В клопка

Трета глава

Още щом пристигна в хотела си, Ноа влезе направо в коктейл-бара. Той седна на една маса до прозореца, откъдето можеше да вижда ясно и паркинга, и фоайето. После зачака.

След по-малко от три минути мерцедесът пристигна. От колата излезе руса жена, която се усмихна лъчезарно на пазача на паркинга. Бе около петдесетгодишна, с копринена рокля, шапка с воал, ръкавици и въпреки горещината навън, шал от чинчила. Която и да бе жената, тя определено не беше това, което Ноа бе очаквал.

Той я видя как влиза във фоайето и се насочва решително към рецепцията. В отговор на въпроса й служителят посочи към бара. Тя го възнагради с още една ослепителна усмивка, после уви по-плътно шала около раменете си и се насочи към бара.

Поколеба се за миг на вратата, докато очите й свикнат с полумрака. Забеляза Ноа и се запъти към него с точността на оръдие, насочващо се по топлината.

— Господин Ланкастър! — възкликна тя и му протегна облечената си в ръкавица ръка. — Нямате представа колко абсолютно съм възхитена да се запозная с вас.

Ноа реши, че тя трябва да притежава безкраен запас от такива усмивки, защото бе станал третият им получател за толкова малко време.

Надигна се — не можеше да не поеме протегнатата ръка. Ала когато се опита да я пусне, усети, че пръстите продължават да го държат с неочаквано желязна сила. Погледна надолу към пръстените, надянати върху черната копринена ръкавица. Огромен смарагд скриваше цели два пръста.

— Страхувам се, че ме озадачихте — извини се той.

Тя се засмя — сребрист мелодичен звук, който сигурно е бил упражняван години наред.

— Скъп-пи, толкова сте прав. — В сочния й глас се долавяше източноевропейски акцент. — Ужасно съм небрежна. Аз съм баронеса Гизела Левински. — Замълча, сякаш очакваше името да отекне като камбанен звън. Ноа обаче не отговори и тя многозначително сведе поглед към масата. — Мога ли да седна при вас?

Ноа реши, че ще е трудно да се отърве от жената, докато тя още владее ръката му. Освен това не можеше да отрече, че е любопитен.

— Бъдете моя гостенка.

Настаниха се един срещу друг, като маневрираха непохватно, докато вплетените им ръце едва не събориха поръчаната му бира. Група сапфири се впиваха в пръста на Ноа и той безуспешно се опита да изтегли ръката си. Като за толкова женствена жена, баронесата имаше захвата на руски щангист.

— Бихте ли желали нещо за пиене? — попита Ноа, предал се за момента.

Гъстите мигли, които нямаше как да са всичките нейни, трепнаха в знак на одобрение.

— Това би било чудесно, скъп-пи — изгука тя гърлено.

Ноа се усети, че се е вторачил в нея. Тази жена не можеше да е истинска. Сигурно бе рожба на представата на Дан за „шега“.

— Какво ще пиете? — попита той накрая.

Жената го погледна така, сякаш бе извършил смъртен грях.

— Шампанско, разбира се — оповести тя царствено. — Какво друго има?

— Какво ли друго, наистина? — промърмори Ноа и даде поръчката на сервитьорката, която му съобщи, че не сервират пенливите вина на чаша. Заканвайки се да си вземе обратно парите от Дан, той поръча бутилка местно шампанско.

— Нещо не е наред ли? — попита той, забелязал, че пълните червени устни внезапно се бяха нацупили.

Усмивката на секундата се върна и баронесата го потупа по рамото с обсипаната си с пръстени свободна ръка:

— О, нищо. Сигурна съм, че абсолютно ще се влюбя в калифорнийското шампанско!

„Ще се наложи“, закани й се наум Ноа. Нямаше да се остави Герит да го изиграе дотолкова, че да го накара да се изръси за вносно вино.

Дамата окуражително стисна пръстите му и сапфирите се забиха още по-дълбоко.

— Извинете ме — обади се той, — но моята ръка вече ще си ляга.

— О, Боже мой! — Тя веднага го пусна, но преди Ноа да е успял да прибере ръката си от своята страна на малката интимна масичка, баронесата започна чевръсто да разтрива пръстите му. — Да възстановим кръвообращението — предложи тя услужливо.

Ноа никога не бе изпитвал такова облекчение при вида на някой човек, както когато видя, че сервитьорката се връща с шампанското. Баронесата за миг се разсея и това му позволи да измъкне ръката си и да я скрие под масата, където започна да мърда пръсти, за да се опита да ги раздвижи. Щом церемонията по отварянето на бутилката завърши, той вдигна чашата с форма на лале:

— До дъно! — Никой не можеше да го убеди, че това не е уловка.

Дамата поднесе предпазливо чашата към добре оформените си устни и нерешително опита виното, сякаш очакваше, че е разредено с арсеник. Изрисуваните й вежди се повдигнаха в израз на изненада.

— О, скъп-пи, ами че то не е толкова лошо.

— Не знаете какво облекчение ми доставя вашето одобрение — заяви сухо Ноа, облегна се на стола си и отпи от бирата си. — Добре, госпожо — изведнъж рязко каза той, — ще ми кажете ли колко ви плати Дан за тази сценка?

— Дан?

— Аха. Нали знаете, един такъв висок, със сив костюм с военна кройка. Прилича на излязъл от някой филм от четиридесетте години за войната. Герит.

Тя поклати изрусената си глава.

— Не вярвам да познавам този Герит. Да не прилича на Джеф Чандлър? Аз обожавам тези стари филми. А вие? Ако бях американка, щях да гласувам за Рони, защото беше такъв умопобъркващ морски офицер! — Привлекателната й усмивка отново засия.

Проклинайки се, че изобщо продължава с този фарс, Ноа не се сдържа да попита:

— Кой Рони?

Големите зелени очи се разшириха:

— Скъп-пи, ами че вашият президент, разбира се.

Какво в края на краищата бе намислил Дан?

— Вероятно сте се запознали с „Рони“ в Холивуд — предположи той.

— Разбира се. — Устните й трепнаха в усмивка при спомена.

— Разбира се… Госпожо, какво правите тук?

Внезапно тя се наведе през масата. Гласът й бе тих и нетърпелив:

— Трябва да ви видя. Насаме.

Тази история с всеки изминал миг ставаше все по-луда. Чувството за хумор на Дан определено се бе изкривило. Сигурно човекът работеше прекалено много.

— Естествено. Не бихте искали да ми предадете микрофилма пред очите на онези агенти на КГБ в ъгъла.

За негова изненада „баронесата“ на Дан видимо побледня. Очите й нервно се стрелнаха към залата.

— КГБ? — прошепна тя с несъмнено треперещ глас. — Тук? В Аризона? Сигурен ли сте?

Нещо не беше съвсем наред. Преди минута Ноа бе сигурен, че тя е стопроцентова фалшификация. Но и преди бе виждал страх в очите на хората. Той бе прекалено незабравим, за да бъде изигран.

— Е, аз само се пошегувах — бързо каза той.

Тя стисна устни и се уви по-плътно в шала си.

— С такива неща шега не бива, господин Ланкастър.

Той се почувства заслужено нахокан.

— Права сте. Съжалявам.

Усмивката се върна като топло пустинно слънце след лятна буря.

— Прощавам ви — произнесе тя с величествения тон на баронеса.

Ноа трябваше да попита:

— Вие наистина ли сте баронеса?

— Разбира се. Поне бях, в любимата ми Унгария. Моето семейство притежаваше лозя в Токайския регион, където Великото унгарско плато се среща с Карпатските планини. Знаете ли, че от средновековието досега по тези склонове се отглежда грозде?

— Представа нямах — призна Ноа. Чувстваше се все по-нелепо.

Жената протегна чашата си за още шампанско. Ноа покорно я доля, тя отпи и продължи:

— Девет века! — Очите й леко се замъглиха от някакъв несподелен спомен. — В продължение на деветстотин години вината на семейство Левински са били прочути по цял свят. Знаете ли, че Волтер е възхвалявал нашето вино? Че Петър Велики го е ценял високо?

— Много впечатляващо. Доколкото разбирам, вие сте напуснали Унгария, когато комунистите са завладели лозята.

— Тези идиоти! — изригна тя. — Няма да познаят едно велико вино, дори да им извади очите. — Отметна глава, допи си шампанското и отново протегна чашата. — Не знаех, че Калифорния има свястно трапезно вино — забеляза тя, разглеждайки етикета. — Наистина е много добро на вкус.

— И колкото повече пиете, толкова по-добро става. — Ноа отново й напълни чашата, чудейки се какво ще се случи, ако дамата се напие преди да му е казала защо го следва от имението на Бренд. Време бе да престане да се прави на джентълмен.

— Защо дойдохте след мен дотук?

Тя си пийна от шампанското.

— Защото не можех да се срещна с вас у Малкълм.

Не му убягна, че тя го нарече по малко име.

— Познавате ли Малкълм Бренд?

Тя се усмихна — тънка, потайна усмивка, събуждаща спомена за Мона Лиза.

— Скъп-пи — обясни му търпеливо, — аз познавам всички.

Кой знае защо, Ноа не прие това твърдение за толкова нелепо, колкото би помислил преди малко. А от следващите й думи кръвта му се смръзна:

— Както знам и причината да си осигурите достъп до къщата на Малкълм. И до неговата колекция.

Очите й пробляснаха многозначително и Ноа осъзна, че баронесата, която и да е тя, не е шега.

Сара бе погълната от книгата, когато чу, че по коридора отекват стъпки. Неволно се напрегна. Не ставай смешна, каза си тя. Никой нищо не подозира. Успя да възстанови спокойното си изражение, преди Питър да е влязъл в библиотеката.

— Сара, каква изненада да те намеря все още будна. След всичката работа, която свърши днес, мислех, че със сигурност вече си заспала.

— Сигурно е заради новата обстановка. Реших да почета малко, преди да си легна.

— Малкълм има отлична библиотека — съгласи се Питър.

— Намери ли нещо интересно?

Сара затвори книгата, стана от стола и я остави обратно на лавицата, като внимаваше да не се види заглавието.

— Всъщност май попаднах на нещо доста скучно.

— Много жалко — забеляза той любезно. — Може би бих могъл да ти препоръчам нещо. Мисля, че съм добре запознат със сбирката.

Сара подтисна една изкуствена прозявка.

— Благодаря, Питър, но изведнъж ми се доспа.

— Значи книгата е изпълнила предназначението си.

Само ако знаеше, помисли тя с чувство за вътрешно очакване.

— Предполагам. Лека нощ.

Почти бе стигнала до вратата, когато той се обади:

— Сара?

Изглеждаше определено притеснен и за миг Сара се уплаши, че е подозрял нещо.

— Да?

Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на сивите му фланелени панталони, а челото му бе прорязано от угрижени бръчки.

— Карам ли те да се чувстваш нервна?

Има много тънък усет, помисли Сара. Трябваше по-старателно да скрива чувствата си пред него.

— Нервна ли? Това пък откъде ти дойде наум?

— Не знам — призна той. — Просто напоследък имам такова чувство всеки път, когато сме заедно. Сякаш се страхуваш от мен.

— Разбира се, че не се страхувам.

— Защо тогава винаги бягаш като подплашен заек, когато аз вляза?

Сара реши, че една полуистина би била по-добра от стопроцентова лъжа.

— Трябва да ти призная нещо.

— Да ми признаеш ли?

Дали раменете му наистина се напрегнаха? Какво ли очакваше да чуе от нея?

— Не на теб не вярвам — прошепна тя, — а на себе си. — Насили се да посрещне въпросителния му поглед. — Ти си много привлекателен мъж, Питър, а на този етап не мога да си позволя да се обвържа с никого. — Това поне бе истина.

Той видимо се отпусна.

— Много съм поласкан, че ме приемаш като заплаха за сърцето ти. Особено при толкова млади мъже, които биха подскочили от радост при възможността да се окажат обвързани с теб.

Усмивката, с която му отговори, бе искрена:

— Ти със сигурност не си стар. Освен това младите мъже не ми допадат. Струват ми се толкова повърхностни. А ти ми напомняш на Кари Грант.

На лицето му разцъфна широка усмивка на мъжко удовлетворение. Той видимо се наду.

— Наистина ли?

Усмивката й стана дяволита.

— Определено — увери го тя. — Сякаш си излязъл направо от „Да заловиш крадец“.

С тези прощални думи тя изтича в стаята си. Сърцето й се блъскаше от вълнение. Но като излезе толкова бързо, Сара не успя да забележи стреснатото изражение на красивото лице на Питър. Усмивката му бе изчезнала и на нейно място се бе появила несигурност.

Той се доближи до лавицата и бързо откри по позлатените кожени ръбове книгата, която Сара бе оставила там. Прочете заглавието и се замисли. „Образци на ранното християнско изкуство и архитектура“.

Блажено сама в стаята си, Сара лежеше по гръб на леглото и се взираше в тавана. След последните шест месеца, през които делеше апартамента си с Дженифър и Кевин, вече никога нямаше да приема възможността да се усамоти като нещо дадено. Позволи на мислите си да се отнесат и във въображението й короната на Константин изникна изпод белия хоросан.

Тя нямаше намерение да я задържи за себе си. Сара всъщност не бе крадец, във всеки случай не като Малкълм и Питър. Мислите й се отклониха от първоначалната си посока. Колко жалко за Питър. Наистина й харесваше. Той бе красив и убийствено изискан. Нещо повече, той бе и много симпатичен човек. През шестте седмици, откак тя работеше в къщата, Питър се държеше с нея приятелски и грижовно. Дори я покани да живее в тази луксозна стая. Искаше й се да не бе съучастник на Малкълм Бренд и не можеше да се начуди как тези двама души, различни като деня и нощта, са се свързали.

Ноа Ланкастър обаче бе нещо съвсем друго. Ето това беше мъж, когото спокойно би приела за мошеник. Лесно можеше да си го представи като пират, нахвърлящ се с еднакво диво удоволствие и върху плячката, и върху жените.

Този образ бе странно смущаващ, затова Сара се помъчи да върне мислите си към собственото си съкровище. Макар да нямаше представа как ще открадне короната от Малкълм, тя съвсем точно знаеше какво ще направи с нея, след като вече я притежава. Щеше да я върне на турското правителство, разбира се. Какво за Бога би правила с една обсипана със скъпоценности хиляда шестстотин и петдесет годишна корона?

Не, това, което всъщност искаше, бе да отнеме от Малкълм Бренд съкровището, което е търсил през целия си съзнателен живот. Това, плюс всички тези милиони, които е платил, за да се изнесе короната от президентския дворец в Анкара, щеше да е нейното сладко отмъщение за стореното с баща й.

Разбира се, турското правителство щеше да плати награда — винаги награждаваха човека, намерил и върнал откраднато произведение на изкуството. Сара се замисли за сумата и се усмихна. Сигурно няколко хиляди долара. Може да стигнат чак до десет. Би било хубаво да може да си позволи малко лукс. Бог е свидетел, че заплатата на един доцент не е нещо, с което човек може да се похвали. Освен това, имаше сестра и племенник. Нямаше търпение да връчи на Дженифър нейния дял. О, да, помисли тя и скръсти ръце под главата си, толкова щеше да е приятно!

Единственото, което трябваше да измисли, бе как да измъкне короната от скривалището на Малкълм. Тя бе интелигентна жена, напомни си Сара. И винаги много бе обичала и мистерии, и криминалета. Сигурно щеше да й дойде нещо наум до края на седмицата.

Докато оглеждаше проблема от всички страни, в очите й продължаваше да се набива една неизвестна променлива. Ноа Ланкастър. Кой всъщност бе той? Обикновено съвпадение ли бе, че се появи точно в този момент? В съзнанието й изникна смущаващият образ на дръзкия пират и Сара реши, че едва ли е така.

Резкият звън на телефона я изтръгна от съня. Тя потърси опипом в тъмнината слушалката.

— Ало?

— Здрасти. Спеше ли?

Сара не можеше да сбърка дълбокия глас на другия край на жицата. Борейки се с внезапно връхлетялото я удоволствие, тя се надигна на лакът и се взря в часовника.

— Разбира се, че не. В три часа сутринта винаги съм съвсем будна. Искам да съм нащрек, в случай, че телефонът звънне.

— Не знаех, че е толкова късно. — Това бе лъжа. Ноа просто не искаше тази жена да разбере, че мислите за нея са го държали буден досега.

— Имам едно предложение — мило се обади Сара. — От следващата заплата от „Арт Дайджест“ си купи часовник. — Тя затвори телефона.

Ноа с усмивка погледна онемялата слушалка в ръката си. Сара бе още една загадка в работата, която вече бе поела по по-криволичещи пътища, отколкото бе смятал. Но разкриването на загадката на прелестната русокоса фалшификаторка бе най-съблазнителната част в нея. Когато заспа, усмивката още играеше на лицето му.

На три километра от него Сара се въртеше в леглото си, мъчейки се безуспешно да изхвърли Ноа Ланкастър от ума си. Да го вземат дяволите! Бе дълбоко заспала, унесена в приятен сън, в който си пийваше пина колада на някакъв уханен тропически бряг, обградена от трима изискани руси мъже, които живееха само за да задоволят всяка нейна прищявка.

Откак се обади Ноа, по някаква странна причина започна да си представя как двамата с него открадват короната и отплават в открито море. Определено нямаше нищо изискано в жестокия пират, чиято тъмна коса блестеше с черен блясък, а кожата му бе потъмняла като тиково дърво. Те се смееха, замаяни от богатата плячка. Внезапно в очите му светна примитивно желание, и когато устните му покриха нейните, Сара си представи как топлината на желанието се смесва със соления дъх на морето.

„Да го вземат дяволите!“ Тя удари с юмрук възглавницата, опитвайки се да й придаде по-приспивна форма. „Утре сутринта ще разбера какво точно търси Ноа Ланкастър. След това ще реша какво ще правя с него.“

Ако той наистина бе дошъл тук, за да открадне короната, винаги можеше да му предложи да го включи в играта, размисляше Сара. Не че щеше да го остави да планира самия обир. Тя имаше предимството на първия. Но трябваше да признае, че би било успокояващо да знае, че някой толкова голям като Ноа Ланкастър й е под ръка в случай, че нещо се обърка.

Колкото повече мислеше за тази идея, толкова повече я харесваше. Накрая заспа усмихната.

Докато Ноа караше към къщата на следващата сутрин, изгряващото слънце проби високите рехави облаци и ги обагри в пурпурно и златно. Малкълм Бренд очевидно ценеше високо усамотението си — неговото имение бе разположено в най-отдалечените покрайнини на града. Постепенно кафяво-златният пейзаж отстъпи място на забулени във виолетова мъгла планини. Тук-там се виждаха смърчове, чиито сребристо-зелени иглички проблясваха на утринното слънце.

Като видя бялото фургонче с емблемата на „Планинска камбана“, Ноа отби в едно отклонение на пътя и излезе от колата. Вратата на фургона се отвори и той се приближи.

— Какво знаеш за една жена на име Сара Медисън? — попита Дан вместо поздрав.

— Не толкова, колкото бих желал — отвърна Ноа. — Имаш ли кафе? Тази сутрин нямах време да се отбия в някое кафене. — Огледа вътрешността на фургона, търсейки кафе-машина. Малкото пространство обаче бе запълнено с електроника.

— Кафе? В такъв ден? Сигурно вече е над тридесет градуса на сянка — възрази партньорът му и сипа в картонена чаша чай с лед от голям термос.

— Горещите напитки действат разхлаждащо — обясни Ноа, но въпреки това прие чая.

— Предполагам, че си прихванал и нещо друго от Близкия Изток.

Ноа отпи. Не беше лошо. Малко сладко като за неговия вкус, но на харизан кон зъбите не се гледат, както казваше дядо му.

— Между другото. Защо питаше за Сара Медисън?

— Защото мисля, че тя е в беда — докладва Дан.

— Въобще не съм изненадан — отговори Ноа, мислейки за копията, изпълнили ателието.

— Значи знаеш, че тя преследва короната? — попита Дан недоверчиво. — Защо веднага не се свърза с мен?

Ноа се задави с парче лед.

— За какво по дяволите говориш? — попита той, когато най-после възстанови способността си да говори.

Дан посочи към големия магнетофон:

— Всичко е записано. Тейлър и Бренд смятат, че Сара ще открадне короната, още щом тя пристигне в къщата.

— Глупости! Тя е в комбина с ония двамата. Ако искаш да знаеш, точно в момента се е хванала с една далавера да рисува фалшификати.

— Човек трябва да нарисува много картини, за да стигне до цената на короната — изтъкна Дан.

Ноа изруга, чудейки се каква глупост е замислила тази жена. После взе слушалките, които Дан му подаде, и прослуша разговора, проведен тази сутрин между Бренд и Тейлър.

— По-добре да я измъкна оттам, докато разбера какво става — измърмори той и хвърли слушалките върху купчина магнетофонни ленти.

Преди да си тръгне, измъкна от джоба си един филм. Бе снимал снощи баронесата с миниатюрния фотоапарат, скрит зад стъклото на луксозния му швейцарски часовник.

— Междувременно, прояви това и виж дали можеш да намериш някаква информация за дамата.

— Разбира се — съгласи се Дан безгрижно. — Как се казва?

— Няма да повярваш. — Въпреки противния начин, по който започваше денят, Ноа не можа да сдържи усмивката си.

— Ами пробвай.

— Баронеса Гизела Левински.

— Майтапиш се.

— И аз така си помислих, когато тя цъфна снощи в хотела ми. Реших, че е някоя от твоите шеги.

Дан поглед на към лентата в ръката си.

— Как изглежда дамата?

— Руса, около петдесетте, хубава, ако този тип жени ти харесва.

— Какъв е този тип жени?

— Богати.

— Много ли?

— Вероятно може да купи целия щат със само едно от камъчетата, които носеше снощи.

— Партньоре, това е любимият ми тип жени — ухили се Дан. — Повярвай ми, ако пръв аз бях налетял на нея, за нищо на света нямаше да ти я прехвърля. — Усмивката му угасна: — Каква е историята на тази баронеса?

— Не знам. Казва само, че иска „Арт Дайджест“ да пусне една статия за нейната художествена колекция. Но очевидно още една крадлива блондинка се е втурнала след короната. Не ми харесва идеята да дебна и нея.

— Сърцето ми се къса заради теб — смънка Дан. — Докато аз се пържа в тази консервена кутия, ти бавиш блондинки.

— Мръсна работа — съгласи се Ноа и излезе от фургона.

— Да бе — подвикна след него Дай. — Какъв късмет, че си се навил да се жертваш.

Ноа едва се сдържа да не отмени разговора с Малкълм Бренд тази сутрин. Не му се искаше да губи скъпоценното си време, за да слуша философстванията на някакъв гангстер с мания за величие. Имаше си по-важна работа — например да разпита онази прелестна фалшификаторка, която работеше в ателието на Бренд.

Десет минути след началото на интервюто секретарят на Малкълм Бренд му съобщи, че го търсят по телефона от чужбина, и желанието на Ноа се сбъдна.

— Моля да ме извините, господин Ланкастър — каза Малкълм и протегна ръка към телефона.

— Разбира се — съгласи се незабавно Ноа. — И без това искам да направя наоколо някои снимки. Може би можем да продължим следобед.

— Чудесно — усмихна се Малкълм.

След по-малко от две минути Ноа се втурна в ателието без да почука.

— Искам да говоря с теб — съобщи той рязко.

— Първо добро утро — отвърна Сара спокойно. — Между другото, забравих да те питам нещо, когато така грубо ме събуди тази сутрин.

— Значи и двамата имаме въпроси — отвърна той.

Тя за момент не му обърна внимание.

— Как всъщност позвъни в моята стая? Като се броят всички вътрешни номера, в тази къща трябва да има поне тридесет телефона.

— Стаите за гости имат директни телефони — обясни й той. — Докато вчера обикалях къщата, си записах твоя номер.

Тя кимна. Не бе особено изненадана. Тази сутрин се бе обадила на „Арт Дайджест“ в момента, в който редакцията започваше работа, и макар оттам да бяха потвърдили, че наистина имат журналист на име Ноа Ланкастър, Сара продължаваше да не му вярва. Всъщност какви доказателства имаше, че този човек наистина е Ноа Ланкастър? Той всъщност можеше да е шарлатанин. В този момент тя съжали, че не поиска от редакцията физическо описание на техния журналист.

— Нищо не пропускаш — забеляза тя хладно.

— Така е. Включително факта, че си достатъчно глупавата да си мислиш, че можеш да си излезеш оттук с последната придобивка на Бренд.

Последните му думи сякаш изкараха въздуха от дробовете й и Сара трябваше да положи големи усилия, за да се овладее.

— Не разбирам за какво говориш.

Той скръсти ръце пред широките си гърди и заплашително я изгледа:

— Сега сигурно ще ми кажеш, че в твоите среди книгите върху ранно християнско изкуство се смятат за леко четиво преди сън.

Тя побледня.

— Откъде знаеш за това?

Ноа пренебрежително сви рамене.

— Би трябвало да те интересува не откъде аз знам, а фактът, че Бренд и Тейлър знаят. — Той поклати глава и презрително измърмори: — Господ да ме пази от аматьори!

От яд цветът се върна на страните й.

— Поне не е толкова лошо, колкото да си професионалист! — изстреля тя в отговор.

Ноа се наведе и лицето му се оказа на сантиметри от нейното.

— Трябва да си луда.

— Така ли? — поинтересува се тя, възвърнала самообладанието си. — Да смятам ли, че е нещо обичайно журналистите от „Арт Дайджест“ да подслушват? Наистина, господин Ланкастър — ако това е вашето име — не вярвам да мислите, че съм толкова наивна.

— Всеки, който може да измисли такъв тъп план, има жълто около устата — сряза я той.

Един безкраен миг двамата се гледаха. Мръщенето на Ноа би могло да разтопи и камък. Сара предизвикателно бе вирнала брадичка. Накрая Ноа се сети за какво всъщност е тук.

— Виж какво, не е това мястото да го обсъждаме — заяви той внезапно сериозно, бръкна в джоба на панталона си и й подаде един ключ.

— Какво е това?

— Ако не можеш да познаеш един ключ от апартамент, как очакваш да познаеш, една корона на хиляда шестстотин и петдесет години? — заяде се той и надраска един адрес на бележника си. Откъсна листа, после още няколко, които смачка и пъхна в джоба на якето си.

— Знаеш ли, че си неустоим, когато решиш да се правиш на чаровен? — попита Сара с най-сладкия си глас. — Добър квартал — забеляза тя, като погледна листчето, което Ноа й подаде. — Малко по-висока класа, отколкото бих очаквала от един крадец, но сигурно така можеш да работиш близо до дома си. — Възнагради го с една ангелска усмивка: — Кажете ми, господин Ланкастър, вашите съседи заключват ли сребърните си прибори, когато ви канят на вечеря?

— Вие сте цяло съкровище, госпожо — върна й го Ноа. — А сега, ако си свършила да разиграваш комедии, какво ще кажеш да се махнеш оттук?

Тя вдигна предизвикателно глава:

— Откъде ти е хрумнало, че съм толкова глупава, та да отида в твоя апартамент без армия от въоръжени пазачи? Та аз дори не ти вярвам!

— Би ли предпочела да видиш колко вярваш на Бренд и Тейлър, след като те вече знаят какво се върти в дяволския ти ум? — сопна й се Ноа. — Погледни нещата в очите. Те знаят къде живееш. Докато успея да измисля как да те измъкна от въдицата, на която си се закачила, с мен си в много по-голяма безопасност, отколкото ако паднеш в ръцете на някой от тези двамата. Не казвай на никой, че излизаш. Карай направо към този адрес. Когато стигнеш там, заключи се и не отваряй вратата, нито вдигай телефона, докато не дойда. Ясно ли е?

Сара се вторачи в него. Лицето му бе като изсечено от камък, но тя можеше да се закълне, че вижда в очите му намек за искрена загриженост. Това е смешно, каза си тя. Просто ти се иска. Този човек се интересуваше само от едно нещо, и това със сигурност не беше тя. От самото начало го бе разбрала. Той бе тук заради короната. Нейната корона.

— Какво? Няма никакви тайни пароли? — произнесе тя студено и се обърна да излезе от стаята. — Какво разочарование.

Ноа се загледа след нея. Когато се бе изправил срещу Сара, не знаеше какво да очаква, но със сигурност не бе очаквал толкова да се съпротивлява. Тя бе една костелива жена. Дали осъзнаваше колко може да загази?

— Сара?

Бе невъзможно да повярва, че такъв нежен глас може да е излязъл от същия мъж, който само преди миг изстрелваше заповеди. Сара спря и бавно се обърна.

— Какво има?

— Пази се. — Изражението на Ноа все още бе сурово, но този път тя бе сигурна, че не си въобразява тревогата, изписана на лицето му.

— Ще се пазя — съгласи се тя тихо. После излезе.

Острият му поглед обходи стаята, изследва копията, които тя бе направила. Нивото й бе като на човек, който не от вчера рисува фалшификати. Малка глупачка. Тя определено не бе невинна — работата й за Бренд го доказваше, но не можеше да става дума за сравнение между фалшифициране на картини и контрабанда с държавни съкровища. Не разбираше ли тя в каква опасност е?

Ноа затвори вратата на ателието и въздъхна, чудейки се какво да прави с Бренд. Този човек вече подозираше Сара в двуличие. А Ноа знаеше, че това подозрение може да се разрасне като горски пожар. Надяваше се, че още не е станало прекалено късно.

Докато караше през града към апартамента, Ноа отново се зачуди дали Сара осъзнава с каква опасност е свързан животът, който е избрала. Това бе най-привлекателната жена в беда, която някога бе срещал. Но ако някой не се намесеше, за да я спаси от самата нея, тя можеше да се превърне и в най-прекрасния труп, който някога е виждал.

Имаше само два проблема. Първият бе, че Ноа никога не беше мислил за себе си като за рицар в блестящи доспехи. Вторият бе, че той беше тук във Феникс, за да извърши обира на своя живот. А Сара Медисън се превръщаше в усложнение, което за нищо на света не му трябваше.