В клопка

Четиринадесета глава

Докато вървяха по тротоара към апартамента й, пръстите на Ноа здраво държаха лакътя й. Устните му бяха стиснати, очите — неразгадаеми. Сара почувства как възбудата се стича като пясък между пръстите й.

Когато наближиха, вратата се отвори.

— Взели сте я — оповести Дан с доволен тон. Сара не възрази, когато той взе короната от ръцете й.

— Казах ти, че ще я вземем — отсече Ноа. — Ти пък ми каза, че ще ми дадете малко време.

Дан сякаш искрено съжаляваше.

— Извинявай, приятел, но колелото на демокрацията трябва да не спира да се върти, каквато и да е цената за личния ни живот.

Сара вдигна очи към Ноа.

— Какво означава това?

— Означава, че Дан не е точно това, което те накарахме да мислиш — обясни той бавно.

Парчетата от мозайката започнаха да се подреждат.

— Ти си от ФБР, нали? — възкликна тя. Потресеният й поглед се премести към Ноа. Опитваше се да разбере неговата роля във всичко това.

— Не точно — отговори Дан, извади от джоба си служебна карта и й я подаде.

— Централно разузнавателно управление — прочете тя на глас и вдигна поглед към него. — Ти си от ЦРУ?

Дан кимна. Изглеждаше определено притеснен от явния укор в гласа й.

Леденият й поглед се прехвърли към Ноа.

— И ти ли си агент на ЦРУ?

— Ноа е от военното разузнаване — обади се един мъж, чието присъствие Сара не бе забелязала, докато той не влезе в стаята. — Фред Карлисъл, от Държавния департамент — представи се той. — Искаме да ви благодарим, госпожице Медисън. Вие направихте голяма услуга на своята страна.

Погледът й би могъл да среже диамант. Отново се обърна към Ноа:

— Значи военно разузнаване? — попита студено.

— В оставка — поправи я той, сякаш с това би могъл да смекчи очите й.

— В оставка — повтори Сара и бавно поклати глава. Ръката й се залепи върху бузата му със звук като от изстрел. След това тя се обърна, влезе в спалнята и затръшна вратата зад себе си.

За момент тримата мъже не продумаха.

— Изглежда те чакат някои обяснения — забеляза накрая Дан.

Ноа потърка зачервената си буза.

— Сега разбирам как се е чувствал Даниел, когато е бил хвърлен в клетката на лъвовете.

— Ти си знаеше, че няма да го приеме добре — напомни му Дан.

Ноа въздъхна.

— Знаех си. Но мислех, че ще имам време да й го съобщя, както аз реша. — Погледна сърдито към другите двама.

— Съжалявам за това — извини се Карлисъл. — Но мълвата е тръгнала. Анкара гъмжи от слухове, които с всеки изминал час стават все по-лоши. Говори се дори, че един кипърски грък се е вмъкнал в двореца и е убил президента. Както добре знаеш, демокрацията в тази част на света е крехко нещо. Държавата не може да си позволи никаква пукнатина в нестабилната постройка на коалиционното правителство. Затова нямаха избор. Насрочили са пресконференция за утре сутринта, за да уверят света, че всичко е наред. Короната непременно трябва да бъде там.

— Е, след като вече сте получили проклетата корона, знам, че ще ме извините, за да се опитам да спася каквото е останало от собствения ми живот — изръмжа Ноа и излезе.

— Сара! — Той потропа на затворената й врата. — Сара, пусни ме да вляза. Всичко ще ти обясня.

— Махай се.

Ноа натисна дръжката.

— Дай ми пет минути. Само за това те моля.

Иззад вратата не се чу отговор и той извади телта от джоба си. Ключалката не се оказа никакво препятствие и Ноа влезе в тъмната стая. Сара лежеше по лице на кревата.

— Махай се — изръмжа тя във възглавницата.

— Ще се махна — обеща той. — След като ме изслушаш.

— Няма какво да ми кажеш, за да се почувствам по-малко глупаво. Затова просто изчезни от апартамента ми. И като говорим за това, както и да се казваш, изчезни от живота ми.

Той седна до нея и матракът се огъна.

— Сара… — Протегна ръка и я докосна по рамото.

Тя се отърси от пръстите му.

— Предупреждавам те, ако след две минути ти и твоята кохорта не сте излезли оттук, ще повикам полиция.

— Значи все пак ми даваш две минути?

Да го вземат дяволите, помисли Сара. Той винаги приемаше нещата точно така, както би искал да ги чуе.

— Нямах това предвид. Вече съм ти дала много повече, отколкото заслужаваш.

— Знам — съгласи се той. — И не мисли, че това не ме кара да се чувствам ужасно.

Сара не можеше да си прости, че след всичко, което е сторил, дрезгавият му глас все още й действа.

— Ти ме излъга, Ноа. Беше ми обещал, че това е нещото, което никога няма да направиш.

— Никога не съм те лъгал, Сара. Наистина, не ти казах цялата истина, но не съм те лъгал.

— Остави ме да мисля, че си крадец на скъпоценности!

— Това си беше твоя идея.

— А ти не се и опита да ме поправиш.

— Сара, разбери ме. Цялата мисия беше секретна, за нея знаеха само тези, които трябваше да знаят.

— А аз не трябваше да знам.

Той кимна.

— Така е. Исках да ти кажа, питай Дан. Но не можех.

— А защо Дан да не потвърди твоята история? Той е същият лъжец като теб. И от двамата ми се повдига.

— Мислех само за теб. Щеше да е опасно, ако знаеше прекалено много.

— Опасно ли? — Тя седна в леглото и с треперещи от гняв ръце отметна косата си през рамо. — А не мислеше ли, че за мен ще е опасно да пълзя през онези тръби? Не мислеше ли, че за мен ще е опасно да играя игри с Питър Тейлър? Престани, Ноа. Може ужасно неправилно да съм те преценила, но не съм глупачка.

Ъглите на устните му се напрегнаха.

— Никога не съм мислил, че си глупачка.

Сара откъсна очи от него.

— Ти прави любов с мен — възмути се тя. — Знаеш ли как ме кара това да се чувствам?

— Предполагам.

Той хвана брадичката й и насила вдигна главата й, за да го погледне.

— Аз правих любов с теб, Сара — съгласи се той тихо. — Точно това беше. Ако не вярваш нищо друго, трябва да повярваш поне това.

Сълзи от гняв и смущение пареха в очите й.

— Не съм длъжна нищо да вярвам — кипна тя. — Твоите две минути минаха. Моля те, върви си.

Без да обръща внимание на заповедта й, Ноа я привлече в прегръдките си.

— Не мога да направя това, любов моя.

Сара се сви, борейки се срещу изкусителното чувство, което създаваха големите му ръце, движещи се по гърба й.

— Можеш — настоя тя. — Лесно е. Просто стани и излез през онази врата. И вземи и приятелите си с теб.

Той я погали по бузата.

— Мисля, че загубих способността да си отида от теб в момента, в който се срещнахме.

Преди да е успяла да измисли някакъв язвителен отговор, устните му покриха нейните, а нежните му ръце се мъчеха да изтрият гнева й.

— Не това искам — възрази тя слабо, когато той я положи на леглото.

Ноа вдигна глава.

— Истината, Сара — настоя той. — Дай ми поне това.

— Откъде накъде? — сопна се тя. — Ти никога не си си правил труда да ми кажеш истината.

Дланта му се плъзна върху гръдта й и тялото й незабавно реагира.

— Как можеш искрено да вярваш, че всичко това е било лъжа? — попита Ноа дрезгаво.

Ръката му се спусна към корема й и Сара едва се сдържа да не извика от копнеж.

— Това беше само секс — задъха се тя болезнено.

Той объркано поклати глава, пусна я и легна до нея.

— Ние и двамата сме достатъчно опитни, Сара, за да почувстваме разликата. Ние правехме любов.

— Ти ме обиди, Ноа — прошепна тя с треперещ глас.

Той избърса блестящата сълза, която се стичаше по пребледнялата й буза.

— Знам. И, повярвай ми, никога не съм искал това да се случи.

Наистина му вярваше, осъзна Сара.

— Но отново би го направил, нали?

— Истината ли искаш? — попита той сериозно.

Тя кимна.

Ноа седна рязко и прокара дългите си пръсти през кестенявата си коса.

— Вероятно бих — призна безизразно.

Сара започваше да разбира този човек. Не бе сигурна, че й харесва това, което вижда, но признанието му събуди в нея някакво неясно чувство на уважение. Откак се бе запознала с него, я тревожеше привидната му липса на морал. Тази част от поведението му не съответстваше на силно моралната личност, каквато тя инстинктивно чувстваше, че е Ноа. Сега осъзнаваше, че чувството на Ноа за морал не би му позволило да постави собствените си потребности, или потребностите на един отделен човек, пред по-големите според него потребности на мнозинството.

Тя седна и придърпа роклята над свитите си колене. Замълчаха, всеки погълнат от мислите си.

— Просто имаш късмет, че съм почитател на Джейк Хоук — обади се тя накрая. — Все още съм обидена от това, което направи, но мисля, че мога да разбера мотивите ти.

Ноа едва се сдържа да не издаде пламналата надежда, която събудиха думите й.

— Значи ли това, че ми вярваш?

Сара кимна.

— Вярвам ти. Макар все още да смятам, че трябва да те напердаша, задето ме остави да мисля, че се влюбвам в крадец. Боже мой, разбираш ли, че заради теб аз тази вечер наруших закона?

Той взе ръката й.

— Не можеш да си представиш колко приятно ми стана от това. И колко гадно.

Тя въздъхна.

— Е, поне животът ми напоследък не е скучен. — Един досаден въпрос я измъчваше още откак за пръв път се срещнаха, и Сара реши, че определено сега е моментът да го изясни. — Трябва ли да свикна да се обръщам по друг начин към теб? — Изобщо нямаше да е лесно.

Той се усмихна.

— Ноа си остава. Фамилията ми е Уинфийлд.

— Струва ми се, че не мога да мисля за теб по друг начин, освен като за Ноа — призна тя. — Уинфийлд… Къде съм чувала това име? — Сбърчи чело от усилието да си спомни. Когато успя, го погледна втренчено. — Ноа, чичо ти Дейвид, онзи, който се занимава с изкуство… той Дейвид Дж. Уинфийлд ли е?

— Издателят на списанието „Арт Дайджест“ — потвърди Ноа.

— Нищо чудно, че те прикриха, когато се обадих.

— Семейството ми не одобрява това, с което се занимавам, или по-точно се занимавах. Но когато се наложи, на тях може да се разчита.

— Наистина ли си се уволнил?

— Вече две години — увери я той.

— В такъв случай защо сега си тук?

— Малко е объркано — започна той бавно. — Виждаш ли, короната е била открита съвсем наскоро по време на изкопни работи за метрото. Всички са били учудени, че тя наистина съществува, и правителството решило официално да съобщи за нея по случай третата годишнина от отмяната на военното положение. Ще има много официални тържества и моментът изглеждал идеален. Но изведнъж короната изчезнала от президентския дворец.

— Продължавам да не виждам какво общо има това с теб.

— Нашата държава има отдавнашни връзки с Турция — обясни той. — Те са наши съюзници в НАТО.

— Знам това — прекъсна го нетърпеливо Сара. — Но то все още не обяснява твоето участие. Ако наистина си се уволнил — добави тя обвинително.

Ноа реши да не коментира саркастичния й тон. Пое дълбоко въздух и опита отново:

— Когато стана ясно, че кражбата е организирана от американски колекционер, този дребен факт постави в доста неловко положение Вашингтон.

— Защо не го съобщиха в новините?

— Турската демокрация е в най-добрия случаи нестабилна — обясни той. — Много хора приемат днешните икономически проблеми като пряко следствие от новия режим и предполагат, че при военно положение биха били по-добре. Освен това, в тази част на света винаги има опасения от тероризъм. Рискуваха да си навлекат неприятности, ако беше разгласено, че охраната на двореца е небрежна.

— Разбирам. — В думите му имаше смисъл, ала все още не й бе отговорил на най-важния въпрос. — Но какво общо има всичко това с теб?

— Трябваше им някой, който е добре запознат с изкуство — обясни Ноа, — и компютърът посочил моето име. Нямаше време да се обучава друг човек, а основата, която имам аз, е идеална. Не само че моят чичо издава най-престижното списание за изкуство в страната, но и съм израснал сред такива неща. Нещо трябва да съм прихванал. — Погледът му бе много нежен. — Разбира се, не съм такъв познавач, колкото някоя прелестна преподавателка по история на изкуството, но можех да играя тази игра достатъчно добре, за да убедя Бренд, че наистина съм журналист от „Арт дайджест“.

Сара се облегна на таблата на леглото.

— Все още не разбирам защо изобщо си се хванал с тази шпионска работа. Сигурно не е само защото не обичаш банковото дело.

Ноа се намръщи и несъзнателно сви дланта си в здрав юмрук.

— След като завърших колежа, подлежах на военна служба. Баща ми нямаше намерение да разреши единственият му син да бъде изпратен във Виетнам, затова впрегна всичките си връзки, за да ме отърве.

— Но ти не искаше той да използва връзки — отгатна тя.

Ноа въздъхна.

— Не ми изглеждаше честно да бъда защитен, само защото съм имал шанса да се родя в такова семейство. — Стисна устни и Сара изпита чувството, че той отново си спомня споровете, които трябва да е водил с баща си. — Хиляди младежи бяха изпращани във Виетнам, защото семействата им нямаха парите или политическата власт да ги спасят от войната, която преди всичко изобщо не ни беше работа да водим. Нямаше да позволя някое бедно момче от Оклахома или Сиатъл да отиде вместо мен, докато аз си стоя вкъщи и броя банкноти.

Сара не бе и очаквала той да постъпи по друг начин.

— Затова се записа във войската.

Ноа кимна.

— Баща ми подскочи до тавана. Минаха две седмици, докато се поуспокои, но след това започна всякакви машинации, за да ме уреди да стоя настрани от бойните действия. Тогава аз поисках да ме изпратят във военното разузнаване.

— Искал си да направиш напук на семейството си?

— Първоначално да — призна той с мрачна усмивка. — След това стана нещо смешно. След време започнах да вярвам, че по мой собствен начин бих могъл да допринеса нашата крехка стара земя да остане прилично място за живеене.

Сара бе трогната от звучащите в дълбокия му глас чувства.

— Наистина те обичам, Ноа Уинфийлд — каза тя и бързо го целуна по устните. — И съм много, много доволна, че не си крадец.

— Аз също — съгласи се той и я прегърна. Очите му й се усмихваха. — Наистина, бях малко разтревожен, че ще се наложи да прекарам следващите двайсет години, за да те върна в правия път. На теб изглежда нашето малко приключение ти достави удоволствие:

Сара отметна глава да го погледне.

— Много ми хареса. Но, да ти кажа истината, не съм сигурна, че нервите ми биха издържали на такъв начин на живот.

Ноа изглежда имаше намерение да я целуне, и тя разтвори устни в очакване. Тихото почукване на вратата неохотно привлече вниманието им.

— Ноа? — повика го Дан.

— Ужасно ненавреме идваш — сряза го Ноа. — Изчезвай!

— Много бих искал да ви оставя да се разберете, но трябва да говорим с теб. Веднага.

Ноа въздъхна и я пусна.

— Сигурно искат да ни дадат медал — пошегува се той.

Когато влязоха в хола, и двамата мъже бяха необичайно сериозни.

— Какъв е проблемът сега? — попита Ноа. — Донесохме короната в идеално състояние.

— Точно това е проблемът — обясни Дан и стисна устни.

— Не разбирам.

— Тя е в прекрасно състояние — съгласи се и Карлисъл. — Но освен това е фалшификат. Вие двамата сте взели не тази корона, която трябва.