В огъня

9

— О, Пипа, ти си вече тук? — извика учудено Пен, когато влезе в спалнята си и завари там сестра си, заела място пред огледалото.

— Пристигнахме преди половин час. — Пипа се обърна и турскосинята тафта на роклята й, обсипана с жълти и зелени цветчета, се развя. — Казаха ни, че си при принцесата. Какво вълнение цари долу! Наистина ли й е прилошало на трапезата?

— Да. Поредният пристъп на треска. Трябва да лежи и да не става — отговори Пен. Никога досега не беше имала тайни от сестра си. А сега трябваше да премълчи пред нея нещо, което бе разкрила на един френски агент — тази мисъл я разтрепери. За да се успокои, тя отиде при Мускатово орехче, който се прозя сънливо и се обърна по гръб, за да може да помилва корема му.

— Каква скучна маска! — извика сърдито Пипа и посочи споменатия артикул на тоалетната масичка. — Не можа ли да намериш нещо по-интересно?

И тя показа на сестра си какво бе избрала за себе си: невероятна котешка маска от зелено кадифе с налепени зелени мустаци. Маската съответстваше така добре на изменчивия темперамент на собственицата си, че Пен избухна в смях.

— Наистина ти подхожда, Пипа. Аз предпочитам по-скромни неща. — Пен изпробва простата маска от коприна с цвят на слонова кост, която почти не скриваше лицето й, и кимна доволно. Господарят на хаоса бе наредил всички гости да носят маски, а тази вечер думата му беше закон. Според прастарата традиция в нощта на празника цареше необуздано веселие и всеки имаше право да върши глупости.

— Почакай да видиш маската на Робин! — Пипа се наведе към огледалото и пощипна бузите си, за да станат по-червени. — Лъвска глава с истинска грива. Ако ме беше попитал, щях да му препоръчам нещо друго.

— Робин не се интересува от външността си — защити го Пен. — Вероятно случайно е открил маската и веднага я е взел.

— Точно така.

— Как е Ан? — попита тревожно Пен.

— О, вече е добре, но е ужасно ядосана, че лорд Хю не й позволи да вземе участие в празника. Трябваше да й обещаят, че утре сутринта ще дойдат да те видят. Мама каза, че не те е виждала цяла вечност.

Пен въздъхна с копнеж.

— Знам. И аз имам това чувство. — Погледна месинговия часовник на камината и се намръщи. — Време е да слизаме.

Пипа отвори вратата и надникна в коридора.

— Музикантите вече свирят. — Хвърли поглед през рамо към сестра си и попита: — Кавалер Д’Арси ще присъства ли на празненството?

— Вероятно — отговори Пен с вдигане на раменете, което изглеждаше много убедително. — Беше на банкета, но не знам дали ще остане за веселата част.

— Според мен всеки, който е бил на банкета, трябва да остане за увеселението. Обратното би било глупаво.

— Не можах да го попитам дали ще остане, защото се наложи да помогна на принцесата. Трябваше да напуснем залата и…

— Разбирам — кимна Пипа. — Ако е предположил, че няма да участваш в увеселението, сигурно си е отишъл.

— Какво означава това?

— Много добре знаеш — отговори сърдито Пипа. — Ти флиртуваш здравата с него. Хайде най-после да слезем и да видим дали е там. — Тя хвана ръката на сестра си и я потегли след себе си.

Пен не се възпротиви. Двамата с Оуен се стараеха да оставят впечатлението, че им харесва да са заедно, и тя не биваше да се ядосва, че са успели. Въпреки това я беше яд, защото това не отговаряше изцяло на истината.

Атмосферата в голямата зала беше изпълнена с възбуда. Смеховете бяха по-шумни от обикновено, танците — по-буйни. Маските вдъхваха усещане за анонимност, макар че всеки знаеше кой е другият; но маскарадът събуждаше чувство за свобода. Тази вечер можеха да се забавляват без ограничения. Всичко им беше разрешено.

Дук Нортъмбърленд, застанал в края на стълбището, видя сестрите да слизат, сложи крак на най-долното стъпало и им попречи да продължат.

— Лейди Брайънстън! — Той хвърли бърз поглед към Пипа и я поздрави с кратко кимване, без да скрива пренебрежението си. — Как е принцесата?

— Има треска, милорд. Лекарят и пусна кръв и можем да се надяваме, че утре ще се чувства по-добре. — Пен поклати глава и лицето й помрачня. — Но ако ви кажа, че утре мадам ще стане от леглото, ще ви излъжа. Тук въздухът е твърде влажен, милорд, а принцесата има слаби дробове и е безкрайно чувствителна към студа… както и Негово величество брат й — добави тя и проследи реакцията на дука изпод полуспуснатите си мигли.

— Състоянието на краля се подобрява — уведоми я ледено Нортъмбърленд. — Защо сте тук, лейди Брайънстън? Мислех, че мястото ви е до леглото на принцесата, а не на този луд празник. — Той посочи презрително пълната зала.

— О… Подчиних се на заповедта на принцесата, милорд — отговори му Пен с учтива усмивка и зачака той да ги пропусне да минат. Незнайно по каква причина тя не се страхуваше от Нортъмбърленд, макар да знаеше колко опасен може да бъде.

Дукът се поколеба, но после отстъпи настрана. Пен направи бърз реверанс и мина грациозно покрай него. Пипа, която не бе промълвила нито дума, я последва.

— Презирам го! — изсъска през зъби тя. — Но не бих посмяла да го разгневя.

— Щом Робин не се страхува от него, не виждам защо ние трябва да се плашим — отговори вразумително Пен.

Вниманието на Пипа бе привлечено от тълпа млади мъже, сред които бяха постоянните й обожатели. Поканиха я на танц, преди да е успяла да отговори на сестра си, и Пен много скоро я загуби от очи в гъстата навалица.

Сега трябваше да изпълни задачата си. Обиколи помещенията, в които гостите се бяха събрали на групи, разговаряха весело и се смееха, като спираше често, избирайки хора, които обичаха клюките и щяха да разпространят новината и извън стените на палата. Разказваше доверително, че принцесата е сериозно болна, но през цялото време търсеше с поглед Оуен.

Не биваше да го търси. Какво я интересуваше дали е тук? След като бе направила онова, което трябваше, сега беше негов ред да изпълни своята част от уговорката. Нямаше смисъл да продължава привидния флирт… от който Оуен извличаше максималното. Целуваше я и я докосваше с непринудена интимност, която изглеждаше съвсем естествена за него, и тя не можеше да го отблъсне, без да привлече нежелано внимание.

Още по-лошо: тя знаеше, че една част от съществото й, която не бе в състояние да контролира, копнееше за близостта му… за аромата на кожата му, за милувките на ръцете му, за натиска на коравото тяло.

В старанието си да се пребори с този глупав копнеж тя се опита да си представи лицето на Филип… но чертите му се размиха много бързо, загубиха се в далечината. Май беше забравила и звука на гласа му… всичко това засили гнева и объркването й.

Нямаше да намери покой, преди да се отдалечи на достатъчно разстояние от Оуен Д’Арси — а това можеше да стане едва след като разбереше каква е съдбата на сина й. Не можеше да заживее нов живот, преди да узнае истината за детето си. Нямаше съмнение — тя бе взела единственото възможно решение. Нервността и копнежът, които Оуен предизвикваше у нея, бяха твърде малка цена за излекуването й от фиксидеята, която не й даваше мира.

— А, ето ви и вас! Господи, каква дълбока бръчка! Какъв гняв, изписан по лицето!

Гласът му я стресна толкова силно, че тя изписка и преобърна едно столче.

— Всемогъщи боже! Рядко постигам такова въздействие — призна Оуен и постави столчето на краката му. — Какво ви тревожи?

— Нищо… съвсем нищо. Говорих с разни хора… — отвърна разсеяно тя.

— Е, при подобни събития е нормално да разговаряте с разни хора — кимна той. — Но не е лошо и да танцувате. Хайде да танцуваме! — Улови ръката й и двамата се наредиха между танцуващите. За учудване на Пен Оуен изпълняваше сложните фигури на паваната леко и прецизно.

— Е! Ще ми кажете ли за какво разговаряхте с гостите?

— За принцесата… за болестта й… мисля, че е разумно да разпространим новината в града.

— Браво на вас! Аз ще ви помогна. Ще пошепна няколко думи в ухото, на когото трябва и до утре вечер вестта за сериозното заболяване на принцеса Мери ще обиколи всички лондонски улици.

Пен не можеше да откаже на такова предложение — макар да не бе безкористно. То щеше да послужи и на неговите собствени интереси… за съжаление тя все още не знаеше какви са те. Също така не можеше да бъде сигурна, че Оуен няма внезапно да промени посоката и да оттегли подкрепата си за принцесата. Затова се задоволи да се усмихне иронично и се завъртя грациозно в ритъма на танца.

— Защо си толкова кисел, Робин? — Пипа заподскача весело към несъщия си брат, който се бе скрил в една прозоречна ниша, мушнал ръце в джобовете на късия жакет от пауново синьо кадифе. — Лошото ти настроение личи даже под маската.

— Не съм в лошо настроение — отрече намусено Робин. — Но ми се иска Пен да си беше избрала друг партньор, не този ужасен Оуен Д’Арси.

— Но той е толкова екзотичен! — възрази Пипа. — Вероятно внася малко разнообразие в живота й. След смъртта на Филип тя е много тъжна… а когато загуби и детето си… — Тя замлъкна и захапа долната си устна.

Робин се обърна към нея и я прониза с горещ поглед през отворите на маската. Разкошната лъвска грива не отиваше на набитата му фигура и небрежното облекло.

— Това ли е всичко, което търси Пен? Разнообразие? Не вярвам. Тя не е такава.

— Знам, знам. — Пипа се обърна към танцуващите. Розовата рокля на Пен беше в разкошен контраст с черните одежди на Оуен Д’Арси, обшити със сребро. Двамата се хванаха за ръце, за да изпълнят поредната фигура на танца. — В действителност нямам представа какво иска Пен — довери тя на Робин. — Не виждаш ли, че се смее изкуствено? Не се забавлява истински.

— Откъде знаеш? — Робин проследи погледа й. Видя само меката кремава кожа на Пен, съвършения тен, кафявите очи, които улавяха светлината и я задържаха. Маската в цвят на слонова кост подчертаваше красотата й. — Пен сияе.

Пипа поклати глава.

— Не! Тя е скована. Зачервена е, погледът й се стрелка нервно насам-натам. Погледни по-внимателно, Робин, и ще видиш, че е развълнувана.

Робин кимна замислено.

— Защо смяташ, че не е щастлива?

— Не съм сигурна. Но инстинктът не ме лъже: Пен е напрегната… вторачена в нещо… За първи път, откакто… Ох, ти знаеш много добре откога! Помниш ли каква беше? Сякаш бе престанала да съществува!

— Помня — кимна мрачно Робин.

— Сега е различна. Не знам по каква причина, но с нея става някаква промяна. Или е гневна, или е влюбена, а може би е напълно объркана. Но поне реагира емоционално.

— Права си — изрече натъртено Робин. — Виждам, Пипа. Не съм сляп.

Пипа не се засегна от грубостта му. Беше свикнала с нея. Въпреки това се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.

— Той не ти харесва, нали?

— Не.

Любопитството победи.

— Знаеш ли нещо за него?

Робин не можеше да даде пряк отговор.

— Не ми харесва, че този човек има влияние върху Пен — обясни той. — Вече не мога да остана в една стая с нея, без да се скараме. Намира кусури на всичко, което й казвам.

— И ти си същият, Робин — отговори Пипа с присъщата си откровеност. — Постоянно търсиш караници.

Гневният отговор беше на езика му, но той го преглътна. Пипа казваше истината. Погледът му се отправи към Нортъмбърленд, който стоеше в един ъгъл със Съфолк и наблюдаваше танцуващите.

Студеният поглед на дука се плъзна по залата и спря за миг върху малката Джейн Грей, която танцуваше без настроение със собствения му син Джилфорд Дъдли. Робин подозираше, че има план да оженят двете деца и да обединят домовете Нортъмбърленд и Съфолк. Блестяща връзка във всяко отношение — с изключение на обстоятелството, че Джейн вече беше обещана на лорд Хартфорд. Двамата бащи трябваше да представят пред краля убедителни причини, за да разтрогнат годежа.

Какви интриги ковеше дукът? От доста време Робин смяташе, че има основания да предполага, че Нортъмбърленд вече не защитава интересите на короната. Той имаше достъп до преддверията и писарските стаи на двете къщи. Ходеше там всеки ден и присъствието му не правеше впечатление — затова виждаше и чуваше много неща, които го занимаваха все по-силно, особено през последните седмици, откакто кралят престана да се показва на публични места. Ако намереше доказателство, че дукът е предател, вече нямаше да бъде обвързан с клетвата си за вярност.

Това положение носеше и друга изгода: вече не беше задължен да остави Пен в неведение за истинската дейност на Д’Арси, както му бе заповядал дукът. Все още не беше решил какво точно ще й каже, нито как и кога. Като виждаше какво става, можеше да очаква, че това изобщо няма да я развълнува. Тя познаваше дворцовите интриги от години и беше свикнала да се движи сред заговорници. Но като узнаеше, че някой я използва без знанието й…

Робин се обърна отново към танцуващата двойка и огледа обстойно несъщата си сестра. Щастлива ли беше? Даже от това разстояние усещаше пламенното привличане между Пен и Д’Арси. Малко е да се каже, поправи се мрачно той, докато ги наблюдаваше, направо ври и кипи. Пипа беше права. Пен излъчваше страст. Въздухът около нея беше нажежен до бяло. Но това не я правеше щастлива.

Пипа хвърли поглед към затвореното лице на Робин и забеляза, че погледът му неотстъпно следи танцуващите Пен и Оуен. Реши да го остави да размишлява и си потърси партньор от групата маскирани млади мъже, които стояха под украсата от палмови клонки и хмел. При появата на котешката маска настроението моментално се вдигна и въздухът се зареди със съперничество.

Пен усети критичния поглед на Робин и смущението й нарасна. Само да можеше да му каже истината и да го успокои, че знае всичко за кавалера…

При следващата фигура тя се докосна до Оуен и по кожата й пробягаха тръпки. Неволно обърна лице към него. Тъмните му очи я поглъщаха. Бе избрал за вечерта орлова маска с човка и черните му очи святкаха като диаманти. Този мъж беше опасен. Великолепен дивак, възхитителен като птицата, чиято маска носеше. Изведнъж Пен се почувства като мишле, над което орелът кръжи и всеки момент ще го хване в ноктите си.

Не ставай смешна, укори се тя. Но не беше в състояние да прекъсне връзката между погледите им. Нито можеше да пренебрегне ироничния глас в главата си, който й казваше, че мишката ще се предаде доброволно в ноктите на орела. Оуен вдигна ръката й и за миг я притисна до сърцето си. После сведе глава и устните му помилваха меката кожа зад ухото й. Тя усети парене и бедрата й затрепериха. Добре, че фигурата на танца я отдалечи от него.

Оуен се наслаждаваше на миризмата и вкуса й на устните си. Завладяващ аромат на утринна роса с лек солен привкус. Кръвта течеше гореща и бърза във вените му. Беше завладян от Пен Брайънстън. Изведнъж погледът му стана отнесен. Незнайно как се озова в друга бална зала… танцуваше с друга жена, красива, готова за флирт, която нямаше представа каква смъртоносна игра играеше партньорът й…

— Какво има?

Оуен се върна рязко в действителността. Пен отново стоеше насреща му. Челото й беше влажно.

Пен не е Естел. Тя знае какви могат да бъдат последствията. Не е наивна. Познава себе си, вече познава и него.

Въпреки опита за усмивка погледът му си остана отнесен.

— Нищо. Защо? — Улови ръката й и я вдигна високо, докато тя грациозно описа кръг около него.

— Лицето ви — пошепна тя и направи реверанс.

— Не можете да видите лицето ми. — Той я изправи и двамата смениха местата си.

— Виждам устата и очите ви — обясни тя. — И съм готова да се обзаложа, че мислехте за нещо неприятно. Ако вятърът се обърне, ще прекарате остатъка от живота си като непоносим, вечно намръщен старец.

— Ау, и тогава малкото привързаност, която изпитвате към мен, ще изчезне окончателно — въздъхна угрижено той.

Пен не реагира на думите му, а се съсредоточи върху стъпките. Изразът, който се бе появил така изненадващо на лицето му, я уплаши. Оуен изглеждаше изгубен… и невероятно раним.

Най-сетне танцът свърши и Пен попи челото си с копринена кърпичка. Отново улови погледа на Робин от другия край на залата и потръпна. Брат й не се помръдваше от прозоречната ниша. През цялото време я държеше под око.

Демонстративно обърна гръб на Робин и изрече почти рязко:

— Мисля, че е време да платите дълга си, кавалере. Аз дадох своя принос.

Оуен махна на прислужника, който носеше табла с чаши.

— Според мен погасяването на дълга ще трае доста време, но нямам нищо против много скоро да обсъдим моята част. — Подаде й чаша с изстудено рейнско вино и Пен я пое с благодарност. Докосна с нея слепоочията и челото си и усети приятна прохлада.

— Според мен е най-добре да го направим веднага. — Тонът й беше абсолютно равен.

Оуен отпи глътка вино.

— Трябва ли да е веднага?

— Ако си спомняте, обсъдихме нещата, които интересуваха вас, също на публично място.

— Права сте. — Той протегна ръка и попи с върха на пръста си капчица влага от тила й. — Аз ще изпълня обещанието си, Пен. Няма защо да се съмнявате в мен. Ще ви доставя сведенията, от които се нуждаете.

Тя чу двусмислието в тихото обещание и по кожата й отново пробягаха тръпки. Погледна го втренчено през отворите на маската, но не каза нищо.

Той отговори на погледа й и тя разбра, че посланието беше същото.

Съгласие.

От амвона в другия край на залата, където седеше господарят на хаоса с дяволска маска и тризъбец, проехтя гръмък рев. В следващия миг в залата влязоха група момчета в дяволски костюми и се запътиха към господаря си, като ловко избягваха гостите. Малките дяволи носеха дълги прътове, с които угасиха всички свещи, и за кратко време голямата зала потъна в мрак. Само големите камини в двата края разпръскваха меко сияние.

За миг се възцари тишина, последвана от шепот и сдържан смях. Господарят на хаоса са изправи и заповяда всички да се завъртят три пъти, да направят шест крачки назад, а после да протегнат ръце и да хванат най-близката личност от противоположния пол, до която успеят да се докопат. Избухнаха смехове. В стремежа си да изпълнят заповедта маскираните мъже и жени се блъскаха и се настъпваха по краката.

Пен усети как Оуен улови ръката й. В полумрака и блъсканицата не виждаше почти нищо, но хватката му беше здрава и топла. В следващия миг той стисна ръката й и я поведе. Тя го следваше безволно. Оуен уверено си пробиваше път през множеството. Всеки беше хванал някого. На минаване към нея посягаха похотливи ръце, милваха и опипваха, щипеха я по задника. Отвсякъде се носеха смехове, пронизителни викове, тук и там пищяха жени. Пълен хаос. Пен следваше сляпо ръката на Оуен. Всеобщата възбуда обхвана и нея, настани се в тялото й. Светът стана недействителен, непредвидим. Без да знае защо, тя затвори очи и се изолира в нереалния червен свят зад клепачите си.

Много скоро обаче усети по лицето си студен въздух, а наоколо се възцари тишина. Да не би да бяха влезли в друг свят? Тя отвори очи. Оуен пусна стенния килим, който бе отместил. Тежкият килим скриваше вратата към кръгла стая без прозорци. Една-единствена свещ гореше в свещника точно над главите им. Пен се огледа и запримигва, докато очите й привикнаха с разпръснатата светлина.

— Къде сме?

— На място, където ще обсъдим моята част от договора далече от чужди уши — отговори той, затвори вратата и завъртя ключа.

Шумът от залата се чуваше съвсем ясно.

— Никой няма да усети липсата ни. — Той свали орловата маска от лицето си и я хвърли на пода.

— Прав сте — кимна Пен и също свали маската си. Пръстите й трепереха, сякаш мръзнеше, но в действителност й беше топло и кожата и беше зачервена. Той се приближи до нея и тя се сгуши в ръцете му. Тук, в тишината и мрака, страстта пламна с нова сила. Фиксидеята й отиде на заден план… за момента.

— Ти трепериш — пошепна той и плъзна устни към ухото й, докато измъкваше иглите от шапчицата на главата й.

— Ти също — отвърна тя и мушна ръце в жакета му, усети ребрата и коравите мускули под фината копринена риза.

— Права си. — Той се засмя тихо. Шапчицата се плъзна от главата й. Топлият му дъх опари тила й, когато се наведе и започна да целува нежната кожа зад ухото.

— Желая те, Пен. — В думите му звънеше страст. Той я прегърна и устните му завладяха нейните.

Пен усети как волята я напуска. Остана само жадуващото тяло. Устата му върху нейната беше гореща и твърда и тя вдишваше дълбоко специфичния му аромат, в който топлата мъжественост се примесваше с лавандула и прясно изгладена батиста. Усещаше тялото му, натиска на твърдия пенис през пешите от тежка дамаска. Промуши пръсти между копченцата на ризата му в отчаян стремеж да докосне кожата му. Засмука долната му устна и езикът й проникна устремно в устата му. Очите й бяха здраво затворени, съзнанието й бе изключена за всичко, освен за спиралата на страстта. Крясъците, тропотът и шумните смехове извън кръглата стая сякаш идваха от друга планета.

Оуен развърза сръчно шнуровете на корсета й, отвори роклята и я пусна да падне на пода. Със същата сръчност развърза връзките на испанския кринолин и го захвърли настрана. Пен остана по риза, обшита с дантела, и копринени чорапи до над коленете. Краката й бяха обгърнати от облак розова дамаска.

Тя се пребори с шнуровете, които свързваха тесния панталон с талията на жакета, и плъзна ръка по издутината на мъжествеността му, тласкана от безумното желание да го усети в дланта си.

Той й помогна, отвори панталона си и тя въздъхна доволно, когато най-после се добра до онова, за което жадуваше. Обхвана го и се наслади на горещината и твърдостта му. Фините венички пулсираха в ръката й. Попипа нежно връхчето и изтегли кожичката с два пръста. Поднесе пръстите към устата си и вкуси капката, предизвикана от нежността й.

Устните му намериха меката закръгленост на гърдите й под тънката риза. Той свали ризата от раменете й, обхвана гърдите й и започна да целува ту едната, ту другата. Засмука зърната, които се втвърдиха под милувките му. Пен неволно разтвори бедра, докато се опитваше да вдигне ризата му и да разголи повече от тялото му.

Оуен я повдигна и тя уви крака около хълбоците му. Захапа долната му устна и усети кръв.

Той я отнесе до масата в средата на помещението и Пен се отпусна назад, без да отдели крака от хълбоците му. Той посегна под дупето й, повдигна я и проникна в нея с гладък, дълбок тласък. Тя изстена задавено, хвана се за кръста му и го привлече към себе си. Оуен застина неподвижен. След малко прошепна в ухото й:

— Любов моя… не смея да се раздвижа. Ти ме караш да се чувствам като начинаещ… сякаш това е посвещението ми в любовта. — Усмихна се разкаяно и светлината на единствената свещ огря лицето му.

Пен отвори очи, за първи път от часове, както й се струваше.

— Но аз не съм девственица и имам нужда от теб сега! — Искането я смая — още в момента, когато го изрече. Никога преди това не беше казвала нещо подобно, но когато повдигна хълбоци и го обхвана с вътрешните си мускули, се засмя с пълен глас, възбудена и зарадвана от собствената си мощ.

Оуен простена сладостно. Върхът наближаваше със застрашителна бързина. Едва намери сили да се отдръпне, преди да свърши окончателно. Пръстите му се забиха болезнено в дупето й и я стиснаха здраво, докато преминаха тръпките на екстаза.

Пен дойде бавно на себе си и усети колко корава и студена беше масата под гърба й. Усети ръцете му, които я държаха здраво, помириса соковете на любовта, които съхнеха по тялото й. Примигна срещу светлината на свещта, която й се стори много ярка, и докосна лицето му.

Оуен отвори очи и внимателно измъкна ръце изпод дупето й. Тя остана да лежи на масата, неспособна да се помръдне.

Оуен вдигна панталона си, улови ръцете й и я привлече към себе си.

— Това не беше по план, Пен! Следващия път ще го направя по-добре. — Наведе се, взе лицето й между двете си ръце и я целуна нежно.

Следващия път? Пен седеше на масата и изпитваше лениво задоволство.

Много скоро обаче в топлата мъгла се промъкна леденият полъх на действителността.

За бога, какво беше направила?

Поддаде се на моментното си настроение, прати по дяволите сдържаността, забрави се, изпусна от очи целта си. Страстта и насладата бяха предателство към детето й. За какво й беше това животинско удоволствие? За момент бе забравила Филип и сина си. Бе забравила клетвата си да отдаде почит на паметта му, като научи истината за детето им.

Пен погледна към Оуен, но чертите му бяха някак размити. Той беше сън, фигура от мигове, прекарани в транс. Вече не усещаше нищо от преживяния екстаз, само объркване и отвращение от себе си. Никакъв остатък от блаженството. Тялото й се разтрепери. Почувства се ужасно ранима в тънката си риза. Скочи от масата и отчаяно засъбира дрехите си.

— Почакай… почакай малко! — Оуен взе роклята от ръцете й. Чертите му постепенно се проясниха и Пен видя, че очите му гледаха меко и нежно, изпълнени със спомена за преживяната страст. В същото време в погледа му светеше бдителност, примесена с учудване. Устните му се усмихваха.

— Какво се случи, Пен?

— Нищо. Не знам… нищо — прошепна тя и с треперещи ръце напъха гърдите си в корсажа. Как би могла да му обясни нещо, което не можеше да обясни на самата себе си?

— Съжаляваш ли за онова, което се случи?

— Не биваше да го правим. — Пен измъкна кринолина от ръцете му и се опита да завърже връзките на талията си. Чувстваше, че отдаването на дивата, поглъщаща страст й е отнело моралното право да изисква той да изпълни своята част от уговорката. Това беше неразумно и неоправдано, но не можеше другояче.

— Дай на мен — каза той, избута с нетърпеливо движение ръцете й и сръчно завърза връзките на кринолина. Усещаше отчаянието й, но не беше в състояние да разбере какво го е предизвикало. Без да каже дума, й помогна да облече и роклята.

Пен нагласи полите над кринолина и се наведе да вземе шапчицата си. Не откри никъде иглите — сигурно бяха паднали извън светлия кръг на свещта. Неволно се запита как коприненото боне ще се задържи на главата й без игли и едва не се изсмя. Сякаш това имаше значение сега.

— Трябва да сдържиш обещанието си — каза твърдо тя и погледна над рамото му към вратата, закрита отвън със стенен килим. — Затова сме тук.

Това не отговаряше на фактите и тя не се учуди, когато Оуен попита невярващо:

— Какви глупости говориш, Пен?

— Не са глупости. Оттеглихме се в това помещение, за да обсъдим кога ще изпълниш своята част от споразумението. — Все още не беше в състояние да го погледне.

— Влязохме тук със съвсем друго намерение — отговори Оуен, натъртвайки на всяка дума: — За да се любим страстно!

— Разпери ръце, за да изрази учудването си, и в погледа му светна гняв. — Преди да влезем тук, бяхме на едно мнение.

Той беше прав. Абсолютно прав. В голямата зала очите им говореха красноречиво. И двамата бяха осъзнали силата на страстта си и приемаха неизбежното последствие. Ала Пен побърза да се отърси от тези мисли. Сърцето й беше пълно с разкаяние и презрение към себе си.

— Искам да ми кажеш кога ще изпълниш своята част от договора ни — настоя тя упорито, без да реагира на изказването му.

— Господи, Пен! Има място и време за твоята фикс идея, но тук и сега не е нито едното, нито другото. Не и след онова, което споделихме току-що. — Той съжали веднага за стрелбата си, но вече беше късно.

Пен пребледня. Той бе изразил пренебрежение към целта на живота й — като всички други. Това беше грозна измама.

— Единственото, което искам, е да разбера истината за детето си. С теб сключихме споразумение. Искам да знам кога ще изпълниш обещанието, което ми даде.

Оуен стисна ръце в юмруци, докато кожата побеля. Само така можеше да овладее гнева си и разочарованието от нея.

— Добре… Кога искаш да тръгна?

Този прост въпрос беше всичко, от което Пен се нуждаеше. Изпита облекчение, но не и очакваното ликуване, камо ли пък удовлетворение.

Тя смръщи чело и се замисли. Вече беше ранна сутрин, той се нуждаеше от сън.

— По-късно. До Хай Уайкомб има тридесет мили. Ако побързаш, ще минеш по-голямата част от пътя за половин ден. На следващата сутрин ще влезеш в селото и ще разпиташ. Ще ти донеса страницата, която преписах. При мистрес Райдър ли ще спиш?

— Вероятно.

Пен се обърна към вратата, но след няколко крачки спря.

— Не. По-добре е веднага да ти донеса страницата.

Оуен вдигна рамене.

— Направи го. Ще те чакам тук.

Пен чу разочарованието в думите му — разочарование и примирение, — но пренебрегна и двете.

Тя мина бързо през вратата и вдигна стенния килим. Прекоси голямата зала, като избягваше тълпящите се в полумрака двойки, и изтича по стълбата към покоите си. Трябваше да мисли само за целта си. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило между тях. Заповяда си бързо да го забрави.

Извади от раклата си списъка с имена и суми. Беше сигурна, че тази страница е ключът към истината. Оуен Д’Арси щеше да я открие.

Пен вдигна страницата, но ръката й застина насред движението. Откъде можеше да бъде сигурна, че той ще вложи всичките си сили, за да изпълни поръчението й? Защо да го прави? Нали не ставаше въпрос за неговото дете? Нито за някоя от тайните му мисии. Само преди минута беше нарекъл смисъла на живота й фиксидея.

Как можеше да му вярва след тези думи?

Пен седна на леглото и се вгледа в пергамента. Как да разчита, че Оуен ще й помогне? Как да вярва в искрената му подкрепа? Твърде дълго беше живяла сама с отчаянието си. С тихото убеждение, което изпълваше всяка минута от дните и нощите й. Защо да стои и да чака, докато някои друг, макар и сръчен шпионин, събира информация, за да разгадае нейната тайна?

По-добре да тръгне с него. Да, това беше най-простият отговор на подозренията й. Как не се сети по-рано? За съжаление планът й беше трудно осъществим. Как да се измъкне оттук? Как да мине през портите на палата, как да избяга от тесния свят на придворните дами на Мери? Как да опази начинанието в тайна от родителите си, от Робин? Те нямаше да го одобрят. Никой нямаше да го одобри.

Пен сгъна листа, пъхна го в корсажа си и стана. Засега нямаше да говори с него за намеренията си. Той и без това беше разочарован и гневен. Първо трябваше да си изработи точен план. Оуен щеше да се съгласи по-лесно, ако го постави пред свършен факт.

Тя слезе отново в залата и спря за момент сред бъркотията от черни сенки, за да намери удобен случай да се мушне зад стенния килим.

— Пен?

Сърцето й направи огромен скок. Извърна се колебливо и се взря в едрата сянка до стената.

Робин беше свалил лъвската маска и я носеше в ръка. Къдравата му коса имаше нужда от гребен. Изглеждаше ужасно смутен, сякаш не искаше да го видят близо до нея.

— Къде беше, Пен?

— Аз ли? Горе. Трябваше да взема нещо от спалнята си. — Тя се усмихна, опитвайки се да прикрие нетърпението си. Ако се забавеше твърде много, Оуен нямаше да я чака.

— Не, преди това. Нямаше те в залата.

Пен се разсмя, но веднага спря, защото осъзна колко изкуствено прозвуча смехът й.

— О, Робин! Днес е празникът на тримата влъхви! Всеки играе някаква игра. Не ме питай за моята. — Тя го целуна по бузата и изчезна в навалицата.

Робин гневно удари с маската си дървената ламперия, обърна се рязко и се запъти към изхода. Нямаше да остане нито минута повече в царството на хаоса.

Пен се мушна под стенния килим и влезе в малката кръгла стая. Оуен седеше на масата и люлееше крака. Лицето му изразяваше гняв и нетърпение поради забавянето й. Вече гореше от желание да тръгне на път и да изпълни своята част от уговорката.

— Ето. — Пен извади пергамента от корсажа си и му го подаде.

Хартията беше топла и ухаеше на кожата й. Гневът му се стопи.

— Любов моя…

— Не! — прекъсна го тя и протегна ръка, за да го спре. — Няма да го направим никога вече, Оуен. Ние сме партньори, нищо повече. Направи, каквото си ми обещал. — Врътна се рязко и излезе.

Оуен Д’Арси прибра пергамента във вътрешния джоб на жакета си.

В празната камина нещо заблестя и той се наведе. Иглите от бонето на Пен. Сложи ги на дланта си и ги загледа втренчено.