощ. Той току-що бе произнесъл вълшебната дума. Можеше да търси своето съкровище, докато всички в къщата спят. Как наричаха това професионалните крадци? Всичко й беше в кърпа вързано. Целият сценарий се подреждаше идеално.

— Отивам да си събера багажа.

Питър потри ръце, очевидно доволен от начина, по който се развиват нещата.

— Страхотно! А, и още нещо…

Тя се обърна на вратата:

— Да?

— Не забравяй да си вземеш бански. Нищо не помага както плуването, за да се освободи човек от стреса.

Стрес. Това бе думата, с която се бе запознала прекалено добре през последните дни.

— Добра идея — съгласи се тя. — Ще си го взема.

По-късно същия следобед Ноа стоеше пред вратата на ателието и мълчаливо наблюдаваше как художничката нанася боите върху платното с бързи и смели движения. Тя определено си струваше, реши той. Погледът му се отклони от картината към съблазнителните извивки, които кадифеното сако, наметнато върху банския, не можеше да скрие. Беше руса, сочна и фина. Освен това бе дяволски добър фалшификатор.

— Здрасти — поздрави я той, любопитен каква ще е реакцията й при вида на един натрапник, станал свидетел на незаконното й занимание.

Сара се обърна и от изненада изпусна четката. Както обикновено, бе погълната от работата си, забравила за всичко и всички. Макар че не разбираше как не е забелязала кога този мъж се е появил в нейното ателие.

Ако трябваше да се определи с една дума, той бе огромен. Висок и широкоплещест, с мускули, опъващи до пръсване шевовете на спортното му сако. Тъмната му коса бе гъста и макар да се съмняваше, че скоро е прекарвал гребен през нея, непокорните къдрици изглежда имаха собствено мнение накъде да се завиват. В златистата светлина на следобедното слънце очите му светеха като топази.

Той не изглеждаше ни най-малко смутен от предизвикателния й тон.

— Ноа Ланкастър. Идвам да се срещна с Малкълм Бренд.

— Е, него тук го няма.

— И сам мога да видя — отвърна Ноа разсъдливо.

Сара не можеше да определи точно чувството, но този човек я правеше невероятно нервна.

— Той не позволява който и да е да се мотае из къщата — отсече тя, призовавайки го да си отиде.

— Да, ама аз не съм който и да е.

— Така ли? — Русите й вежди се вдигнаха предизвикателно.

Ноа не можеше да не забележи въпроса в гласа й, но предпочете да не отговаря.

— Изпуснахте си четката — съобщи той услужливо.

Очите й се спуснаха към покрития с мексикански плочки под. Нямаше намерение да се навежда. Особено при това свое оскъдно облекло и прикованият поглед на този непознат.

— Имам си и други. — Тя се загърна по-плътно в кадифеното сако. Но когато непознатият се приближи към нея, в съзнанието й изникна неканеният образ на лъв, дебнещ плячката си. Сара отстъпи крачка назад.

Ноа вече бе прекалено близко, за да може тя да се чувства удобно. Изведнъж се наведе и вдигна падналата четка.

— Заповядайте.

Сара се поколеба, но осъзна, че се държи глупаво.

— Благодаря.

Тонът й бе студен, любезен; овладян — пълна противоположност на безпокойството, което чувстваше. Сякаш след като тридесет и една години бе стъпвала здраво на земята, земното привличане изведнъж й бе изневерило. И ако не се хванеше за нещо здраво, можеше да отлети в пространството.

Ноа не отговори. Нито пък понечи да се отдръпне. Просто продължи да я гледа като че ли искаше да проникне с очи до самата й душа.

— По-добре си тръгвайте — предложи Сара накрая. — Ако искате да почакате господин Бренд на терасата, по това време на денонощието изгледът е чудесен. Слънцето залязва точно зад планината.

Очите му останаха приковани към нейните.

— Благодаря, но и тук пейзажът ми харесва.

Този мъж определено не бе Кари Грант, реши Сара. Въпреки че тонът му бе лек и закачлив, очите му говореха за нещо съвсем друго. Той бе готов да я прелъсти тук и сега, стига да му даде шанс. От друга страна, в тези светлокафяви очи просветваше още нещо, което много приличаше на гняв. Какво ли би могла да е направила, за да го заслужи?

Тя се обърна, забравила за миг, че не би трябвало да разрешава на чужд човек да вижда копието, което прави на „Акробатите“ на Макс Бекмън. Откак Ноа Ланкастър неочаквано се появи в ателието, Сара усещаше, че се отъждествява с цветовите алюзии за сексуална борба и приближаваща война, изпълващи хаотичната картина.

— Имате ли среща с господин Бренд?

Напрегната е, определи Ноа, загледан в скованите й рамене, когато Сара му обърна гръб, преструвайки се, че чисти четката. Твърде напрегната.

— Имам среща в пет — отвърна той. — Обещах на пазача на входа, че сам ще намеря пътя към кабинета на господин Бренд, но изглежда съм надценил способностите си да се ориентирам. Загубих се и накрая се озовах тук.

Сара му хвърли един внимателен поглед през рамо. Изражението му бе самата невинност, но тя знаеше, че я лъже. Това бе мъж, който винаги знае точно къде отива. Може и да не беше Кари Грант, но се обзалагаше, че би накарал всеки полицай да се поизпоти, докато си заработи заплатата.

— Къщата е голяма — съгласи се тя равнодушно и отново се зае с почистването на четкаха.

В напрегнатото мълчание, което се възцари, Сара си спомни за картината. Помисли си да обърне триножника към стената, но реши, че e твърде късно. Започна да търси някакво обяснение, каквото и да е, стига да е по-добро от това, което й даде Питър, когато й предложи работата. Който и да бе този непознат, тя не се съмняваше, че не би повярвал на съшитата с бели конци история на Питър повече, отколкото й повярва самата тя.

— Аз преподавам история на изкуството в университета. Малкълм бе много любезен да ми разреши да направя копия на някои от неговите картини, за да покажа на лекциите си различните стилове. — Сара се обърна към него с изкуствена, сладко-невинна усмивка. — Това е много по-добро нагледно помагало, отколкото снимките в учебниците.

Лъжкиня, реши Ноа. Но прелестна лъжкиня.

— Вие сте много талантлива.

Сара поклати глава:

— Това не е талант — поправи го тя. — Всъщност, става дума повече за умение. Или сръчност. — Този път усмивката й бе истинска. — Обожавам изкуството, но още преди да завърша, осъзнах, че съм художник, напълно лишен от въображение. Мога обаче да направя едно прилично копие.

— Това е повече от разумно — съгласи се той и се приближи към платното. — Всъщност, направо е странно. Ако някога решите да кривнете от правия път, можете да направите състояние, като продавате собствените си копия.

Думите му бяха прекалено близо до истината, за да не я засегнат и Сара побледня. Преди обаче да е измислила какво да отговори, при тях дойде Малкълм Бренд.

— Господин Ланкастър? — попита той още от вратата на ателието.

— Същият — съгласи се Ноа весело. — Извинявайте, че закъснях за нашата среща, но се загубих из лабиринта от коридори.

Очите на Малкълм се присвиха. Погледът му се премести от Ноа към Сара и накрая към двете платна, изправени едно до друго на триножниците. На челюстта му трепна едно мускулче.

Сара побърза да разсее раздразнението му:

— Току-що обяснявах на господин Ланкастър колко е любезно от твоя страна да ми разрешиш да копирам картините ти за моите лекции. — Не знаеше кого защитава, Ноа Ланкастър или себе си, но бе длъжна да опита.

Малкълм видимо се успокои.

— Исках да изпратя в университета моите картини, за да могат студентите на Сара да видят оригиналите, но за съжаление застрахователната ми компания не разреши. Слава Богу, че Сара се оказа превъзходен имитатор.

— Наистина е удивителна — съгласи се Ноа. Реакцията на Малкълм не му бе убягнала и той не можеше да се сдържи да не дръпне лъва за опашката. — Точно й казвах, че ако реши да се спусне в тъмния свят на фалшификаторите на произведения на изкуството, може да направи цяло състояние, като продава собствените си картини като оригинали.

Приятелската атмосфера, която бе започнала да се установява, се разсея като студена мъгла под ярко слънце.

— Да — сопна се Малколм. — Предполагам, че има такава възможност. Но говорейки като колекционер, аз съм благодарен, че Сара изобщо не е способна да лъже.

Сара не удостои с внимание бързия подигравателен поглед на Ноа. Той не бе повярвал и на една нейна дума, но кой би могъл да го обвини? Нейната история бе почти толкова неубедителна, както това, което скалъпиха Питър и Малкълм, за да я доведат тук.

— Трябва да се заемам отново за работа — обади се тя.

— Добре, скъпа моя — съгласи се Малкълм. Ние с този господин имаме да обсъждаме много неща. — Очите му светнаха. — Господин Ланкастър е журналист от „Арт Дайджест“, искат в един от следващите броеве да представят моята колекция — съобщи й той с неприкрита гордост. Изведнъж й заприлича на гълъб, издул гушата си до невероятни размери.

— Наистина ли? — попита Сара и срещна ироничния поглед на Ноа. Ако този човек бе журналист от „Арт Дайджест“, тя бе Рембранд.

Ноа забеляза недоверието й и в ъгъла на устните му трепна усмивка. Изведнъж се оказаха наравно. Двама лъжци, оплетени в една интрига, която едва започваше. Ноа се улови, че очаква с нетърпение предстоящата схватка.

Докато караше обратно по извиващата се алея след разговора с Малкълм Бренд, Ноа внимателно оглеждаше всички предпазни мерки, които този човек бе взел, за да се спаси от натрапници.

Самата къща бе разположена на върха на малко възвишение — Ноа не би го нарекъл планина, както каза Сара, нито дори хълм — и бе обградена от всички страни с висока ограда. Доколкото разбираше, нямаше нужда от жици с високо напрежение. Вечер пускаха да пазят два огромни ротвайлера, които биха накарали всеки добре да си помисли, преди да прескочи оградата.

Освен това, и на източната, и на западната врата стояха пазачи. Всеки, който поиска да влезе, веднага би бил спрян и разпитан. Едно нещо обаче говореше в негова полза. Малкълм отново бе жертвал безопасността заради суетата. Вместо ярки луминесцентни лампи той бе избрал мека приглушена светлина в оттенъци на синьото и зеленото. Ако някой решеше да се скрие в сенките, това осветление му даваше огромни преимущества.

Ноа спря встрани от пътя и излезе от взетата под наем кола. Дълго стоя мълчаливо и гледа към къщата. Не че в нея не можеше да се проникне, но не си струваше риска. В момента, в който влезе в имението, той прие идеята, че тази работа ще трябва да се върши през деня. Макар че въпреки това нямаше да е детска игра, поне щеше да се наслаждава на елемента на изненада. След като пакетът трябваше да пристигне до няколко дни, Ноа бе сигурен, че мерките за сигурност ще се усилят. Ако Бренд се боеше от крадец, той вероятно очакваше това да стане под прикритието на тъмнината. През деня, реши в този момент Ноа. Това е неговият шанс.

Качи се отново в колата, запали и с удоволствие подложи лице на струята студен въздух от климатичната инсталация. Слънцето бе залязло, но температурата още бе над тридесет градуса. Върху черния асфалт блестяха мъгливи миражи, които човек никога не можеше да достигне.

Трябваше рязко да натисне спирачките, защото през пътя прибяга заек и се скри в храсталаците от другата страна. Ноа за трети път погледна в огледалото за обратно виждане. Бронзовият мерцедес определено го следваше. Той реши да му разреши да продължи. В края на краищата, един репортер от „Арт Дайджест“ няма да тръгне да се отървава от опашката си. Не искаше да се разкрие, преди да е измислил плана си.

Както обикновено, Дан уцели десятката, когато му каза, че Бренд с удоволствие ще отвори вратите си пред един журналист от „Арт Дайджест“. Цялото интервю бе едно бонбонче. Колекционерът съобщи на персонала, че през следващите няколко дни господин Ланкастър ще работи в къщата, ще прави снимки, ще си води бележки, ще „почувства мястото“.

При този спомен Ноа се усмихна. Бе казал на Бренд, че „Арт Дайджест“ иска нещо повече от обикновени снимки на прочутите картини. Че иска да стигне до „същността“ на колекционера. А това включва да се разбере човека, да се научи как живее той, да се поговори с неговите приятели, както и с неговите служители. Бренд налапа въдицата.

— Прав беше, Дан — измърмори той на отсъстващия си партньор. — Този човек наистина има един гигантски недостатък.

Отново хвърли поглед към огледалото. Мерцедесът бе все още зад него, но през потъмненото предно стъкло не можеше да види шофьора. Запомни регистрационния номер и си обеща да се обади на Дан веднага щом се върне в хотела. Ако Бренд започваше да играе игрички, Ноа искаше да е съвсем сигурен, че знае имената на играчите.

Това определено бе по-добро от наливното вино и пицата за вкъщи, реши Сара, след като вкуси от пикантната салата от раци. Шардонето към нея бе пивко и сухо, и тя разбра, че е от добра реколта. Малкълм Бренд може и да беше мошеник, но определено знаеше как да живее.

— Какво мислиш за господин Ланкастър? — попита Малкълм и й подаде панерче с ароматни току-що изпечени хлебчета.

За една седмица тук ще кача пет кила, помисли Сара и погледна към изкушението. Накрая прие, но се закле, че ще поплува допълнително след вечеря.

— Наистина не мога да кажа — отговори тя предпазливо.

— Стори ми се доста симпатичен, но винаги съм си представяла по друг начин един журналист от „Арт Дайджест“.

— И как? — полюбопитства Питър.

Сара сви рамене и започна да маже с масло хлебчето си.

— Не знам точно. Сигурно някой блед и мършав човечец със сплъстена руса коса и болнав вид.

Питър се разсмя.

— И, без съмнение, с телени очила.

— Точно така — усмихна му се в отговор Сара и после се намръщи озадачено. — Но господин Ланкастър няма нищо общо с този образ. Той е толкова едър.

— Прилича по-скоро на калифорнийска секвоя — съгласи се Питър. — Изглежда ми обаче съвсем безопасен.

Сара се престори, че внезапно се е заинтригувала от хлебчето и се зае втори път да го маже, за да не забележи Питър изненадата й. Боже мили, този човек сляп ли беше? За Ноа Ланкастър, който и да бе той, можеха да се кажат много неща. Но и за милион години тя нито веднъж не би го определила като „безопасен“.

— Разведох го из цялата къща — съобщи Малкълм за изненада и на двамата.

— Наистина ли? — поинтересува се Сара.

Питър се намръщи:

— Мислиш ли, че е разумно?

Малкълм стисна зъби:

— Не бих го направил, ако го смятах за неразумно, Питър — забеляза той любезно, напомняйки на всички присъстващи кой е работодателят и кои са работниците.

Изпод бялата яка на Питър изби гъста червенина.

— Разбира се — съгласи се той припряно. — Не съм имал намерение да се съмнявам в твоята преценка.

— Добре — отсече Малкълм. — Знаеш, че не обичам да го правиш.

Заслужено скастрен, Питър заби поглед в чинията си. На Сара почти й стана жал за него. Нямаше нужда Малкълм да го хока като непослушно дете. Освен това предпазливостта на Питър й се струваше съвсем уместна. Откъде можеше да се знае дали Ноа Ланкастър е наистина този, за когото се представя? Тя например със сигурност не вярваше в това.

— Показа ли ти господин Ланкастър документ за самоличност? — попита Сара уж между другото.

Малкълм с всеки изминал момент все повече се ядосваше.

— Естествено, че ми я показа. Ти какво, за глупак ли ме мислиш?

— Разбира се, че не — отвърна тя. Питър й хвърли един състрадателен поглед. Сара имаше чувството, че всеки момент тях двамата ще ги изпратят в стаите им без десерт. — Просто се чудех какви журналистически карти имат в „Арт Дайджест“. Надявам се, че е била с позлатени ръбове и калиграфски изписано име.

— Всъщност — разкри й Малкълм, — картата беше съвсем проста. Бял картон и изпъкнали черни букви.

Сара въздъхна драматично:

— Какво разочарование. Още една фантазия става на пух и прах. — Реши обаче още утре сутринта да се обади в „Арт Дайджест“ и да провери има ли там журналист на име Ланкастър.

Двамата мъже се засмяха одобрително и настроението стана по-сърдечно, защото започнаха да обсъждат докъде е стигнала Сара с рисуването.

След вечеря тя се сви на един кожен фотьойл в библиотеката, докато чакаше къщата да утихне. Щом всички заспяха, смяташе да разучи алармената инсталация, свързана с тайното подземие.

За щастие библиотеката на Малкълм бе продължение на колекцията му от произведения на изкуството, и не й отне много време да намери една книга върху ранното християнско изкуство. Като специалист Сара знаеше, че то се дели на два периода: първият преди Миланския декрет от триста и тринадесета година, с който Константин Велики постановява официална търпимост към откритото проповядване на християнството, а втория след триста и тринадесета, когато и самият Константин приема християнството.

Тя бе запозната с елинистичния произход на изкуството от това време, както знаеше и за Църквата на светите апостоли. Строителството на тази църква започнало по време на управлението на Константин и било завършено от Константин Втори в града, който отначало е бил известен като Византион, после се е наричал Константинопол и накрая Истанбул. Сградата е била по-скоро мавзолей на първия християнски император, отколкото църква. Саркофагът на Константин стоял в центъра, обграден от паметници на дванадесетте апостоли. Сцената откровено е подтиквала поклонниците да вярват, че покойният им император е бил тринадесетият апостол, което вероятно е била и идеята на самия император, когато е проектирал църквата.

За съжаление всичко, което изследователите знаеха за Църквата на дванадесетте апостоли, идваше от Евзебий от Цезария. Самата сграда е била разрушена от набезите на нашественици няколко години по-късно. По това време нищо не се е споменавало за короната, поставена в специална ниша в една от стените. Разбира се, Сара бе чувала слуховете за нея. Кой специалист по история на изкуството или ловец на художествени ценности не ги бе чувал? Но досега те си оставаха само слухове.

Сега тя имаше доказателството. След като миналата седмица подслуша разговора между Питър и Малкълм, Сара вече знаеше без капчица съмнение, че слуховете, които се носеха вече шестнадесет века, бяха верни. В Църквата на дванадесетте апостоли наистина е имало корона — блестяща златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. И след една седмица тази легендарна корона щеше да бъде нейна.