В клопка

Девета глава

Когато Сара се събуди в стаята бе тъмно. Болката в главата й все още пулсираше отмъстително, ала поне се чувстваше по-отпочинала, преспокойна. Апартаментът бе тих, както никога през последните шест месеца.

— Тихо е като в гроб — измърмори тя и в същия момент й се прииска да й бе дошло наум някое друго сравнение. Стана от леглото и предпазливо влезе в хола.

В нейния фотьойл седеше един мъж и четеше вечерния вестник. Бе с гръб към нея, но от стоманеносивия му костюм Сара отсъди, че сигурно е по-възрастен от Ноа.

— Събудили сте се — внезапно се обади той и се обърна към нея с очаквателна усмивка.

Сара сведе поглед към босите си крака.

— Трябва да имате изключително остър слух.

— Професионално увреждане — обясни той, без да се смущава. — Човек си създава нещо като радар за хората, които идват иззад гърба му.

— Представям си — отвърна тя. — Мога ли да ви предложа нещо? Тъкмо бях тръгнала към кухнята. — През ума й мина мисълта, че ако преди месец н половина някой й бе казал, че ще приема в апартамента си крадци на бижута, щеше да му отговори, че е луд.

Той отклони поканата.

— Не, благодаря, нямам нужда от нищо. — Спокойните сиви очи я огледаха. — Май още имате главоболие.

Сара бе изненадана от съчувствието, което забеляза в погледа му.

— Имам — призна тя. — Днес беше много особен ден.

— Ноа ми каза.

Той остави вестника и стана от фотьойла. Сара забеляза, че е изненадващо добре сложен за човек на неговата възраст. Тялото му бе стегнато, раменете широки почти колкото на Ноа, ала бе с няколко сантиметра по-нисък. И въпреки че усмивката му бе топла, не й въздействаше така, както когато й се усмихнеше Ноа.

— Аз съм Дан Герит.

— Приятно ми е, господин Герит. — Тя пое ръката, която й подаваше. — Предполагам, че Ноа вече ви е казал коя съм аз.

— Разбира се — потвърди той весело. — О, и хайде да си говорим на ти. Наричай ме Дан.

— Добре — съгласи се тя колебливо. Дали всички крадци на бижута бяха такива общителни? Този тук й напомняше за нейния застрахователен агент.

— Дай да направя нещо за главата ти — предложи той загрижено. — Едно време и аз имах мигрена, но докато работех в Индия, от един брамин се научих да се лекувам с биотокове и оттогава не ме е боляла глава.

— От Индия ли познаваш Ноа? — попита Сара, видяла възможност да се зарови малко в миналото на Ноа.

Приятелският поглед веднага стана безизразен.

— С Ноа се познаваме от доста време — отговори Дан неопределено. — Ще потърся в аптечката ти аспирин. — Излезе от стаята, преда да е продължила да го разпитва.

Сара тъкмо обмисляше дали да не тръгне след него и да опита отново, но чу как ключът се превъртя в ключалката.

— Ако някога имаме деца — започна Ноа вместо поздрав, — напомни ми никога да не кръщавам някое от тях Кармен.

Не беше кой знае колко щастлива, че го вижда, но все пак се зарадва и предпочете да не спори, че те двамата със сигурност никога няма да имат деца.

— Поздравления — каза тя вместо това. — Малкълм не показва Кармен на когото и да е. — Сбърчи нос. — Отвратително, нали?

— Не толкова Кармен, колкото начинът, по който Бренд й се наслаждава. Сигурно като дете е късал крилата на мухите. — Ноа тръсна глава. — Да говорим за нещо по-весело. Реших нашия проблем. Намерих с какво ще се забавляваме по време на приема.

По гърба й полазиха тръпки от вълнение.

— Наистина ли? Разкажи ми.

— Първо трябва да направя нещо. — С едно бързо движение я привлече към себе си и силно я целуна. Когато устните му освободиха нейните, й се усмихна с дяволит поглед:

— Имах нужда от това.

Сара прокара пръст по гърдите му.

— Аз също — призна малко задъхано.

Очите на Ноа потъмняха. Обмисляше какви шансове има да отнесе Сара в онази напудрена жълта спалня и още сега да прави любов с нея. Но звукът откъм банята му напомни, че не са сами. Той въздъхна смутено:

— Не знаеш какъв късмет имаш, че Дан е тук — каза със задавен от подтисканата страст глас.

Сара го погледна и усети, че потъва в топлите, подканящи дълбини на очите му. Съвсем не бе сигурна, че иска да бъде спасена. Толкова ли лоша би била една връзка с Ноа, запита се тя честно. Бе интелигентна, съвременна жена, а не някоя старомодна романтичка. В днешно време хората скачаха направо в леглото, без да си разменят клетви за безсмъртна любов. Защо тя да не можеше?

— Голям късмет — повтори тя без никакъв възторг.

Очите му не пускаха нейните. Той очерта формата на лицето й с върховете на пръстите си, а изражението му изведнъж бе станало сериозно, без следа от предишната шеговитост.

— Сара…

— Заповядай! — Появи се Дан с чаша вода и шишенцето с аспирин. — Охо! — подхвърли той, оглеждайки с острия си поглед сцената. — Извинявайте, приятелчета, идвам в неподходящ момент.

Сара имаше чувството, че току-що са я измъкнали от раззинатата паст на гладен лъв. Какво по дяволите бе започнала да си мисли? Първо на първо, Ноа дори не искаше да се захваща с нея. Те в момента бяха заедно само защото тя не се съгласи да даде без бой своето съкровище. Е, след още два дни Ноа щеше да вземе короната и да изчезне. Да изчезне от живота й. Би била луда, ако му дадеше повод да си я спомня като наивна преподавателка по история на изкуствата от Феникс, която е сбъркала преживяване за една нощ с нещо по-съществено.

— Не, Дан — възрази тя с изкуствено лъчезарна усмивка. — Дойде в много подходящ момент. — Отиде да вземе чашата от него, без да обръща внимание на объркания поглед на Ноа.

Дан сякаш не забелязваше напрежението, виещо се около тях. Той седна и загледа Ноа очаквателно.

— Е, какви са новините за алармената инсталация?

— Има само един контролен ключ — съобщи Ноа. — На върха на стълбите.

— Можем ли да изключим тока?

Ноа поклати глава.

— Осигурил го е. Автоматично се включва резервният генератор.

Дан потърка брадичката си.

— Чувствителен към тегло под ли използва, или фотоелектрични лъчи?

— И двете.

Сара не разбираше защо Ноа изглежда толкова доволен от себе си. Не че беше кой знае какъв специалист, но бе чела достатъчно шпионски романи, за да е сигурна, че Малкълм е помислил за всичко.

— Доколкото разбирам, си решил да вземеш короната по време на купона — каза Дан.

— Така ще е най-добре — кимна Ноа.

Дан стана от стола си.

— Е, след като всичко е под контрол, аз ще си тръгвам. Ще се видим в събота вечерта. — Обърна се към Сара с приветлива усмивка: — Довиждане, Сара. Радвам се, че се запознахме. Не помня някога да сме имали толкова хубав член на нашия отбор.

— И на мен ми беше приятно — откликна тя и с изненада почувства, че е искрена. Дан може и да беше само още един крадец, но наистина й се стори много симпатичен. Какво ли ставаше с нейните понятия за морал?

Ноа го изпрати до вратата и тя наостри уши да чуе какво си приказват, но говореха много тихо и не можеше да различи думите.

— И така — попита Ноа, когато се върна при нея, — как е главата?

— По-добре — отвърна Сара разсеяно. — Ако съм член на отбора, как се получава така, че съм единствената, която не знае какво става?

Той я погледна, сякаш не разбираше за какво му говори.

— Ти знаеш всичко, което трябва да знаеш.

Сара се стегна.

— Започна да ми писва всеки да си мисли, че може да ме използва за собствените си престъпни цели — възмути се тя.

— Имаш ли в кухнята нещо, от което може да се приготви една прилична вечеря? — попита внезапно Ноа.

— Не знам. По дяволите, Ноа, искам да си честен с мен.

— Ще ти кажа всичко, което мога. След вечеря.

Не беше много, но все пак бе нещо, реши тя.

— Добре — съгласи се с въздишка. — Да видим какво има Дженифър в хладилника. Но те предупреждавам да не очакваш кой знае какво.

Намериха продукти за хамбургери и Сара започна да меси тестото.

— Знаеш ли — напомни му тя, — все още ми дължиш един разказ за баща ти.

— Вярно — съгласи се Ноа с готовност, пъхнал глава в хладилника. — Хей, току-що намерих няколко картофа. Можем да си ги опържим.

— Щом не те мързи, заповядай. Картофобелачката е в най-горното чекмедже.

— Ще стане супер! — възкликна той щастливо и започна да покрива дъното на умивалника с къдрави картофени кори.

— Признавам, че се оправяш добре в кухнята.

Той й намигна.

— Ще видиш, че се оправям добре и в останалата част от къщата.

Докато му подаваше дъската за рязане, Сара не можеше да не забележи прелъстителния блясък в очите му.

— Доколкото си спомням, щеше да ми разказваш за баща си.

Ноа започна да реже картофите на дълги тънки ленти.

— Няма да ме оставиш на мира, а?

— По никой начин. — Тя сложи питките в една чиния и се зарови в шкафа да търси фритюрника. — Дължиш ми го.

Той въздъхна тежко.

— Моето семейство не е любимата ми тема за разговор.

Сара се опита да измъкне фритюрника от най-вътрешния ъгъл на шкафа и по пода се разпиляха тенджери и тигани. Ноа остави картофите и клекна до нея да й помогне.

— Добра система за подреждане имате — отбеляза той.

— Ти сам се покани на вечеря. Ако не ти харесва, винаги можеш да отидеш да ядеш в хотела.

Ноа се извъртя и бързо я целуна по здраво стиснатите устни.

— Не се впрягай. Само направих едно наблюдение. — Загледа я как хвърля тиганите обратно по рафтовете. — Ще се съберат по-добре, ако сложиш малките в големите — предложи той услужливо.

Сара му хвърли един поглед.

— Защо не запазиш наблюденията си за себе си? Освен това щеше да ми разказваш за твоето семейство. Какъв е проблемът, и те ли са професионални мошеници?

Това го разсмя.

— И така може да се каже — рече той и й подаде един капак, който се бе изтъркулил в ъгъла на малката кухня, — моите родители ме смятат за техния блуден син.

— Напълно ги разбирам. — Тя хвърли капака върху пирамидата от кухненски съдове и бързо затвори вратата на шкафа. И двамата се загледаха напрегнато към бюфета.

— Мисля, че успяхме — обади се Ноа.

— Разбира се — съгласи се Сара безгрижно. — Това е моя собствена система. Никога не се случва да не успее. — Включи фритюрника и го напълни с олио. — Ако баща ти не е мошеник, какво тогава прави?

— Той е банкер. — Докато Ноа режеше картофите с бързи, сръчни движения, стоманеното острие на ножа проблясваше. — Всички мъже в моето семейство са били банкери: баща ми, дядо ми, прадядо ми, докъдето се помни… Освен чичо ми Дейвид — добави той след малко мислене. — Както и да е, татко винаги се е ядосвал, че не се включих в семейния бизнес.

Сара го гледаше, запленена от сръчността му. Дали някога бе изпробвал такова оръжие върху нещо друго, освен картоф — например върху човек? Реши, че не иска да знае и отново насочи вниманието си към темата.

— Баща ти сигурно се радва, че не си в бизнеса. Не мога да си представя как би устоял на всичките тези пари.

Ноа изглеждаше искрено оскърбен.

— Наистина ли ме виждаш да обирам банка? Обиждаш ме, Сара. Дълбоко.

Всъщност на Сара й бе също толкова трудно да мисли за него и като за крадец на бижута. Но той си беше точно такъв, и колкото и да й се искаше, това нямаше да се промени.

Тя сви рамене.

— Извинявай. Не знаех, че и крадците си имат ценностна система. Доколкото разбирам, краденето на бижута е по-престижно занимание от обирането на банки.

— Смешна жена — измърмори той и изсипа картофите в мрежичката от неръждаема стомана. Олиото зацвърча.

— А чичо ти с какво се занимава? — попита Сара, докато пъхаше питките във фурната.

— Занимава се с изкуство — отговори Ноа уклончиво. Извади от хладилника бурканче сос за салата, шише кетчуп и буркан с туршия. — Ще ти хареса. Това е моята собствена тайна рецепта за сос.

Сара нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Рисува, продава или колекционира?

Ноа сви рамене и започна да бърка съставките в малка купичка.

— По малко от всичко.

— Дали може да го познавам? — настоя Сара.

— Съмнявам се. Той рисува само за удоволствие.

— Как тогава си изкарва хляба?

— Не му се налага. Той е богат.

— Аха. — Тя остави мисълта да си намери мястото. — А ти богат ли си?

— Има ли значение?

Сара се замисли над въпроса му.

— Ами ако крадеш, защото ти трябват пари, е едно. — Вдигна ръка, предвидила следващите му думи. — Въпреки че не бих одобрила това, което правиш, поне мога да го разбера.

— А ако съм достатъчно богат? — попита той.

— Значи го правиш просто за удоволствие. — Тя поклати глава и започна да къса листата на марулята.

— И би одобрила това още по-малко — предположи той.

— Искаш ли лук в хамбургера? — смени темата Сара.

— Ти ще си сложиш ли?

— Разбира се. Какво е истински хамбургер без лук?

— Жената на моите мечта — засмя се Ноа. — Сложи и на мен.

Сара започна да реже лука.

— Още не си отговорил на въпроса ми.

Изражението му стана много сериозно.

— Сара, защо не престанеш да търсиш препятствия?

Ръцете й започнаха да треперят.

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре разбираш. Опитваш се да намериш нещо, свързано с мен, което да обясни привличането между нас. Ти винаги си била един почтен и уважаващ законите гражданин, и сега се ужасяваш да си признаеш, че ти се иска да правиш любов с един обикновен престъпник. Затова търсиш някакво оправдание, което да ти позволи да се отдадеш на чувствата си. — Светлокафявите му очи се плъзнаха по лицето й и потъмняха. — Обзалагам се, че това разюздано въображение те води до някоя сцена направо от Дикенс. Опитваш се да ме обрисуваш като един съвременен Оливър Туист, едно нещастно дете, което е било принудено да краде, за да оцелее.

Бе прекалено близко до истината. Сара яростно закълца лука и поряза върха на пръста си.

— По дяволите! Виж какво стана заради теб!

Ноа сграбчи ръката й и я пъхна под студена течаща вода.

— Дръж я тук — заповяда той. — Аз ще отида да спася вечерята.

Сара едва сдържаше сълзите си, докато го гледаше как обръща хамбургерите и изсипва купчина златисти пържени картофи върху една салфетка.

— Сега да видим какво трябва да направим с теб — обърна се той отново към нея. Вдигна пръста й. — Не е много дълбоко. Но трябва да му сложим лепенка.

— Те са в бюфета до витрината.

Ноа веднага ги намери, изсуши пръста й със салфетка и сложи лепенката. После поднесе пръста към устните си.

— Така по-добре ли е? — попита тихо, гледайки я нежно над сплетените им пръсти.

Сара кимна.

— Съжалявам, че те ядосах.

— Не беше заради това, което каза — излъга Сара.

Ноа й се усмихна с половин уста.

— Разбира се, че беше заради него — поправи я той. — И ако те интересува, аз не крада короната, защото съм имал тежко детство. Нито защото се бунтувам срещу богатата средна класа, от която произхождам. Дори не и за удоволствие. Отдавна съм минал възрастта на глупавите младежки лудории.

— Защо тогава го правиш? — попита тя тихо.

Той притисна пръст към устните й.

— Задаваш прекалено много въпроси.

Сара се отдръпна рязко и отиде да отвори вратата на хладилника.

— Има кола, мляко, бяло вино и бира. Какво искаш?

— Бира — отговори той без желание.

— Прекрасно — отсече тя и стовари бутилката върху масата.

Хубавото настроение се бе изпарило и докато вечеряха мълчаливо, никой от тях не прояви желание за разговор. Сара забеляза, че картофите са изпържени по най-съвършен начин — хрупкави и златисти отвън, сочни отвътре. Но въпреки това те й тежаха като топка в стомаха, заедно с останалата част от вечерята. Не се почувства по-добре и след две чаши вино.

— Цяла вечер ли ще се цупиш? — попита най-накрая Ноа.

Тя нареди изплакнатите чинии в миялната машина.

— Не се цупя.

Ноа намери препарата и го сипа в машината.

— Значи много добре имитираш цупене.

Сара се обърна към него. Мокрите й ръце оставиха влажни петна върху белите й джинси.

— Имах лош ден. По-точно цялата седмица беше абсолютно отвратителна. Бях заплашвана, изнудвана и шпионирана. Очаквам всеки момент на вратата да се появи ФБР, за да ме прибере в затвора, задето съм продала фалшификат на Мане на някаква галерия във Филаделфия, за която никога не съм чувала. И когато наистина дойдат, ще ми бъде ужасно трудно да докажа своята невинност, след като ме заварят в компанията на човек, когото вероятно издирват всички разузнавателни служби от ФБР през Интерпол до КГБ. — Не й хареса виновното изражение, което се мярна на лицето му. — О, Ноа, нали не и КГБ?

Той й се усмихна накриво.

— Мисля, че това е едно от нещата, които не искаш да знаеш.

Сара се отпусна на един фотьойл и покри лицето си с ръце.

— Прав си — простена тя. — Не искам. Не искам да знам какво си откраднал от руснаците. — Вдигна глава: — Те няма как да знаят къде си, нали?

— Последното, което чух е, че са отпразнували гибелта ми в афганистанските планини.

Очите й се разшириха:

— В Афганистан ли?

Ноа сви рамене.

— Малко е трудно да се обясни.

— Не си прави труда — отвърна Сара с дълбока въздишка.

— Никога не съм издържала на мъчения. Сигурно бих им казала всичко, което зная. — В сините й очи се четеше искрено страдание. — И отгоре на всичко след два дни ще открадна нещо, което по право принадлежи на турската държава! Можеш ли да си представиш на какво прилича животът в турски затвор?

— Сигурно има много да се желае от обслужването по стаите — съгласи се той.

Сара вдигна ръце.

— Всичко това е само един кошмар — заяви тя убедено.

— Ако не мърдам, на сутринта ще се събудя и нищо няма да помня. Дженифър ще прегаря филийките, а Кевин ще закусва и през това време ще ми разказва с убийствени подробности за последните приключения на Конън Варварина.

— Искаш ли кафе?

— Искам да си отидеш. В Афганистан или където и да е, откъдето си дошъл. — Примигна, сякаш се надяваше той да изчезне. Нямаше такъв късмет.

— Ще изчезна — обеща Ноа. — Щом взема короната.

— Отново тази проклета корона! — избухна Сара. — Преди един месец не бях и чувала за нея. Сега тя преобърна целия ми живот.

Ноа несръчно я погали по главата с голямата си ръка.

— След два дни всичко ще свърши — успокои я той.

— След два дни и двамата може да сме мъртви.

Той приседна на ръба на масата, хвана с две ръце брадичката й и я повдигна. Спокойният му поглед срещна разтревожените й очи.

— Обещах ти, че няма да позволя нищо да ти се случи.

— Стига да не трябва да избираш между мен и скъпоценната си корона — възрази тя.

Пръстите му се свиха.

— Това е долно обвинение. За мен ти си много по-важна от каквато и да е корона.

Искаше й се да му повярва.

— Казваш го, сякаш си вярваш — прошепна тя.

— Виж какво, денят, в който дотолкова объркам ценностите, ще е денят, в който ще се откажа от всичко и ще се заема с риболов.

Тя не можеше да остави тази възможност да й се изплъзне.

— Ти все едно би могъл да го направиш — намекна му тя с надежда. — Още сега. Още тази вечер.

— Вечер не се лови риба — обясни Ноа търпеливо. — Освен това, честно казано, мразя риболова. Много е досадно. В него няма достатъчно предизвикателство.

А Ноа бе човек, който не може да живее без предизвикателството, помисли Сара тъжно. Той никога нямаше да се промени.

— Значи няма да се откажеш?

В очите му се четеше извинение.

— Не мога, Сара. Дори и заради теб.

Е, това беше. Сара се изправи и краката на фотьойла изстъргаха по пода.

— Мисля да си лягам — съобщи тя сковано.

— Да разбирам ли, че се отказваш от кафето?

Трябваше да събере всичката си воля, за да посрещне странно разочарования му поглед.

— Разбирай, че се отказвам от всичко.

Ноа стисна устни, но само кимна и не каза нищо. След като Сара излезе, той ядосано сви юмруци. Нищо, свързано с този обир, не вървеше по план, и положението сякаш можеше само още повече да се влоши.

За да успее, имаше нужда от помощта на Сара. Нямаше друг начин, хиляди пъти бе обмислял всички възможности. И макар на думи да се бе съгласила, Ноа знаеше, че ще трябва да проведе страшна битка с нея, когато тя разбере какво всъщност ще трябва да направи.

„Просто ще я убедя по-тактично“, каза си той. „Тя ще се навие. След известно време.“

До късно през нощта Ноа си повтаряше, че рано или късно Сара ще капитулира. Но колкото и да се мъчеше, не успяваше да повярва в собствените си успокояващи думи.

Когато няколко часа по-късно влезе в спалнята, Сара още бе будна. Оказа се, че е невъзможно да заспи, защото мислите й продължаваха да кръжат отново и отново около събитията от последните няколко дни.

— Какво искаш? — попита тя и се надигна на лакти да го погледне.

През една пролука между завесите се процеждаше лунна светлина и осветяваше лицето на Ноа. Изглежда уморен, помисли Сара. Измъчен. И определено напрегнат.

— Да поспя — отговори той и започна да разкопчава ризата си.

— Е, със сигурност няма да спиш тук. Иди в стаята на Кевин.

— Опитах. Трябва да съм акробат, за да се събера в това легълце на колела, в което сте напъхали детето.

Смъкна ризата и я хвърли небрежно на най-близкия стол. Когато пръстите му посегнаха към колана, Сара изпита смущаващ прилив на желание. Извърна се.

— Не съм променила мнението си. — Не бе сигурна на Ноа ли напомня това, или на себе си.

— Не се безпокой — увери я той саркастично. — Прекалено съм уморен, за да направя каквото и да е, дори да исках. Освен това, каквато си настръхнала, това би било все едно да правя, любов с таралеж.

— Благодаря за комплимента — измърмори тя във възглавницата си.

Чу как катарамата на колана изтрака върху пода.

— Само отбелязвам факта — съобщи той и отметна одеялото. Сара усети върху гърба си студеният полъх от вентилатора. — Отмести се, заела си цялото легло.

Дългите му крака се опряха в нейните и тя нямаше нужда от втора покана. Припълзя до самия край на леглото и се хвана здраво за ръба му. Затаи дъх в очакване Ноа да я докосне, но малко по-късно чу равномерното му дишане и разбра, че е заспал. Не знаеше дали да се успокои или да се обиди.

Резкият звън на телефона раздра предутринния здрач. Сара напипа в тъмното слушалката.

— Ало?

— Госпожица Медисън?

— Да. Кой се обажда?

— Извинявайте, че ви събудих, но е много важно да говоря с Ноа.

Ноа беше буден, бе седнал до нея в леглото и я наблюдаваше безизразно.

— За теб е — каза Сара и му подаде слушалката. Запали лампата на нощното шкафче.

Докато слушаше, очите му светнаха доволно.

— Добре свършена работа, Джо. Благодаря, че толкова бързо си се справил. Знам, че госпожица Медисън ще се успокои. — Усмихна й се окуражително. — Да, разбира се — съгласи се той, отново насочил вниманието си към гласа отсреща. — Много поздрави на Елън.

Върна слушалката на Сара.

— Съжалявам, че телефонът те събуди. — Загаси лампата и се опъна в своята половина на леглото с гръб към нея.

— Хей, един момент — възмути се Сара. — От какво ще се успокоя?

— Сутринта ще ти кажа — смутолеви Ноа и придърпа чаршафа до брадичката си. — Сега да спим.

Тя нетърпеливо отметна чаршафа и твърде късно откри, че Ноа е съвсем гол.

Той спокойно я наблюдаваше през рамо.

— Промени ли си мнението? — попита любезно.

Сара не отместваше поглед от лицето му.

— Искам да знам защо ще се успокоя.

Ноа с въздишка се надигна и се облегна на таблата на леглото.

— Твоят Мане вече не е в галерия „Хъдзън“.

През нея се разля чувство на облекчение, примесено с уплаха:

— Ноа, да не си накарал някой да открадне картината?

Той протегна ръка и разроши русите й коси. Погледът му бе нежен.

— Не точно. — Голямата му длан се спускаше към шията й и Сара знаеше, че той усеща как тя преглъща под приетите му.

— Какво значи това?

Гласът му бе тъмен, топъл и подмамващ.

— Сара — прошепна той, докато пръстите му си играеха с презрамката на нощницата й, — защо не се опиташ да ми повярваш? Само този път.

Ръцете му галеха раменете й и я подканваха да даде мълчаливото си съгласие. Топлината се разля по вените й като сгорещен мед.

— Ти си крадец — проплака тя и затвори очи под нежното терзание на невероятно интимните му ласки. Когато ръката му се плъзна между коприната на нощницата и кадифето на кожата й, за да обгърне гърдата й, Сара потрепери.

— Аз съм мъж — поправи я той пресипнало и притисна тялото си към нея, за да й позволи да почувства силата на желанието му. — Защо това не може да бъде достатъчно за теб?

Когато Сара отвори уста да обясни, устните му покриха нейните. Това бе една дълбока, упойваща целувка и когато той най-после вдигна глава, всичко, което тя успя да направи, бе да поеме треперливо въздух.

Очите му бяха като блестящи златни пламъци, които я изгаряха.

— Кажи ми, че не си въобразявам — помоли я той. Гласът му бе дрезгав и необичайно неравен. — Кажи ми, че и ти ме желаеш толкова, колкото аз теб.

Сара се люшкаше на ръба на умопомрачението, борейки се да преодолее първичната си реакция на усещането, че топлото му и твърдо тяло я притиска все по-дълбоко в дюшека.

Ноа чувстваше как тялото й трепери срещу него. Чувстваше бесните удари на сърцето й и виждаше неподправената страст в широко отворените й уплашени очи. Продължи да напредва, но се опита да я успокои:

— Не се страхувай от мен, любов моя — прошепна той в ухото й, докато пръстите му галеха гладката кожа от вътрешната страна на бедрото й. — Никога не бих сторил нищо, с което да те нараня.

Бавните му ръце, които обхождаха тялото й под синята копринена нощница бяха толкова умели, толкова опитни. Сара се отдаде на удоволствието от докосването му, без повече да се интересува дали поведението й не е неразумно или непредпазливо. Знаеше само, че никога досега не е изпитвала такова златно удоволствие.

Когато устните му се притиснаха към кожата й, тя извика от изгарящия я пламък. Тялото й се напрегна.

— Шшшт. — Дланите му я успокоиха и тя се отпусна, приемайки ласките му.

Плуваше в спокойно тропично море от удоволствие. Крайниците й бяха натежали, потънали в тиха топлина, а съзнанието й се носеше по вълните на ленива страст.

Ноа не бързаше, даваше й време да свикне с докосването му, с вкуса му, чакаше я да преодолее емоционалните си възражения срещу тяхната любов. Докато сваляше с една ръка нощницата от тялото й, другата му ръка не спираше нежните си ласки, движейки се от раменете до коленете й с вещина, която се дължеше много повече на чувства, отколкото на опитност.

Тялото й се поддаваше на докосването му като течно кадифе, млечнобялата й кожа блестеше на лунната светлина. Очите й бяха затворени и ако не бе начинът, по който бе започнала да се движи, Ноа би помислил, че е заспала.

В началото за Сара бе достатъчно да лежи неподвижно, да разрешава на изкусителните ръце на Ноа да изучават на воля тялото й. Но в нея започна да се надига непознато чувство, тъмно и настойчиво, раждащо едно почти болезнено желание. Тя изви гръб, търсейки докосването му, замята глава по възглавницата.

Чу тихи стонове и осъзна, че те излизат от собствените й устни. Напрежението в нея заплашваше да избухне и тя протегна ръце към Ноа, молейки го без думи.

— Не още — каза той и дъхът му изпълни устните й, докато палецът му галеше втвърденото изтръпнало зърно на гърдата й. — Ти още не си готова.

Изглежда бе решил да я обладае. Ръцете и устните му непрекъснато търсеха все нови точки на удоволствие, за чието съществуване Сара не бе и подозирала. Тя се мяташе в леглото, тялото й трепереше от желание, кожата й бе гореща и влажна. Ноа проследи с език пламтящата пътека от между гърдите до корема й. Завладялата я възбуда изпепели последните остатъци от разсъдък.

Ноа имаше чувството, че ще избухне от страстта, излъчваща се от всяка нейна пора. Не помнеше някога да е желал повече някоя жена. Не помнеше някога да е било по-важно да достави на някоя жена удоволствие.

Ролите се размениха толкова рязко, че той нямаше време да разбере кога е изгубил контрол. Внезапно крехките ръце на Сара започнаха да се движат по него, жадните й устни го вкусваха и измъчваха, докато от дълбините на гърдите му се изтръгна накъсан стон. Когато се опита да я привлече към себе си, Сара се изплъзна, решила да открие тайните му, както той бе открил нейните.

Времето престана да съществува. Сара се мъчеше да изрази чувствата, които не можеше да изкаже с думи. Но с горещите си милувки, с целувките, с които обсипваше тялото му, казваше на Ноа, че който й да е той, каквото и да прави, тя му вярва. С целия си живот.

Ноа не можеше да понесе нищо повече. Той обърна Сара по гръб и се спусна над очакващото го тяло. Когато очите им се срещнаха, зениците на Сара се разшириха.

— Да — прошепна тя и се обви около него. — Да, да, да!