В клопка

Петнадесета глава

— Не е възможно! — възкликна Ноа. — Тя отговаря на описанието, което ми беше дадено.

— Не съвсем — възрази Карлисъл. — Виж например този кръст на върха на короната. В него бе гравирана християнската монограма, която Константин бе заповядал да се изрисува върху щитовете на неговите войници.

Сара знаеше, че има две версии за причината Константин да вземе такова решение. Едната, според християнския хронист Лактаитиус, бе че Константин получил в съня си нареждане от Бог. Малко по-различната версия, представена от самия император на Еубезиус, разказваше, че по време на една битка на небето се появил знак с надпис „Завладявай в името на този знак“. Какъвто и да бе произходът му, Сара не бе изненадана, че управникът е наредил да вградят този символ в короната.

— Какво му е на кръста? — изръмжа Ноа, който очевидно не се бе трогнал от обвиненията.

— Той определено не е от четвърти век. По това време не са използвали метода на запояване.

Сара се наведе напред, внезапно заинтригувана. Трябваше да признае, че в бързината да измъкне короната от подземието, не я бе разгледала внимателно.

— Прав сте.

Ноа бе меко казано недоволен от забележката й.

— На чия страна си, в края на краищата?

Сара за момент не му обърна внимание.

— Деветнайсти век, нали? — попита тя Карлисъл.

Той кимна.

— Бих казал, госпожице Медисън, че тук имаме още една купа на Роспильози.

— Но аз мислех, че той се е занимавал единствено с ренесансово изкуство.

— Очевидно в този случай е направил изключение. Погледнете този дракон. Виждал съм точно такъв върху бокал, за който е доказано, че е фалшификат от Вастърс.

— Какво по дяволите е купа на Роспильози? — намеси се Ноа. И кой е този Вастърс?

Сара описа с пръст бълващия огън дракон.

— Купата на Роспильози в продължение на години е била едно от съкровищата на музея на изкуствата „Метрополитън“. Датирана е към хиляда и петстотната година и е била приписвана на скулптура и златар Бенвенуто Челини. След време се появили съмнения дали действително Челини е изработил купата, но тя е продължавала да се смята за шедьовър на ренесансовото изкуство. Всъщност, една публикация на музея я описва като разкриваща езическото великолепие на Ренесанса.

Ноа замислено огледа короната.

— Но се е оказала фалшификат?

— Преди около седем години един от уредниците на „Музея на Виктория и Албърт“ в Лондон откри работни чертежи за изработването на нови ренесансови проекти. Всички те обаче са от деветнайсети век и са от един германски златар на име Райнхолд Вастърс. Музеите в цял свят започнаха да изследват ренесансовите си експонати, търсейки фалшификатите на Вастърс. Бяха открити няколкостотин. Купата на Роспильози бе между тях.

— И той е направил копие и на короната?

— Така се оказва — отсече Карлисъл.

— Значи не струва нищо — простена Дан.

Сара Поклати глава.

— О, не — възрази тя. — Златото и скъпоценните камъни сами по себе си струват цяло състояние, да не говорим, че Вастърс напоследък е станал доста скъп. Едно негово творение наскоро се продаде за много добра цена.

— Шейсет хиляди — подсказа й Карлисъл услужливо.

Сара му благодари с усмивка.

— Точно така. Започнал е да става много популярен — увери тя Ноа и Дан. — Всъщност, би трябвало да сте доволни. — Очите й светнаха, докато оглеждаше изящната резба на короната. — Винаги ми се е искало да видя някое от творенията на Вастърс.

— Забравяш само едно нещо — напомни й Ноа.

— И какво е то? — попита тя разсеяно, докато погледът й се насочи към един инкрустиран смарагд. Колко би й се искало да покаже тази корона на своите студенти!

— Турското правителство утре организира пресконференция, а на нас все още ни липсва една корона.

Тя се изправи и го погледна изненадано:

— Не е ли това короната, която е била открадната?

— Боя се, че не — отговори Карлисъл вместо Ноа. — Автентичността на откраднатата корона вече е установена.

— Вастърс е успял да заблуди и най-добрите експерти — възрази Сара.

— Това не е онази корона, госпожице Медисън — настоя служителят на Държавния департамент.

— Направо невероятно — измърмори тя. — Какви са шансовете две корони в една и съща седмица да се появят във Феникс?

— Това трябва да е Тейлър — изведнъж се сети Ноа. — Той е организирал покупката. Сигурно междувременно е извършил размяната.

— Не знам — усъмни се Сара. — Нещо не се връзва. Откъде е можел той да знае, че има фалшифицирана корона?

Ноа сви рамене.

— Той е много хлъзгав. Ти стой тук. Преди да се усетиш, ние ще вземем истинската.

— Кои вие?

— Дан и аз. — Хвърли поглед към експерта по изкуствата, когото Държавният департамент бе включил в тази акция.

— По-добре и вие да дойдете, Карлисъл. Не искаме в последния момент да се получат някакви неразбории.

Сара се изпречи на пътя му към вратата.

— Ами аз?

Той й се усмихна търпеливо:

— Ти ще чакаш тук. Може да стане опасно. Тейлър няма да е във възторг от идеята, че трябва да ни даде короната. Не искам да ни се мотаеш в краката.

Тя се изпъна с целия си ръст и се наежи:

— Да ви се мотая в краката ли? Значи тази вечер ти се мотаех в краката?

Той спокойно я отмести настрани.

— Знаеш, че нямах това предвид. — Бързо я целуна по устните. — Пожелай ми късмет.

— Късмет — автоматично откликна Сара.

Каза го на гърба му. Ноа вече бе излязъл.

— Не е честно — измърмори тя и взе короната да я разгледа по-подробно. — Тъкмо когато започнах да навлизам в нещата, той ми подрязва крилата и ме приземява. — Седна на големия удобен фотьойл. — Освен това, продължава да не се връзва. Защо Питър трябва да краде короната, да слага на нейно място фалшификата и да ми обещава, че ще я имаме утре сутринта?

Потърка с пръст блестящия диамант.

— Може би е използвал това като повод да ме накара да остана при него тази нощ — разсъди тя на глас. — Не, сигурна съм, че тази вечер короната не бе у него. Иначе нямаше да остане в къщата, особено след като е открил, че Малкълм е умрял.

Сара продължи да разсъждава върху този проблем, премисляйки всичко, което се бе случило тази вечер. Накрая отговорът изплува.

— Глупачка! — възкликна тя и скочи. — Отговорът е бил тук през цялото време, само дето всички ние сме били прекалено глупави и слепи, за да го видим!

Бързо се преоблече в черния анцуг и надраска една бележка на Ноа, за да знае къде е отишла. Тръгна към вратата и в този момент се сети за короната.

— Може и да нямаш никаква стойност — прошепна тя и я взе от дивана, — но не си и за изхвърляне. — Погледът й се плъзна из апартамента, търсейки място, където да скрие фалшификата. Спря се на кухнята и разбра кое е мястото.

Секунди по-късно вече бе в колата си, сигурна, че короната на Вастърс е в безопасност в една тенджера от неръждаема стомана.

Бе окуражена от предишния си успех, затова и през ум не й мина, че тази лъжица не е за нейната уста. Освен това, щеше да бъде напълно безопасно. Крадецът вече нямаше да е в състояние да навреди на някого повече, отколкото би могла самата тя.

Когато спря пред къщата, вътре бе тъмно. Сара се усмихна. Собственикът все още бе на приема на Малкълм. Бе се надявала точно на това.

Внимателно затвори вратата на колата и се насочи към входната врата. Едва тогава се сети, че трябваше да вземе телта на Ноа.

— По дяволите! — прошепна полугласно. — Трябва да има и друг начин да се влезе: — Обиколи партерния етаж, като опитваше всеки прозорец, но се оказа, че всичките са затворени отвътре. Тогава забеляза дървото. Един от клоните му се надвесваше над терасата на втория етаж, и тя реши, че това е единственият й шанс.

Изкатери се по дървото и като стигна до разклонението, спря. Протегна ръка и предпазливо опита дали клонът ще я издържи.

— Фасулска работа — цитира тя Ноа. Само дето от нейните уста думите не прозвучаха толкова успокоително, както когато ги бе казал той.

Запълзя по клона, опитвайки се да не трепери, когато той се заклати. Изведнъж нещо се стовари върху гърба й и в кожата й се забиха остри нокти.

— По дяволите! — прошепна тя ядосано и погледна през рамо. — Махай се, глупаво коте!

Котаракът започна да мяука, душейки я с необичаен интерес, а ноктите му деряха гърба й, докато протягаше лапи. Сара със закъснение се сети, че котаракът е излязъл за нощна разходка и е надушил нещо, което мирише като огромна мишка. — Слушай, коте — започна тя да го увещава тихо, — този път оставих мишката вкъщи. Защо не отидеш да потърсиш някоя приятелски настроена котка, за да й направиш серенада?

В отговор ноктите са забиха още по-дълбоко. Сара подтисна вика си, протегна ръка зад гърба си и се вкопчи в козината му. Листата прошумоляха, заглуши ги звук от разкъсване на плат и накрая нощната тишина бе прорязана от гръмогласно мяучене. Бе успяла да отскубне котарака от гърба си. Той диво се мяташе и риташе и Сара изпусна клона. За щастие й дойде наум да пусне котарака и отново да се вкопчи. Животното се приземи плавно на четирите си лапи. Жълтите му като на тигър очи я погледнаха, той изсъска злобно, после вирна опашка и царствено изчезна в тъмнината.

Струваше й определени усилия, но тя най-после успя отново да се качи на клона. Пое дълбоко въздух и запълзя към парапета от ковано желязо.

Когато най-после успя да се прехвърли върху бетонната тераса, Сара въздъхна от облекчение. Дотук добре. Стисна палци и опита балконската врата. Бе отключена!

Извади от джоба на анцуга си фенерчето и влезе в къщата на баронеса Левински.

— Е, Сара — прозвуча дълбок глас, — радвам се, че те срещам тук.

Сара замря. В жълтия лъч светлина влезе Питър Тейлър, носейки в ръка блестящата корона на Константин.

Нещо ужасно не беше наред. Сара бе очаквала, че Гизела е притежателят на короната, не Питър.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да си на приема.

Той й се усмихна и включи собственото си фенерче, залавяйки я в светлия му кръг.

— Същия прием, на който трябваше да си и ти, нали? — Очите му се плъзнаха по нея. — Харесва ми този костюм. Нов ли ти е?

— Ала Ноа… — затвори уста миг по-късно, отколкото би трябвало.

— Ала Ноа трябваше в този момент да ме арестува, нали?

— Нещо такова — съгласи се Сара мрачно. — Ще трябва да дадеш короната, Питър.

Той я погледна.

— На твоя любовник? — попита язвително. — Наистина, Сара, ти можеш да поставиш на изпитание търпението на всеки мъж. Колкото и да е разочароваща тази мисъл, аз съм готов да му позволя да те има, но пък той не може да има всичко.

— Не на Ноа — поправи го тя, без да си прави труда да оспорва обвиненията за отношенията й с него. — Ще трябва да я върнеш на правителството.

Той поклати глава.

— За нищо на света, малката. Това е нещо, което Бренд ми дължи.

— Но той е мъртъв — възрази тя. — Той вече няма да почувства липсата й.

— Значи си налетяла на него, а?

Тя кимна.

— Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато тази аларма запищя. Предполагам, че това беше работа на теб и на така наречения журналист.

Тя отново кимна. Не смееше да се довери на гласа си. Не искаше Питър да разбере колко е уплашена.

— Но той беше на стълбите, до мен, когато аз изключих алармата. Кажи ми как го направихте.

— Аз минах през вентилационната инсталация — призна Сара.

Очите на Питър се разшириха.

— Ти?! Но ти имаш клаустрофобия. Помня как едва не припадна, когато Малкълм ти показа винарската изба.

— Ноа ме излекува.

В отговор Питър грубо се изсмя:

— Дори няма да те питам как е успял… Съжалявам, че се появи тази вечер, Сара. Сама разбираш, че не мога да те оставя да отидеш да ме предадеш на властите.

Тя се отдръпна няколко сантиметра назад.

— Питър, няма да ме убиеш, нали? Само заради някакво злато и скъпоценности?

Той изглеждаше искрено потресен от въпроса й.

— Сара, аз може да съм крадец, но не съм убиец. Разбира се, че няма да те убия. Само ще те отведа няколко мили навътре в пустинята. Докато успееш да се върнеш в града, аз вече ще съм извън страната.

Облекчението, което изпита, бе почти непреодолимо.

— Защо го направи, Питър?

— Двайсет години работих за този стиснат мръсник, вършех всичката му мръсна работа, поемах всички рискове. Когато разбра, че ще умира, той промени завещанието си. Знаеш ли какво остави на мен?

Тя поклати глава.

— Нищо. Нула! — Устните му се изкривиха в жестока гримаса. — Сигурно щях да съм по-добре, ако преди двайсет години ме беше предал.

Тези думи събудиха спомените й.

— Ти каза, че аз не съм единствената, която Малкълм е изнудил.

Питър се намръщи.

— Преди двайсет години аз кротко си живеех живота в Европа. Една вечер имах нещастието Бренд да се върне по-рано от опера, точно когато прибирах „Поклонението на влъхвите“ на Ендрю Мантени от вилата му в Монте Карло.

Сара бе изненадана. Преди няколко години тази картина бе продадена на музея на Пол Гети за рекордната сума от десет милиона и четиристотин хиляди долара. Кротък живот, няма що.

— Той, разбира се, те е хванал — предположи тя.

— На местопрестъплението.

— Но защо не се е обадил да те арестуват?

Очите му станаха ледени.

— Ти със сигурност си разбрала, че Бренд винаги е работил за собствените си интереси. Той реши, че ще му бъда много по-полезен като наемник.

— За да го снабдяваш с крадени картини от черния пазар.

— Точно така. Трябваше да се сетя, че той никога няма да ми се отблагодари за всичките рискове, които поемах. Когато успях да отворя сейфа и открих там завещанието му, разбрах какво трябва да направя. Взех короната малко след като снощи пристигна, и на нейно място сложих фалшификата на Гизела.

— Не разбирам защо е трябвало да направиш подмяната. Със сигурност това е било по-рисковано, отколкото просто да откраднеш короната и да напуснеш страната.

— Малкълм Бренд не бе човек, който би стоял кротко, докато го ограбват — обясни Питър. — Той би изхарчил и последния си цент, за да ме проследи и да ми отмъсти. Повярвай ми, Сара, това беше много по-рисковано, отколкото да се вмъкнеш в къщата му и да вземеш фалшификата. — Поклати глава. — Всъщност, както се оказа, тази малка маневра не е била необходима. Сърдечният удар на Бренд нямаше да му позволи изобщо да разбере какво е станало.

Нещо все още не бе съвсем на място.

— Но откъде изобщо разбра за фалшификата?

Питър сви рамене.

— Беше просто късмет.

Внезапно стаята се обля в светлина.

— Никога не вярвай на късмета, скъп-пи. Напротив, аз исках да откриеш моята малка тайна. Както и планирах да върнеш моето семейно съкровище на законния му собственик.

На вратата се появи баронеса Левински, държейки малък позлатен пистолет в ръката си с безупречен маникюр.

— Сара! — измърка тя с кадифен глас. — Каква изненада да те намеря тук, в моя дом. — Пълните й устни женствено се нацупиха. — Обаче е жалко — добави със съжаление. — Изглежда, сега ще трябва да защитя дома си от двама неканени гости. Надявам се да не го приемеш прекалено лично, мила, но нямам друг избор.

Питър протегна ръка.

— Гизела, за Бога, свали това нещо!

— И ти да си тръгнеш с короната? — вдигна баронесата идеално оформените си вежди. — Наистина, Питър, не ставай абсурден.

— Това няма да ви се размине — предупреди я Сара. — Има други, които знаят къде е короната. Те скоро ще дойдат.

— Гледала си прекалено много американска телевизия, Сара — забеляза баронесата със зле прикрито задоволство. — Само на кино героят се явява на бял кон, за да спаси прекрасната девица, която е в беда. Колкото до короната, какво казвате в тази страна? „Притежанието е девет десети от закона“. — Погледът й се премести към Питър. — Изглежда, аз отново съм си върнала притежанието. След повече от четиристотин години.

— Тогава ли я е загубило твоето семейство? — поинтересува се Сара, печелейки време. Досега Ноа със сигурност трябваше да се е върнал вкъщи и да е намерил бележката.

Зелените очи на Гизела се присвиха.

— Ти наистина си доста умна, мила. Много по-проницателна от бедния Питър. Трябваше да го оставя да види моята корона, преди изобщо да му дойде наум да открадне короната на Малкълм и да я подмени с моя фалшификат. Разбира се, очаквах тази вечер да се върнеш за оригинала.

— Вастърс е свършил добра работа — призна Сара. — Който и да го е наел да я направи, не си е хвърлил парите на вятъра.

— Онзи фалшификат е Вастърс? — попита Питър недоверчиво. — Сигурна ли си?

Баронесата се засмя доволно.

— Би трябвало. Прапрадядо ми е платил за него няколко хиляди форинта. Въпреки че, за да бъдем съвсем честни, е искал короната да бъде възстановена по старите рисунки само за собствено удоволствие. Той, сигурна съм, никога не се е сещал, че след време тя може да се използва като оръжие за възвръщане на оригинала.

— Който друг ваш родственик е донесъл от кръстоносните походи — довърши Сара. Още по-рано, в апартамента, бе подредила всички парчета на мозайката.

Баронесата й се усмихна одобрително.

— Бях забравила, че се занимаваш с история на изкуствата. Нищо чудно, се си схванала, когато толкова много други не успяха. — Гизела кимна в потвърждение на думите на Сара.

— Когато Папа Инокентий Трети започнал четвъртия кръстоносен поход срещу Египет, той си осигурил помощта на Венеция.

— Обаче венецианската държава имала силни търговски връзки с Египет — вмъкна Сара, — и това директно противопоставило политиката на дожа срещу папата.

— Какво общо има това с короната? — попита Питър нетърпеливо.

— Ще стигнем и до това — отговори баронесата спокойно и кимна към Сара. — Тъй като ти знаеш всичко, би ли осветлила нашия приятел?

Сара нямаше желание да си бъбри с никой от тези двамата, но в момента бе готова да направи всичко, за да даде на Ноа време да дойде, преди Гизела да е изпълнила заканата си да застреля и Питър, и нея. Пое дълбоко въздух.

— Виждаш ли, Питър, в хазната нямало достатъчно пари да се плати на венецианските кръстоносци, затова било постигнато споразумение походите да направят достатъчно голям обход, за да се позволи на армията да завладее Зара, венецианска собственост под закрилата на унгарския крал. — Погледна към баронесата. — Струва ми се, казахте, че той е бил ваш родственик.

— Разбира се — отвърна Гизела. — Казах ти, че съм от кралско потекло.

— Предполагам, че в Зара някой от кръстоносците се е запознал с момиче от вашето семейство?

— Много си проницателна — похвали я баронесата.

Сара кимна, опитвайки се да не поглежда към часовника и продължи разказа си. Защо се бавеше Ноа?

— Това бил най-лошият период на града. Венецианците завладели църквата. Бронзови статуи били претопявани в монети, от храмовете се крадяли свещени реликви. Всичко било ограбено. — Погледна въпросително към Гизела. — Предполагам, че тогава короната е попаднала във вашата фамилия.

— Точно така. Тя е била приемлива зестра, когато младият кръстоносец се върнал в Унгария. — Зелените й очи светнаха. — Остана в моето семейство повече от триста години. Преди проклетите турци да я откраднат от нас.

— По време на отоманската експанзия през хиляда петстотин двадесет и първа? — попита Сара, неволно заинтригувана от способността на баронесата да проследи не само семейното си дърво, а и пътя на короната през толкова векове.

— Проклетият султан Сюлейман! — изръмжа баронесата. — Отоманците са го наричали Законодателят, европейците — Великолепни. Аз го наричам крадец — изсъска тя злобно.

— Не че тази история за любов и войни не е очарователна — намеси се Питър. — Но аз все още не виждам връзката.

Гизела въздъхна отегчено.

— Наистина, Питър, ти нямаш абсолютно никакво чувство за история. Моето семейство чака повече от четиристотин години да си върне това, което му принадлежи. Най-после аз ще съм тази, която ще го постигне.

— Ти си абсолютно луда! — възкликна той невярващо. — Да не искаш да ми кажеш, че нямаш намерение да продадеш короната?

— Разбира се, че не.

Той я зяпна.

— И няма да изтъргуваш дори скъпоценните камъни?

Гизела пренебрежително махна с ръка.

— Не ставай глупав. Ако исках само скъпоценните камъни, бисерите в короната на Вастърс са точно толкова ценни. Това е въпрос на чест.

— Винаги съм знаел, че си малко смахната — изсумтя той, — но това надминава всичко!

— Не бях прекалено луда, когато посях в ума ти идеята да откраднеш короната — възрази тя. — Използвах собствената ти алчност срещу теб. — Поклати глава със съжаление. — Ние с теб бихме могли да направим добър отбор. Но лакомията ти те прави твърде ненадежден. — Блестящите й зелени очи се насочиха към Сара. — Искрено съжалявам, че си се забъркала в това, мила моя. Но ти разбираш, че не мога да те оставя да си отидеш. — Зъбите й блеснаха в успокоителна усмивка. — Обещавам обаче да застрелям първо теб, за да не трябва да гледаш как умира Питър.

Сара не можеше да повярва, че това се случва с нея. Трескаво се мъчеше да измисли нещо, каквото и да е, което да промени резултата от безразсъдното й решение да дойде тук сама.

— Може ли поне за малко да подържа короната? — помоли тя много по-спокойно, отколкото всъщност се чувстваше. — Виждала съм само фалшификата. Бих искала да мога да разгледам истинското съкровище.

Баронесата за момент се замисли върху това.

— Защо пък не? — реши накрая. — Питър, дай на Сара короната.

Когато й я подаде, очите му бяха изпълнени с извинение. Сара разбираше, че Питър определено не е по-щастлив от нея от начина, по който се развиват нещата.

— Благодаря — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по златната корона.

Камъните грееха като огън в златните си легла. Нямаше да умре, каза си Сара твърдо. Прекалено много неща още й предстояха. Двамата с Ноа бяха оставили много неща недовършени. Ноа… ако само беше го послушала! Въпреки нарастващият страх, тя се вкопчи в надеждата, че той ще се появи в последния момент, сякаш от небето ще падне, за да я спаси.

Мечтите й се разбиха на парчета, когато на вратата внезапно се появи огромният шофьор на баронесата. Пред него бе Ноа.

— Имаме си компания — съобщи шофьорът зловещо.

Когато двамата мъже влязоха в стаята, очите на Сара се разшириха. В гърба на Ноа бе опряно дулото на револвер.